Чарлз Чаплин
Моята автобиография (28)

XXVI

Раздялата ни с Полет беше неизбежна. И двамата го знаехме много преди да започне снимането на „Великият диктатор“, а сега, когато филмът беше готов, трябваше да вземем решение. Полет ми съобщи, че се връща в Калифорния да снима нов филм за „Парамаунт“, а аз останах известно време в Ню Йорк да се позабавлявам. Домоуправителят ми Франк телефонира, че като се върнала в дома ни в Бевърли Хилс, тя не отседнала там, а прибрала нещата си и си отишла. Когато се върнах в Бевърли Хилс, тя беше заминала за Мексико, за да получи развод. Къщата изглеждаше много тъжна. Разривът естествено ми причиняваше болка, защото е трудно човек да изреже от живота си една осемгодишна връзка.

Макар че „Великият диктатор“ се ползваше с голяма популярност сред американските зрители, той несъмнено създаваше подмолна враждебност към мен. За пръв път почувствувах това, когато след завръщането си в Бевърли Хилс приех представителите на печата — злокобна групичка от двадесетина души, които седяха на остъклената ни веранда и мълчаха. Предложих им по чашка, но те отказаха — нещо необичайно за журналисти.

— Какво искате да ни кажете, Чарли? — обади се един от тях, който очевидно говореше от името на всички.

— Искам да направя малко реклама на „Великият диктатор“ — пошегувах се аз.

Разказах им за интервюто си с президента и им казах, че филмът създавал грижи на американското посолство в Аржентина, като се надявах, че това е добър вестникарски материал, но те продължиха да мълчат. След известна пауза шеговито казах:

— Анекдотът май че не ви се хареса, а?

— Не — отвърна техният представител. — Отношенията ви с печата не са много добри, а вие заминахте оттук, без да ни информирате; това също не ни се харесва.

Макар че никога не съм се ползвал с особени симпатии сред местния печат, забележката доста ме изненада. Аз наистина бях тръгнал от Холивуд, без да се срещна с представителите на печата, защото смятах, че онези, които не са много приятелски настроени към мен, могат да направят „Великият диктатор“ на пух и прах, преди да съм го показал в Ню Йорк. След като бях вложил във филма два милиона долара, не можех да си позволя лукса да поемам каквито и да било рискове. Обясних им, че един антинацистки филм има могъщи неприятели дори и в Америка и че за да избягна излишни рискове, съм решил да устроя предварителна прожекция в самото навечерие на официалната премиера.

Но нищо от това, което казах, не измени враждебното им отношение. Атмосферата започна да се променя и в печата се появиха много измислици: отначало — умерени нападки, истории за моето скъперничество, а впоследствие мръсни слухове за отношенията ми с Полет. Но въпреки враждебните критики „Великият диктатор“" продължаваше да чупи всички рекорди в Англия и Америка.

Макар че Америка още не се намираше в положение на война, Рузвелт водеше студена война срещу Хитлер. Това създаваше големи трудности на президента, тъй като нацистите бяха проникнали в много американски институции и организации; независимо от това, дали тези организации го съзнаваха, или не, нацистите ги използваха като свое оръдие.

И после изведнъж се разнесе внезапната и драматична вест за нападението на Япония над Пърл Харбър. Жестокостта на удара смая Америка. Но тя незабавно се окопити и се стегна за военни действия; не след дълго много американски дивизии бяха изпратени отвъд океана. По това време русите задържаха хитлеристките орди пред Москва и призоваваха за незабавно откриване на втори фронт. Рузвелт поддържаше това искане и макар че приятелите на нацистите бяха минали в нелегалност, отровата им все още се носеше във въздуха. Те използваха всички възможни средства, за да ни разделят с руските ни съюзници. По това време се разгръщаше злостна пропаганда, чийто лозунг беше: „Нека германците и русите взаимно се обезкървят и тогава ние ще отидем да приберем плячката“; използваха се всевъзможни маневри, за да се предотврати откриването на втори фронт. Последваха тревожни дни. Всеки ден научавахме за ужасяващите загуби на русите. Дните се превърнаха в седмици, седмиците в много месеци, а нацистите все още бяха пред Москва.

Предполагам, че моите неприятности започнаха именно в този момент. Ръководителят на Американския комитет за военна помощ на Русия в Сан Франциско ми се обади по телефона да ме попита дали бих се съгласил да говоря вместо американския посланик в Москва мистър Джоузиф Дейвис, който в последния момент заболя от ларингит. Приех, макар че ми известиха за това доста късно. Митингът щеше да се състои на следния ден и затова взех вечерния влак, който пристигаше в Сан Франциско в осем часа сутринта.

Комитетът беше предвидил за мен програма — тук обед, там вечеря — и затова ми остана малко време да подготвя речта си, а аз щях да бъда главният оратор. На вечерята изпих една-две чаши шампанско и това ми помогна.

Залата побираше десет хиляди души и беше претъпкана. На трибуната седяха американски адмирали и генерали, както и кметът на Сан Франциско Роси. Речите бяха сдържани и двусмислени. Така например кметът заяви: „Трябва да се съобразяваме с факта, че русите са наши съюзници.“ Той положи усилия да омаловажи неотложните трудности на русите и техния героизъм; не спомена и факта, че те се борят и умират, за да задържат натиска на близо двеста нацистки дивизии. Тази вечер ми се стори, че към русите отношението беше приблизително такова: „Наши съюзници, но случайни познати.“

Председателят на комитета ме беше помолил да говоря по възможност един час. Това ме ужаси. Обикновено красноречието ми не надхвърляше четири минути. Но след като изслушах тези празни приказки, аз се възмутих. На гърба на картончето, на което беше означено мястото ми на масата, набелязах четири основни точки. Нервен и смутен се разхождах напред-назад зад кулисите в очакване да ме повикат. Най-сетне чух, че ме представят.

Бях облечен в смокинг. Имаше аплодисменти, които ми дадоха известно време да събера мислите си. Когато аплодисментите стихнаха, произнесох само една дума:

— Другари!

В цялата зала избухна смях. Когато той стихна, повторих подчертано:

— Точно това исках да кажа: Другари!

Нов смях и нови аплодисменти. Аз продължих:

— Предполагам, че тази вечер в залата има много руснаци и като зная как днес се бият и умират вашите сънародници, за мен е чест и привилегия да ви нарека „другари“.

Нови аплодисменти, по време на които мнозина станаха на крака.

Сега вече се запалих, мислейки си за израза: „Да ги оставим да се обезкървят взаимно.“ Готвех се да изразя възмущението си от този израз, но нещо вътре в мен ме възпря. Вместо това заявих:

— Аз не съм комунист, но съм човешко същество и мисля, че познавам реакциите на човешките същества. Комунистите не се различават от когото и да било друг; когато изгубят ръка или крак, те страдат като всички и умират като всеки от нас. Майката на комуниста е като всяка друга майка. Когато тя получи трагичната вест, че синът й няма да се върне, тя плаче, както плачат всички други майки. Не е необходимо да бъда комунист, за да разбера това; достатъчно е да бъда човешко същество. А в този момент руските майки проливат много сълзи, а синовете им умират с хиляди…

Говорих четиридесет минути, без да зная какво ще кажа следващия миг. Разсмивах ги, предизвиквах аплодисменти с анекдоти за Рузвелт и за речта ми в кампанията за бонове по време на Първата световна война — всичко се приемаше добре.

— А сега — продължих аз, — що се отнася до тази война, аз се намирам тук от името на Комитета за военна помощ на Русия. — Спрях и повторих думите: „Военна помощ на Русия.“ — Парите несъмнено ще помогнат, но русите се нуждаят от нещо повече от пари. Казват ми, че два милиона войници на съюзниците бездействуват в Северна Ирландия, докато русите са изправени сами срещу около двеста нацистки дивизии! — Последва напрегната тишина. — Русите — наблегнах аз — са наши съюзници; те се борят не само за собствения си начин на живот, но и за нашия начин на живот, а ако познавам добре американците, те обичат сами да се борят за своята страна. Сталин настоява за втори фронт. Рузвелт призовава за откриването му, затова нека ние всички днес призовем за откриването на втори фронт още сега!

Избухнаха бурни аплодисменти, които траяха седем минути. Тази мисъл се таеше в сърцата и умовете на присъствуващите. Те не ми позволиха да продължа, само тропаха с крака, ръкопляскаха, крещяха и хвърляха шапки във въздуха. Започнах да се питам дали не съм казал прекалено много и не съм ли отишъл твърде далеч. После се разгневих на самия себе си, че могат да ми минават такива малодушни мисли пред лицето на хилядите, които се биеха и загиваха. Когато публиката най-сетне се успокои, аз заявих:

— Ако правилно разбирам чувствата ви, нека всеки един от вас изпрати телеграма до президента! Нека се надяваме, че до утре той ще получи десет хиляди искания за откриването на втори фронт!

След митинга имах чувството, че атмосферата е заредена с напрежение и неловкост. Отидохме да вечеряме с Дъдли Фийлд Малоун и Джон Гарфийлд. „Много сте смел“ — каза Гарфийлд, имайки предвид речта ми. Думите му ме смутиха, тъй като нямах намерение нито да ставам герой, нито да се замесвам в една политическа cause célèbre^[1]. Бях казал само това, което искрено чувствувах и което смятах за правилно. Независимо от това след забележката на Джон бях потиснат до края на вечерта. Но заплашителните облаци, които очаквах във връзка с тази реч, се разпръснаха и когато се върнах в Бевърли Хилз, животът отново си потече нормално.

Няколко седмици по-късно ме помолиха да говоря по телефона пред масовия митинг, свикан в Медисън скуеър парк. Тъй като се отнасяше до същата кауза, аз приех — и защо не? Митингът се свикваше от най-уважавани хора и организации. Говорих четиринадесет минути и Съветът на Конгреса на производствените профсъюзи^[2] намери за необходимо да публикува речта ми. Както личи от следната брошура, публикувана от КПП, на митинга говориха и много други оратори:

РЕЧТА

ДЕМОКРАЦИЯТА ЩЕ ВЪЗТЪРЖЕСТВУВА ИЛИ ЩЕ ЗАГИНЕ НА БОЙНИТЕ ПОЛЕТА НА РУСИЯ

 

Огромната тълпа, предварително предупредена да не прекъсва ораторите с аплодисменти, се беше притаила и напрегнато слушаше всяка дума.

Тя изслуша и четиринадесетминутната реч на великия американски народен артист Чарли Чаплин, предадена по телефона от Холивуд.

Рано вечерта на 22 юли 1942 г. шестдесет хиляди членове на профсъюзите, на граждански, ветерански, обществени и църковни организации и на различни братства се събраха в Медисън скуеър парк в Ню Йорк да подкрепят призива на президента Франклин Д. Рузвелт за незабавно откриване на втори фронт с цел да се ускори окончателната победа над Хитлер и оста.

Тази голяма демонстрация беше организирана от 250-те профсъюза, членуващи в Съвета на профсъюзите от промишлеността в голям Ню Йорк (КПП). Уендъл Л. Уилки, Филип Мъри, Сидни Хилман и много други видни американци изпратиха ентусиазирани послания до митинга.

Времето беше безоблачно. На трибуната наред с американското знаме се развяваха знамената на съюзниците, а сред морето от хора, задръстили улиците около парка, се издигаха плакати с лозунги в подкрепа на президента и за откриването на втори фронт.

Митингът бе открит от Люси Монроу, която запя „Звездното знаме“^[3], последваха изпълнения на Джейн Фроман, Арлийн Френсис и няколко други популярни звезди от американския театър. Главните оратори бяха американските сенатори Джеймс М. Мийд и Клод Пепър, кметът на Ню Йорк Ф. Х. Ла Гуардия, заместник-губернаторът Чарлз Полети, членът на Камарата на представителите Вито Маркантонио, Майкъл Куил и председателят на нюйоркския съвет на КПП Джоузеф Кърън.

Сенаторът Мийд заяви:

„Ние ще спечелим тази война само когато успеем да въвлечем в борбата за свобода, от все сърце и ентусиазирано, огромните човешки маси в Азия, окупирана Европа и Африка.“

Сенаторът Пепър каза:

„Онзи, който спъва нашите усилия и призовава към въздържане, е враг на републиката.“

А Джоузеф Кърън:

„Ние имаме необходимите хора. Разполагаме с необходимите материали. Известен ни е единственият начин, по който можем да спечелим победата, а този начин е незабавното откриване на втори фронт.“

Огромните тълпи единодушно приветствуваха всяко споменаване на името на президента, на втория фронт и на нашите героични съюзници — храбрите войни и народи на Съветския съюз, Великобритания и Китай. После по междуградския телефон бе предадено обръщението на Чарли Чаплин.

 

ДА ПОДКРЕПИМ ПРИЗИВА НА ПРЕЗИДЕНТА ЗА НЕЗАБАВНО ОТКРИВАНЕ НА ВТОРИ ФРОНТ

Медисън скуеър парк, 22 юли, 1942 г.

 

Демокрацията ще възтържествува или ще загине на бойните полета на Русия. Съдбата на съюзниците е в ръцете на комунистите. Ако Русия бъде победена, азиатският континент — най-големият и най-богатият на земното кълбо — ще попадне под нацистко господство. Когато целият Ориент всъщност се намира в ръцете на японците, нацистите ще получат достъп до почти всички жизненоважни стратегически суровини в света. Какви шансове ще имаме тогава за победа над Хитлер?

Като се имат предвид трудностите на транспорта, проблемът за нашите комуникации, разтегнати на хиляди мили, проблемите за стоманата, петрола и каучука — както и стратегията на Хитлер „Разделяй и владей“, — ако Русия бъде победена, ние ще се окажем в безнадеждно положение.

Някои твърдят, че това ще удължи войната с десет-двадесет години. Според мен това мнение е твърде оптимистично. При такива обстоятелства и пред лицето на такъв внушителен враг бъдещето би било извънредно несигурно.

 

КАКВО ЧАКАМЕ?

 

Русите отчаяно се нуждаят от помощ. Те ни молят да открием втори фронт. Между съюзниците съществуват разногласия по това, дали е възможно още сега да се открие втори фронт. Твърди се, че съюзниците нямали достатъчно материали, за да снабдяват втория фронт. А впоследствие научаваме, че такива запаси има. Чуваме също така, че те не искали да поемат риска с откриването на втори фронт сега поради страх от евентуално поражение. Те не искат да рискуват, докато не бъдат напълно готови и уверени в победата.

Но можем ли да си позволим да чакаме, докато станем напълно готови и уверени? Можем ли да си позволим да разчитаме на пълна сигурност? В една война няма напълно сигурна стратегия. В момента германците се намират на 35 мили от Кавказ. Ако Кавказ бъде загубен, ще бъдат загубени 95 процента от руския петрол. Когато загиват десетки хиляди души, а милиони са пред прага на смъртта, трябва честно да кажем какво мислим. Хората си задават въпроси. Узнаваме, че в Ирландия се стоварват огромни експедиционни сили, че деветдесет и пет на сто от нашите конвои благополучно стигат до Европа, че два милиона англичани са напълно екипирани и с нетърпение чакат да бъдат хвърлени в боя. Какво тогава чакаме, когато положението в Русия е така отчаяно?

 

НИЕ ИМАМЕ СИЛИ ДА ГО ПОНЕСЕМ

 

Отбележете си, официални среди във Вашингтон и Лондон, че задаваме тези въпроси не за да предизвикваме разногласия. Задаваме ги, за да се разпръсне объркването и да се създадат увереност и единство с оглед на крайната победа. И какъвто и да е отговорът, ние имаме сили да го понесем.

Русия се бори, опряла гръб в стената. Тази стена е най-силната защитна позиция на съюзниците. Ние отбранявахме Либия и я загубихме. Отбранявахме Крит и го загубихме. Отбранявахме Филипините и други острови в Тихия океан и ги загубихме. Но ние не можем да си позволим да загубим Русия, защото това е фронтовата линия за атака от страна на демокрацията. Когато нашият свят, нашият живот, нашата цивилизация се сгромолясват в краката ни, ние сме длъжни да поемем риска.

Ако русите загубят Кавказ, това ще бъде най-голямото поражение за каузата на съюзниците. Пазете се тогава от привържениците на политиката на омиротворяване, защото те ще изпълзят из дупките си. Те ще настояват да се сключи мир с победилия Хитлер. Те ще твърдят: „Няма смисъл повече да се жертвува животът на американците — с Хитлер можем да сключим «добра сделка».“

 

ПАЗЕТЕ СЕ ОТ НАЦИСТКАТА КЛОПКА

 

Пазете се от тази нацистка клопка. Нацистките вълци ще навлекат овчи кожи. Те ще ни представят мира като нещо привлекателно и преди да успеем да се опомним, ние ще се окажем в плен на нацистката идеология. Тогава ще бъдем поробени. Те ще ни отнемат свободата и ще контролират мислите ни. Светът ще бъде управляван от гестапо. Те ще ни управляват по етера. Да, такава ще бъде властта в бъдеще.

Когато нацистите се домогнат до господство в етера, насилствено ще бъде премахната всяка опозиция на нацисткия ред. На прогреса на човечеството ще бъде сложен край. Ще бъде сложен край на правата на малцинствата, на правата на работниците, на гражданските права. В момента, в който се вслушваме в думите на привържениците на политиката на омиротворение и сключим мир с един Хитлер победител, на земята ще се възцари неговият жесток ред.

 

НИЕ МОЖЕМ ДА ПОЕМЕМ РИСКА

 

Пазете се от миротворците, които след поражението винаги никнат като гъби.

Ако бъдем бдителни и запазим духа си, няма от какво да се страхуваме. Не забравяйте, че високият дух спаси Англия. Ако запазим високия си дух, победата ни е сигурна.

Хитлер пое много рискове. Най-големият му риск беше нашествието в Русия. Бог да му е на помощ, ако това лято той не успее да проникне в Кавказ. Бог да му е на помощ, ако ще трябва да прекара още една зима пред Москва. Шансовете му са малки, но той въпреки това пое риска. Ако Хитлер може да рискува, защо да не можем и ние? Повече действие! Повече бомби над Берлин! Повече хидроплани „Глен Мартин“, за да се помогне за разрешаването на проблема за транспорта! И преди всичко — втори фронт още сега!

 

ПОБЕДА ПРЕЗ ПРОЛЕТТА!

 

Нека си поставим за цел да постигнем победата още идущата пролет! Вие, в заводите, вие, по полята, вие, в униформите, вие, граждани от целия свят — нека всички заедно се трудим и се борим за постигането на тази цел. Вие, официални среди във Вашингтон и Лондон, нека си поставим тази цел — победа през идущата пролет!

Ако се ръководим от тази мисъл, работим с нея, живеем с нея, тя ще породи такъв дух, който ще удвои енергията ни и ще ускори победния ни поход.

Нека се стремим към невъзможното. Спомнете си, че всички велики постижения в историята са били победа над онова, което е изглеждало невъзможно!

В момента живеех в безоблачни дни. Но това беше затишие пред буря. Обстоятелствата, които доведоха до тази странна история, отначало бяха доста невинни. Беше неделя и след партия тенис Тим Дюрънт ми каза, че имал среща с една млада жена на име Джоана Бари, приятелка на Пол Гети; тя току-що се била завърнала от Мексико Сити с препоръчително писмо от неговия приятел А. С. Блументал. Тим каза, че щял да вечеря с нея и една друга млада жена, и ме покани да отида с тях, тъй като мис Бари изразила желание да се запознае с мен. Срещнахме се в ресторанта на Перино. Въпросната млада жена беше приятна и весела и четиримата прекарахме заедно една съвсем безобидна вечер, като не предполагах, че някога ще се видим отново.

Но следната неделя, когато у нас по традиция се играеше тенис, Тим я доведе със себе си. В неделя вечер винаги давах почивка на прислугата и вечерях вън, затова поканих Тим и мис Бари да вечеряме в ресторанта на Романов, а след вечерята ги отведох с колата си до тях. На следващата сутрин тя обаче ми се обади и ме помоли да я заведа на обед. Казах й, че имам намерение да присъствувам на един търг в Санта Барбара на деветдесет мили разстояние и че ако тя няма особена работа, може да дойде с мен: ще обядваме там, а после ще отидем на търга. След като купих някои работи, върнахме се с колата в Лос Анжелос.

Мис Бари беше едра, красива двадесет и две годишна жена, стройна и с добре развити куполи над кръста си, привлекателно подчертани от извънредно ниското деколте на лятната й рокля; на връщане те възбудиха любопитството ми. Тогава тя ми каза, че се била скарала с Пол Гети и че следващата вечер се връщала в Ню Йорк, но ако съм искал, щяла да остане и да изостави всичко. Аз се отдръпнах, изпълнен със съмнения, защото в предложението й имаше нещо твърде внезапно, твърде странно. Съвсем откровено й казах да не остава заради мен, свалих я пред апартамента й и се сбогувахме.

За моя изненада тя ми телефонира след един-два дни и ми каза, че така и така оставала в града — защо да не се срещнем същата вечер? Постоянството води до успех. Така тя постигна целта си и ние започнахме да се срещаме често. Дните, които последваха, не бяха приятни, но в тях имаше нещо странно и не съвсем нормално. Без да ми се обади предварително по телефона, тя изведнъж се появяваше у дома късно нощем. Това до известна степен ме смущаваше. После цяла седмица не ми се обаждаше. Макар че не исках да си го призная, започнах да изпитвам опасения. След като обаче тя отново се появяваше, очарованието й ме обезоръжаваше до такава степен, че всичките ми съмнения и опасения се разпръсваха.

Един ден обядвах със сър Седрик Хардуик и Синклер Луис, който по време на разговора спомена за пиесата „Сянка и материя“, в която Седрик беше играл. Според Луис образът на Бриджит бил образът на една съвременна Жана д’Арк и той смяташе, че от пиесата би могъл да излезе великолепен филм. Това ме заинтересува и казах на Седрик, че бих желал да прочета пиесата. Той ми изпрати един екземпляр.

Една-две вечери, по-късно Джоана Бари дойде на вечеря и говорихме за пиесата. Тя каза, че я е гледала и че би искала да играе в ролята на девойката. Не се отнесох сериозно към думите й, но същата вечер тя ми прочете ролята и за моя голяма изненада я изпълни отлично, дори до ирландския акцент. Толкова се запалих, че направих няколко неми филмови проби с нея, които се оказаха задоволителни.

Сега вече изчезнаха всичките опасения, предизвикани от странното й държане. Дори си мислех, че съм направил откритие. Изпратих я в драматичната школа на Макс Райнхард, защото тя имаше нужда от овладяване на техниката на актьорската игра, и понеже тя беше твърде заета, виждахме се много рядко. Още не бях откупил филмовите права на пиесата, затова се свързах със Седрик и с негова помощ успях да ги откупя за 25 000 долара. След това сключих с Бари договор при заплата 250 долара седмично.

Има мистици, които вярват, че нашето съществуване е наполовина сън и че е трудно да се разбере къде свършва сънят и къде започва действителността. Така стана и с мен. Месеци наред бях погълнат от писането на сценария. После започнаха да стават непонятни и ужасни неща. Бари взе да пристига съвсем пияна с кадилака си по всяко време на нощта и трябваше да будя шофьора си, за да я отвежда у дома й. Веднъж блъсна колата си в алеята и се наложи да я остави там. Тъй като името й вече беше свързано със студиото Чаплин, започнах да се безпокоя, че ако полицията я арестува за шофиране в пияно състояние, ще избухне скандал. Най-сетне тя взе да става така нетърпима, че когато се обаждаше или идваше в малките часове, нито отговарях на телефона, нито й отварях вратата. Тогава тя започна да чупи прозорците. Животът ми изведнъж се превърна в кошмар.

После разбрах, че вече няколко седмици тя е отсъствувала от школата на Райнхард. Когато й поставих въпроса, тя внезапно заяви, че не желае да става актриса и че ако платя пътя на нея и майка й до Ню Йорк и й дам 5000 долара, тя е съгласна да скъсаме договора. При създалите се обстоятелства с удоволствие се съгласих с нейното искане, платих пътните разноски, дадох й 5000 долара и бях доволен, че съм се отървал от нея.

Въпреки че начинанието с Бари се провали, не съжалявах, че съм откупил правата на „Сянка и материя“, тъй като почти бях привършил сценария и го смятах за много сполучлив.

От митинга в Сан Франциско бяха изминали няколко месеца, а русите продължаваха да призовават за откриването на втори фронт. От Ню Йорк получих нова покана, с която ме молеха да говоря в Карнеги хол. Помислих си дали да отида, или не и реших, че съм пуснал кампанията в ход и че това е достатъчно. Но на следния ден, когато Джек Уорнър дойде да поиграе тенис на моя корт, аз му споменах за поканата и той загадъчно поклати глава:

— Не отивайте — каза той.

— А защо не?

Той не ми обясни, но прибави:

— Съветвам ви да не отивате.

Думите му имаха обратен ефект. Това беше предизвикателство. По онова време не беше необходимо голямо красноречие, за да предизвикаш симпатиите на цяла Америка в полза на откриването на втори фронт, тъй като Русия току-що беше спечелила Сталинградската битка. Затова аз заминах за Ню Йорк, като взех със себе си Тим Дюрънт.

На събранието в Карнеги хол присъствуваха Пърл Бък, Рокуел Кент, Орсън Уелс и много други знаменитости. Преди мен говори Орсън Уелс, но когато бурята на опозицията се разрасна, той според мен отведе корабчето си в тихи води, близо до брега. Той заяви, че не виждал причина да не говори, тъй като ставало дума за военна помощ за Русия, а русите били наши съюзници. Речта му приличаше на гозба без сол. Това само засили решението ми да говоря откровено. В уводните си думи споменах за един журналист, който ме беше обвинил, че се опитвам да командувам военните действия.

— От неговите припадъци на ярост — казах аз — мога да заключа, че той ми завижда и сам иска да ги командува. Бедата е, че ние сме на различни мнения относно стратегията — той не вярва в необходимостта от незабавно откриване на втори фронт, а аз вярвам.

„Митингът беше любовен дует между Чаплин и неговите слушатели“ — писа в. „Дейли уъркър“. Но чувствата ми бяха смесени; макар, че бях доволен, изпитвах известни опасения.

Като излязохме от Карнеги хол, Тим и аз вечеряхме с Констънс Колиър, която беше присъствувала на митинга. Констънс беше много развълнувана, а тя беше всичко друго, но не и левичарка. Когато се върнахме в хотел „Уолдорф Астория“, очакваха ме няколко бележки, че по телефона ме е търсила Джоана Бари. Просто изтръпнах. Веднага ги скъсах, но телефонът отново позвъни. Исках да наредя на телефонистката да не ме свързва с когото и да било, но Тим каза:

— По-добре недей, а отговори, иначе ще дойде тук и ще ти направи сцена.

Когато телефонът иззвъня още веднъж, вдигнах слушалката. Тя изглеждаше съвсем нормална и приятна и каза, че просто искала да дойде да се видим. Съгласих се и помолих Тим да не ни оставя насаме. Тази вечер тя ми каза, че от пристигането си в Ню Йорк живеела в хотел „Пиер“, собственост на Пол Гети. Излъгах я, като й казах, че ще останем само ден-два и че ще се опитам някак си да вместя в програмата си един обед с нея. Тя постоя половин час и ме помоли да я придружа до хотела. Когато настоя да отида до асансьора, започнаха да ме обземат съмнения. Аз обаче я оставих пред входа на хотела и това беше последният път, когато я видях в Ню Йорк.

В резултат на речите ми в полза на втория фронт светският ми живот в Ню Йорк постепенно замря. Вече не ме канеха да прекарвам уикенда в разкошни вили. След митинга в Карнеги хол писателят и есеистът Клифтън Федиман, който работеше в радио-разпръсквателната компания „Кълъмбия“, ми се обади в хотела, за да ме попита дали съм съгласен да произнеса по радиото реч, която да бъде предадена по цял свят. Отпускали ми седем минути да кажа каквото си искам. Изкушението да приема беше голямо, докато той не ми каза, че речта ми щяла да бъде включена в програмата на Кейт Смит. Тогава отказах поради това, че искаха да използват моите възгледи за развоя на войната като реклама за „Джело“^[4]. С това съвсем не исках да обидя Федиман. Той беше приятен, талантлив и културен човек и когато стана дума за „Джело“, той всъщност се изчерви. Веднага ми се поиска да му се извиня и да си взема думите обратно.

Последваха доста писма с най-разнообразни предложения. Едно от тях беше от видния член на дружеството „Най-напред Америка!“ Джерълд К. Смит; той искаше публично да разисква въпроса с мен. В други ми се предлагаше да изнасям лекции или да говоря в полза на втория фронт.

Имах чувството, че съм попаднал в политическа лавина. Започнах да се питам какви са били съображенията ми; до каква степен са ме стимулирали актьорът в мен и реакцията на една жива публика? Бих ли се впуснал в такава донкихотска авантюра, ако преди това не бях създал антинацистки филм? Не беше ли това върховен израз на раздразнението ми и реакцията ми срещу говорящия филм? Предполагам, че за това са допринесли всички тези фактори, но най-силният от тях беше моята ненавист и презрение към нацистката система.