Чарлз Чаплин
Моята автобиография (26)

XXIV

Когато се върнах у дома в Бевърли Хилз, застанах в средата на всекидневната стая. Беше късен следобед и по моравата се беше разстлал килим от дълги сенки, а в стаята проникваха златисти слънчеви лъчи. Какво спокойствие излъчваше цялата тази картина! Малко остана да се разплача. Бях отсъствувал осем месеца и въпреки това се питах дали съм щастлив, че съм се върнал. Бях объркан и неспокоен, нямах никакви планове и изпитвах безкрайна самота.

В Европа имах смътната надежда, че ще срещна някой, който да придаде смисъл на живота ми. Но от това не излезе нищо. От всички срещнати жени малко попадаха в тази категория, а онези, които биха могли да ми помогнат, не проявиха интерес. Сега, след като се бях върнал в Калифорния, имах чувството, че съм попаднал в гробище. Дъглас и Мери се бяха разделили, така че и тяхната компания ми липсваше.

Същия ден щях да вечерям сам — това никога не ми е било приятно в тази огромна къща. Затова реших да не вечерям, отидох в Холивуд, паркирах колата и тръгнах да се разхождам по булевард Холивуд. Струваше ми се, че въобще не съм отсъствувал: същите дълги редици от едноетажни дюкянчета, същите магазини, продаващи залежали стоки на армията и на флотата, същите кафенета с намалени цени на Уулуърт и Крезги — подредени безвкусно и с потискащ вид. Холивуд беше запазил вида си на град, израснал като гъба.

Докато се разхождах по булевардите, взех да се питам дали да не се оттегля, да продам всичко и да отида да живея в Китай. Нищо вече не ме задържаше в Холивуд. Нямаше съмнение, че беше дошъл краят на немия филм, а не ми се водеше борба срещу говорящия филм. Нещо повече, бях се откъснал от моята среда. Опитах се да си спомня за някого, достатъчно близък, за да го поканя на вечеря, без да се почувствувам неловко, но никой не ми дойде наум. Когато се върнах в къщи, моят импресарио Рийвс се обади да ми каже, че всичко е наред, но никой друг не се обади.

Посещението ми в студиото да уредя някои досадни делови въпроси приличаше на скок в студена вода. Все пак с удоволствие научих, че „Светлините на големия град“ има изключителен успех и че вече сме получили чиста печалба от три милиона долара, като всеки месец продължават да пристигат чекове за повече от сто хиляди долара. Рийвс ме посъветва да отида в Холивудската банка и да се срещна с новия директор, просто да се запознаем. Не бях стъпвал в банка вече седем години и отказах.

Внукът на кайзера принц Лудвиг-Фердинанд ми се обади в студиото, а след това вечеряхме в къщи и водихме интересен разговор. Принцът, обаятелен и много приятен събеседник, окачестви германската революция след Първата световна война като комична опера. „Дядо ми избяга в Холандия — каза той, — но някои от членовете на семейството ми останаха в двореца в Потсдам, тъй като бяха толкова сковани от ужас, че не смееха да се помръднат. Когато революционерите най-сетне се явиха пред двореца, те изпратиха на роднините ми бележка, с която ги питаха ми са съгласни да ги приемат, и по време на последвалия разговор ги увериха, че ще им бъде гарантирана пълна сигурност и че ако се нуждаят от нещо, достатъчно е да се обадят в главната квартира на социалдемократите. Роднините ми не можеха да повярват на ушите си. Но когато по-късно правителството се обърна към тях по въпроса за уреждането на техните имущества, роднините ми започнаха да се пазарят и да настояват за по-големи суми. Руската революция беше трагедия — приключи той, — нашата беше само фарс.“

Когато се завърнах в Щатите ставаше нещо чудно. Суровите икономически изпитания, които изживя американският народ, показаха неговото величие. Условията на живот непрекъснато се влошаваха. Някои щати стигнаха дотам, че започнаха да печатат банкноти без покритие, за да продават залежалите стоки. Междувременно мрачният Хувър продължаваше да бездействува и да се цупи, тъй като катастрофалната софистика на икономическата му политика — да се отпускат кредити на едрите капиталисти с надеждата, че част от тези суми в края на краищата ще стигнат и до простолюдието — се беше провалила. И сред цялата тази трагедия той крещеше в предизборните си речи, че ако Франклин Рузвелт бъде избран, ще се разколебаят самите устои на американския начин на живот — които и без друго в момента не бяха много надеждни.

Франклин Рузвелт обаче дойде на власт без страната да изпадне в опасност. Речта му за „забравения човек“ в американското общество изтръгна политическия живот на Съединените щати от циничното му вцепенение и сложи началото на най-вдъхновяващата епоха в американската история. Слушах речта му по радиото в крайбрежната вила на Сам Голдуин. Бяхме се събрали няколко души, между които и Бил Пейли от радиоразпръсквателната компания „Кълъмбия“, Джо Шенк, Фред Астер и жена му, както и други гости. „Единственото нещо, от което трябва да се страхуваме, е самият страх“ — думите на Рузвелт стигнаха до нас по етера като слънчев лъч. Но аз бях скептично настроен, както повечето от нас. „Много е хубаво, за да бъде истина“ — казах аз.

Но Рузвелт, едва заел поста си, започна да прилага на практика обещанията си, като нареди всички банки да бъдат затворени в продължение на десет дни, за да се предотвратят фалитите. Това беше време, когато Америка се показа в най-добрата си светлина: всички магазини продължаваха да продават на кредит; дори кината продаваха на кредит билети и в продължение на десетте дни, през които Рузвелт и неговият така наречен „мозъчен тръст“ изготвяха програмата си „Ню дийл“, всички се държаха великолепно.

Беше въведено законодателство за всички спешни случаи: възстановени бяха кредитите, отпускани на фермерите с цел да се сложи край на грабежа за неизплатените ипотеки; бяха предвидени средства за крупни обществени строежи; приет бе Законът за възстановяването на националната икономика; повишени бяха минималните надници; заетостта бе увеличена чрез скъсяване на работния ден и бе насърчено създаването на профсъюзи. „Отива се твърде далеч, това е социализъм“ — крещеше опозицията. Дали беше социализъм, или не, тази програма спаси капитализма от пълен провал. С нея също така бяха въведени някои от най-забележителните реформи в историята на Съединените щати. Радостно беше да гледаш колко бързо американският гражданин откликва на конструктивните мерки на правителството.

В живота на Холивуд също настъпиха промени. Повечето от звездите от немия филм изчезнаха от хоризонта — бяхме останали само неколцина души. Сега, когато говорящият филм се беше утвърдил, изведнъж изчезна очарованието и безгрижието на Холивуд. За двадесет и четири часа говорящият филм се беше превърнал в огромна и безпощадна индустрия. Специалисти ремонтираха студията и изграждаха сложни звукови инсталации. Огромни като стаи камери се движеха тежко из павилионите подобно на небесни колесници^[1].

Монтираха се сложни радиоапаратури, свързани с хиляди жички. Мъже, екипирани като марсиански воини, седяха със слушалки, докато актьорите играеха, а над главите им като въдици висяха микрофони. Всичко беше много сложно и потискащо. Как би могъл човек да се настрои творчески сред цялата тази бъркотия? Самият й вид ме ужасяваше. Впоследствие някой откри, че цялата огромна апаратура може да стане портативна, камерите да станат по-подвижни и всички съоръжения да бъдат давани под наем срещу прилична сума. Въпреки тези подобрения все още не ми се искаше отново да започна работа.

Продължаваше да ме занимава и мисълта да уредя работите си и да се установя в Китай. В Хонгконг бих могъл да живея добре и да забравя за киното, вместо да вегетирам в разцвета на живота си в Холивуд.

Въртях се без работа три седмици, а после Джо Шенк ми телефонира да запазя уикенда си за разходка с неговата яхта — красиво корабче, дълго сто тридесет и осем фута, в което удобно можеха да се настанят четиринадесет души. Джо обикновено хвърляше котва до остров Каталайна, близо до Ейвълън. Гостите му рядко биваха интересни; обикновено той канеше играчи на покер, а покерът не ме интересуваше. Но имаше и други привлекателни неща. На тези разходки Джо редовно канеше и по няколко хубави момичета и тъй като се чувствувах отчаяно самотен, надявах се, че ще мога да намеря слънчев лъч.

Точно така и стана. Запознах се с Полет Годар. Тя беше весела и забавна и още първата вечер ми каза, че била решила да вложи петдесет хиляди долара — част от издръжката, отпусната от бившия й съпруг, в постановката на някакъв филм. Беше донесла със себе си всички документи, готови за подпис. Положих изключителни усилия да я разубедя. Филмовата компания, за която ставаше дума, очевидно беше мошеническо предприятие. Казах й, че се занимавам с филмовия бизнес почти от самото му начало и че след като го познавам така добре, не бих вложил нито цент в чужд филм — дори влагането на пари в собствените ми филми носи известен риск. Убеждавах я, че щом Хърст с целия си персонал от литературни сътрудници и с достъпа си до най-популярните творби в Щатите е изгубил седем милиона долара от капиталовложенията си във филми, какъв шанс би имала самата тя? Най-сетне успях да я разубедя. Така се сложи началото на нашата дружба.

С Полет ни свързваше самотата. Тя току-що беше дошла от Ню Йорк и не познаваше никого. Както тя, така и аз се чувствувахме като Робинзон Крузо, който открива Петкан. През седмицата бяхме много заети, тъй като Полет снимаше филм за Сам Голдуин, а аз се занимавах с моите работи. Но в неделите нямаше какво да правим. В отчаянието си предприемахме дълги пътешествия с кола — всъщност обиколихме цялото крайбрежие на Калифорния и скучаехме. Най-вълнуващото ни приключение беше да отидем до пристанището на Сан Педро и да разглеждаме яхтите. Една от тях се продаваше — моторна яхта, дълга петдесет и пет фута, с три кабини, кухня и привлекателна кормчийска каюта — точно яхта по моя вкус.

— Ако ти имаше нещо такова — каза Полет, — в неделя бихме могли да се забавляваме добре и да отиваме до Каталайна.

Проучих условията за продажбата й. Яхтата се оказа собственост на някой си мистър Мичъл, фабрикант на филмови камери, който ни разведе из нея. За една седмица отидохме три пъти, докато посещенията ни станаха неудобни. Мистър Мичъл обаче ни каза, че докато я продаде, ще бъдем винаги добре дошли на борда и че можем да я разглеждаме, когато си поискаме.

Без да казвам на Полет, купих яхтата и набавих припаси за пътуване до Каталайна, като взех на борда собствения си готвач, както и бившия полицай от филмите на „Кийстоун“ Енди Ендърсън, който в миналото е бил морски капитан. Следващата неделя всичко беше готово. Излязохме много рано с Полет уж на дълго пътуване с кола — поне тя така си мислеше, — като решихме да изпием само по чашка кафе и по-късно да закусим другаде. Тя изведнъж откри, че отиваме към Сан Педро.

— Да не си решил пак да разглеждаш тази яхта? — запита тя.

— Иска ми се още веднъж да я видя — отвърнах аз.

— Тогава ще си я разглеждаш сам, защото на мен ми е много неудобно — тъжно каза тя. — Аз ще седя в колата и ще те чакам.

Когато спряхме пред нея, нищо не можа да я накара да слезе от колата.

— Не, върви сам. Но бързай, защото още не сме закусили.

Върнах се до колата след две минути и въпреки волята й я убедих да дойде с мен на борда. Върху масата в кабината беше сложена покривка с весели розови и сини тонове, а върху нея — сервиз за чай в същите тонове. От кухнята се носеше приятният аромат на пържени яйца с бекон. „Капитанът беше така добър да ни покани на закуска“ — казах аз. „Имаме пшеничени ядки, яйца с бекон, препечен хляб и кафе.“ Полет погледна към кухнята и позна нашия готвач. „Нали искаше да отиваме някъде в неделя, затова след закуска отиваме в Каталайна, за да поплуваме.“ И след това й казах, че съм купил яхтата.

Реакцията й беше странна.

— Чакай малко! — каза тя, после стана, слезе от яхтата и изтича около петдесет ярда по кея, закрила лицето си в шепи.

— Ей! Ела да закусиш! — извиках аз.

Когато се върна на борда, тя каза:

— Това ми беше нужно, за да се отърва от сътресението.

После японският ни готвач Фреди пристигна със закуската, ухилен до уши. Загряхме мотора, излязохме от пристанището и потеглихме в Тихия океан по посока на Каталайна, на разстояние двадесет и две мили, където хвърлихме котва за девет дни.

 

 

Аз все още нямах непосредствени планове за работа. С Полет правехме най-безсмислени неща: ходехме на конни състезания, в нощни клубове и на приеми — само и само да убием времето. Не исках да оставам сам, за да не мисля. Но сред всичките тези забавления изпитвах чувство на вина: Какво правя тук? Защо не работя?

Нещо повече, бях потиснат от упрека, който един млад критик направи по отношение на „Светлините на големия град“; той каза, че филмът бил много хубав, но граничел със сантименталност и че в бъдещите си филми ще трябва да опитам да се доближа до реализма. Чувствувах, че той беше прав. Ако тогава знаех онова, което сега бих му отвърнал, че така нареченият реализъм често е изкуствен, фалшив, прозаичен и скучен и че във филма не е важна действителността, а онова, което може да направи от нея въображението.

Странно, но случайно и когато най-малко очаквах, у мен се появи желанието да направя нов ням филм. Отидохме с Полет на хиподрума в Тихуана, в Мексико, където на победителя щяха да връчат сребърна купа от Кентъки. Помолиха Полет да връчи купата на жокея и да каже няколко думи с южняшки акцент. Тя лесно се съгласи. Бях поразен, когато чух гласа й по високоговорителя. Макар да беше родена в Бруклин, тя прекрасно имитираше говора на красавица от хайлайфа на Кентъки. Убедих се, че тя има актьорски данни.

Това ме вдъхнови. Установих, че Полет притежава характерните качества на gamine^[2]. Това беше прекрасен образ за пресъздаване на екрана. Във въображението си вече си представях как скитникът и тази лудетина се срещат в претъпканата затворническа кола и скитникът галантно й отстъпва мястото си. Това беше основата, върху която можех да изградя сюжет и да вплета най-разнообразни комични положения.

Тогава си спомних и моето интервю пред един умен млад репортьор от нюйоркския вестник „Уърлд“. Научавайки, че се каня да посетя Детройт, той ми разказа за конвейерната система там — ужасяващ разказ за това, как едрата промишленост примамва здрави мъже от фермите, които след като стоят четири-пет години край конвейера, се превръщат в човешки развалини.

Този разговор ми даде идеята за филма „Модерни времена“. Използвах машината за хранене като средство за печелене на време, за да могат работниците да продължат да работят и по време на обедната почивка. Кулминационната точка на епизода във фабриката идва, когато скитникът получава нервен припадък. Фабулата се развива, следвайки логичния ход на събитията. След като се излекува, скитникът бива арестуван и се среща с една лудетина, която също е била арестувана, защото се е опитвала да открадне хляб. Те се срещат в полицейската кола, претъпкана с нарушители на закона. Оттук нататък във филма се показват двама обикновени хора, които се опитват да се оправят в „модерните времена“. Те попадат сред кризата, сред стачки, безредици и безработица. Полет беше облечена в парцаливи дрехи. Тя едва не се разплака, когато започнах да мацам лицето й, за да изглежда мръсна.

— Смятай, че тези петна са бенки — увещавах я аз.

Лесно е за една актриса да изглежда хубава в модни дрехи, но не беше лесно да я облечеш като цветарка и все пак да бъде привлекателна, както стана в „Светлините на големия град“. Облеклото на девойката в „Треска за злато“ не ме изправи пред такъв проблем. Но дрехите на Полет в „Модерни времена“ изискваха не по-малко вкус и взискателност, отколкото едно творение на Диор^[3]. Ако се отнесеш пренебрежително към костюма на момиче от улицата, гримът му ще изглежда театрален и неубедителен. Обличайки актрисата като гамен или цветарка, целех да създам поетичен ефект, като същевременно запазя характера й.

Преди премиерата на „Модерни времена“ някои коментатори споменаха за слуховете, че това бил комунистически филм. Предполагам, че това се дължеше на резюмето на филма, вече появило се в печата. В либералните критики обаче се казваше, че филмът нито е прокомунистически, нито антикомунистически и че в преносния смисъл на думата „аз съм седнал върху плета“.

Няма нищо по-неприятно от това да чуеш, че първата седмица броят на зрителите е счупил всички рекорди, а втората седмица леко е спаднал. Затова след премиерите в Ню Йорк и Лос Анжелос единственото ми желание беше да се държа колкото е възможно по-настрана от всички сведения за успеха на филма. Реших да отида в Хонолулу, като взех със себе си Полет и майка й, и наредих в студиото да не ми изпращат каквито и да било съобщения.

 

 

Качихме се на парахода В Лос Анжелос и пристигнахме в Сан Франциско сред проливен дъжд. Нищо обаче не можа да ни разколебае; имахме малко време за някои покупки, после се върнахме на парахода. Когато минавахме покрай складовете, на някои сандъци видях отпечатана думата „Китай“.

— Хайде да отидем там!

— Къде? — попита Полет.

— В Китай.

— Шегуваш ли се?

— Да тръгнем сега, иначе никога няма да отидем — казах аз.

— Но аз нямам какво да облека — каза тя.

— В Хонолулу можеш да си купиш всичко, което ти е необходимо — казах аз.

Всички кораби трябва да носят името „Панацея“^[4], защото нищо не възстановява силите ти повече, отколкото пътуването по море. Забравяш всичките си грижи, корабът те осиновява, излекува те и когато най-сетне влезе в някое пристанище, с нежелание те връща в скучния свят.

Но когато пристигнахме в Хонолулу, за мой голям ужас видях огромни реклами за „Модерни времена“, а на пристанището ме чакаха журналисти, готови да ме разкъсат. Нямаше как да се отърва от тях.

В Токио обаче никой не ни закачи, тъй като капитанът на парахода ми беше направил услугата да ме запише под друго име. Японските власти сериозно се разсърдиха, като видяха паспорта ми. „Защо не ни уведомихте, че идвате?“ — попитаха ме те. Тъй като междувременно в Япония беше извършен военен преврат, при който бяха убити неколкостотин души, реших, че съм постъпил разумно. През цялото време на престоя ни в Япония непрекъснато ни придружаваше представител на правителството. От Сан Франциско до Хонгконг не разменихме почти нито дума с пасажерите; но когато пристигнахме в Хонгконг, ледът се стопи благодарение на един католически мисионер. „Чарли — каза ми един висок бизнесмен със сериозен вид. — Бих искал да ви запозная с един американски свещеник от Кънектикът, който се намира тук вече пет години в колония за прокажени. Отецът се чувствува твърде самотен и всяка събота идва в Хонгконг да посреща пристигащите от Америка параходи.“

Мисионерът беше висок, красив, на около четиридесет години мъж, с розови бузи и пленителна усмивка. Поръчах нещо за пиене, същото направи моят познат, а след него и мисионерът. Отначало групичката ни беше малка, но по-късно станахме двадесет и петима души, като всеки поръчваше по нещо за пиене. Групата ни нарасна на тридесет и пет човека и питиетата продължаваха да идват; много от присъствуващите трябваше да бъдат отнесени мъртвопияни на борда, но мисионерът, който през цялото време не пропусна нито една чашка, продължаваше да се усмихва и напълно трезвен, обслужваше всички. Най-сетне дръпнах стола си, за да си взема сбогом с него. Докато той загрижено ме подкрепяше, стиснах ръката му. Стори ми се груба, затова я обърнах и се вгледах в дланта му. Тя беше пропукана и в средата й имаше бяло петно.

— Надявам се, че това не е проказа — пошегувах се.

Той се усмихна и поклати глава. Година по-късно узнахме, че е умрял от проказа.

От Холивуд отсъствувахме пет месеца. По време на това пътуване с Полет сключихме брак. После отплавахме за Щатите с японския параход, на който се качихме в Сингапур.

Още първия ден получих бележка, в която се казваше, че с автора й сме имали много общи приятели, че години наред сме пропускали възможността да се запознаем и че тази възможност се открива сега, сред Индийския океан. Следваше подписът: Жан Кокто^[5]. Към нея имаше постскриптум: не бих ли се съгласил да дойде в каютата ми, за да изпием по един аперитив преди вечеря. Първата ми мисъл беше, че това е някакъв самозванец: какво би правил този изискан парижанин сред Индийския океан? Оказа се обаче, че Кокто действително пътува с нас, тъй като парижкият вестник „Фигаро“ му бил възложил да напише някакъв репортаж.

Кокто не знаеше дума английски, а аз не знаех френски, но секретарят му говореше малко английски и ни беше преводач. Същата нощ ние седяхме до малките часове и разисквахме нашите теории за живота и изкуството. Преводачът говореше бавно и колебливо, докато Кокто, сложил деликатните си ръце върху гърдите, говореше като картечница; от време на време той хвърляше умолителен поглед към мен, а после към преводача, който продължаваше да говори невъзмутимо: „Мосьо Кокто казва… вие поет… на слънцето,… а той поет… на нощта.“

Кокто незабавно поглеждаше от преводача към мен, кимваше като птица и продължаваше. После подхващах аз, впускайки се в дълбоки разсъждения върху философията и изкуството. От време на време, когато гледищата ни съвпадаха, ние се прегръщахме под студения поглед на преводача. И така, изпаднали във възторг, продължихме разговора си цялата нощ до четири часа сутринта, като си обещахме да се срещнем в един часа на обед.

Но ентусиазмът ни беше прехвърлил връхната си точка. И на двамата ни беше омръзнало! Нито аз, нито той се появихме в уречения час. Следобед нашите писма навярно са се разминали, защото съдържанието им беше еднакво: и двете бяха пълни с извинения; и в двете грижливо не се определяха бъдещи срещи — бяхме се наситили един на друг.

Когато дойде време за вечеря и влязохме в ресторанта, Кокто беше седнал в крайния ъгъл на залата с гръб към нас. Но секретарят му не можеше да не ни види и с почти незабележимо движение обърна внимание на Кокто, че се намираме в ресторанта. Кокто се поколеба, после се обърна, престори се на изненадан и весело размаха писмото, после и двамата се засмяхме. След това със сериозен вид си обърнахме гръб и започнахме внимателно да четем менюто. Кокто свърши да вечеря преди мен и докато келнерите сервираха главното ни ястие, той бързо и дискретно мина край масата ни. Преди обаче да излезе, обърна се и с пръст посочи към хола, като искаше да каже: „После, ще се видим там.“ Съгласих се, кимайки живо с глава. Но по-късно изпитах облекчение, когато видях, че него го нямаше.

На следващата сутрин се разхождах сам по палубата. Внезапно за мой голям ужас Кокто се появи зад ъгъла в далечината, идвайки към мен! Господи! Бързо потърсих някакъв начин да се измъкна, но той ме забеляза и за мое облекчение изчезна през главната врата на салона. Това сложи край на сутрешната ни разходка. През целия ден си играехме на криеница и се отбягвахме един друг. Обаче докато стигнем до Хонгконг, бяхме се съвзели достатъчно, за да се срещнем за няколко минути. Все пак до Токио ни оставаха още четири дни.

По време на пътуването Кокто ми разказа странна история: във вътрешността на Китай видял жив Буда, мъж на около петдесет години, който прекарвал целия си живот, потънал до шия в огромна делва, пълна с масло — подавала се само главата му. Поради дългогодишния му престой в маслото тялото му се било развило само като зародиш и било толкова меко, че можело да прокараш пръст през него. Никога не стана ясно къде, в какъв район на Китай е видял този Буда и най-сетне той си призна, че всъщност не го бил видял лично, а само чул да се говори за него.

На различните пристанища ние се виждахме рядко, само колкото да си кажем: „Как сте?“ и „Довиждане“. Но когато стана известно, че и двамата се връщаме в Съединените щати на борда на „Президент Куулидж“, примирихме се и повече не се опитахме да проявяваме ентусиазъм един към друг.

В Токио Кокто купи един скакалец; държеше го в малка клетка и често с церемониал го носеше в каютата ми.

— Той е много интелигентен — казваше Кокто — и цвърчи всеки път, когато му заговоря. — Той до такава степен се интересуваше от малката животинка, че тя се превърна в основната ни тема на разговор.

— Как е Пилу тази сутрин? — питах го аз.

— Не е много добре — тържествено отвръщаше той. — Поставих го на диета.

Когато пристигнахме в Сан Франциско, предложих му да пътува с нас до Лос Анжелос, тъй като ни чакаше кола. С нас дойде и Пилу. В колата той се разцвъртя.

— Виждате ли? — каза Кокто. — Америка му се харесва. — Внезапно той отвори прозореца на колата, а после и вратичката на малката клетка и пусна Пилу.

— Зашо направихте това? — изненадано попитах аз.

— Връща му свободата — каза преводачът.

— Но той е чужденец и не знае езика — казах аз.

Кокто сви рамене:

— Той е умен, бързо ще го научи.

 

 

Когато се върнахме у дома в Бевърли Хилс, очакваха ме приятни новини. „Модерни времена“ имаше огромен успех.

Пред мен обаче отново изникна мъчителният въпрос: да снема ли още един ням филм? Знаех, че ако направя това, ще поема голям риск. Целият Холивуд се беше отказал от немите филми — бях останал единствен аз. Досега бях имал щастлива звезда, но да продължавам работа, след като имах чувството, че изкуството на пантомимата постепенно остарява, съвсем не ме насърчаваше. Освен това не беше лесно да се намери сюжет за ням филм, който да трае час и четиридесет минути, като хуморът се превърне в действие, и в продължение на седем-осем хиляди фута на всеки дванадесет фута да се измислят комични положения. От друга страна, ме вълнуваше мисълта, че дори и да снема говорящ филм, независимо колко ще бъда добър, никога не бих могъл да надмина актьорското си майсторство от пантомимата. Търсех евентуални гласове, които скитникът би могъл да използва, и се питах дали той не би могъл да говори с едносрични думи, или просто да мърмори. Но от всичко това нямаше никаква полза. Ако почнех да говоря, бих се превърнал в най-обикновен комичен актьор. Такива бяха тъжните проблеми, пред които бях изправен.

С Полет бяхме женени от една година, но пропастта между нас не преставаше да се разширява. Това отчасти се дължеше и на факта, че аз бях неспокоен и потънал в мисли, опитвайки се да започна отново работа. След успеха на „Модерни времена“ Полет сключи договор с „Парамаунт“ за няколко филма. Но аз не можех нито да работя, нито да играя. В това тъжно настроение реших да отида на Пебъл бийч с приятеля ми Тим Дюрант. Там може би бих могъл да работя по-добре.

Пебъл бийч се намираше на около стотина мили на юг от Сан Франциско и беше диво, отровно място с малко злокобен вид. Нарекох го „Убежището на загубените души“. Той беше известен под името „Седемнадесетте мили с кола“, в горите наоколо скитаха елени и се намираха много претенциозни къщи, които не бяха заети и се продаваха, по поляните, пълни с кърлежи, гниеха паднали дървета и растяха отровен бръшлян, олеандрови храсти и старо биле — истинско средище на духове. Край океана, построени в скалите, се издигаха редица луксозни къщи, собственост на милионери; този район беше известен под името „Златен бряг“.

С Тим Дюрант се бях запознал, когато някой го беше довел у нас една неделя да играем тенис. Тим беше много добър тенисист и често играехме заедно. Той току-що се беше развел с жена си, дъщеря на И. Ф. Хътън, и беше дошъл в Калифорния, за да я забрави. Тим беше симпатичен и ние станахме приятели.

Наехме къща на половин миля от брега на океана. Тя беше влажна и плачевна и когато палехме огън, стаята се изпълваше с облаци дим. Тим се познаваше с много хора от висшето общество в Пебъл бийч и когато им отиваше на гости, аз се опитвах да работя. Дни наред седях сам в библиотеката или се разхождах из градината, търсейки безуспешно някаква идея. Най-сетне престанах да се измъчвам и придружавах Тим, когато отиваше на гости у някои от нашите съседи. Често си мислех, че те са добър материал за разкази — от типа на разказите на Мопасан. В една голяма къща, макар и удобна, цареше малко странна и тъжна атмосфера. Домакинът, приятен човек, говореше непрекъснато и на висок глас, докато жена му седеше, без да промълви дума. Откакто преди пет години умряло бебето й, тя рядко говорела или се усмихвала: единствените думи, които произнасяше, бяха „добър вечер“ и „лека нощ“.

В друга къща, построена на високите, надвиснали над морето скали, един писател беше изгубил жена си. Тя, изглежда е правела снимки в градината и отстъпила назад повече, отколкото е трябвало. Когато съпругът й тръгнал да я търси, намерил само един триножник. Въобще не успели да открият тялото й.

Сестрата на Уулсън Мизнър не обичаше съседите си, чийто тенискорт гледаше към нейното жилище, и когато те започваха да играят тенис, наклаждаше огън и над корта се разнасяха облаци дим.

Старата и извънредно богата двойка Фейгънови уреждаха в неделя луксозни приеми. Нацисткият консул, с когото се запознах у тях, млад русокос мъж с изискани маниери, направи всичко възможно, за да ми стане симпатичен. Аз обаче се държех настрана от него.

Понякога прекарвахме уикенда си у Джон Стайнбек. Той имаше малка къща близо до Монтърей. Току-що бе стигнал на прага на славата, след като беше написал „Тортила флет“ и няколко разказа. Джон работеше сутрин и пишеше средно около две хиляди думи на ден. Бях поразен, като видях колко чист беше ръкописът му — по страниците нямаше почти никакви поправки. Завиждам му.

Интересува ме как работят писателите и колко пишат на ден. Томас Ман пишеше около четиристотин думи дневно. Лион Фойхтвангер диктуваше около 2000 думи, от които оставаха около 600 думи дневно. Съмърсет Моам пишеше по 400 думи на ден само за да се поддържа във форма. Х. Дж. Уелс пишеше средно по хиляда думи на ден, а английският журналист Хенън Суофър — около 4000–5000 думи. Американският критик Алегзандър Уулкот за петнадесет минути пред очите ми написа рецензия от 700 думи и след това се включи в игра на покер. Хърст пишеше вечер редакционна статия от около 2000 думи. Жорж Сименон написа за един месец цяла новела, и то с отлични литературни качества. Жорж ми каза, че ставал в пет часа сутринта, сам приготвял кафето си, след това сядал на бюрото и търкаляйки златна топка, голяма колкото топка за тенис, размишлявал. Той пише с автоматична писалка и когато го попитах защо почеркът му е така ситен, той ми отвърна: „Така се изисква по-малко усилие от китката“. Що се отнася до мен, аз диктувам около 1000 думи на ден, от които в окончателния диалог на филмите ми остават около триста.

Стайнбек нямаше прислуга и жена му се грижеше сама за цялото домакинство. Те бяха прекрасно семейство и аз много се привързах към него.

Ние водихме много разговори и говорейки за Русия, Джон каза, че едно от нещата, което са извършили комунистите, е премахването на проституцията. „Това беше едва ли не последната проява на частната инициатива — казах аз. — Жалко, защото това е почти единствената професия, която ви предлага пълна стойност срещу парите ви — и освен това напълно почтена професия. Защо не организират проститутките в профсъюзи?“

Една привлекателна омъжена жена, чийто съпруг открито й изневеряваше, уреди за двама ни tête-à-tête в обширния си дом. Отидох там твърдо решен да извърша прелюбодеяние. Но когато тя със сълзи на очите си ми довери, че осем години не била имала полови сношения със съпруга си и че продължавала да го обича, сълзите й охладиха страстта ми и започнах да й давам философски съвети: срещата ни стана интелектуална. Впоследствие чух, че станала лесбийка.

Поетът Робинсън Джефърс живееше близо до Пебъл бийч. С Тим се запознахме с него в дома на един общ приятел. Той беше сдържан и мълчалив, а аз, както обикновено, започнах да се шегувам с тъжния живот, само и само да съживя вечерта. Но Джефърс не продума нито дума. Тръгнах си доста ядосан на себе си заради това, че бях монополизирал разговора. Останах с впечатлението, че не съм му приятен, но бях сбъркал, тъй като след една седмица той ни покани с Тим на чай.

Робинсън Джефърс и жена му живееха в малък замък в средновековен стил, наречен „Тор“, който той сам беше построил върху скала на брега на Тихия океан. Според мен това беше чисто детинска прищявка. Най-голямата стая беше най-много дванадесет на дванадесет фута. На няколко фута от къщата се издигаше кръгла каменна кула, също в средновековен стил, висока осемнадесет фута, с диаметър четири. Тясно каменно стълбище водеше до малка кръгла стаичка, в която вместо прозорци имаше бойници. Това беше кабинетът му, където той беше написал „Шареният жребец“. Тим твърдеше, че тази гробищна атмосфера говорела за психологическо желание за смърт. Но аз видях Робинсън Джефърс да разхожда кучето си при залез-слънце, вкусвайки вечерната свежест — сякаш беше потънал в далечни мечти. Сигурен съм, че хора като Робинсън Джефърс не се стремят към смъртта.