Чарлз Чаплин
Моята автобиография (21)

XIX

Договорът ми с „Фърст нашънъл“ беше към края си и аз с нетърпение очаквах изтичането му. Представителите на компанията се държаха с мен без уважение, без симпатии и бяха късогледи, затова исках да се отърва от тях. Нещо повече, разни идеи за дългометражни филми не ме оставяха на мира.

Да довърша последните три филма ми се струваше непосилна задача. Работех върху „Денят на заплатата“, филм в две части, и ми оставаше да направя за тях още само два филма. От следващата ми комедия — „Пилигримът“, излезе дългометражен филм. Това означаваше неприятни преговори с „Фърст нешънъл“. Но, както веднъж каза за мен Сам Голдуин: „Чаплин не е бизнесмен — той само знае, че не може да приеме по-малко от онова, за което претендира.“ Преговорите приключиха задоволително. След феноменалния успех на „Детето“ срещнах малко съпротива срещу моите условия за „Пилигримът“; компанията се съгласи филмът да се смята за два филма и ми даде гаранция от четиристотин хиляди долара, както и съответен процент от печалбите. Най-сетне бях свободен да отида при моите съдружници от „Юнайтед артистс“.

По предложение на Дъглас и Мери „Честният Джо“, както наричахме Джоузеф Шенк, се присъедини към „Юнайтед артистс“ заедно с жена си Норма Телмидж, чиито филми щяха да бъдат разпространявани от нашата компания. Щяхме да изберем Джо за председател на компанията. Макар че Джо ми беше симпатичен, не смятах, че неговият принос ще бъде достатъчно ценен, за да оправдае един такъв пост. Жена му беше доста известна звезда, но нейните филми не носеха такива приходи, както филмите на Мери и Дъглас. Вече бяхме отказали да дадем на Адолф Зукор акции в нашата компания; защо тогава да даваме акции на Джо Шенк, който не беше толкова важна личност, колкото Зукор. Независимо от това ентусиазмът на Дъглас и Мери надделя и Джо стана председател на компанията „Юнайтед артистс“ с равен брой акции.

Малко след това получих бързо писмо, с което ме канеха да присъствувам на едно събрание относно бъдещата дейност на „Юнайтед артистс“. След формалните и оптимистични бележки на нашия председател Мери се обърна към нас с тържествена реч. Тя каза, че е разтревожена от това, което става във филмовата промишленост — тя винаги беше разтревожена от нещо, — поради сливането на компаниите, собственици на кинотеатри, и че ако не вземем мерки да се противопоставим на тези ходове, бъдещето на „Юнайтед артистс“ ще бъде поставено в опасност.

Тази декларация не ме обезпокои, тъй като аз вярвах, че качеството на нашите филми е достатъчно, за да се справим с всякаква конкуренция. Но нямаше как да убедя останалите присъствуващи. Джо Шенк със сериозен тон ни предупреди, че макар компанията в основата си да е солидна, би трябвало да подсигурим бъдещето си, като не поемаме сами всички рискове, а позволим и на други поне малко да участвуват в нашите печалби. Той се бил свързал с „Дилън Рийд & Сие“ от Уолстрийт и тази фирма била готова да ни даде четиридесет милиона долара срещу отпускане на акции от нашата компания и участие в нея. Аз откровено заявих, че се противопоставям на каквато и да било намеса на Уолстрийт в моята работа, и отново потвърдих, че дотогава, докато създаваме добри филми, няма защо да се опасяваме от сливанията на компаниите. Овладявайки раздразнението си, Джо заяви със спокоен и високомерен тон, че се опитвал да направи нещо полезно за компанията, от което би трябвало да се възползваме.

Мери отново взе думата. Когато говореше по делови въпроси, тя не беше много приятна; обръщаше се към мен не пряко, а чрез другите и това ме караше да се чувствувам ужасен егоист. Тя превъзнесе до небето добродетелите на Джо, подчертавайки колко упорито бил работил той и какви трудности имал в усилията си да укрепи нашата компания.

— Всички трябва да се опитаме да бъдем конструктивни — каза тя.

Но аз бях непреклонен и поддържах, че не искам други хора да взимат участие в личните ми усилия, бях уверен в себе си и готов да вложа собствените си средства в тези усилия. Заседанието се превърна в разгорещена дискусия — повече разпаленост, отколкото дискусия, — но аз продължих да отстоявам позицията си и заявих, че ако останалите искат да продължават без мен, нека го направят; аз ще се оттегля от компанията. Това доведе до взаимни тържествени декларации за вярност, а Джо заяви, че той не искал да направи нищо, което би могло да наруши нашето приятелство или пък хармонията в нашата компания. По този начин въпросът за Уолстрийт не бе повдиган повече.

 

 

Преди да започна да снимам първия си филм за „Юнайтед артистс“, имах намерение да направя от Една Първиънс звезда. Макар че между Една и мен вече не съществуваха никакви чувства, аз все още се интересувах от нейната кариера. Но когато погледнах обективно на Една, видях, че тя постепенно придобива маниерите на зряла жена и не би била подходяща за героиня в бъдещите ми филми. Освен това не исках да ограничавам идеите си и героите си в рамките на една обикновена трупа от комедианти, защото имах още неоформени, но смели идеи за създаването на дългометражни филмови комедии, за които бяха необходими артисти с по-широко амплоа.

Месеци наред ме занимаваше мисълта да направя филм, наречен „Жените от Троя“, с участието на Една, като сам напиша сценарий. Но колкото повече проучвания правехме, толкова по-ясно ставаше, че това ще бъде скъпа продукция, и поради това изоставихме цялата идея.

След това започнах да мисля за други интересни жени, чийто образ Една би могла да превъплъти. Ами, разбира се, Жозефина! Фактът, че това щеше да наложи използването на облекла от оная епоха и че щеше да струва два пъти повече от „Жените на Троя“, сега нямаше голямо значение. Бях се запалил.

Започнахме обширни проучвания, прочетохме „Спомените за Наполеон Бонапарт“ от Буриен, както и мемоарите на камериера на Наполеон — Констан. Но колкото повече навлизахме в живота на Жозефина, толкова повече на пътя ни се изпречваше Наполеон. Аз бях така очарован от този ярък гений, че мисълта за един филм за Жозефина избледня, а ролята на Наполеон постепенно изпъкна като роля, която сам бих могъл да играя. Филмът щеше да бъде история на неговия поход в Италия: епопея за волята и смелостта на един млад, двадесет и шест годишен човек, който преодолява огромна съпротива и завистта на стари, опитни генерали. За съжаление ентусиазмът ми спадна и всичките ми намерения по отношение на Наполеон и Жозефина отидоха по дяволите.

По това време на холивудската сцена се появи Пеги Хопкинс-Джоис, красавица, известна с многото си бракове; тя се появи окичена със скъпоценности и със сметка в банката от три милиона долара, събрани от петимата й съпрузи — поне така ми каза тя. Пеги произхождаше от скромно семейство; дъщеря на бръснар, тя беше станала гърла в ансамбъла на Зигфийлд и се беше омъжила подред за петима милионери. Макар че Пеги още беше красива, тя имаше малко уморен вид. Идваше направо от Париж, облечена в черно, защото неотдавна някакъв младеж се бил самоубил заради нея. В това привлекателно траурно облекло тя нахлу в Холивуд.

На една интимна вечеря tête-à-tête тя ми довери, че мразела известността. „Не искам нищо друго, освен да се омъжа и да имам деца. По природа аз съм съвсем обикновена жена“ — каза тя, като оправяше гривните си с двадесеткаратови диаманти и изумруди, които стигнаха до лактите й. Когато искаше да се пошегува, Пеги ги наричаше „моите нашивки“.

Разказа ми за един от своите съпрузи; в брачната нощ тя заключила вратата на спалнята си и отказала да го пусне, ако не пъхне под вратата чек от петстотин хиляди долара.

— А той направи ли го? — попитах аз.

— Да — сприхаво, но не без чувство за хумор отвърна тя. — Аз го инкасирах още рано сутринта, преди той да се е събудил. Но той беше глупак и пиеше много. Веднъж го ударих по главата с бутилка шампанско и го изпратих в болницата.

— И така ли се разделихте? — попитах аз.

— Не! — изсмя се тя. — Това, изглежда, му хареса и даже още повече полудя по мен.

Томас Инс ни покани на своята яхта. Бяхме само тримата — Пеги, Том и аз, седяхме на масата в кабинета и пиехме шампанско. Беше вечер и близо до Пеги се намираше бутилка шампанско. С настъпването на нощта видях, че вниманието на Пеги се пренася от мен върху Том Инс. Тя започна да става неприятна и ми напомни, че би могла да използува бутилката срещу мен, така както я беше използвала срещу съпруга си.

Макар че и аз бях пил малко шампанско, бях трезвен и спокойно й казах, че ако видя и най-малкия признак за такова намерение в красивата й главичка, ще я хвърля в морето. След тази случка аз отпаднах от нейния кръг и тя съсредоточи вниманието си върху Ървинг Талбърг от „Метро Голдуин Майер“. За известно време младият и неопитен Ървинг беше заслепен от нейната слава. В студиото на „Метро Голдуин Майер“ се носеха тревожни слухове за женитба, но треската му премина и от цялата история не излезе нищо.

По време на нашето странно, макар и кратко приятелство Пеги ми разказа няколко анекдота за връзките си с известен френски издател. Това ме вдъхнови да напиша сценария „Парижанката“, като предвиждах Една Първиънс за главната роля. Нямах намерение да играя в този филм, но го режисирах.

Някои критици твърдяха, че в един ням филм е невъзможно да се изрази психология, че единствените изразни средства на този вид филми са конкретните действия — герои, които притискат героините, седнали на дънери, и пламенно им шепнат нещо, което стига чак до сливиците им; или пък размахване на столове, плесници и побоища. „Парижанката“ беше предизвикателство срещу тези твърдения. Намерението ми беше чрез умела игра да предам психологическа дълбочина. Така например Една играе ролята на demi-mondaine^[1]; приятелката й влиза и й показва светско списание, в което се съобщава за женитбата на любовника на Една. Една с безразличен израз взема списанието, поглежда го, след това бързо го хвърля встрани и запалва цигара. Но публиката разбира, че това е удар за нея. След като усмихната се сбогува с приятелката си на вратата, тя бързо сграбчва списанието и прочита съобщението с драматична напрегнатост. Филмът беше изпъстрен с деликатни алюзии. В една от сцените в спалнята на Една камериерката издърпва чекмеджето на един скрин и на пода случайно пада мъжка яка — нещо, което разкрива връзките на Една с главния герой (чиято роля бе изпълнявана от Адолф Менжу).

Филмът има голям успех сред познавачите на киното. Това беше първият ням филм, който съчетаваше иронията с психологията. Последваха други филми от същия род, включително и филмът на Ернст Любич „Брачният кръг“, в който Менжу играеше почти същата роля.

Адолф Менжу изведнъж стана звезда, но Една не направи особено впечатление. Независимо от това тя получи предложение за десет хиляди долара за петседмична работа да снеме някакъв филм в Италия и поиска моя съвет, дали да приеме. Естествено аз я поощрих, но Една като че ли не искаше да скъса напълно връзките си с компанията. Поради това я посъветвах да приеме предложението, а ако няма успех във филма, да се върне и да продължи да работи при мен, като междувременно ще е спечелила десет хиляди долара. Една игра в този филм, но той нямаше никакъв успех и тя се върна в нашата компания.

Преди да завърша „Парижанката“, Пола Негри направи своя дебют в Америка по типичен холивудски маниер. Рекламният отдел на компанията „Парамаунт“ дори надхвърли обичайните си идиотски ексцеси. Сред атмосферата на измислени сцени на завист и на кавги около Глория Суонсън и Пола беше вдигнат голям шум. В заглавията се съобщаваше: „Негри иска гримьорната на Суонсън“, „Глория Суонсън отказва да се срещне с Пола Негри“, „Негри се съгласява да приеме Суонсън“ — печатът продължаваше в този дух до втръсване.

Нито Глория, нито Пола можеха да бъдат упреквани за тези измислени истории. Всъщност от самото начало те станаха много добри приятелки. Но този изопачен „котешки“ подход към техните отношения беше манна за рекламния отдел. В чест на Пола биха давани коктейли и приеми. По време на този нагласен фестивал аз се срещнах с Пола на един симфоничен концерт в „Холивуд Боул“. Тя седеше в съседната ложа заедно със свитата си от рекламни агенти и директори на „Парамаунт“.

— Чарли-и-и! Защо не ми се обадихте? Никога досега не сте ми се обаждали. Не знаете ли, че съм дошла чак от Германия, за да ви видя?

Бях поласкан, макар че ми беше трудно да повярвам на последната й забележка, тъй като се бяхме виждали само веднъж в Берлин, и то за двадесет минути.

— Много сте жесток, Чарл-и-и, че не ми се обадихте по телефона. Толкова дълго чаках да ми позвъните. Къде работите? Дайте ми номера си и аз ще ви се обадя — каза тя.

Бях малко скептичен по отношение на цялото това изявление, но вниманието от страна на красивата Пола оказа своето въздействие върху мен. След няколко дни бях поканен на един прием в къщата, която бе наела в Бевърли Хилс. Дори за мащабите на Холивуд приемът беше превъзходен и въпреки присъствието на други звезди мъже тя посвети главното си внимание на мен. Това ми достави удоволствие независимо дали беше искрена, или не. Тази вечер сложи началото на нашите екзотични връзки. Седмици наред ни виждаха заедно на публични места и това естествено беше добре дошло за журналистите. Не мина много време и се появиха заглавия: „Пола сгодена за Чарли.“ Това извънредно много обезпокои Пола и тя каза, че аз би трябвало да направя някаква декларация.

— Дамата би следвало да направи декларация — отвърнах аз.

— А какво да им кажа?

Вдигнах неангажиращо рамене.

На следния ден получих бележка, в която се казваше, че мис Негри не можела да ме види, без да се дават каквито и да било обяснения. Но същата вечер камериерката й като обезумяла позвъни по телефона да ми каже, че господарката й била много болна и пита дали не бих могъл веднага да отида при нея. Когато пристигнах, разплаканото момиче ме въведе в гостната, в която господарката й Пола се бе излегнала на едно канапе със затворени очи. Когато ги отвори, тя изпъшка: „Ти си жесток!“ И аз трябваше да играя ролята на Казанова.

Един-два дни по-късно директорът на студията на „Парамаунт“ Чарли Хайтън ми се обади по телефона:

— Чарли, създавате ни много грижи. Бих искал да поговорим с вас.

— Защо не, елате в къщи — казах аз.

Той дойде. Беше почти полунощ, когато пристигна. Хайтън, едър, скучен човек, който по-скоро би се чувствувал у дома си в някакъв склад за продажба на стоки на едро, седна и без всякакви предварителни уговорки започна:

— Чарли, всички тези слухове в печата разболяват Пола. Защо не направите някакво изявление и ги спрете?

След като се обърна към мен така прямо, аз го погледнах право в очите и го запитах:

— Какво искате да заявя?

Той се опита да прикрие неудобството си, като се престори на смел:

— Вие я обичате, нали?

— Това си е чисто моя работа — отвърнах аз.

— Но ние сме вложили милиони в тази жена! А тази реклама й вреди. — Той млъкна за момент. — Чарли, ако наистина я обичате, защо не се ожените за нея?

В момента тази ужасна обида не ми се стори никак смешна:

— Много грешите, ако смятате, че ще се оженя за някоя си само и само да запазя капиталовложенията на „Парамаунт“.

— Тогава не се срещайте повече с нея — каза той.

— Това зависи от Пола — отвърнах аз.

Последвалият разговор завърши със суха подигравателна забележка от моя страна, че тъй като нямам акции в компанията „Парамаунт“, не виждам защо би трябвало да се женя за Пола. По този начин връзките ми с нея приключиха така внезапно, както бяха започнали. Тя въобще не ми се обади повече.

По време на тази бурна авантюра с Пола в студиото пристигна една млада мексиканка; тя беше изминала пеша целия път от Мексико Сити до Холивуд, за да се запознае с Чарли Чаплин. Понеже много пъти бях срещал побъркани хора, казах на моя импресарио „да се отърве от нея по деликатен начин“.

Бях забравил за този случай, докато не ми се обадиха по телефона от къщи да ми кажат, че девойката седяла на стълбите пред входната врата. Настръхнаха ми косите. Наредих на иконома да отпрати момичето и му казах, че ще чакам в студиото, докато ми се обадят, че всичко е наред. След десет минути ми съобщиха, че си била отишла.

Същата вечер в къщи бяха на вечеря Пола, д-р Рейналдс и жена му и аз им разказах за случката. Отворихме входната врата и се огледахме наоколо да се уверим, че девойката не се е върнала. Но насред вечерята камердинерът нахлу в стаята бял като платно: „Тя е горе, във вашето легло!“ Каза, че отишъл да приготви леглото ми и я открил в него облечена в моята пижама.

Чудех се какво да правя.

— Ще отида да я видя — каза д-р Рейналдс, стана от масата и избърза нагоре по стълбите. Ние останахме да чакаме развоя на събитията. След малко той се върна.

— Имах дълъг разговор с нея — каза той. Тя е млада и симпатична и говори доста интелигентно. Попитах я какво прави в леглото ти. „Искам да се запозная с мистър Чаплин“ — каза тя. „Знаете ли — казах й аз, — че вашето поведение може да бъде изтълкувано като ненормално и че могат дори да ви пратят в лудница?“ Тя не се смути ни най-малко. „Аз не съм побъркана“ — каза тя. „Просто съм почитателка на изкуството на мистър Чаплин и съм дошла чак от Мексико, за да се запозная с него.“ Казах й, че ще е най-добре да свали пижамата ти, да се облече и веднага да си тръгне, защото иначе ще повикаме полицията.

— Бих искала да видя това момиче — с безгрижен тон каза Пола. — Нека я доведат долу в приемната.

Аз възразих, защото имах чувството, че това ще бъде неудобно за всички присъствуващи. Все пак девойката влезе в стаята с голяма самоувереност. Рейналдс беше прав: тя беше млада и привлекателна. Каза ми, че цял ден висяла пред вратите на студиото. Предложихме й вечеря, но тя прие само чаша мляко.

Докато тя пиеше млякото, Пола я обсипваше с въпроси:

— Влюбена ли сте в мистър Чаплин? (Аз сбърчих вежди.)

Момичето се изсмя:

— Влюбена ли? О, не, аз само се възхищавам от него, защото той е голям артист.

— А виждали ли сте някои от моите филми? — продължи Пола.

— О, да — безразлично каза девойката.

— И какво мислите за тях?

— Много са добри, но вие не сте чак толкова голяма артистка, колкото мистър Чаплин.

Интересно беше да се наблюдава изразът на лицето на Пола.

Предупредих девойката, че нейното държане би могло да бъде изтълкувано погрешно, и след това я попитах дали има средства да се върне в Мексико Сити. Тя ми каза, че имала, и след като Рейналдс й даде още няколко съвета, тя си отиде.

Но на обед на следния ден икономът отново се втурна в стаята и ми каза, че тя лежала насред пътя и се била отровила. Без да вдигаме повече шум, ние се обадихме на полицията и я отведоха с линейка.

На другия ден вестниците говореха само за нея; имаше нейни снимки, седнала на леглото в болницата. Бяха й промили стомаха и сега тя приемаше журналистите. Заявила им, че не е поглъщала никаква отрова, а само искала да привлече вниманието върху себе си, че не била влюбена в Чарли Чаплин и била дошла в Холивуд да се опита да стане киноартистка.

След като излезе от болницата, я поставиха под покровителството на „Благотворителната лига“, която ми писа мило писмо и ме попита дали бих бил така добър да помогна за връщането й в Мексико Сити. „Тя е безобидна и не е лоша девойка“ — писаха ми те; и така ние платихме билета й.

 

 

Сега вече бях свободен да направя първата си комедия за „Юнайтед артистс“ и много исках тя да надмине успеха на „Детето“. Седмици наред се мъчех, мислех, размишлявах, търсейки някаква идея. Не преставах да си повтарям: „Следващият ми филм трябва да бъде епопея! Най-великият от всички!“ Но нищо не излизаше. Една неделна сутрин обаче, когато прекарвах уикенда си у Фербанксови, след закуска седяхме с Дъглас и гледахме стереоскопични снимки. Някои от снимките бяха от Аляска и Клондайк; една от тях беше изглед на Чилкутския проход, по чиито заледени склонове се катереше дълга върволица от златотърсачи; на гърба на снимката се описваха премеждията и трудностите, които те преодоляваха при прекосяването му. Това е прекрасна тема, достатъчна да възбуди въображението ми — помислих си аз. Веднага започнаха да се раждат идеи и комедийни положения, набелязаха се контурите на сюжета.

Парадоксалното при създаването на една комедия е, че трагичното стимулира чувството за комичното, тъй като според мен комичното е предизвикателство към съдбата; ние трябва да се смеем на нашата безпомощност пред силите на природата — иначе ще се побъркаме. Четох една книга за групата преселници, водена от Донър, която на път за Калифорния сбъркала пътя и била откъсната сред снеговете в планините Сиера Невада. От сто и шестдесет пионери останали живи само осемнадесет, а повечето от другите загинали от глад и студ. Някои от тях станали канибали и започнали да ядат труповете на своите другари, други изпекли мокасините си, за да облекчат глада си. Тази ужасна трагедия ми даде идея за една от най-смешните сцени на филма. Умирайки от глад, аз сварявам обувката си и я изяждам, като смуча гвоздеите, сякаш са костите на охранен петел, а след това изяждам и връзките на обувките си, като че ли са макарони. В делириума, причинен от глада, приятелят ми е убеден, че аз съм пиле, и иска да ме изяде.

В продължение на шест месеца разработих цяла поредица от комични епизоди и започнах да снимам без сценарий, с чувството, че от комедийните ситуации и от играта ще се породи някакъв сюжет. Естествено много пъти попадах в задънена улица и много забавни епизоди бяха отхвърлени. Един от тях беше любовна сцена с една ескимоска, която учи скитника да се целува по ескимоски с търкане на носовете. Когато тръгва да търси злато, той страстно търка носа си в нейния за довиждане. Отдалечавайки се от нея, той пипва носа си със средния си пръст и й изпраща една последна страстна целувка, след това скрито избърсва пръста в панталоните си, тъй като е малко хремав. Но частта за ескимоската беше изрязана, тъй като не беше в тон с по-важната линия на момичето от дансингхола.

По време на снимането на филма „Треска за злато“ аз се ожених за втори път. Тъй като имам двама големи синове, които много обичам, няма да се впускам в подробности. Бяхме женени в продължение на две години и аз направих всичко възможно нашият брак да бъде сполучлив, но той беше безнадежден и завърши с много огорчения.

Премиерата на „Треска за злато“ се състоя в кинотеатъра „Стренд“ в Ню Йорк и аз присъствувах на нея. От самото начало на филма — когато аз безгрижно вървях по пътека край пропаст, без да забелязвам, че по следите ми върви мечка — публиката започна да крещи и да ръкопляска. До края на филма смехът бе прекъсван от откъслечни аплодисменти. Търговският директор на „Юнайтед артистс“ Хайръм Ейбрамс по-късно дойде и ме прегърна:

— Чарли, гарантирам ти, че филмът ще донесе брутен приход от поне шест милиона долара!

Той се оказа прав!

След премиерата се почувствувах зле. Бях отседнал в хотел „Риц“ и не можех да дишам, затова разтревожен се обадих на един приятел.

— Умирам — задъхано казах аз, — повикайте адвоката ми!

— Адвокат ли? Ти имаш нужда от лекар — обезпокоено каза той.

— Не, не, адвоката ми. Искам да направя завещанието си.

Изплашен и разтревожен, приятелят ми повика и двамата, но тъй като адвокатът ми се намираше в Европа, пристигна само лекарят.

След повърхностен преглед той не намери нищо сериозно освен една нервна криза.

— Това е от горещината — каза той. — Махнете се от Ню Йорк и идете на брега на океана, където ще бъдете на спокойствие и ще подишате малко морски въздух.

Не мина половин час и мен ме изпратиха на Брайтън бийч. По пътя плаках без никаква причина. В хотела успях да си осигуря стая с изглед към океана и седях до прозореца, като вдишвах дълбоко морския въздух. Но скоро пред хотела се събра тълпа: „Здравей, Чарли!“ „Браво, Чарли!“ — наложи се да се отдръпна, за да не ме виждат.

Внезапно чух вик, наподобяващ лаенето на куче. Давеше се някакъв човек. Спасителите го извадиха точно под моя прозорец и му дадоха бърза помощ, но беше много късно; той вече беше мъртъв. Линейката едва го бе отнесла, когато излая друг. Общо на брега извадиха трима удавници; останалите двама спасиха. Но състоянието ми още повече се влоши и аз реших да се върна в Ню Йорк. Два дни по-късно се почувствувах достатъчно добре, за да се върна в Калифорния.