Чарлз Чаплин
Моята автобиография (16)

XIV

След изтичането на договора ми с „Мючуъл“ исках колкото е възможно по-скоро да започна работа с „Фърст Нешънъл“, но нямахме студио. Реших да купя място в Холивуд и да построя студио. Мястото беше на ъгъла на булевардите Сънсет и Ла Бриа; там вече имаше една прекрасна къща с десет стаи и пет акра, засадени с лимонови, портокалови и праскови дървета. Построихме съвършен комплекс с лаборатории за проявяване на филмите, монтажи и канцеларии.

По време на строежа на студиото отидохме с Една Първиънс на едноседмична почивка в Хонолулу. В ония дни Хавай беше красив остров. И все пак мисълта да живея там, на две хиляди мили от континента, ме потискаше; въпреки слънчевата му красота, ананасите, захарната тръстика, екзотичните плодове и цветя с удоволствие се върнах, защото чувствувах известна клаустрофобия — като че ме бяха затворили в лилия.

Близостта с такава красива девойка като Една Първиънс не можеше рано или късно да не предизвика известни чувства у мен. Когато за пръв път отидохме да работим в Лос Анжелос, Една бе наела апартамент близо до Атлетическия клуб и почти всяка вечер я водех в клуба на вечеря. Държехме се сериозно един към друг и през ума ми минаваше мисълта, че някой ден може би ще се оженим, но аз имах резерви по отношение на Една. Не бях сигурен в нея, не бях сигурен и в себе си.

През 1916 г. бяхме неразделни и ходехме на всички празненства и галапредставления на Червен кръст. При такива случаи Една проявяваше ревност по един много нежен и същевременно коварен начин. Ако някоя жена се отнасяше с прекалено голямо внимание към мен, Една изчезваше и аз получавах бележка, че била припаднала и искала да отида да я видя; естествено отивах и оставах с нея до края на вечерта. Веднъж една очарователна жена, която уреждаше градинско увеселение в моя чест, ме представяше на светските красавици, докато най-сетне ме заведе в една беседка. Отново получих бележка, че Една е припаднала. Макар и да се ласкаех, че такова прелестно момиче винаги ме търсеше, след като дойдеше на себе си, тази й привичка започна малко да ми досажда.

Развръзката дойде на един прием у Фани Уорд, на който било поканено цяло съзвездие от красиви девойки и хубави млади мъже. Една отново припаднала. Но когато се съвзела, тя попитала за високия красив филмов герой на „Парамаунт“ Томас Миън. По онова време аз не знаех нищо за връзката им. На следния ден научих всичко от Фани Уорд: тъй като знаеше за моите чувства към Една, тя не искаше да изглеждам глупак.

Не можах да повярвам на ушите си. Беше накърнено самолюбието ми; бях жестоко обиден. Ако това беше вярно, то би означавало край на нашите връзки. Но аз не можех да се откажа от нея така внезапно. Празнотата би била прекалено голяма. И у мен оживя всичко онова, което дотогава бяхме един за друг.

На следващия ден не бях в състояние да работя. Рано следобед й се обадих да й поискам обяснение, като имах намерение да бъда разгневен и да направя сцена; но вместо това самолюбието ми взе връх и станах саркастичен. Дори си позволих да се шегувам:

— Доколкото разбрах, на приема у Фани Уорд ти си повикала не този, когото трябва — сигурно губиш паметта си?

Тя се разсмя, но в тона й долових оттенък на неловкост:

— Какво искаш да кажеш? — попита ме тя.

Надявах се, че тя пламенно ще отрича. Вместо това тя ме попита хитро кой ми е разправял подобни глупости.

— Какво значение има кой ми ги е разправял? — отвърнах аз. — Но си мислех, че за теб съм нещо повече, за да ме изкарваш глупак на публично място.

Тя запази пълно спокойствие и продължи да твърди, че са ми разказвали лъжи.

Исках да я нараня с безразличието си.

— Няма защо да се преструваш пред мен — казах й аз. — Свободна си да правиш каквото искаш. Ние не сме женени; най-важното е да гледаш съвестно работата си.

Една любезно се съгласи с всичко това и каза, че не искала нищо да пречи на нашата съвместна работа. „Ние можем винаги да си останем добри приятели“ — каза тя — и това ме накара да се почувствувам неописуемо нещастен.

Говорих с нея цял час по телефона, нервен, изтормозен, търсейки повод да се сдобрим. Както обикновено става в такива случаи, страстта и интересът ми към нея се подновиха и разговорът ни свърши с това, че я поканих на вечеря под предлог да обсъдим положението.

Тя се поколеба, но аз упорствувах, всъщност й се молех, настоявах, цялата ми гордост, цялата ми защитна сила постепенно ме изоставяха. Тя най-сетне се съгласи… Същата вечер двамата вечеряхме шунка с яйца, които тя приготви в своя апартамент.

Горе-долу се сдобрихме и аз престанах да се вълнувам толкова. На следния ден поне бях в състояние да работя. Независимо от това у мен останаха едно мъчително безпокойство и самообвинение. Упреквах се, че понякога съм я пренебрегвал. Бях изправен пред дилема. Дали окончателно да скъсам с нея, или не? Може историята с Миън да не е била вярна?

Около три седмици по-късно тя дойде в студиото да вземе заплатата си. Срещнах я случайно, когато си тръгваше. Тя беше с един приятел.

— Познавате ли се с Томи Миън? — любезно попита тя.

Бях потресен. В този кратък миг Една ми стана чужда, сякаш за пръв път я срещах през живота си.

— Разбира се — отвърнах аз. — Как си, Томи?

Той се чувствуваше малко неловко. Стиснахме си ръце и след като си разменихме една-две любезности, те излязоха от студиото заедно.

Животът обаче не е нищо друго освен низ от конфликти с малко отдих помежду им. Ако не те тормози любовен проблем, тогава ще е нещо друго. Прекрасно беше да имаш успех, но заедно с него растяха и усилията да се мъчиш да вървиш в крак с тази непостоянна нимфа — популярността. Аз обаче намирах утеха в работата.

Но да пишеш, играеш и режисираш петдесет и две седмици в годината беше усилие, което изискваше прекомерно хабене на нерви и енергия. След завършването на един филм винаги бях така потиснат и изтощен, че трябваше да си почивам цял ден в леглото.

Привечер излизах да се поразходя. Откъснат от света и обзет от меланхолия, скитах из града и разсеяно гледах витрините. В такива случаи никога не се опитвах да мисля; мозъкът ми биваше притъпен. Но бързо се съвземах от това състояние. Обикновено на следната сутрин на път с колата към студиото възбуждението ми се връщаше и умът ми отново се активизираше.

Само с една неясна идея в главата поръчвах декори и докато ги изграждаха, художникът декоратор идваше при мен за подробности; аз блъфирах и му давах инструкции, къде да се поставят врати и сводести проходи. Много свои комедии започнах именно по този отчаян начин.

Понякога мисълта ми приличаше на заплетено въже и имаше нужда да се поотпусне. В такива случаи добре ми действуваше излизането вечер. Никога не прибягвах до възбудата на алкохола; докато работех, изпитвах суеверното чувство че и най-малкият възбудител независимо какъв е той вреди на проницателността на човека. Нищо според мен не изискваше по-свеж ум, отколкото замислянето и режисирането на комедия.

Що се отнася до любовта, по-голямата част от нея отиваше в работата ми. Когато тя обаче повдигаше своята очарователна глава, животът беше така зле устроен, че на пазара имаше или пресищане, или сериозен недостиг. Но аз бях дисциплиниран и се отнасях сериозно към работата си. Подобно на Балзак, който е смятал, че една любовна нощ означава една загубена хубава страница от роман, така и аз вярвах, че тя е равна на загубата на един плодотворен ден в студиото.

Известна писателка, научавайки, че пиша автобиографията си, ми каза: „Надявам се, че ще имате смелостта да кажете истината.“ Помислих, че става дума за моите политически убеждения, но тя имала предвид любовните ми похождения. Струва ми се, без да зная защо, от автора на една автобиография очакват дисертация върху физиологическите му влечения. Според мен това малко допринася за разбирането или разкриването на даден характер. За разлика от Фройд аз не смятам, че сексът е най-важният елемент в сложността на човешкото поведение. Студът, гладът и срамът от бедността вероятно влияят по-силно върху психиката на човека.

Както всички хора, и аз имах в любовта си щастливи и нерадостни моменти. Понякога бях пълен с жизнени сили, друг път — разочаровах партньорката си. Но това не беше всепоглъщащият интерес в живота ми. Имах творчески стремежи, които бяха еднакво всепоглъщащи. В тази книга обаче нямам намерение да описвам половия си живот, така както коментаторът предава боксов мач — удар по удар; според мен това би било антихудожествено, клинично и непоетично. Намирам за по-интересни обстоятелствата, които водят до любовта.

По този повод ще посоча едно очарователно случайно любовно приключение в хотел „Александрия“, когато се върнах в Лос Анжелос от Ню Йорк. Прибрал се бях рано в стаята си и бях започнал да се събличам, като си тананиках една от нашумелите напоследък нюйоркски песнички. От време на време спирах, потънал в размисъл, и един женски глас от съседната стая подхващаше мелодията там, където я бях прекъснал. Тогава аз подхващах песента, където тя я бе прекъснала, и се получи шега. Най-сетне по този начин завършихме мелодията. Да се запозная ли с нея? Беше рисковано. Освен това нямах никаква представа как изглеждаше тя. Отново взех да си подсвирквам песничката и отново се случи същото.

— Ха, ха, ха! Смешна работа! — изсмях се аз, като нагласих интонацията си така, че не можеше да се разбере дали говоря на себе си или на нея.

От съседната стая се чу глас:

— Какво казахте, моля?

Тогава аз прошепнах през дупката на ключалката:

— Очевидно вие току-що сте пристигнали от Ню Йорк.

— Не ви чувам — каза тя.

— Тогава отворете вратата — отвърнах аз.

— Ще я открехна мъничко, но да не сте посмели да влезете.

— Обещавам ви.

Вратата се открехна около четири инча и през отвора ме погледна прелестна млада блондинка. Не зная точно как беше облечена, но това беше някакво копринено неглиже; ефектът беше просто мечта!

— Не влизайте, защото ще ви натупам! — с очарователен глас ми каза тя, показвайки красивите си бели зъби.

— Добър вечер — прошепнах аз и се представих. Тя вече знаеше кой съм и че съм наел съседната стая.

По-късно през нощта тя ми каза, че не трябва в никакъв случай да показвам на публично място, че я познавам, нито дори да й кимам, когато се разминаваме във фоайето на хотела. Това беше всичко, което въобще ми каза за себе си.

Следващата вечер, когато се прибирах в стаята си, тя направо потропа на вратата ми и ние още веднъж прекарахме нощта заедно. На третата вечер започнах вече доста да се отегчавам; освен това трябваше да мисля за работата и кариерата си. Затова на четвъртата вечер тихичко и предпазливо отворих вратата и се вмъкнах в стаята си на пръсти, надявайки се, че ще мога да си легна незабелязано; но тя ме беше чула и започна да тропа на вратата. Този път не й обърнах никакво внимание и направо си легнах. На следния ден, когато мина покрай мен във фоайето на хотела, тя ми хвърли леден поглед.

Тази нощ тя не потропа, но дръжката на вратата изскърца и я видях да се завърта бавно. Аз обаче бях заключил вратата откъм моята страна. Тя натисна дръжката ожесточено, след това нетърпеливо затропа. На другата сутрин намерих за по-разумно да напусна хотела, така че отново отседнах в Атлетическия клуб.

Първият ми филм в новото студио беше „Кучешки живот“. В сюжета имаше елемент на сатира, правеше се паралел между живота на едно куче и живота на един скитник. Този лайтмотив беше основата, върху която изградих различни шеги, вицове и номера от репертоара на буфонадата. Започнах вече да мисля за комедията в структурно отношение и да осъзнавам нейната архитектурна форма. Всеки епизод логично водеше до следващия, а всички епизоди бяха обединени в едно цяло.

Първият епизод показваше спасяването на едно куче от борбата му с други кучета. Следващият — спасяването от един дансинг на девойка, която също водеше „кучешки живот“. Имаше и много други епизоди и всички следваха логичния развой на събитията. Колкото и прости и непретенциозни да бяха тези комедии, в създаването им се влагаше много мисъл и изобретателност. Ако някакъв виц пречеше на логичното развитие на събитията, аз не го използвах, колкото и смешен да беше той.

По времето, когато работех в „Кийстоун“, моят скитник беше по-свободен и по-малко подчинен на действието. Тогава той рядко разсъждаваше; ръководеше се само от инстинктите си, свързани с основните неща: храна, топлина, подслон. Но с всяка нова комедия образът на скитника ставаше все по-сложен. В характера му започнаха да проникват чувства. Това се превърна в проблем, тъй като скитникът беше обвързан с ограниченията на бурлеската. Може да звучи претенциозно, но за бурлеската е необходима извънредно точна психологическа обрисовка.

Решението на въпроса дойде, когато замислих скитника като своего рода Пиеро. При тази концепция имах по-голяма свобода на израза, по-голяма възможност да обогатя комедията с прояви на чувства. Но от логична гледна точка беше трудно да накараш една красива девойка да се заинтересува от един скитник. Това винаги е било проблем в моите филми. В „Треска за злато“ интересът на девойката към скитника започва с това, че тя му изиграва шега, която после я кара да го съжалява, а той взема това съжаление за любов. Девойката в „Светлините на големия град“ е сляпа. При това положение за нея скитникът е романтичен и прекрасен — докато възстановят зрението й.

С нарастването на моето умение в изграждането на сюжета се ограничаваше и моята свобода в създаването на комедийни положения. Един от моите „почитатели“, който предпочиташе ранните ми комедии от „Кийстоун“, ми писа: „Тогава публиката беше ваш роб; сега вие сте роб на публиката.“

Дори и в онези ранни комедии аз се стремях да създам настроение; постигах го обикновено чрез музика. Настроението в „Имигрантът“ бе създадено от старата песен „Мисис Грънди“. В мелодията имаше носталгична нежност, подходяща за двама самотни нещастници, които се оженват в един тъжен дъждовен ден.

Филмът показва Чарли на път за Америка. В трета класа той се запознава с една девойка и майка й, също така самотни и изоставени като него. Когато пристигат в Ню Йорк, те се разделят. По-късно той отново среща девойката, но този път тя е сама и като него не е успяла в живота. Докато те седят и разговарят, тя неволно използва носна кърпичка с черни ръбове, от което става ясно, че майка й е починала. И, разбира се, те накрая се оженват в един тъжен дъждовен ден.

Обикновени малки мелодийки са ми давали идеи и за други комедии. В една от тях, наречена „Двадесет минути любов“, пълна с боричкане и глупости в парка, с участието на полицаи и бавачки, аз попадах в забавни положения под звуците на мелодията „Твърде много горчица“ — популярен ту-степ от 1914 г. Песента „Виолетера“ създаде настроението за „Светлините на големия град“, а „Оулд Ленг Сайн“^[1] — настроението за „Треска за злато“.

Още в 1916 г. имах много идеи за дългометражни филми. Една от тях беше пътуване до луната, комичен спектакъл, който показва олимпийските игри на луната и възможностите да се играе при законите за привличането там. Това щеше да бъде сатира за прогреса. Хрумна ми идеята за машина за хранене, както и за радиоелектрическа шапка, която регистрира мислите; оттук и неприятностите, които ме сполетяват, когато я слагам на главата си, и ме запознават със съблазнителната жена на човека от луната. По-късно използвах машината за хранене в „Модерни времена“.

Журналисти са ме питали как намирам идеите за филмите си и аз и до ден-днешен не мога да дам задоволителен отговор. С течение на годините открих, че идеите се раждат, когато страстно желаеш да ги имаш; при такова непрестанно желание съзнанието се превръща в наблюдателна кула; понякога музиката или един залез може да възбуди въображението, да даде плът на една идея.

Според мен трябва да изберете тема, която да ви стимулира, да я разработите и да я уточните и ако след това не можете да я развиете по-нататък, да я отхвърлите и да подберете друга тема. Елиминирането чрез натрупване е пътят за намиране на онова, което търсите.

Как получава човек идеи? Само чрез постоянство, което стига до лудост. Човек трябва да има способността да страда и да поддържа ентусиазма си в продължение на дълъг период от време. Може за някои хора да е по-лесно, отколкото за други, но аз се съмнявам в това.

Естествено всеки начинаещ комик минава през периода на философските обобщения за комедията. През ден-два в „Кийстоун“ чувах израза: „Елемент на изненада и напрежение.“

Няма да се опитвам да изследвам дълбините на психоанализата, за да обясня поведението на човека, което е също така необяснимо, както и самият живот. Смятам, че атавистични причини лежат в основата на повечето от нашите идейни подбуди в много по-голяма степен, отколкото полът или глупостите, които сме правили в детството си — но не беше необходимо да чета книги, за да разбера, че темата на живота, това са борбата и страданието. Цялата ми клоунада инстинктивно се основаваше на това убеждение. Методът, по който създавах комедиен сюжет, беше прост: хората попадат в беда и после се спасяват.

Но хуморът е нещо по-различно и по-тънко. Макс Ийстман го анализира в своята книга „Чувство за хумор“. Той го резюмира като нещо, което се поражда в резултат на смеха през сълзи. Той пише, че homo sapiens е по природа мазохист, същество, което обича да изпитва болка в най-различни форми, и че на публиката й е приятно да страда като децата, когато си играят на индианци; на тях им е приятно да бъдат „застрелвани“ и да преминават през всички гърчения на агонията.

С всичко това съм съгласен. Но това е по-скоро анализ на драмата, отколкото на хумора, макар че те са почти едно и също нещо. Моята концепция за хумора обаче е малко по-различна: това е малкото несъответствие, което откриваме в едно на пръв поглед нормално поведение. С други думи, чрез хумора ние виждаме ирационалното в онова, което ни изглежда рационално, маловажното — в онова, което изглежда важно. Той също така засилва нашето чувство за самосъхранение и запазва здравия ни разум. Благодарение на хумора ние по-леко понасяме превратностите на съдбата. Той засилва нашето чувство за пропорция и ни разкрива, че зад прекалената сериозност се крие абсурдът.

Така например на едно погребение приятели и роднини са се събрали около ковчега на покойника и мълчаливо му отдават последна почит; точно когато църковната служба ще започне, някакъв човек пристига със закъснение и бързо отива на пръсти до стола си, върху който един от опечалените е сложил цилиндъра си. В бързината закъснелият, без да иска, сяда върху цилиндъра, след това тържествено, с израз на нямо извинение го подава смачкан на собственика му, който го поема с мълчалива досада, и продължава да слуша църковната служба. И цялата тържественост на момента става смешна.