Чарлз Чаплин
Моята автобиография (13)

XI

Мъчно ми беше да напусна „Кийстоун“ — бях се привързал към Сенет и към всички останали. Не си взех сбогом с никого, не можех. Всичко стана по безпощадно прост начин. Завърших монтажа на филма си в събота вечер, а в понеделник тръгнах с мистър Ендърсън за Сан Франциско, където ни очакваше неговият нов зелен „Мерцедес“. Спряхме в хотел „Сейнт Франсис“ само колкото да обядваме, после продължихме за Найлс, където се намираше малкото частно студио на Ендърсън, в което той правеше своите каубойски филми под псевдонима Бронко Били за компанията „Есеней“ („Есеней“ беше съчетание от инициалите на имената Спур и Ендърсън).

Найлс беше на около един час с кола от Сан Франциско и беше разположен край железопътна линия — малко градче с население от четиристотин души, които се занимаваха главно с отглеждането на люцерна и добитък. Студиото се намираше в средата на едно поле, около четири мили извън градчето. Когато го видях, сърцето ми се сви, защото нищо в него не можеше да ме вдъхнови. Покривът му беше от стъкло и през лятото в него беше като във фурна. Ендърсън ми каза, че студията в Чикаго ще се окажат повече по вкуса ми и освен това били по-подходящи за снимането на комедии. В Найлс стояхме само час, докато Ендърсън уреди някои делови въпроси. След това и двамата се върнахме в Сан Франциско, откъдето отпътувахме за Чикаго.

Ендърсън ми харесваше; той имаше някакво особено обаяние. Във влака се грижеше за мен като за брат и по гарите купуваше списания и сладкиши. Четиридесетгодишен, той беше скромен и необщителен и когато ставаше дума за работата ни, великодушно заявяваше: „Не се безпокойте. Всичко ще се уреди.“ Говореше малко и беше извънредно замислен. Имах обаче чувството, че под тази маска се крие остър ум.

Пътуването ни беше интересно. Във влака пътуваха трима мъже, които за пръв път забелязахме във вагон-ресторанта. Двама от тях имаха вид на заможни хора, докато третият, обикновен грубоват човек, като че ли някак не беше на мястото си. Странно беше да ги гледаш да вечерят заедно. Решихме, че двамата навярно са инженери, а изпадналият човек — общ работник. Когато излязохме от вагон-ресторанта, единият от тях дойде в нашето купе и ни се представи. Обясни, че е шерифът на Сейнт Луис и че познавал Бронко Били. Те прехвърляли един престъпник от затвора в Сан Куентин в Сейнт Луис, където щели да го обесят, но тъй като не можели да оставят затворника сам, искаха да отидем в тяхното купе, за да се запознаем с окръжния прокурор.

— Предполагам, че историята ще ви заинтересува — с поверителен тон ни каза шерифът. — Този човек има доста обемисто досие. Когато един полицай го арестувал в Сейнт Луис, той поискал да му разрешат да отиде до стаята си, за да вземе някоя и друга дреха от куфара си; и докато ровел из куфара, внезапно се обърнал с пистолет в ръка и застрелял полицая; после избягал в Калифорния, където го заловили при кражба с взлом и го осъдили на три години. Когато излезе от затвора, окръжният прокурор и аз го чакахме. Случаят е напълно ясен; ще го обесим — със задоволство каза той.

Двамата с Ендърсън отидохме в тяхното купе. Шерифът беше едър и набит веселяк, който непрекъснато се усмихваше, а в очите му проблясваха пламъчета. Окръжният прокурор беше по-сериозен.

— Седнете — каза шерифът, след като ни запозна с приятеля си. После се обърна към затворника: — А това е Хенк — каза той. — Връщаме се в Сейнт Луис, където нещо е позагазил.

Хенк се изсмя иронично, но не каза нищо. Той беше висок шест фута и около петдесетгодишен. Стисна ръката на Ендърсън и каза:

— Много пъти съм ви гледал, Бронко Били, и досега не съм виждал човек по-бързо да вади пистолета си и по-добре да организира грабежи!

Хенк каза, че за мен почти не бил чувал и че не бил излизал от затвора в Сан Куентин в продължение на три години — „а за толкова дълго време вън стават неща, за които си нямаш и понятие“.

Макар че всички бяхме много разговорливи, чувствуваше се някакво скрито напрежение, с което не знаехме как да се справим. Чудейки се какво да кажа, аз само се усмихвах на забележките на шерифа.

— Животът не е лесен — каза Бронко Били.

— Вярно е — отвърна шерифът — и ние искаме да го направим по-лесен. Хенк знае това.

— Разбира се — грубо каза Хенк.

Шерифът започна да философствува:

— Точно така казах и на Хенк, когато го пуснаха от Сан Куентин. Обещахме да не си правим номера. Не искаме да използваме белезници, нито да вдигаме шум; той има само едно желязо на крака.

— Желязо на крака ли? Това пък какво е? — попитах аз.

Хенк вдигна крачола си и на крака му видяхме никелирана белезница, дълга около пет инча и дебела около три инча, плътно прилепнала около глезена му и тежаща четиридесет фунта. По този повод заговорихме за последните модели белезници за крака. Шерифът обясни, че тези белезници били покрити с каучук откъм вътрешната страна, за да не причиняват болка на затворника.

— А затворникът с тях ли спи? — попитах аз.

— Зависи — каза шерифът, поглеждайки с неудобство към Хенк.

Хенк се усмихна мрачно и загадъчно.

Стояхме при тях, докато стане време за вечеря, и заговорихме за начина, по който Хенк е бил арестуван за втори път. Както обясни шерифът, благодарение на обмяната на сведения между затворите те получили снимки и отпечатъци от пръсти, които ги довели до заключението, че човекът, когото търсят, е Хенк. Затова отишли и застанали пред вратите на затвора в Сан Куентин в деня, в който щели да пуснат Хенк на свобода.

— Да — каза шерифът, а малките му очички блестяха и гледаха към Хенк, — ние го чакахме, застанали на отсрещната страна на улицата. Скоро Хенк излезе от страничната врата на затвора. — Шерифът плъзна показалеца по носа си, лукаво го насочи към Хенк и със зловеща усмивка бавно изрече:

— Ми-сля, че то-ва е чо-ве-кът, ко-го-то тър-сим!

Ние с Ендърсън седяхме като омагьосани, а той продължи:

— И така сключихме сделка: ако се държи с нас, както трябва, и ние ще го третираме добре. Заведохме го да закуси — топли банички и бекон с яйца. И ето сега пътува първа класа. Така е по-добре, отколкото да го водим насила, с белезници и вериги.

Хенк се усмихна и промърмори:

— Знаеш, че ако исках, можех да се противопоставя на екстрадицията ми от един щат в друг.

Шерифът го погледна с леден поглед:

— Нямаше да имаш голяма полза от това, Хенк — бавно каза той. — Това само щеше да ни забави малко повече. Не е ли по-добре да пътуваш удобно в първа класа?

— Сигурно е така — каза Хенк и потръпна.

Когато взехме да наближаваме мястото, където водеха Хенк, той започна да говори за затвора в Сейнт Луис едва ли не с любов. Правеше му голямо удоволствие да си мисли как неговите приятели от затвора ще посрещнат новината за новия му процес:

— Чудя се какво ли ще направят тези горили, когато се явя пред техния идиотски съд. Сигурно ще ми вземат тютюна и цигарите.

Отношението на шерифа и прокурора към Хенк можеше да се сравни с любовта на матадора към бика, който той се готви да убие. Когато те слязоха от влака, беше последният ден на декември и сбогувайки се, шерифът и прокурорът ни пожелаха честита Нова година. Хенк също се здрависа с нас, като подигравателно ни заяви, че и най-хубавите неща си имат своя край. Трудно беше да намериш начин да му кажеш довиждане. Той беше извършил отвратително и подло престъпление и все пак, преди да се усетя, аз му пожелах „всичко хубаво“, докато той слизаше от влака, накуцвайки с тежкото желязо на крака си. По-късно научихме, че бил обесен.

В Чикаго ни посрещна директорът на студиото, но от мистър Спур нямаше и помен. Мистър Спур, каза ни той, бил заминал по някаква работа и щял да се върне едва след новогодишните празници. Тогава не отдадох никакво значение на отсъствието на мистър Спур, тъй като и без това в студиото нямаше какво да се върши, преди да мине първи януари. Прекарах Нова година със семейството на Ендърсън. На 1 януари Ендърсън отпътува за Калифорния, като ме увери, че веднага щом Спур се завърне, той ще се погрижи за всичко, включително и за възнаграждението от десет хиляди долара. Студиото се намираше в индустриалния квартал и някога очевидно е било склад. На сутринта аз се явих там никакъв Спур още не беше пристигнал, нито пък бяха оставени каквито и да било указания относно моя договор. Веднага усетих, че тук има нещо нередно и че в канцеларията знаят повече, отколкото искат да ми кажат. Но това не ме безпокоеше; бях сигурен, че един добър филм ще разреши всичките ми проблеми. Затова попитах директора дали са му казали, че трябва да получа пълното съдействие на персонала на студиото и че имам carte blanche да използвам всички техни съоръжения.

— Разбира се — каза той, — мистър Ендърсън остави нареждания по този въпрос.

— Тогава бих искал незабавно да започна работа — каза аз.

— Много добре — отвърна той. — На първия етаж ще намерите завеждащия сценарния отдел мис Луела Парсънс, която ще ви даде сценарий.

— Не използвам чужди сценарии, а сам си ги пиша — отсякох аз.

Бях настроен войнствено, загдето говореха така неясно за всичко, както и поради отсъствието на Спур; освен това хората в канцеларията на студиото бяха важни, разхождаха се насам-натам подобно на служещи в банка, носейки книжа, като че ли бяха членове на компанията „Герънти тръст“ — деловият вид на фирмата беше много внушителен за разлика от филмите й. На горните етажи канцелариите бяха разделени с преградки като гишета в банка. Обстановката съвсем не предразполагаше към творческа работа. В шест часа вечерта дори и по време на снимки светлините се загасяваха и всички си отиваха в къщи.

На следната сутрин отидох на гишето, където се разпределяха актьорите.

— Трябват ми двама-трима актьори — сухо казах аз, — затова бъдете така добри да ми изпратите няколко души, които в момента не са заети.

Представиха ми хора, които смятаха, че ще бъдат подходящи. Между тях имаше един кривоглед млад човек на име Бен Търпин, който, изглежда, познаваше занаята и по това време нямаше особено много работа в „Есеней“. Той веднага ми допадна и аз го взех. Но нямах героиня. След като интервюирах няколко кандидатки, стори ми се, че една от тях има известни данни — доста хубавичко момиче, току-що сключило договор с компанията. Но, боже мой, от нея не успях да изтръгна никаква реакция. Тя бе до такава степен незадоволителна, че се отказах и я отпратих. Години по-късно Глория Суонсън ми каза, че тя била това момиче и че тъй като искала да играе в драматични филми и мразела бурлеската, нарочно се държала така.

Франсис Екс Бушман, една от големите звезди на „Есеней“ по онова време, разбра, че студиото не ми харесва.

— Нашето студио — каза Бушман — е пълна антитеза на онова, което мислите за него.

Но не беше така: студиото не ми харесваше, не ми харесваше и терминът „антитеза“. Нещата се развиваха от лошо по-лошо. Когато поисках да видя снимките, които бях направил, те ми прожектираха оригиналния негатив, за да спестят разноските по изваждането на позитив. Това ме ужаси. А когато поисках да направят позитив, те реагираха така, като че ли исках да ги накарам да фалират. Бяха самодоволни и самомнителни. Тъй като бяха едни от първите, навлезли във филмовия бизнес, и се бяха подсигурили с патенти, които им даваха монопол, създаването на добри филми беше последната им грижа. И въпреки че други компании оспорваха патентните им права и произвеждаха по-добри филми, компанията „Есеней“ продължаваше да плува в самодоволство и в понеделник сутрин раздаваше сценарии така, както се раздават карти за игра.

Бях почти привършил първия си филм, наречен „Новата му работа“, изминали бяха две седмици, а мистър Спур все още не се появяваше. Не бях получил нито извънредното възнаграждение, нито заплатата си и бях страшно ядосан:

— Къде е тоя мистър Спур? — попитах в канцеларията.

Там се смутиха и не можаха да ми дадат задоволително обяснение. Без да крия възмущението си, попитах дали той винаги урежда сделките си по този начин.

Няколко години по-късно самият Спур ми разказа какво се беше случило. Изглежда, че Спур, който никога дотогава не бил чувал за мен, узнавайки, че Ендърсън ме е ангажирал за една година със заплата хиляда и двеста долара седмично плюс допълнително възнаграждение от десет хиляди долара, му изпратил тревожна телеграма, в която го попитал дали не е полудял. А когато Спур разбрал, че Ендърсън ме е ангажирал на риск, по препоръката на Джес Робинс, опасенията му се удвоили. Дотогава той плащал на най-добрите си комици по седемдесет и пет долара седмично, а комедиите им едва покривали разходите си. Оттук и отсъствието на Спур от Чикаго. Когато се завърнал обаче, той обядвал в един от големите чикагски хотели с група приятели и за негова изненада те го поздравили за привличането ми в компанията. Освен това името Чарли Чаплин започнало да създава на студиото необичайна реклама. Тогава той решил да направи един експеримент. Дал на един хоп четвърт долар и го изпратил да ме търси из хотела. Когато момчето минало през фоайето, викайки: „Търсят мистър Чарли Чаплин“, хората започнали да се трупат, докато цялото фоайе се изпълнило с развълнувана и ентусиазирана тълпа. Това било първото указание за моята популярност. Второто било това, което се случило на филмовата борса, докато той отсъствувал: открил, че още преди да съм започнал филм, предварително били продадени шестдесет и пет копия — нещо безпрецедентно, а докато завърша филма си, броят им нараснал на сто и тридесет копия и поръчките продължавали да валят. Те незабавно повишили цената на филмите от тринадесет на двадесет и пет цента на фут.

Когато Спур най-сетне се появи, аз го запитах за заплатата и възнаграждението си. Той се разтопи от извинения и ми обясни, че наредил на хората от канцеларията да се погрижат за уреждането на всички делови въпроси. Не бил виждал договора, но предполагал, че в канцеларията добре знаят всички подробности. Тази явно скалъпена история ме вбеси.

— От какво се страхувате? — лаконично попитах аз. — Вие все още можете да се откажете от вашия договор — всъщност мисля, че вие вече го нарушихте.

Спур беше висок, представителен човек с мек глас; той би бил дори красив, ако лицето му не беше толкова бледо и отпуснато, а горната му устна не покриваше почти изцяло долната.

— Съжалявам, че мислите така — каза той, — но трябва да знаете, Чарли, че ние сме почтена фирма и винаги изпълняваме договорите си.

— Да, но този договор не сте изпълнили — отвърнах аз.

— Веднага ще уредим въпроса — каза той.

— Не бързам — саркастично отвърнах аз.

 

 

През време на краткия ми престой в Чикаго Спур направи всичко възможно да ме предразположи, но той никога не успя да ми стане истински симпатичен. Казах му, че не ми е приятно да работя в Чикаго и че ако иска резултати, ще трябва да уреди да работя в Калифорния.

— Ще направим всичко възможно, за да бъдете доволен — каза той. — Бихте ли искали да отидете в Найлс?

Перспективата не ме блазнеше много, но Ендърсън ми харесваше повече, отколкото Спур; затова, след като приключих филма „Новата му работа“, отидох в Найлс.

Бронко Били правеше там всичките си каубойски филми; това бяха все филми от по една част, които снимаше за един ден. Той имаше седем различни сюжета, непрекъснато ги повтаряше и спечели от тях няколко милиона долара. Работеше спорадично. Понякога за една седмица изработваше седем филма от по една част, а след това си почиваше шест седмици.

Около студиото в Найлс имаше няколко малки едноетажни къщи в калифорнийски стил, които Бронко Били бе построил за членове на своята компания, и една по-голяма, в която живееше самият той. Покани ме, ако искам, да живея там заедно с него. Мисълта за това ме очарова. Да живея с Бронко Били — каубоя милионер, който ме бе гощавал в луксозния апартамент на жена си в Чикаго, това значеше животът в Найлс да стане поне търпим.

Когато влязохме в къщата му, вече се бе свечерило и щом запалихме лампата, аз бях поразен. Жилището му беше празно и мрачно. В стаята му имаше старо желязно легло, над което висеше обикновена електрическа крушка. Една разклатена маса и един стол бяха цялата останала мебелировка. До леглото имаше дървен сандък, а върху него пиринчен пепелник, пълен с угарки. Стаята, определена за мен, беше почти същата с тази разлика, че нямаше дървен сандък. Нищо не работеше. Банята беше неописуема. За да изчистиш клозета, трябваше да напълниш кофа с вода от крана на банята и да я изсипеш в чинията.

Това беше домът на Дж. М. Ендърсън, мултимилионера каубой!

Стигнах до заключението, че Ендърсън е ексцентрик. Макар и милионер, него малко го беше грижа за удобствата на живота; интересуваше го да притежава коли с крещящи цветове, да лансира професионални боксьори, да бъде собственик на театър и да поставя вариететни програми. Когато не работеше в Найлс, той прекарваше по-голямата си част от времето си в Сан Франциско, където отсядаше в малки хотели с умерени цени. Той беше чудак, нерешителен, странен и неспокоен човек, който търсеше удоволствие в самотата си; и макар че в Чикаго имаше очарователна съпруга и дъщеря, рядко ги виждаше. Те водеха напълно самостоятелен живот.

Не беше приятно отново да се местя от едно филмово студио в друго. Трябваше да организирам нов състав, а това значеше да намеря подходящ кинооператор, асистент-режисьор и актьори; последното беше особено трудно, тъй като в Найлс нямах почти никакъв избор. Освен каубойската трупа на Ендърсън там имаше и една друга трупа: това бяха неизвестни комици, които поддържаха студиото и поемаха разноските му, когато Дж. М. Ендърсън не работеше в него. Имах на разположение дванадесет души, повечето от тях свикнали с каубойски роли. Пред мен отново изникна въпросът да намеря хубаво момиче за героиня. Сега вече с нетърпение очаквах да започна работа. Макар че още не бях измислил никаква история, поръчах да изградят декорите на луксозно кафене. Когато нямах в главата си никакъв виц или идея, кафенето винаги ми е помагало. Докато изграждаха декорите, отидох с Ендърсън до Сан Франциско да потърся героиня измежду гърлите на неговата вариететна програма; макар че това беше много приятно занимание, нито една от тях не се оказа фотогенична при пробите. Карл Строс, хубав млад каубой от германо-американски произход, който работеше в трупата на Ендърсън, каза, че познавал една девойка, която от време на време посещавала кафенето на Тейт на Хил стрийт. Той всъщност не я познавал лично, но тя била миловидна и собственикът на кафенето може би знаел адреса й.

Мистър Тейт я познаваше доста добре. Тя живеела при омъжената си сестра, била от Лъвлок, щата Невада, и се наричала Една Първиънс. Ние незабавно влязохме във връзка с нея и се уговорихме да се срещнем в хотел „Сейнт Френсис“. Тя беше не само миловидна, но направо красива. По време на разговора изглеждаше тъжна и сериозна. Впоследствие разбрах, че точно тогава изживявала последиците от някаква нещастна любов. Беше завършила гимназия, а след това преминала и курс за секретарки. Тя беше тиха и сдържана, с големи красиви очи, хубави зъби и чувствени устни. Съмнявах се дали може да играе и дали има чувство за хумор — толкова сериозна изглеждаше. Независимо от всички тези резерви ние я ангажирахме. Тя поне щеше да служи като украшение на комедиите ми.

На следния ден се върнахме в Найлс, но кафенето още не беше готово, а онази част от декора, която вече бяха построили, беше грубовата и ужасна; студиото наистина беше бедно откъм техника. След като се разпоредих за някои промени, започнах да търся идея. Хрумна ми заглавието: „Чарли се весели“ — един пияница, който търси забавления — и това бе достатъчно като начало. Наредих в нощния клуб да поставят фонтан, като смятах, че около него ще могат да се изградят някои комични положения, а за партньор си избрах Бен Търпин. Вечерта, преди да започнем снимките, един член от трупата на Ендърсън ни покани на вечеря. Тя беше много скромна — бира и сандвичи. Бяхме двадесетина души, включително и мис Първиънс. След като си похапнахме, едни седнаха да играят карти, а други да разговарят. Стигнахме до темата хипноза и аз взех да се хваля, че имам хипнотизаторски способности. Заявих, че за шестдесет секунди мога да хипнотизирам когото и да било в стаята. Толкова бях убедителен, че повечето от членовете на трупата ми повярваха с изключение на Една.

— Що за глупости! — изсмя се тя. — Мен никой не може да ме хипнотизира!

— Вие казах аз — сте идеална за хипноза. Обзалагам се на десет долара, че ще ви приспя за шестдесет секунди.

— Добре — каза Една, — приемам баса.

— Но ако след това не се чувствувате добре, няма да ми се сърдите. Всъщност това няма да бъде нищо сериозно.

Опитвах се да я сплаша, за да се откаже от баса, но тя не отстъпи. Една жена я помоли да не се съгласява:

— Вършите глупост — каза й тя.

— Държа на баса — спокойно каза Една.

— Добре — заявих аз, — прилепете гърба си до стената, далеч от всички останали, за да не се разсейва вниманието ви.

Тя се подчини, усмихвайки се иронично. Присъствуващите вече гледаха само нас.

— Нека някой да засече времето — казах аз.

— Запомнете — каза Една, — трябва да ме приспите за шестдесет секунди.

— След шестдесет секунди вие ще бъдете в пълно безсъзнание — отвърнах аз.

— Започвайте! — каза един човек, който следеше секундарника си.

Аз веднага направих два-три драматични жеста, като я гледах втренчено в очите. След това се приближих до лицето й и й пошушнах така, че да не могат да ме чуят останалите.

— Преструвайте се! — и направих още няколко жеста, като казвах:

— Вие ще изпаднете в безсъзнание, вие сте в безсъзнание, в безсъзнание!

След това се отдръпнах и тя започна да се олюлява. Аз бързо я хванах в ръцете си. Двама от присъствуващите изпищяха.

— Бързо! — извиках аз. — Някой да ми помогне да я положим на кушетката!

Когато Една се съвзе, тя изрази престорено учудване и каза, че се чувствувала изморена. Макар че можеше да спечели баса и да ме разобличи пред всички присъствуващи, тя щедро се бе отказала от своята победа само и само заради хубавата шега. Това й спечели моето уважение и любов и ме убеди, че има чувство за хумор.

В Найлс заснех четири комедии, но условията в студиото не бяха добри и аз не се чувствувах удобно и не бях доволен; затова внуших на Ендърсън да се преместя в Лос Анжелос, където имаше по-добри условия за създаване на комедии. Той се съгласи, но по друга причина: аз бях обсебил студиото, което нито беше достатъчно голямо, нито имаше достатъчно персонал за три филмови трупи. Затова той уреди да наемем едно малко студио в Бойл хайтс в самия център на Лос Анжелос.

Докато работехме там, двама младежи на име Хол Роуч и Харолд Лойд, които правеха първите си стъпки във филма, наеха част от студиото.

Тъй като търговският успех на моите комедии растеше с всеки нов филм, компанията „Есеней“ започна да поставя безпрецедентни условия; тя искаше от собствениците на кинотеатри минимален наем от петдесет долара дневно за моите комедии от по две части. Това означаваше, че за всеки мой филм компанията предварително получаваше над петдесет хиляди долара.

Една вечер, след като се бях прибрал в скромния, но нов и удобен хотел „Стол“, където бях отседнал, ме повикаха за бърз телефонен разговор с в. „Егзаминър“ от Лос Анжелос. Прочетоха ми телеграма, получена от Ню Йорк, в която се казваше:

„Предлагаме на Чаплин 25 000 долара да се явява по петнадесет минути всяка вечер в продължение на две седмици в нюйоркския «Хиподром». Това няма да пречи на работата му.“

Незабавно потърсих по телефона Дж. М. Ендърсън в Сан Франциско. Беше късно и успях да се свържа с него едва в три часа сутринта. Казах му за телеграмата и го попитах дали би ме освободил за две седмици, за да мога да спечеля тези двадесет и пет хиляди долара. Намекнах, че бих могъл да започна една комедия във влака на път за Ню Йорк и да я завърша, докато съм там. Но той не се съгласи.

Прозорецът на спалнята ми гледаше към вътрешния двор на хотела и когато някой говореше, гласът му кънтеше из всички стаи. Телефонната връзка беше лоша и аз трябваше на няколко пъти да извикам:

— Нямам намерение да изпусна двадесет и пет хиляди долара за двуседмична работа!

Над моята стая се отвори прозорец и някакъв глас ми изкрещя:

— Престани с тия идиотщини и си лягай да спиш, фукльо такъв!

Ендърсън ми каза по телефона, че ако направя за компанията „Есеней“ още един филм от две части, те ще ми дадат двадесет и пет хиляди долара. Обеща на следващия ден да дойде в Лос Анжелос, да ми връчи чека и да сключим договор. Когато свършихме разговора, аз угасих лампата, легнах си и се готвех да заспя, когато изведнъж си спомних за гласа. Вдигнах се от леглото, отворих прозореца и изкрещях:

— Върви по дяволите!

На другия ден Ендърсън дойде в Лос Анжелос с чек за двадесет и пет хиляди долара, а нюйоркската компания, която ми бе направила първоначалното предложение, фалира две седмици по-късно. Просто съм имал късмет.

В Лос Анжелос аз се чувствувах много щастлив. Макар че студиото в Бойл хайтс се намираше в беден квартал, това ми позволяваше да бъда по-близо до брат си, с когото от време на време се срещахме вечер. Той все още беше в „Кийстоун“ и неговият договор с компанията изтичаше около един месец преди моя договор с „Есеней“. Моят успех беше вече толкова голям, че Сидни имаше намерение да посвети цялото си време на моите делови въпроси. Според сведенията популярността ми растеше с всяка нова комедия. От дългите опашки пред кината в Лос Анжелос знаех за моя успех в този град, но нямах представа колко голям е той и другаде. В Ню Йорк във всички универсални магазини и кафенета продавали играчки и статуетки с моя образ. „Красавиците на Зигфийлд“ изпълнявали чаплиновски номера, загрозявайки красотата си с мустаци, бомбета и провлечени панталони, и пеели някаква песничка, наречена: „Ах, тез крака на Чарли Чаплин!“

Бяхме отрупани с всевъзможни предложения — за реклама на книги, дрехи, свещи, играчки, цигари и паста за зъби. Огромните купища писма на моите почитатели също се превърнаха в проблем. Сидни настояваше да се отговаря на всяко писмо дори и ако за тази цел се наложи да наемем още една секретарка.

Сидни посъветва Ендърсън да продават моите филми извън редовното производство. Не беше справедливо цялата печалба да отива у собствениците на кина. И наистина, макар компанията „Есеней“ да продаваше стотици копия от моите филми, тя ги продаваше по традиционния стар начин на разпространение. Сидни предложи да се искат по-високи цени от по-големите кинотеатри според броя на местата в тях. По този начин от всеки филм можеше да се получава приход от сто хиляди долара и даже повече. Ендърсън смяташе, че това е невъзможно, че предложението ще се сблъска с политиката на целия филмов тръст, в който членуваха шестнадесет хиляди кинотеатъра, чиито правила и методи за откупуване на филми бяха непоклатими; малко собственици на кина биха се съгласили на такива условия.

Малко по-късно обаче в. „Моушън Пикчър Хералд“ съобщи, че компанията „Есеней“ изоставя стария си метод на продажба и че, както Сидни бе предложил, увеличава цените съответно на броя на местата в кинотеатрите. Както Сидни бе предвидил, това увеличи приходите от всяка моя комедия на сто хиляди долара. Тази новина ме накара да се замисля. Понеже получавах само хиляда двеста и петдесет долара седмично и вършех цялата работа като сценарист, режисьор и актьор, започнах да се оплаквам, че се преуморявам и че ми е необходимо повече време, за да изработвам филмите си. Бях подписал договор за една година и създавах по една комедия на всеки две-три седмици. Реакцията на Чикаго не закъсня да се прояви; Спур веднага взе влака за Лос Анжелос и като допълнително поощрение ми предложи премия от десет хиляди долара на филм. Подписахме съответния договор и с този стимул здравето ми се подобри.

По това време Д. У. Грифит създаде своята епопея „Раждането на нацията“, която го превърна в най-добрия филмов режисьор. Той несъмнено бе гений на немия филм. Макар че стилът му беше мелодраматичен и понякога ексцентричен и абсурден, филмите на Грнфит сочеха за оригинален подход и всеки от тях заслужаваше да се види.

Де Мил започна многообещаващо с „Шептящият хор“ и с една екранизация на „Кармен“, но след „Мъж и жена“ неговите работи никога не надхвърлиха рамките на неглижето и будоара. Независимо от това „Кармен“ ми направи такова силно впечатление, че аз създадох бурлеска в две части на същата тема — това бе моят последен филм за „Есеней“. След като ги напуснах, те включиха във филма всичко, което бях изрязал при монтажа, и го превърнаха във филм от четири части; това до такава степен ме ужаси, че два дни лежах болен. Но макар това да бе непочтено от тяхна страна, от него имаше известна полза, тъй като впоследствие във всеки договор, който подписвах, включвах изрична клауза: окончателната ми творба да не се обезобразява по какъвто и да било начин — нито да се окастря, нито да се разширява.

Когато наближи краят на договора ми, Спур отново се озова в Лос Анжелос с предложение, което според него нямало равно на себе си. Бил готов да ми заплати триста и петдесет хиляди долара, ако му предам дванадесет филма от по две части, като той поеме разноските по производството. Казах му, че какъвто и договор да подпиша, искам предварително да ми се плати допълнително възнаграждение от сто и петдесет хиляди долара. Това сложи край на всякакви по-нататъшни разговори със Спур.

Бъдещето, бъдещето — прекрасното бъдеще! Накъде водеше то? Перспективите бяха опияняващи. Подобно на лавина парите и успехът растяха с всеки изминат ден; всичко това беше замайващо, ужасяващо, но прекрасно.

 

 

Докато Сидни беше в Ню Йорк и проучваше различни предложения, аз довършвах снимките на „Кармен“ и живеех в Санта Моника в една къща с изглед към морето. Понякога вечерях в кафенето на Нет Гудуин в края на кея на Санта Моника. Нет Гудуин се смяташе за най-големия актьор и вариететен комик на американската сцена. Той беше направил блестяща кариера както като изпълнител на Шекспирови роли, така и като изпълнител на леки комични роли в модерни пиеси. Той беше интимен приятел на сър Хенри Ървинг и се беше женил осем пъти, все за известни красавици. Петата му жена беше Максин Елиът, която той шеговито наричаше „римския сенатор“. „Но тя беше красива и извънредно интелигентна“ — казваше той. Гудуин беше приятен, културен човек в напреднала възраст със силно развито чувство за хумор; вече се беше оттеглил от театъра. Макар че никога не го бях виждал на сцената, извънредно много уважавах самия него и голямата му репутация.

Станахме много добри приятели и в хладните есенни вечери се разхождахме заедно по безлюдното крайбрежие на океана.

Мрачната и тъжна атмосфера още повече разпалваше възбуждението ми. Когато чу, че след привършването на филма ще отида в Ню Йорк, той ми даде някои отлични съвета.

— Ти имаш забележителен успех и пред теб се открива чудесен живот, стига да знаеш как да се държиш… Когато отидеш в Ню Йорк, отбягвай Бродуей, стой далеч от очите на публиката. Много звезди грешат, като искат да ги виждат и да им се възхищават — това само разпръсва илюзията — гласът му беше дълбок и резониращ. — Ще те канят навсякъде — продължи той, — но не приемай поканите. Избери си един-двама приятели и се задоволи да си представяш останалите във въображението си. Много велики актьори са направили грешката да приемат всяка покана. Вземи Джон Дру; той беше много популярен сред обществото, приемаше всички покани, но хората не отиваха да го гледат на сцената. Те го имаха в собствените си гостни. Ти завладя света и можеш да продължиш да го владееш, ако стоиш настрана от него — замислено ми каза той.

Това бяха чудни, макар и доста тъжни разговори, докато се разхождахме в есенния здрач по пустия океански бряг — Нет в края на своята кариера, а аз — в началото на моята.

Когато завърших монтажа на „Кармен“, набързо опаковах едно малко куфарче и от съблекалнята си направо отидох да взема влака, който тръгваше за Ню Йорк в шест часа, като телеграфирах на Сидни кога тръгвам и кога пристигам.

Това беше бавен влак, който вземаше разстоянието до Ню Йорк за пет дни. Седях сам в едно отворено купе — в онези дни още не ме познаваха без грим. Пътувахме по южната линия през Амарило, щата Тексас, където пристигнахме в седем часа вечерта. Бях решил да се обръсна, но други пътници бяха заели тоалетната преди мен, така че трябваше да чакам. Затова бях още по долни дрехи, когато наближихме Амарило. Когато влакът влезе в гарата, внезапно бяхме обградени от силно възбуждение. Погледнах от прозореца на тоалетната и видях, че перонът е претъпкан от огромна шумна тълпа. Транспаранти и знамена бяха увити или опънати между колоните, а на перона имаше няколко маси със закуски и разхладителни напитки. Някакво празненство по случай посрещането или изпращането на местна знаменитост — си помислих аз и започнах да сапунисвам лицето си. Но възбуждението нарасна, после съвсем ясно чух гласове, които питаха: „Къде е той?“ След това тълпата нахлу във вагона, хора тичаха нагоре-надолу по коридора и викаха:

— Къде е той? Къде е Чарли Чаплин?

— Да! — обадих се аз.

— От името на кмета на Амарило, Тексас, и на всички ваши почитатели ви каним да хапнете и да пийнете нещо с нас.

Обхвана ме внезапна паника.

— Не мога в такъв вид! — казах аз през сапунената пяна.

— О, не се безпокой за нищо, Чарли. Просто си сложи един халат и ела да се срещнеш с народа.

Набързо изплакнах лицето си и полуобръснат, облякох една риза, сложих си връзка и излязох от вагона, закопчавайки сакото си.

Посрещнаха ме с радостни възгласи. Кметът се опита да вземе думата:

— Мистър Чаплин, от името на вашите почитатели от Амарило… — но гласът му бе удавен от неспирните възгласи. Той отново започна: — Мистър Чаплин, от името на вашите почитатели в Амарило… — но тълпата се устреми напред, блъсна кмета в мен и ни притисна до влака; за момент приветствената реч бе забравена, докато се мъчехме да осигурим личната си безопасност.

— Отдръпнете се! — крещяха полицаите, разбутвайки тълпата, за да ни проправят път.

Кметът изгуби ентусиазма си към цялото начинание и с известна рязкост се обърна към полицаите и към мен:

— Добре, Чарли, хайде да свършим с тази работа, за да можете да се върнете във влака си!

След общо боричкане за масите духовете се поуспокоиха и кметът най-сетне успя да произнесе приветствието си. Той почука на масата с лъжица.

— Мистър Чаплин, вашите приятели от Амарило, Тексас, искат да ви засвидетелствуват своята благодарност за радостта, която сте им доставяли, като ви молят да изядете един сандвич и да изпиете една кока-кола заедно с тях.

След като произнесе приветствието си, той ме помоли и аз да кажа няколко думи и настоя да се кача на масата; оттам аз измърморих нещо за това, че съм щастлив, загдето се намирам в Амарило, че съм много изненадан от това прекрасно, вълнуващо посрещане, че ще си го спомням цял живот и пр. След това седнах и се опитах да поведа разговор с кмета.

Попитах го как са узнали, че идвам.

— Чрез телеграфистите — отвърна той и обясни, че телеграмата, която бях изпратил на Сидни, е била препредадена от Амарило, Канзас сити и Чикаго за Ню Йорк и че телеграфистите съобщили новината на печата.

Когато се върнах в купето, смирено се отпуснах на мястото си и известно време не можех да мисля за нищо. После целият вагон закипя от хора, които минаваха нагоре-надолу по коридора, зяпаха ме и се кикотеха. Не можех да проумея това, което беше станало в Амарило, нито пък можех истински да му се радвам. Бях прекалено развълнуван и само седях възбуден, едновременно ликуващ и потиснат.

Преди да потегли влакът, ми връчиха няколко телеграми. В една от тях се казваше: „Добре дошъл, Чарли, чакаме те в Канзас Сити.“ В друга: „При пристигането ви в Чикаго на ваше разположение ще има лимузина, за да ви отведе от едната гара до другата“. В трета: „Бихте ли се съгласили да прекарате една нощ като гост на хотел «Блекстоун»?“ Когато наближихме Канзас Сити, по цялото протежение на железопътната линия стояха хора, които крещяха и размахваха шапки.

Голямата железопътна гара на Канзас Сити беше задръстена от народ. Полицията с мъка удържаше тълпите, които прииждаха отвън. До влака изправиха стълба, за да мога да се кача и да се покажа от покрива на вагона. Усетих, че повтарям същите банални думи, казани в Амарило. Очакваха ме нови телеграми: бих ли посетил училища и институти? Натиках ги в куфара си, за да им отговоря от Ню Йорк. От Канзас Сити до Чикаго по гарите и по полето пак стояха хора, които махаха с ръце, когато влакът профучаваше покрай тях. Бих искал да се отпусна и да се радвам на това зрелище, но не можех да се отърва от мисълта, че целият свят е полудял! Щом няколко бурлески можеха да предизвикат такова вълнение, дали нямаше нещо фалшиво във всяка известност? Винаги бях мислил, че ще се радвам на вниманието на публиката; ето че сега бях известен, но това ме изолираше от хората и аз изпитвах потискащо чувство на самота.

В Чикаго, където трябваше да сменя влака и гарата, около изхода се бяха струпали тълпи, които викаха „ура“, докато се качвах в лимузината. Отведоха ме в хотел „Блекстоун“ и ми дадоха апартамент да си почина, преди да потегля отново за Ню Йорк.

В хотела се получи телеграма от директора на нюйоркската полиция, който ме молеше да бъда така добър да сляза на 125-а улица вместо на Голямата централна гара, както се предвиждаше, тъй като там вече се струпвали тълпи в очакване на пристигането ми.

На 125-а улица Сидни ме посрещна с лимузина, възбуден и развълнуван. Той говореше шепнешком:

— Как ти се струва всичко това? — попита ме той. — От ранна утрин на гарата се събират тълпи, а печатът издава бюлетин всеки ден, откакто тръгна от Лос Анжелос. — Той ми показа един вестник, който оповестяваше с големи черни букви: „Той е тук!“ „Чарли се крие!“ — се казваше в друго заглавие. На път за хотела Сидни ми каза, че бил сключил договор с „Мючуъл филм корпорейшън“ за шестстотин и седемдесет хиляди долара, платими по десет хиляди долара седмично, а след медицинския преглед на застрахователната компания при подписването на договора ще ми бъде платено и допълнително възнаграждение от сто и петдесет хиляди долара. На обед той имал среща с адвоката, която щяла да му отнеме цялата останала част от деня, затова щял да ме свали пред хотел „Плаза“, където бил запазил стая за мен, и щял да ме види на другата сутрин.

Както Хамлет е казал: „Сега съм сам.“ Следобедът се разхождах из улиците, разглеждах витрините и безцелно се спирах по ъглите. Какво става с мен? Ето че бях в апогея на моята кариера — облечен елегантно от глава до пети, а нямаше къде да отида. Как се запознава човек с хора, с интересни хора? Изглежда, че всички ме познаваха, а аз не познавах никого; вглъбих се в себе си, изпълнен от самосъжаление, и ме обзе меланхолия. Спомням си, че един от успелите в кариерата си комедианти от „Кийстоун“ веднъж ми бе казал: „Сега, когато постигнахме успех, Чарли, за какво беше целият този шум?“ „Какъв успех?“ — бях го запитал аз.

Спомних си за съвета на Нет Гудуин: „Отбягвай Бродуей.“ Що се отнася до мен, Бродуей беше пустиня. Сетих се за стари приятели, които бих искал да срещна сега, обграден с ореола на този необикновен успех — но дали имах приятели в Ню Йорк, Лондон или където и да било другаде? Имах нужда от специална аудитория — може би Хети Кели. Не бях чувал за нея, откакто започнах да играя във филми — нейната реакция би била забавна.

По това време тя живееше в Ню Йорк при сестра си, мисис Франк Гулд. Тръгнах нагоре по Петото авеню — сестра й живееше на № 834. Спрях пред къщата, питайки се дали тя е там, но не намерих смелост да позвъня. Тя можеше обаче да излезе и аз уж случайно да се срещна с нея. Чаках около половин час, като бавно се разхождах нагоре-надолу, но никой не влезе, нито излезе от къщата.

Отидох в ресторант „Чайлдс“ на Кълъмбъс съркъл и си поръчах чаша кафе с кекс. Поднесоха ми ги с пълно безразличие, но когато поисках от сервитьорката още малко масло, тя ме позна. Последва верижна реакция, докато всички в ресторанта и от кухнята започнаха да ме гледат. Накрая бях принуден да си пробия път през една огромна тълпа, която се бе натрупала в ресторанта и пред него, и да намеря спасение в едно минаващо такси.

В продължение на два дни се разхождах из Ню Йорк, без да срещна нито един познат, чувствувах се разкъсан между радостно вълнение и униние. Междувременно лекарите на застрахователната компания ме прегледаха. Няколко дни по-късно Сидни дойде ликуващ в хотела:

— Всичко е наред, минал си медицинския преглед.

Последваха формалностите по подписването на договора. Фотографираха ме, когато получавах чека за сто и петдесет хиляди долара. Същата вечер стоях сред тълпите на Таймс Скуеър, когато на сградата на в. „Таймс“ се появиха светлинните букви на текста: „Чаплин подписа с «Мючуъл» договор за шестстотин и седемдесет хиляди годишно.“ Стоях и четях новината с безразличие, като че се отнасяше за някой друг. Толкова много неща ми се бяха случили, че бях изразходвал всичките си емоции.