Чарлз Чаплин
Моята автобиография (12)

X

Изпълнен с нетърпение и безпокойство, пристигнах в Лос Анжелос и наех стая в скромния хотел „Грейт нордърн“. Първата вечер нямах никакви ангажименти и отидох да видя второто представление в театър „Емпрес“, където беше играла трупата на Карно. Разпоредителката ме позна и след няколко минути дойде да ми каже, че мистър Сенет и мис Мейбъл Нормънд също били в залата два реда зад мен и питали дали бих искал да отида при тях. Аз се развълнувах и след като бях представен набързо и шепнешком, гледахме представлението заедно. Когато то свърши, повървяхме малко по главната улица и отидохме в една бирария да хапнем и пийнем по нещо. Мистър Сенет се изненада, когато видя колко млад изглеждам: „Мислех, че сте по-възрастен“ — каза ми той. Открих някаква нотка на загриженост, която ме обезпокои, защото си спомних, че всички комици на Сенет бяха сравнително възрастни. Фред Мейс бе минал петдесетте, а Форд Стърлинг беше над четиридесет години. „Мога да се гримирам така, че да изглеждам на каквато възраст искате“ — отвърнах аз. От друга страна, държанието на Мейбъл Нормънд ми вдъхна повече увереност. Даже и да е имала някакви резерви по отношение на мен, тя не ги прояви. Мистър Сенет каза, че няма да започна работа веднага, но трябва да отида в студиото в Идъндейл, за да се запозная с актьорите. Като излязохме от бирарията, ние се натъпкахме в красивата спортна кола на мистър Сенет и те ме отведоха в хотела.

На следната сутрин взех трамвай за Идъндейл, предградие на Лос Анжелос. Идъндейл имаше странен вид; той като че ли се колебаеше дали да си остане скромен жилищен квартал, или да се превърне в полупромишлен район. Тук имаше малки дъскорезници, складове за отпадъци и малки, сякаш занемарени ферми, пред които с лице към улицата бяха построени една-две бараки дюкянчета. След като разпитвах дълго, най-сетне се озовах пред студиото „Кийстоун“. Това беше постройка с неугледен вид, със зелена ограда, разположена върху площ от 150 на 150 фута. До нея водеше градинска пътека, като се минаваше през една стара едноетажна къща — всичко изглеждаше толкова необикновено, колкото и самият Идъндейл. Застанах на отсрещната страна на улицата и не се решавах да вляза.

Беше по обед и аз наблюдавах гримираните мъже и жени, които се източваха през вратата на къщата, включително и известните полицаи от филмите на „Кийстоун“. Те пресичаха улицата, изчезваха в малка бакалничка и излизаха от нея, дъвчейки сандвичи и кренвирши. Някои си подвикваха с висок, дрезгав глас: „Ей, Хенк, какво се мотаеш? Кажи на Слим да побърза!“

Внезапно се почувствувах неудобно и бързо отидох до ъгъла, като гледах от почетно разстояние дали мистър Сенет или мис Нормънд нямаше да излязат от къщата, но те не се появиха. Стоях там половин час, после реших да се върна в хотела. Мисълта да вляза в студиото и да се изправя лице с лице с всички тези хора стана едва ли не непреодолим проблем. Два дни подред ходех и заставах пред входа на студиото, но не се решавах да вляза. На третия ден мистър Сенет ми телефонира и ме попита защо още не съм се явил. Скалъпих някакво извинение.

— Елате веднага, ще ви чакаме — каза той.

Едва тогава отидох, влязох смело в къщата и попитах за мистър Сенет.

Той се зарадва, като ме видя, и веднага ме заведе в студиото. Бях очарован. Цялата сцена беше потънала в мека светлина. Тя идеше иззад широки ивици бяло ленено сукно, което разсейваше слънчевите лъчи и придаваше на всичко някакво ефирност. Това беше необходимо при снимане на дневна светлина.

След като ме запознаха с един-двама актьори, започнах да се интересувам от това, което ставаше. Един до друг бяха изградени три декора и в тях едновременно работеха три комедийни състава. Имах чувството, че разглеждам световно изложение. В единия от тях Мейбъл Нормънд удряше с юмруци по една врата и крещеше: „Пуснете ме да вляза!“ След това камерата прекъсна снимките — и това беше всичко. Нямах представа, че филмите се правят по този начин, на малки откъси.

В друг декор беше великият Форд Стърлинг, когото трябваше да заместя. Мистър Сенет ме запозна с него. Форд напускаше компанията „Кийстоун“, за да създаде своя собствена компания заедно с Юнивърсъл. Той беше извънредно популярен сред публиката и сред всички в студиото. Те бяха заобиколили неговия декор и се смееха от сърце.

Сенет ме отведе настрана и ми обясни метода им на работа.

— Ние не работим по сценарий, хрумва ни някаква идея и после следваме естествения развой на събитията, докато се стигне до гонитбата, същността на нашите комедии.

Този метод беше поучителен, но лично аз мразех гонитбите. Те обезличават актьора; колкото и малко да знаех за филмовото изкуство, знаех, че нищо не може да замени индивидуалността на актьора.

Този ден ходех от декор на декор и наблюдавах работата на продукциите. Като че ли всички подражаваха на Форд Стърлинг. Това ме обезпокои, тъй като неговият стил не ми допадаше. Той играеше ролята на разтревожен холандец и по време на снимките импровизираше реплики с холандски акцент; това беше смешно, но нямаше никакъв ефект при немия филм. Чудех се какво очаква от мен Сенет. Той ме беше виждал на сцената и не можеше да не знае, че не съм подходящ за комедии от типа на Фордовите; моят стил беше съвсем противоположен. А всеки сюжет и ситуация, замислени в студиото, съзнателно или не бяха пригодени към стила на Стърлинг, дори Роскоу Арбъкл му подражаваше.

Студиото очевидно някога е било ферма. Съблекалнята на Мейбъл Нормънд се намираше в стара къща, до която беше съблекалнята на момичетата от филмовата трупа. Отсреща, в някогашната плевня, беше главната съблекалня за второстепенните актьори и полицаите на „Кийстоун“, повечето от които бяха бивши циркови клоуни и професионални боксьори. На мен ми предоставиха съблекалнята на „звездите“ — тя се ползуваше от Мак Сенет, Форд Стърлинг и Роскоу Арбъкл. Тази сграда също приличаше на хамбар и вероятно е била склад за хамути. Освен Мейбъл Нормънд имаше още много хубави момичета. Атмосферата беше странна и неповторима: това беше атмосферата от приказките за хубавицата и звяра.

Няколко дни се шляех из студиото и се питах кога ще започна работа. От време на време срещах Сенет, но погълнат от мислите си, той поглеждаше към мен, без да ме вижда. Имах неприятното чувство, че той си мисли, че е направил грешка, като ме е ангажирал, а това още повече засилваше нервното ми напрежение.

През тези дни душевното ми спокойствие зависеше от Сенет. Ако той случайно ме забележеше и ми се усмихнеше, надеждите ми порастваха. Останалите членове на трупата възприемаха отношение на изчакване, но чувствувах как някои от тях се съмняваха дали ще мога да заместя Форд Стърлинг.

Когато дойде събота, Сенет стана изключително любезен. „Идете в канцеларията да си получите заплатата!“ — каза ми той. Отговорих му, че с по-голямо нетърпение очаквам да започна работа. Исках да му поговоря за това, което мисля за подражаването на Форд Стърлинг, но той ме отпрати с думите:

— Не се безпокойте, и на това ще дойде ред.

Бяха изминали девет дни на безделие и напрежението беше мъчително. Форд обаче ме утешаваше и понякога след работа ме откарваше с колата си в центъра на града, където спирахме в бар „Александрия“, за да пийнем по чашка и да се срещнем с някои негови приятели. Един от тях, някой си Елмър Елзуърт, който отначало ми беше несимпатичен и ми изглеждаше доста грубоват, шеговито ми подхвърляше:

— Разбрах, че ще заемете мястото на Форд. А вие смешен ли сте?

— Скромността не ми позволява да се хваля — смутено казвах аз.

Този вид подигравки ме поставяха в много неловко положение, особено в присъствието на Форд. Но Форд умело ме измъкна от положението, като каза:

— Не си ли го виждал в ролята на пияницата в театъра „Емпрес“? Беше много смешен.

— Хубаво, но мен още не ме е разсмял — каза Елзуърт.

Той беше едър, тромав човек и, изглежда, страдаше от жлези, с меланхоличен и омърлушен израз, голобрад, с тъжни очи, отпуснати устни и усмивка, която издаваше липсата на два предни зъба. С внушителен тон Форд ми прошепна, че той бил голям авторитет по литературата, финансите и политиката, един от най-добре осведомените хора в страната и че имал прекрасно чувство за хумор. Аз, изглежда, не можех да оценя това чувство за хумор и се мъчех да го отбягвам. Но една вечер в бар „Александрия“ Елзуърт каза:

— Това англичанче още ли не е почнало работа?

— Не още — смутено се усмихнах аз.

— Като почнеш, помъчи се да бъдеш смешен.

Тъй като вече ми беше дошло до гуша от този господин, отплатих му се със същата монета:

— Ако съм поне наполовина толкова смешен, колкото изглеждате вие, ще имам успех.

— Я го виж ти! Саркастичен ум, така ли? Заслужава си да го почерпя.

 

 

Най-после очакваният момент дойде. Сенет с Мейбъл Нормънд, както и трупата на Форд Стърлинг правеха външни снимки, така че в студиото нямаше почти никой. Мистър Хенри Лерман, главният режисьор на „Кийстоун“ след Сенет, щеше да започне снимането на нов филм, в който искаше да играя ролята на вестникарски репортьор. Лерман беше суетен човек и извънредно много се гордееше с това, че е направил с чисто външни ефекти няколко комедии, които бяха имали успех; той разправяше наляво и надясно, че няма нужда от личности, че смехът, който филмите му предизвиквали сред публиката, се дължал на ефекти и умел монтаж.

Нямахме сценарий. Това щеше да бъде документален филм за печатарската машина с няколко комедийни ефекта. Аз бях облечен в редингот, с цилиндър и мустаци във формата на велосипедно кормило. От самото начало ми стана ясно, че Лерман жадно търси идеи. И, разбира се, като новак в „Кийстоун“ аз горях от нетърпение да правя внушения. По този начин между мен и Лерман се създаде антагонизъм. В един епизод, в който трябваше да интервюирам редактора на един вестник, аз използвах всички вицове, които ми минаха през главата, и дори предлагах реплики на други артисти. Макар че филмът бе завършен само за три дни, мислех, че сме успели да вмъкнем в него няколко много смешни вица. Но когато видях готовия филм, сърцето ми се сви, защото монтажистът го беше обезобразил до неузнаваемост, като бе отрязал наполовина някои от епизодите, в които бях най-смешен. Учудих се и се питах защо са направили това. Години след това Хенри Лерман ми призна, че го е направил умишлено, тъй като, както той се изрази, смятал, че си отварям устата повече, отколкото трябва.

В деня, след като приключихме снимките с Лерман, Сенет се върна. В единия декор снимаше Форд Стърлинг, във втория Арбъкл, цялото студио беше заето от трите снимачни групи. Бях облечен в ежедневния си костюм и тъй като нямаше какво да правя, застанах на такова място, където Сенет да може да ме види. Той стоеше с Мейбъл, разглеждаше декорите на едно фоайе на хотел и дъвчеше края на пурата си.

— Тук ни трябва нещо забавно — каза той и се обърна към мен. — Иди и се гримирай като комик. Облечи каквото ти хрумне.

Нямах никаква представа как да се гримирам. Гримът и облеклото ми като репортьор не ми харесваха. Обаче на път към гардероба си помислих, че ще бъде добре да навлека широки увиснали панталони и големи обувки, да си сложа бомбе и да взема бастунче. Исках всичко да си противоречи: панталоните широки, сакото тясно, бомбето малко, обувките големи. Не бях решил дали да изглеждам стар или млад, но като си спомних, че Сенет ме беше смятал за много по-възрастен, залепих си и малки мустачки, с които според мен щях да изглеждам по-възрастен, без да се скрие изражението на лицето ми.

Нямах никаква представа за образа. Но щом се облякох и гримирах, изведнъж разбрах точно какво ще представлява моят образ. Започнах да го виждам и докато се появя на сцената, образът беше напълно оформен. Когато се изправих пред Сенет, аз вече се бях вживял в него и започнах да се перча наляво и надясно, като размахвах бастунчето си и се разхождах пред него.

В мисълта ми бликаха всевъзможни шеги и комедийни положения.

Тайната на успеха на Мак Сенет беше неговият ентусиазъм. Той беше идеалният зрител и непринудено се смееше на всичко, което му се струваше смешно. Той стоеше и се кикотеше, докато целият взе да се тресе. Това ме окуражи и аз започнах да му обяснявам образа:

— Виждате ли, този човек е една многостранна личност — скитник, джентълмен, поет, мечтател, самотник, винаги с надежда за любов и приключения. Той би искал да ви убеди, че е учен, музикант, херцог, играч на поло. Но в същото време не би се посвенил да събира угарки или да открадне захарното петле на някое бебе. И естествено, ако това се изисква от обстоятелствата, би ритнал и една уважаема дама по задника — но само когато е крайно разгневен!

Продължих да се въртя така десет минути, дори повече, Сенет не преставаше тихичко да се смее.

— Добре — каза той, — качвай се на сцената и ще видим какво ще направиш там.

Както и във филма на Лерман, аз знаех съвсем малко за фабулата; знаех само, че Мейбъл Нормънд се забърква в някаква история със съпруга и любовника си.

Най-важното във всички комедии е какво поведение ще възприемеш, а това невинаги е лесно. Във фоайето на хотела аз заех ролята на самозванец: той се представя за един от поканените, а всъщност е само обикновен скитник, който иска да се приюти за малко. Влязох в залата и се спънах в крака на една дама. Обърнах се и свалих шапка, за да й се извиня, пак се обърнах, спънах се в един плювалник, обърнах се и на него свалих шапка. Зад камерата започнаха да се смеят.

Насъбра се доста голяма тълпа — не само артистите от другите продукции, напуснали своите декори, за да ни гледат, но и общите работници, дърводелците и гардеробиерите. Това наистина беше комплимент за мен. Когато репетицията приключи, около нас се беше струпала доста многобройна публика, която се смееше. Скоро видях и Форд Стърлинг да наднича над раменете на другите. Когато всичко свърши, знаех, че съм се представил добре.

В края на деня, когато отидох в съблекалнята, Форд Стърлинг и Роскоу Арбъкл махаха грима си. Разменихме си само по няколко думи, атмосферата беше натежала от напрежение. И Форд, и Роскоу ме обичаха, но имах искреното убеждение, че те изживяват някакъв вътрешен конфликт.

Епизодът беше дълъг — седемдесет и пет фута. По-късно мистър Сенет и мистър Лерман обсъждаха дали да го оставят така, както е, тъй като обичайният епизод в комедиите рядко надхвърляше десет фута.

— Щом е смешен — казах аз, — какво значение има дължината?

Те решиха да не го режат. И тъй като дрехите ми бяха създали един образ, още на самото място реших да се придържам към това облекло, каквото и ще да става.

Същата вечер в трамвая за в къщи пътувах заедно с един от изпълнителите на по-малки роли.

— Братле — каза ми той — ти въведе нещо ново! Никой преди, дори Форд Стърлинг, не е предизвиквал такъв смях на снимачната площадка. Трябваше да видиш изражението на лицето му, докато те гледаше — то беше истински етюд.

— Да се надяваме, че така ще се смеят и в киносалона — казах аз, за да потисна чувството на гордост, което ме обзе.

Няколко дни по-късно в бар „Александрия“ дочух как Форд описваше образа ми на нашия общ приятел Елмър Елзуърт:

— Този тип носи размъкнати панталони, има плоски крака — най-жалкото мръсно копеле, което си виждал; жестикулира така, като че ли под мишницата си има раци, но е смешен!

Моят герой беше различен и необичаен за американците, дори необичаен за самия мен. Но облечен като него, имах чувството, че той е реален, жив човек. Всъщност той ми внуши всевъзможни налудничави идеи, които никога не биха ми хрумнали, ако не бях облечен и гримиран като скитник.

Сприятелих се с второстепенния актьор и всяка вечер, когато се връщахме към къщи с трамвая, той ми докладваше за реакциите в студиото през деня и обсъждахме моите идеи за комедии.

— Чудно хрумване беше да потопиш пръстите си в купичката за изплакване на пръстите и след това да ги избършеш в бакенбардите на старика — такова нещо никога не са виждали тук. — И той не спираше да ми говори все в същия дух, а аз се превъзнасях.

Когато режисьор ми беше Сенет, аз се чувствувах добре, защото всичко се раждаше спонтанно, още по времето на снимките. Тъй като никой (дори и режисьорът) не знаеше точно какво трябва да направи, нито пък беше сигурен в себе си, реших, че зная не по-малко от другите и това ми даваше самоувереност; започнах да правя предложения, които Сенет с готовност приемаше. Така у мен се породи вярата, че мога да творя и да пиша собствени сценарии за филмите си. Всъщност тази вяра ми вдъхна самият Сенет. Но макар че се бях харесал на Сенет, предстоеше ми да се харесам и на публиката.

За режисьор на следващия ми филм отново бе определен Лерман. Той напускаше Сенет, за да работи със Стърлинг, и като жест към Сенет оставаше две седмици повече, отколкото го задължаваше договорът му. Когато започнах работа с него, аз пак бях пълен с предложения. Той ме изслушваше усмихнат, но не приемаше нито едно от тях.

— На театралната сцена това може да изглежда смешно — ми казваше той — но във филмите нямаме време за такива неща. На екрана трябва непрекъснато движение — комедията е само претекст за гонитбата.

Не се съгласих с това обобщение.

— Хуморът си е хумор — възразих аз — както на сцената, така и на екрана.

Но той продължаваше да настоява за същите безсмислици, които „Кийстоун“ винаги беше правил. Действието трябваше да бъде бързо — а това означаваше да тичаш, да се катериш по покривите на къщи и трамваи, да скачаш в реки и да се хвърляш от кейове във водата. Въпреки неговите теории за комедията аз успях да вмъкна едно-две комични положения, които ми бяха хрумнали, но, както и преди, той съумя да ги обезобрази при монтажа.

Не вярвам Лерман да е дал на Сенет много добри отзиви за мен. След Лерман бях придаден към друг режисьор, мистър Никълс, възрастен човек в края на петдесетте години, който се занимаваше с киното от самото му зараждане. И с него имах същите неприятности. Във всичките му филми имаше само един номер: да се сграбчи комикът за врата и да се подхвърля от епизод на епизод. Опитах се да му внуша по-гъвкави номера, но и той не искаше да чуе. „Нямаме време, нямаме време!“ — крещеше той. Всичко, което искаше от мен, бе да подражавам на Форд Стърлинг. Макар че аз протестирах колкото се може по-деликатно, той, изглежда, бе отишъл при Сенет и му бе казал, че с мен не може да се работи.

По същото време филмът, който Сенет беше режисирал — „Странното приключение на Мейбъл“ — беше представен в централните кина на града. Със страх и трепет седнах сред публиката. Когато на екрана се появяваше Форд Стърлинг, сред публиката се разнасяше вълна от ентусиазъм и смях, докато мен ме посрещнаха със студено мълчание. Всичките смехории, които бях извършил във фоайето на хотела, предизвикаха едва няколко усмивки. Но с развоя на филма публиката започна да се подсмива, след това да се смее, а към края на филма имаше едно-две всеобщи избухвания на смях. От тази прожекция разбрах, че публиката не посреща новаците с предубеждение.

Съмнявам се дали този мой пръв опит е задоволил очакванията на Сенет. Мисля, че той се разочарова. Един-два дни по-късно той дойде при мен:

— Слушай, казват, че с теб се работело трудно.

Опитах се да му обясня, че съм съвестен и работя само за доброто на филма.

— Хубаво — студено каза Сенет. — Прави само онова, което ти казват, и ние ще бъдем доволни.

Но на следния ден имах ново сблъскване с Никълс и избухнах:

— Всеки статист за три долара дневно може да направи това, което искате от мен — заявих аз. — Искам роля, която да си заслужава труда, а не само да ме подхвърлят насам-натам и да падам от трамваи. Не за това ми плащат сто и петдесет долара седмично!

Бедният стар „татко“ Никълс, както го наричахме, беше в отвратително настроение.

— Аз работя в този бизнес вече повече от десет години — каза той. — Какво по дяволите разбираш ти от него?

Напразно се опитвах да го убедя. Помъчих се да убедя и другите актьори, но и те бяха настроени срещу мен.

— О, не се бъркай, не се бъркай, той е работил в киното много по-дълго отколкото ти — ми каза един стар актьор.

Бях играл вече в пет филма и в някои от тях бях успял да прокарам една-две от моите идеи въпреки касапите от монтажната. След като се запознах с начина, по който те монтираха филмите, започнах да вмъквам комедийните положения и вицовете точно в началото и в края на даден епизод, като знаех, че ще им бъде трудно да ги изрежат. Използвах всяка възможност да изуча филмовото дело. При всяка свободна минутка прескачах до лабораторията за промиване на филмите и до монтажната, за да видя как монтажистът сглобява филма парче по парче.

Горях от желание да пиша и да режисирам мои собствени комедии и поставих въпроса пред Сенет. Но той не поиска да ме изслуша; вместо това ме придаде към Мейбъл Нормънд, която току-що бе започнала да режисира собствените си филми. Това ме ядоса, защото колкото и очарователна да беше Мейбъл, аз се съмнявах в нейната компетентност като режисьор; затова неизбежното спречкване дойде още първия ден. Правехме външни снимки в предградията на Лос Анжелос и в един от епизодите Мейбъл искаше да застана с маркуч в ръце и да обливам пътя, по който щеше да се подхлъзне колата на отрицателния герой. Предложих да стъпя върху маркуча, така че водата да не може да излиза, и когато погледна в отвора, за да видя какво става, неволно да се отместя от маркуча и водата да плисне в лицето ми. Но тя веднага ми затвори устата:

— Нямаме време! Нямаме време! Прави каквото ти се казва!

Това ми беше достатъчно — не можех да го понеса, и то от такова хубаво момиче.

— Съжалявам, мис Нормънд, но няма да върша това, което ми казвате. Не мисля, че сте достатъчно компетентна да ми нареждате какво да правя.

Действието се разиграваше по средата на улицата и аз се отдалечих и седнах на бордюра. Сладката Мейбъл — по онова време тя беше едва двадесетгодишна, хубавичка и очарователна, любимка на всички — всички я обичаха. Тя седеше изумена до камерата; никой досега не й бе говорил така прямо. Аз също не бях безразличен към чара и красотата й и тайничко в сърцето си я обичах, но тук ставаше дума за моята работа. Техниците и другите актьори веднага наобиколиха Мейбъл и започнаха да се съвещават. Мейбъл по-късно ми каза, че един-двама статисти предложили да ме натупат, но тя не им позволила. После тя изпрати асистент-режисьора да ме попита дали ще продължа да работя. Прекосих улицата до мястото, където седеше тя.

— Съжалявам — извиних й се аз, — но просто не смятам, че епизодът е смешен или забавен. Ако обаче ми разрешите да дам няколко комедийни идеи…

Тя не пожела да спори:

— Много добре — каза тя. — Ако не искате да правите това, което ви казват, ще се върнем в студиото.

Макар положението да беше отчаяно, аз само свих рамене. Не губехме много от работното време, тъй като бяхме започнали снимки в девет часа сутринта, а сега вече минаваше пет часа следобед и слънцето бързо залязваше.

В студиото, докато си свалях грима, Сенет нахлу с трясък в съблекалнята:

— Какво по дяволите си намислил? — попита той.

Опитах се да обясня:

— Историята се нуждае от допълнителни комедийни ситуации — казах аз, но мис Нормънд не иска да се вслушва в никакви предложения.

— Ще правиш, каквото ти казват, или ще си обираш крушите независимо от това, дали имаш договор, или не — каза той.

Запазих пълно спокойствие:

— Мистър Сенет — отвърнах аз. — Вадил съм си хляба и преди да дойда тук и ако ме уволните — здраве да е! Но аз съм съзнателен и не по-малко от вас искам да се създаде един добър филм.

Той не каза нищо и трясна вратата.

Същата вечер, когато се връщах с трамвая с моя приятел, аз му разказах за случилото се.

— Лоша работа. Известно време те много те ценяха — каза той.

— Мислиш ли, че ще ме уволнят? — усмихнато запитах аз, за да скрия загрижеността си.

— Никак не бих се изненадал. Когато го видях да излиза от съблекалнята ти, той изглеждаше доста разгневен.

— Добре, пет пари не давам. Спестил съм хиляда и петстотин долара, а това е повече, отколкото ми трябва, за да платя пътя си до Англия. Независимо от това утре ще се явя на работа и ако не ме искат — c’est la vie^[1]!

На следващата сутрин ни викаха в осем часа; не знаех какво точно да правя и седях в съблекалнята, без да се гримирам. Около осем без десет Сенет надникна през вратата:

— Чарли, искам да поговоря с тебе. Хайде да отидем в съблекалнята на Мейбъл. — Тонът му беше изненадващо приятелски.

— Да, мистър Сенет — казах аз и го последвах.

Мейбъл я нямаше; беше отишла в прожекционната да види готовия материал.

— Слушай — каза Мак. — Мейбъл много те обича, всички те обичаме и ти си един отличен актьор.

Бях изненадан от тази внезапна промяна и веднага взех да се разтапям:

— Аз безспорно имам най-голямо уважение към мис Нормънд и й се възхищавам — казах аз, — но не мисля, че тя е достатъчно компетентна да бъде режисьор, та тя е толкова млада.

— Каквото и да мислиш, преглътни гордостта си и помагай — каза Сенет, потупвайки ме по рамото.

— Точно това се опитвах да правя.

— Направи всичко възможно да се сработиш с нея.

— Слушайте, ако ми позволите сам да режисирам филмите си, няма да имате никакви неприятности — казах аз.

Мак се замисли за момент.

— А кой ще плати за филма, ако не можем да го продадем?

— Аз ще платя — отговорих му. — Ще депозирам хиляда и петстотин долара в която искате банка и ако не успеете да продадете филма, можете да задържите парите.

Мак отново се замисли:

— А имаш ли някаква идея?

— Разбира се, колкото искате.

— Добре — каза Мак. — Свърши филма с Мейбъл и после ще видим.

Най-приятелски си стиснахме ръце. По-късно отидох при Мейбъл и й се извиних, а същата вечер Сенет ни заведе двамата на вечеря. На следния ден Мейбъл се държа по-мило, отколкото всякога преди. Тя дори се обръщаше към мен за внушения и идеи. По този начин за голямо учудване на операторите и актьорите ние завършихме филма благополучно. Внезапната промяна в поведението на Сенет ме бе изненадала. Едва няколко месеца по-късно открих причината: оказа се, че Сенет е имал намерението да ме уволни в края на седмицата, но на сутринта, след като се бях скарал с Мейбъл, Мак получил телеграма от нюйоркската кантора на фирмата, в която искали бързо да пусне още филми с Чаплин, тъй като страшно се търсели.

От филмовите комедии на „Кийстоун“ се вадеха средно по двадесетина копия. Тридесет копия се смятаха вече за доста голям успех. Предишният ми филм, четвъртият поред, бе достигнал четиридесет и пет копия и исканията за нови копия се увеличаваха. Оттук и приятелското държане на Мак след получаването на телеграмата.

По онова време режисьорската техника беше проста. За влизането и излизането в кадъра ми стигаше да мога да различавам лявата си ръка от дясната. Ако в края на някой епизод актьорът излизаше отдясно, в следващия епизод той влизаше отляво; ако излизаше с лице към камерата, в следващия епизод влизаше с гръб. Това, разбира се, бяха елементарни правила.

Но когато придобих повече опит, открих, че положението на камерата не играе само психологическа роля, а и раздвижва даден епизод; тя всъщност беше основата на кинематографическия стил. Ако камерата се намира твърде близо или твърде далеч, тя може да подчертае или да развали даден ефект. Тъй като пестеливостта на движенията е важен фактор, не би трябвало да караш актьора да върви прекалено дълго, освен ако имаш някакви специални съображения, тъй като в ходенето няма нищо драматично. Мястото на камерата влияе върху композицията на епизода и появата на актьора. Мястото на камерата — това е киноинтонацията. Няма установено правило, че едрият план по-силно акцентира даден момент, отколкото общият. Едрият план е въпрос на усещане; в някои случаи общият план може да подчертае по-силно желания ефект.

Пример в това отношение има в една от моите ранни комедии — „На пързалката“. Скитникът излиза на пързалката, вдигнал единия си крак във въздуха, пързаля се, върти се, препъва се и се блъска в хората и прави всевъзможни други глупости, докато най-сетне всички останали са натръшкани по гръб пред камерата; а той продължавала се пързаля и стига до края на пистата, фигурата му намалява в далечината и той невинно сяда сред зрителите, наблюдавайки хаоса, който току-що е създал. И въпреки това дребната фигура на скитника в далечината беше по-смешна, отколкото ако беше в едър план.

Когато започнах да режисирам първия си филм, не бях така уверен, както смятах, че ще бъда; всъщност дори малко се паникьосах. Но след като Сенет видя снимките от първия ден, самоувереността ми се върна. Филмът се наричаше: „Изненадан от дъжда“. Не беше шедьовър, но беше смешен и имаше успех. Когато го завърших, с нетърпение очаквах да чуя мнението на Сенет. Спрях се да го чакам пред изхода на прожекционната зала.

— Готов ли си да започнеш друг филм? — беше всичко, което ми каза той. От този момент започнах да пиша и режисирам всички мои комедии. За поощрение Сенет ми плащаше извънредно възнаграждение от двадесет и пет долара на филм.

Той вече на практика ме беше осиновил и всяка вечер ме водеше на вечеря. Обсъждаше с мен сценариите на останалите продукции, а аз му предлагах глуповати идеи, които ми се струваха твърде субективни, за да бъдат разбрани от публиката. Но Сенет се смееше и ги приемаше.

Сега, когато гледах филмите си седнал сред зрителите, реакцията им беше различна. Трепетът и вълнението им, когато обявяваха комедия на „Кийстоун“, малките им сподавени радостни възклицания при появяването ми на екрана, преди да съм направил каквото и да било, ми доставяха огромно удоволствие. Бях станал любимец на публиката: избраният път ми харесваше и аз не исках нищо повече. С допълнителните възнаграждения печелех по двеста долара седмично.

Тъй като бях погълнат от работата си, оставаше ми малко време за бар „Александрия“ и за моя саркастичен приятел Елмър Елзуърт. Но все пак няколко седмици по-късно го срещнах на улицата.

— Ей, — каза ми той, — напоследък гледам твоите филми и знаеш ли, бива те! В теб има нещо съвсем различно от другите. Не се шегувам. Ти си смешен! Защо още в началото не ми го каза?

Естествено след това станахме много добри приятели.

В „Кийстоун“ научих много неща и „Кийстоун“ научи много неща от мен. В онези дни те малко разбираха от техниката, от сценичното майсторство или режисурата, които аз им донесох от театъра. Те не познаваха и пантомимата. За да заснеме един епизод, режисьорът например безизкусно подреждаше трима-четирима актьори пред камерата и с най-грубовати жестове един от тях казваше: „Аз—искам—да—се—оженя—за—дъщеря—ви“, като посочваше себе си, пръста, на който се слага венчалният пръстен, и девойката. В мимиките им нямаше никаква изтънченост и въздействие и затова се отличавах от другите. В онези ранни филми знаех, че имам много предимства, и подобно на геолог навлизах в богато, непроучено находище. Мисля, че това беше най-вълнуващият период в моята кариера, защото се намирах на прага на нещо великолепно.

Успехът привлича симпатиите на хората и аз станах най-близък приятел с всички в студиото. Статистите, техниците, служителките в гардеробната и операторите ме наричаха „Чарли“. И макар че не се сприятелявам бързо, това ми доставяше истинско удоволствие, защото тази фамилиарност значеше, че съм успял.

Вече бях уверен в идеите си и за това трябва да благодаря на Сенет; макар че и той като мен нямаше образование, вярваше във вкуса си и ми вдъхна същата вяра. Самият начин, по който той работеше, ме насърчи; струваше ми се, че е правилен. Това, което, ми каза още първия ден в студиото: „Работим без сценарий, хрумва ни някаква идея и после следваме естествения развой на събитията“, бе подтикнало моето въображение.

Този начин на творчество беше вълнуващ. В театъра трябваше да се придържам неотклонно към една строга рутина, вечер след вечер да повтарям едно и също нещо: веднъж щом пиесата беше изпробвана и поставена, рядко се правеха опити да се внесат изменения. Единственото нещо, от което актьорът се ръководеше в театъра, беше дали ще играе добре или лошо. Във филмите имаше по-голяма свобода. Те ми вдъхваха чувството за някакво приключение. „Какво мислиш за тази идея?“ — ме питаше Сенет; или пък казваше: „На главната улица в центъра на града има наводнение.“ От такива случайни забележки се роди не една комедия на „Кийстоун“. Точно този очарователен свободен дух ме опияняваше, защото той беше предизвикателство към творческите ми способности. Всичко беше така непринудено и леко — без литература и писатели, — имахме само една идея, около която изграждахме комичните положения, а след това, в хода на снимките — и самата фабула.

Така например своя филм „Неговото праисторическо минало“ започнах с комедийно положение още при влизането. Появих се гримиран като първобитен човек, облечен в меча кожа, и докато разглеждах пейзажа, започнах да скубя косми от кожата и да пълня с тях лулата си. Идеята беше достатъчна за създаването на сюжет, чието действие се развива в праисторическите времена, с любов, съперничество, борба и гонитба. Така работехме в „Кийстоун“.

Спомням си случая, когато за пръв път изпитах желанието да прибавя към моите филми и друго измерение освен комизма. Играех в един филм, наречен „Новият портиер“, в епизода, в който директорът на фирмата ме уволнява. Молейки го да се смили над мен и да ме остави на работа, започнах с мимики да му обяснявам, че имам голямо семейство с малки деца. Макар и да се преструвах, когато по време на репетицията вдигнах очи, за моя голяма изненада старата актриса Дороти Дейвънпорт, която стоеше зад кулисите и наблюдаваше сцената, се заливаше в сълзи.

— Зная, че трябваше да се разсмея — каза тя, — но не зная защо се разплаках.

Тя потвърди нещо, което аз вече чувствувах: имах способността да предизвиквам не само смях, но и сълзи.

„Мъжествената“ атмосфера в студиото би била почти нетърпима, ако липсваше красотата. Мейбъл Нормънд несъмнено изпълваше студиото с обаянието си. Тя беше изключително красива, с големи очи, скрити зад тежки мигли, с пълни устни, нежно сбръчкани в ъглите на устата, и това й придаваше насмешливо снизходително изражение. Беше весела и жизнерадостна, много симпатичен човек, мила и щедра; всички я обожаваха.

Разказваха истории за щедростта на Мейбъл към детето на гардеробиерката или пък за номерата, които погаждаше на оператора. Мейбъл ме обичаше като сестра, защото по онова време беше много влюбена в Мак Сенет. Благодарение на Мак аз я виждах често: тримата вечеряхме заедно, после Мак заспиваше във фоайето на хотела и ние прекарвахме цял час в някое кино или кафене, преди да се върнем да го събудим. Човек би помислил, че такава близост би трябвало да доведе до идилия, но това не стана; за съжаление ние си останахме само близки приятели.

Веднъж обаче, когато Мейбъл, Роскоу Арбъкл и аз играехме в едно представление с благотворителна цел в Сан Франциско, Мейбъл и аз за малко не се забъркахме в любовна история. Вечерта беше великолепна и тримата бяхме играли с голям успех. Мейбъл беше оставила палтото си в съблекалнята и ме помоли да я придружа, за да го вземе. Арбъкл и останалите артисти ни чакаха пред театъра в кола. За момент останахме сами. Тя блестеше от красота и когато наметнах шала на раменете й, аз я целунах и тя ми върна целувката. Можехме да отидем и по-далеч, но ни чакаха. По-късно се опитах да продължа започнатия епизод, но не се получи нищо.

— Не, Чарли — усмихнато ми каза тя. — Аз не съм твоя тип, нито пък ти си моят.

По това време в Лос Анжелос дойде Диамантения Джим Брейди; тогава Холивуд беше още в своя зародиш. Той пристигна заедно със сестрите Доли и съпрузите им и непрекъснато устройваше разточителни приеми. На една вечеря, която той даде в хотел „Александрия“, присъствуваха близначките Доли със съпрузите си, Карлота Монтъри, Лу Телегън, главен партньор на Сара Бернар, Мак Сенет, Мейбъл Нормънд, Бланш Суийт, Нет Гудуин и много други. Близначките бяха ефектно красиви. Те и съпрузите им бяха почти неразделни с Диамантения Джим Брейди и връзката помежду им ме озадачаваше.

Диамантения Джим беше уникален американски екземпляр и приличаше на добродушен Джон Бул. Тази първа вечер не можех да повярвам на очите си: копчетата на ръкавелите и на ризата му бяха диаманти, всеки един по-едър от шилингова монета^[2]. Няколко дни по-късно вечеряхме в кафенето на Нет Гудуин на пристанището и този път Диамантения Джим дойде с изумрудения си костюм; всеки камък беше колкото малка кибритена кутийка. Отначало помислих, че ги носи на шега, и невинно го попитах дали скъпоценните камъни са истински. Той каза, че били истински.

— Но — с удивление казах аз — те са баснословно скъпи.

— Ако искате да видите наистина красиви изумруди, погледнете тук — отвърна той. Вдигна жилетката си и ми показа широк колан, приличен на колана, измислен от маркиз Куинзбъри за боксовите шампиони, целият обсипан с най-големите изумруди, които бях виждал през живота си. Той с голяма гордост ми заяви, че имал десет комплекта със скъпоценни камъни и всяка вечер ги сменял.

Беше 1914 година, аз бях двадесет и пет годишен, в разцвета на младостта си, влюбен в работата си не само поради нейния успех, но и поради очарованието, което изпитвах от нея, тъй като ми даваше възможност да се срещам с всички филмови звезди, които по едно или друго време бях обожавал — Мери Пикфорд, Бланш Суийт, Мириам Купър, Клара Кимбъл Йънг, сестрите Гиш и други; те всички бяха красиви и аз се превъзнасях, когато се срещах лице с лице с тях.

Томан Инс ни канеше на скара и танци в своето студио, което се намираше в пущинака на Северна Санта Моника с изглед към Тихия океан. Какви чудни нощи — младостта и красотата танцуваха на открития дансинг под звуците на тъжна музика, съпроводена от нежния шум на вълните, които се разбиваха в близкия бряг.

Най-напред се увлякох в Пеги Пийрс, изключително красива девойка с изваяни нежни черти, хубава бяла шия и пленителна фигура. Тя се появи в „Кийстоун“ едва на третата седмица от постъпването ми, тъй като беше боледувала от инфлуенца. Влюбихме се от пръв поглед; увлечението ни беше взаимно и аз се чувствувах неописуемо щастлив. Колко романтични бяха онези утрини, когато отивах на работа с желанието да я видя.

В неделя отивах да я взема от дома на родителите й. Всяка вечер, когато се срещахме, се обяснявахме един на друг в любов; всяка вечер ни беше трудно да се разделим. Да, Пеги ме обичаше, но това беше загубена кауза. Тя не престана да се съпротивява, докато аз най-сетне, отчаян, се отказах. По това време нямах никакво желание да се женя. Свободата беше за мен едно прекрасно приключение. Нямаше жена, която да можеше да се сравни със смътния образ, който бях създал във въображението си.

Всяко студио приличаше на семейство. Филмите се изработваха за една седмица, дългометражните никога не отнемаха повече от две-три седмици. Работехме при естествена светлина — и затова снимахме в Калифорния; щатът беше известен с ежегодните си девет месеца слънце.

Към 1915 г. въведоха прожекторите на Клиг, но компанията „Кийстоун“ никога не ги използва, защото светлината трептеше и нямаше яркостта на слънчевата светлина, а и за нагласяване на прожекторите се изискваше много време. Да се снеме една комедия на „Кийстоун“ рядко беше необходимо повече от седмица, аз дори бях заснел филм за един следобед — една комедия, наречена „Двадесет минути любов“, на която зрителите не преставаха да се смеят от начало до край. „Тесто и динамит“, филм, който има голям успех, бе заснет за девет дни и струваше само хиляда и осемстотин долара. И тъй като бях надхвърлил бюджета си от хиляда долара — лимита за комедиите на „Кийстоун“, — не получих допълнителното си възнаграждение от двадесет и пет долара. Единственият начин, по който „Кийстоун“ би могла да оправдае сумата, ми каза Сенет, е филмът да се продаде като двусериен; компанията точно така и направи и филмът още първата година донесе повече от сто и тридесет хиляди долара брутен приход.

Аз вече имах в своя актив няколко сполучливи филма, включително „Двадесет минути любов“, „Тесто и динамит“, „Смехотворният газ“ и „Реквизиторът“. През този период играхме с Мейбъл в един дългометражен филм заедно с Мари Дреслър. Да се работи с Мари беше приятно, но според мен филмът нямаше никакви качества. Бях извънредно щастлив, когато отново се върнах към самостоятелна режисура.

Препоръчах Сидни на Сенет и тъй като името Чаплин се рекламираше в афишите с големи букви, той с удоволствие прибави към трупата още един член от нашето семейство. Сенет сключи с него договор за една година при двеста долара седмична заплата, т.е. двадесет и пет долара повече, отколкото получавах аз. Сидни и жена му, които току-що бяха пристигнали от Англия, дойдоха в студиото тъкмо когато аз тръгвах на външни снимки. Същата вечер вечеряхме заедно. Попитах го как се приемат филмите ми в Англия.

Още преди името ми да добие известност, каза ми той, много актьори от мюзикхола му разказвали с ентусиазъм за някакъв нов американски филмов комик. Той също така ми каза, че още преди да бил видял някой от моите филми, се обадил във филмовата борса, за да разбере кога ще ги пуснат пред публиката, и като им казал името си, поканили го да гледа три от тях. Седял сам в прожекционната зала и се смял като луд.

— Е, и как реагира ти на всичко това? — попитах го аз.

Сидни не беше особено изненадан:

— О, аз знаех, че ще успееш — уверено ми каза той.

Мак Сенет беше член на Атлетическия клуб на Лос Анжелос и имаше право да даде временна членска карта на някой свой приятел; той ме снабди с карта. Това беше главната квартира на всички ергени и бизнесмени в града; клубът беше изискан, с голям ресторант, бар и фойаета на първия етаж, в които вечерно време можеха да идват и дами.

Аз имах голяма ъглова стая на горния етаж с пиано и малка библиотечка до стаята на Моуз Хембъргър, собственик на „Мей“, най-големия универсален магазин в града. По онова време се живееше много евтино. За стаята си плащах дванадесет долара седмично, а това ми даваше право да се ползвам от всички удобства, които клубът предлагаше на своите членове, включително и от добре обзаведения му гимнастически салон, плувните му басейни и отличната му прислуга. С една дума, живеех в разкош за седемдесет и пет долара седмично, включително и моя дял в почерпушките и някоя и друга вечеря.

В клуба съществуваше другарство, което дори обявяването на Първата световна война не помрачи. Всички смятаха, че тя ще свърши за шест месеца; изглеждаше невероятно да трае четири години, както беше предсказал лорд Киченър. Много хора бяха дори доволни от обявяването на войната, защото сега сме щели да дадем хубав урок на германците. За изхода на войната не ставаше и въпрос: англичаните и французите щяха да ги смачкат за шест месеца. Истинската война всъщност не беше започнала, а Калифорния се намираше далеч от полесражението.

По това време Сенет заговори за подновяване на договора ми и искаше да разбере моите условия. Знаех горе-долу колко голяма е популярността ми, но знаех също колко краткотрайна може да бъде тя и смятах, че при темпото, с което работех, след една година щях да бъда съвсем „пресушен“ откъм идеи и затова желязото трябваше да се кове, докато е горещо.

— Искам хиляда долара седмично! — нарочно казах аз.

Сенет се ужаси:

— Но самият аз не печеля толкова много! — каза той.

— Зная — отвърнах аз, — но публиката прави опашки пред касите на кината, когато види в афиша моето име, а не вашето.

— Може и да е така — каза Сенет, — но без подкрепата на нашата организация ти си загубен. Виж какво става с Форд Стърлинг — предупреди ме той.

Вярно беше, че на Форд не му бе провървяло, след като напусна „Кийстоун“. Но въпреки това заявих на Сенет:

— Всичко, което ми трябва, за да направя комедия, е един парк, един полицай и едно хубаво момиче. — И действително аз бях създал някои от най-сполучливите си комедии в почти такава обстановка.

Междувременно Сенет телеграфира на съдружниците си Кесел и Бауман да се посъветва с тях относно моя договор и моите претенции. Няколко дни по-късно той дойде при мен със следното предложение:

— Слушай, до края на договора ти остават още четири месеца. Ще анулираме договора ти и ще ти плащаме по петстотин долара сега, по седемстотин идущата година и по хиляда и петстотин по-идущата година. По този начин ще получиш твоите хиляда долара седмично.

— Мак — казах му аз, — готов съм да се съглася само ако смените цифрите: плащайте ми по хиляда и петстотин долара седмично първата година, по седемстотин втората и по петстотин третата.

— Но това е невероятно! — възкликна Сенет.

И така ние повече не обсъждахме въпроса за подновяване на договора ми.

 

 

Съгласно договора оставаше ми още един месец работа в „Кийстоун“, но досега друга компания не ми беше направила предложение. Започнах да ставам нервен и ми се струваше, че Сенет забелязва това и чака подходящ момент. Обикновено, след като завършех някой филм, той идваше при мен и шеговито ме подканваше да започна да снимам нов; сега обаче, макар че не бях работил две седмици, той странеше от мен. Беше учтив, но се държеше на разстояние. Въпреки това самоувереността ми не ме напусна. Ако не получех предложение, щях да започна да работя сам. И защо не? Самочувствието ми беше добро и разчитах на възможностите си. Спомням си точно момента, когато у мен се породи това чувство: на стената на студиото подписвах разписка за театралното имущество, което щях да ползвам.

След като Сидни постъпи в „Кийстоун“, той игра с успех в няколко филма. Един от тях — „Подводният пират“, счупи всички световни рекорди; в него Сидни използва най-разнообразни филмови трикове. Понеже успехът му беше много голям, предложих му с общи усилия да създадем собствена филмова компания.

— Трябва ни само една камера и едно празно място — казах аз. Но Сидни беше консервативен. Той смяташе това за прекалено рисковано.

— Освен това — прибави той — не ми се иска да се откажа от заплата, която надхвърля всичко, което досега съм печелил в живота си. И той продължи да работи за „Кийстоун“ още една година.

Един ден по телефона ми се обади Карл Лемли от компанията „Юнивърсъл“. Той ми предложи дванадесет цента за фут филмова лента, както и да финансира филмите ми, но не се съгласи да ми плаща хиляда долара седмично, така че от разговора ни не излезе нищо.

Един млад мъж на име Джес Робинс, представител на компанията „Есеней“, ми каза, че бил чул, че съм настоявал да получа премия от десет хиляди долара, преди да подпиша договор, както и по хиляда двеста и петдесет долара седмично. Това за мен беше новина. Никога не бях мислил за предварително възнаграждение от десет хиляди долара, преди той да спомене за него, но от този щастлив момент това ми стана идея фикс.

Същата вечер поканих Робинс на вечеря и го оставих да говори. Той ми каза, че идвал лично от името на мистър Дж. М. Ендърсън, познат под името Бронко Били от компанията „Есеней“, който бил съдружник на мистър Джордж К. Спур, и че ми предлагали хиляда двеста и петдесет долара седмично, но не бил сигурен относно извънредното възнаграждение. Вдигнах рамене.

— Изглежда, че това е пречка за много хора — казах аз. — Правят приемливи предложения, но не дават нищо в брой.

По-късно той телефонира на Ендърсън в Сан Франциско и му каза, че сме на път да се споразумеем, но че аз искам десет хиляди долара в брой като предварително възнаграждение. Върна се на масата сияещ:

— Работата е уредена — каза той. — Ще получите вашите десет хиляди долара утре.

Бях в небесата. Всичко изглеждаше твърде хубаво, за да бъде вярно. За съжаление опасенията ми не ме бяха излъгали, защото на следния ден Робинс ми връчи чек само за шестстотин долара, като ми обясни, че мистър Ендърсън щял сам да дойде в Лос Анжелос и тогава сме щели да уредим въпроса с десетте хиляди долара. Ендърсън пристигна, изпълнен с ентусиазъм и с обещания относно договора, но без десетте хиляди долара.

— Моят съдружник мистър Спур ще уреди този въпрос, когато отидем в Чикаго — каза той.

Въпреки че бях започнал да се съмнявам, предпочетох да погреба всичко в оптимизма си. Оставаха две седмици до изтичането на договора ми с „Кийстоун“. Правех извънредно големи усилия да довърша последния си филм „Неговото праисторическо минало“, беше ми трудно да се съсредоточа пред толкова много проекти, които се очертаваха пред мен. Но все пак успях да завърша филма.