Чарлз Чаплин
Моята автобиография (27)

XXV

Във въздуха отново се носеше полъхът на войната. Нацистите бяха в настъпление. Колко бързо бяхме забравили Първата световна война и четирите години агония! Колко бързо бяхме забравили ужасяващите човешки развалини — куците, сакатите, слепите, хората с отнесени челюсти, парализираните! Войната не пощади и онези, които не бяха убити или ранени, защото много от тях осакати умствено. Подобно на минотавър тя беше погълнала младежта; преживяха я само циничните старци. Но ние бързо забравихме войната и започнахме да я възпяваме с популярни войнишки песнички, като:

„Как ще ги задържиш в чифлика,

след като са видели Париж…“

и прочее. Някои твърдяха, че войната в много отношения била нещо добро. Тя допринасяла за развитието на промишлеността и техниката и създавала работа за безработните. Как би могъл човек да мисли за милионите, паднали на бойното поле, когато на борсата се печелеха милиони долари? Когато курсът на акциите беше стигнал връхната си точка, Артър Бризбейн писа във в. „Хърст Игземинър“: „Курсът на акциите на «Юнайтед Стейтс стийл» ще скочи на петстотин долара.“ Вместо курса на акциите спекулантите започнаха да скачат от прозорците на небостъргачите.

И ето че сега се готвеше нова война. Аз се опитвах да напиша сценарий за Полет, но работата никак не ми спореше. Нима човек можеше да се занимава с женски капризи и да измисля романтични положения и любовни истории, когато този отвратителен палячо Адолф Хитлер отново разпалваше безумие в света?

През 1937 г. Александър Корда^[1] бе внушил да направя филм за Хитлер с основна сюжетна линия объркването на личността на героя: тъй като Хитлер имал същите мустаци като моя скитник — казваше той, — бих могъл да играя и двете роли. Тогава идеята му не ми направи особено впечатление, но сега тя беше актуална, а освен това горях от желание отново да почна работа. И изведнъж ме озари вдъхновение. Разбира се, в ролята на Хитлер можех да говоря пред тълпите на жаргон и да им казвам каквото си искам, а в ролята на скитника да си остана повече или по-малко мълчалив. Един филм за Хитлер създаваше възможност бурлеската да се съчетае с пантомима. Ентусиазиран, бързо се върнах в Холивуд и започнах да пиша сценария. Работата върху сюжета ми отне две години.

Началото си представях като сцена от Първата световна война. „Дебелата Берта“ с обсег седемдесет и пет мили, с която германците възнамеряваха да ужасят съюзниците, трябва да унищожи Реймската катедрала, но снарядът не улучва целта си и вместо това събаря един клозет в предградията на града.

Предвиждаше се и Полет да играе във филма. През последните две години тя беше постигнала значителен успех във филмите на „Парамаунт“. Макар че почти се бяхме разделили, ние си оставахме добри приятели и още не се бяхме развели. Но Полет беше капризно същество. Една от прищевките й щеше да бъде много забавна, ако не беше дошла в съвсем неподходящ момент. Един ден тя влезе в съблекалнята ми в студиото, придружена от мазен, добре облечен млад мъж, сякаш излян в костюма си. През деня сценарият ми беше създал затруднения и бях доста изненадан от това прекъсване. Но Полет каза, че въпросът бил много важен, седна и покани младия мъж да дръпне един стол и да седне до нея.

— Това е моят импресарио — каза тя.

След това тя му кимна да продължи разговора. Той говореше бързо и отсечено, като че ли беше влюбен в гласа си.

— Както ви е известно, мистър Чаплин, след снимането на „Модерни времена“ вие плащате на Полет по две хиляди и петстотин долара седмично. Но това, което ние не сме уредили с вас, мистър Чаплин, е въпросът за афишите. Името й трябва да заема седемдесет и пет процента от размера на всеки афиш…

Той не успя да продължи.

— Какво по дяволите значи това? — изкрещях аз. — Вие ли ще ме учите каква част от афиша трябва да заема името й! Нейните интереси ми са присърце много повече, отколкото на вас! Махайте се от главата ми и двамата!

Насред работата ми върху „Великият диктатор“ започнах да получавам тревожни съобщения от „Юнайтед артистс“. Бюрото за цензура ги било уведомило, че ще си имам неприятности с него. Същевременно агенцията ни в Англия изрази опасения относно снимането на антихитлеристки филм и съмнения за възможностите той да бъде прожектиран в Англия. Но аз бях решен да довърша филма, защото Хитлер трябваше да бъде осмян. Ако тогава знаех за ужасите в германските концентрационни лагери, не бих могъл да създам „Великият диктатор“: не бих могъл да се присмивам на човекоубийственото безумие на нацистите. Бях обаче решил да осмея мистичните им приказки за някаква си чистокръвна раса — като че ли такова нещо въобще някога е съществувало с изключение на аборигените в Австралия!

Докато снимах „Великият диктатор“, на връщане от Русия през Калифорния мина сър Стефърд Крипс^[2]. Той дойде на вечеря, придружен от един млад човек, току-що завършил висшето си образование в Оксфорд. Не си спомням името му, но добре помня думите, които той каза тази вечер: „Като гледам как се развиват нещата в Германия, а и в целия свят, малки са шансовете да живея повече от пет години.“ Сър Стефърд беше посетил Русия, за да се запознае със страната, и това, което беше видял, му беше направило огромно впечатление. Той описа грандиозните проекти на русите и естествено огромните трудности, пред които те бяха изправени. Според него войната беше неизбежна.

От нюйоркската ни агенция дойдоха нови писма, с които ме умоляваха да не правя филма, тъй като нямало да разрешат да го прожектират в Англия или Америка. Но аз бях решил да го довърша, дори и да се наложеше сам да наемам зали, за да го прожектирам.

Още не бях успял да завърша „Великият диктатор“, когато Англия обяви война на нацистите. Бях отишъл да прекарам уикенда на яхтата си в Каталайна, когато по радиото чух угнетяващата новина. Отначало по всички фронтове беше спокойно. „Германците никога няма да пробият линията Мажино“ — твърдяхме ние. После внезапно дойде катастрофата: пробивът в Белгия, рухването на линията Мажино, ужасната трагедия в Дюнкерк и окупирането на Франция. Новините ставаха все по-тревожни. Англия се бореше, опряла гръб до стената. И после Хитлер реши да нахлуе в Русия! Какво по-блестящо доказателство, че го е обзела неизбежната му лудост? Съединените щати още не се бяха включили във войната, но както в Англия, така и в Америка цареше чувство на голямо облекчение. Агенцията ни в Ню Йорк започна да ми изпраща тревожни телеграми: „Побързайте с филма си: всички го чакат!“

Снимането на „Великият диктатор“ се оказа трудна работа: бяха необходими миниатюрни кукли и декори, изработването на които отне цяла година. Но без тях филмът би струвал пет пъти по-скъпо. Въпреки това обаче, преди да включа камерата, в него бях вече вложил 500 000 долара собствени средства.

Малко преди да завърша „Великият диктатор“, Дъглас Фербанкс и жена му Силвия ни посетиха на снимачната площадка. През последните пет години Дъглас не бе играл и с него се бяхме виждали рядко, тъй като той непрестанно пътуваше до Англия и обратно. Стори ми се остарял, напълнял и малко загрижен, но независимо от това си беше останал същият възторжен Дъглас. Докато снимахме един от епизодите, той се смя от сърце през цялото време:

— С нетърпение ще чакам да го видя — каза той.

Дъглас остана при нас около един час; като си тръгна, аз стоях и гледах как той помагаше на жена си да слезе по един стръмен наклон. Докато те се изгубваха в далечината и разстоянието между нас се увеличаваше, внезапно изпитах чувство на тъга. Дъг се обърна, махнах му с ръка, и той ми отвърна. Това беше последното ни виждане. Месец по-късно Дъглас-младши ми се обади по телефона и ми каза, че през нощта баща му получил сърдечен удар я починал. За мен това беше ужасен удар — Дъглас беше така жизнен.

Той ми липсваше: липсваше ми топлотата на неговия ентусиазъм и обаяние; липсваше ми приятелският му глас, който се обаждаше по телефона в мрачна неделна утрин, когато се чувствувах самотен: „Чарли, защо не дойдеш на обед…, а после ще поплуваме, ще вечеряме заедно и след това ще гледаме филм.“ Да, прекрасното му приятелство ми липсваше…

С какъв вид хора бих предпочел да общувам? Предполагам, че изборът ми би трябвало да падне върху хората от собствената ми професия. И все пак Дъглас беше единственият актьор, с когото се сприятелих. Когато на различни холивудски приеми се запознавах с филмови звезди, винаги си тръгвах настроен скептично: може би бяхме прекалено много. Атмосферата беше по-скоро враждебна, отколкото приятелска и на път за бюфета ти се хвърляха много предизвикателства, за да обърнеш специално внимание на определени личности. Не, звездите сред звезди излъчваха малко светлина… или топлина.

Писателите са приятни хора, но не много общителни: те рядко споделят с другите онова, което знаят; повечето от тях го пазят между кориците на книгите си. Учените могат да бъдат прекрасни събеседници, но самото им появяване в приемната умствено те парализира. Художниците ти досаждат, защото голяма част от тях се опитват да те убедят, че са по-скоро мислители, отколкото художници. Поетите несъмнено принадлежат към най-висшата категория и взети поотделно като личности, са приятни, толерантни и прекрасни събеседници. Но според мен музикантите, общо взето са най-общителни измежду всички хора на изкуството. Няма нищо по-топло и вълнуващо от вида на симфоничен оркестър. Романтичните светлини над пултовете, настройването на инструментите и внезапната тишина, когато влиза диригентът — всичко това създава атмосфера на общуване. Спомням си вечерта, когато бях поканил у дома си пианиста Хоровиц, а другите ми гости обсъждаха международни проблеми и стигнаха до заключението, че безработицата, предизвикана от кризата, ще доведе до духовно възраждане. Той внезапно стана и заяви: „Този разговор ме кара да седна на пианото.“ Естествено никой не възрази и той засвири Соната № 2 от Шуман. Съмнявам се дали някой някога ще я изпълни толкова хубаво.

Точно преди да започне войната, той и жена му, дъщеря на Тосканини, ме поканиха на вечеря у дома си. Присъствуваха Рахманинов и Барбироли. Рахманинов беше човек със странен вид, у когото имаше нещо естетско и монашеско. Вечерята беше интимна — присъствувахме само пет души.

Изглежда, че всеки път, когато се говори за изкуство, моите възгледи върху него са различни. А защо не? Тази вечер заявих, че изкуството е изобилие от чувства, съчетани с техническо съвършенство. Не зная как разговорът премина на тема религия и аз признах, че не съм верующ. Рахманинов бързо ме прекъсна:

— Но може ли да има изкуство без религия?

В продължение на няколко минути не знаех какво да му отговоря.

— Струва ми се, че говорим за различни неща — казах аз. — Представата ми за религията е вярата в една догма, а изкуството е по-скоро чувство, отколкото вяра.

— И религията е същото нещо — отвърна ми той.

След това предпочетох да замълча.

 

 

На една вечеря у дома Игор Стравински предложи заедно да направим филм. Аз измислих сюжет. Филмът трябва да бъде сюрреалистичен — заявих аз, — декадентски нощен клуб с маси, разположени около дансинга, а на всяка маса — групички или двойки, представляващи висшето общество: на една маса алчните, на друга лицемерните, на трета безпощадните. На подиума се представят мъките Христови; групичките около всяка маса наблюдават представлението с безразличие, като някои си поръчват нови ястия, други разговарят по делови въпроси, а трети не проявяват почти никакъв интерес. Тълпата, жреците и фарисеите размахват пестници към кръста, крещейки: „Ако си син божий, слез и се спаси!“ На маса близо до подиума група бизнесмени развълнувано обсъждат някаква голяма сделка. Един от тях нервно смуква от цигарата си, поглежда към Христос и разсеяно изпуска пушека по посока на него. На друга маса са седнали бизнесмен и жена му, които проучват менюто. Тя вдига очи:

— Не мога да разбера защо хората идват тук — недоволно казва тя. — Атмосферата е така потискаща.

— Но представлението е хубаво — казва бизнесменът. — Заведението за малко щеше да фалира, преди да поставят тази атракция. А сега заведението даже печели.

— На мен ми прилича на светотатство — казва жена му.

— От него има голяма полза — отвръща мъжът. — Хора, които през живота си не са влизали в черква, идват тук и научават историята на християнството.

По време на представлението пияница, попаднал под влиянието на алкохола и седнал сам на отделна маса, започва да плаче и изкрещява високо: „Гледайте, те го разпъват! А никой пет пари не дава!“ Той се изправя на крака, олюлявайки се, и молебствено протяга ръце към кръста. Съпругата на свещеник, седнала близо до подиума, се оплаква на оберкелнера. Келнерите извеждат пияницата от ресторанта, а той продължава да крещи и да протестира: „Вижте се, какви сте християни! Никой пет пари не дава!“

— Виждате ли — казах на Стравински, — те го изхвърлят, защото смущава представлението. — Обясних му, че поставянето на пиеса за страданията на Исус Христос на подиума на един нощен клуб цели да покаже колко цинични са станали хората и колко безразлично се отнасят към религиозните си убеждения.

Лицето на маестрото стана извънредно сериозно:

— Но това е богохулство — каза той.

Аз силно се изненадах и се почувствувах неудобно:

— Така ли? — попитах аз. — Никога не съм имал такова намерение. Целта ми беше да осмея отношението на хората към християнството — и сигурно с развитието на сюжета това не е станало достатъчно ясно.

Не говорихме повече по този въпрос. Но няколко седмици след това Стравински ми писа, питайки ме дали все още ме занимава мисълта да създадем заедно филм. Моят ентусиазъм обаче беше охладнял, а ме интересуваше и мисълта сам да създам нов филм.

Ханс Айслер доведе в студиото ни Шьонберг^[3], дребен, открит човек с резки маниери, чиято музика много ми харесваше и когото бях виждал редовно сред зрителите на тенис турнирите в Лос Анжелос с бял каскет и спортна риза. След като бе гледал филма „Модерни времена“, той ми каза, че комедията му е харесала, но музиката била много лоша — и аз трябваше отчасти да се съглася с него. Говорейки за музика, в съзнанието ми се запечатаха неговите думи: „Обичам звуците, хубавите звуци.“

Ханс Айслер ми разказа една забавна история за този голям творец. Ханс учил при него хармония и изминавал пет мили в снега сред най-дълбоката зимна нощ, за да вземе урок от маестрото. Шьонберг, вече доста оплешивял, сядал на пианото, а Ханс стоял над рамото му, разчитал нотите и си подсвирквал мелодията. „Младежо — казал маестрото, — не ми свиркай във врата, защото усещам ледения ти дъх!“

По време на снимането на „Великият диктатор“ бях започнал да получавам заплашителни писма и сега броят им беше взел да се увеличава. В някои от тях се заканваха, че в киносалоните и по екраните ще бъдат хвърляни миризливи бомбички, в други ме заплашваха с безредици. Отначало мислех да се обърна към полицията, но реших, че такава реклама би могла да подплаши зрителите. Един мой приятел ме посъветва да поговоря с ръководителя на профсъюза на докерите Хари Бриджис. Поканих го в къщи на вечеря.

Откровено му казах за причините, поради които съм искал да се срещна с него. Знаех, че Бриджис е настроен антинацистки, и му обясних, че правя една антинацистка комедия и че съм започнал да получавам заплашителни писма.

— Бихме могли на премиерата да поканим двадесет-тридесет от вашите докери — казах аз — и да ги разпръснем сред публиката; после ако някои от привържениците на нацистите решат да вдигнат скандал, вашите хора тихичко ще ги усмирят, преди да стане нещо по-сериозно.

Бриджиз се изсмя:

— Не вярвам, че ще се стигне дотам, Чарли. Сред собствената ви публика ще има достатъчно ваши защитници и те ще се справят с хулиганите. А ако тези писма са изпращани от нацисти, те и без друго няма да посмеят да се покажат наяве.

Същата вечер Хари ми разказа интересна история за стачката на докерите в Сан Франциско. По това време той фактически бил господар на града, тъй като контролирал цялото му снабдяване. Но никога не пречел необходимите продукти да бъдат доставяни на болни и деца. Разказвайки ми за тази стачка, той каза:

— Когато делото е справедливо, не е необходимо да убеждаваш хората: достатъчно е да им кажеш фактите и те ще решат сами. Аз предупредих моите хора, че ако обявят стачка, ще имат много неприятности и че някои от тях дори може да не дочакат изхода на стачката. Казах им също така, че каквото и решение да вземат, аз ще се придържам към него. Ако решението е да се обяви стачка, аз ще бъда там, в първите редици. И петте хиляди души единодушно гласуваха за обявяването на стачка.

„Великият диктатор“ беше ангажиран едновременно в два нюйоркски кинотеатъра — „Астер“ и „Кепитъл“. В „Астер“ направихме предварителна прожекция за печата. Същия ден вечеряхме с главния съветник на Франклин Рузвелт, Хари Хопкинс. След това отидохме на прожекцията за представителите на печата и влязохме по средата на филма.

По време на предварителната прожекция на комедиен филм смехът идва от само себе си въпреки желанието на присъствуващите. На тази прожекция смехът имаше същия характер.

— Получил се е голям филм — каза ми Хари на излизане от кинозалата. — Идеята си е заслужавала усилията, но филмът няма никакви шансове. От него ще загубите пари.

Тъй като във филма бях вложил два милиона долара собствени пари и двегодишна работа, предсказанието не ми хареса особено. Независимо от това кимнах с глава, показвайки, че разбирам какво иска да каже. За щастие оказа се, че Хопкинс греши. Премиерата на „Великият диктатор“ се състоя в кино „Кепитъл“ пред зала, пълна със знаменитости, които бяха очаровани и запалени от филма. Филмът беше прожектиран в продължение на петнадесет седмици едновременно в два нюйоркски кинотеатъра и в сравнение с дотогавашните ми филми донесе най-големи печалби.

Рецензиите за филма бяха различни. Повечето от критиците възразяваха срещу последната реч на „диктатора“. Нюйоркският вестник „Дейли нюс“ писа, че съм проповядвал комунизъм. Макар че много от критиците възразяваха срещу тази реч и изтъкваха, че била в разрез с характера на диктатора, общо взето, тя много се харесваше на зрителите и за нея получих множество хвалебствени писма.

Един от най-известните холивудски режисьори, Арчи Л. Мейоу, ми поиска разрешение да отпечата речта на диктатора в коледните картички, които пращаше на приятелите си. Следват уводните му думи към речта и самата реч:

„Ако бях живял по времето на Линкълн, бих ви изпратил неговата гетисбъргска реч^[4], тъй като в нея се съдържаха най-вдъхновените думи на епохата. Днес ние сме изправени пред нови кризи и един друг човек се обърна към нас от дълбочината на сърцето си с цялата си откровеност и искреност. Макар че едва го познавам, това, което той каза, ме развълнува дълбоко… Затова ви изпращам пълния текст на речта на Чарлз Чаплин, за да можете и вие да се обнадеждите.“

 

ЗАКЛЮЧИТЕЛНАТА РЕЧ ОТ ВЕЛИКИЯ ДИКТАТОР

 

Много съжалявам, но не искам да ставам император. Това не е моя работа. Не ми се ще да управлявам или да завоювам която и да било страна. Иска ми се да помагам на всички, доколкото е възможно — евреи, неевреи, негри, бели.

Всички искаме да си помагаме един на друг. Така са устроени човешките същества. Искаме да живеем не чрез нещастието, а чрез щастието на ближните си. Не искаме да се мразим или презираме един друг. В света има достатъчно място за всички. А добрата земя е достатъчно богата, за да изхрани всички ни.

Животът може да бъде хубав и свободен, но ние сме се заблудили. Алчността е отровила човешките души, обградила е целия свят с барикади от омраза и сляпо ни е хвърлила в нещастия и кръвопролития. Открихме тайната на бързината, но станахме зависими от нея. Машините, които създават нашето благоденствие, ни оставиха да гладуваме. Знанието ни превърна в циници. Разумът ни направи груби и жестоки. Мислим прекалено много, а чувствуваме твърде малко. Ние имаме повече нужда от човечност, отколкото от машини, имаме повече нужда от милосърдие и доброта, отколкото от разум. Без тези качества животът ни ще бъде низ от насилия и всичко ще бъде загубено.

Самолетът и радиото ни сближиха. Самата същност на тези открития е зов за доброто в човека, зов за всемирно братство, за нашето единство. Ето и сега гласът ми стига до милиони хора из целия свят, до милиони отчаяни мъже, жени и малки деца, жертви на една система, при която невинни хора се изтезават и хвърлят в затвора. На онези, които могат да ме чуят, аз казвам: Не се отчайвайте! Нещастието, което ни е сполетяло, се дължи единствено на временното господство на алчността, на ожесточението на хора, които се страхуват от прогреса на човечеството. А омразата към хората ще премине, диктаторите ще умрат и властта, която те са отнели от народа, ще се върне на народа. И докато има хора, готови да умрат, свободата никога няма да загине.

Войници! Не се предавайте на тези зверове, които ви мразят, превръщат ви в роби, командуват вашия живот и ви казват какво да правите, какво да мислите и какво да чувствувате! На хората, които ви обучават, карат ви да гладувате, отнасят се с вас като с говеда и ви използуват за пушечно месо! Не се оставяйте да ви командуват тези ненормални хора, хора машини с мозъци машини и сърца машини! Вие не сте машини! Вие сте хора! В сърцата ви блика любов към човечеството! Не мразете никого! Мразят само хората, които никой не обича, хората, които са ненормални!

Войници! Не воювайте за робството! Борете се за свобода! В седемнадесета глава от Евангелието на Лука се казва, че царството небесно е в самия човек — не в един човек или група хора, а във всички хора! Във вас, в народа е цялата власт — властта да се създават машини. Властта да се създава щастие! Вие, народът, имате възможността да направите живота красив и свободен, да го превърнете в чудно приключение. Затова нека в името на демокрацията да се възползваме от тази власт и да се обединим! Нека се борим за един нов, хубав свят, който ще даде на хората възможност да работят, на младежите — бъдеще, а на старците — сигурност.

Обещавайки подобни неща, на власт са се издигнали тирани. Но те лъжат! Те не изпълняват обещанията си. Те никога няма да ги изпълнят. Диктаторите освобождават себе си, но поробват народа. Нека сега да започнем борба за освобождението на света, да премахнем преградите, издигнати между нациите, алчността, омразата и нетърпимостта. Да се борим за един свят на разума — свят, в който науката и прогресът ще създадат щастие за всички ни. Войници, да се обединим в името на демокрацията!

Хена, чуваш ли ме? Където и да си, вдигни очи! Вдигни очи, Хена! Облаците се разпръсват! Слънцето се показва! Ние излизаме от мрака в светлината! Ние влизаме в един нов свят — един по-добър свят, в който хората ще се издигнат над алчността, омразата и жестокостта. Вдигни очи, Хена! Душата на човека се сдоби с крила и той най-сетне започва да лети. Той навлиза в дъгата, в светлината на надеждата. Вдигни очи, Хена! Вдигни очи!

Една седмица след премиерата бях поканен на обед от собственика на вестник „Ню Йорк таймс“ Артър Сулцбъргър. Когато пристигнах, отведоха ме на най-горния етаж на сградата на вестника и влязохме в апартамент, който приличаше на жилище: в салона имаше картини, снимки и мебели, тапицирани с кожа. До камината, удостоявайки ни със своето августейшо присъствие, стоеше бившият президент на Съединените щати мистър Хърбърт Хувър, висок човек с малки очи и вид на светец.

— Господин президенте, това е Чарли Чаплин — ме представи Сулцбъргър на великия човек.

Върху сбръчканото лице на Хувър се появи усмивка.

— О, да! — със сияещо лице каза той. — Ние вече сме се срещали преди много години.

Изненадах се, че мистър Хувър си спомня за случая, понеже по онова време той изглеждаше много зает с подготовката си да влезе в Белия дом. Той присъствуваше на една вечеря с журналисти в хотел „Астер“ и един журналист ме беше довел, за да послужа, така да се каже, за нещо като ордьовър преди речта на мистър Хувър. Точно изживявах агонията на развода си и доколкото си спомням, измънках нещо в смисъл, че не съм добре запознат с държавните работи и че всъщност малко зная и за това, как се развиват собствените ми работи. След като две-три минути говорих несвързано по този начин, седнах на мястото си. По-късно ме представиха на мистър Хувър. Мисля, че казах: „Приятно ми е“ и че това беше почти всичко.

Тогава той произнесе речта си, ползвайки обемист ръкопис, дебел около четири инча, и докато го четеше, обръщаше една след друга страниците. След час и половина всички гледахме тези страници, със свито сърце. След два часа купчинката пред него се беше разделила на две равни половини. От време на време той прескачаше десетина-дванадесет страници и ги поставяше настрана. Това бяха наистина приятни моменти! Но тъй като нищо в живота не е вечно, речта му най-сетне свърши. Докато събираше бележките си делово, аз се усмихнах и се готвех да го поздравя за речта му, но той бързо мина край мен, без да ми обърне внимание.

И ето че сега, след много години, през които беше заемал и поста президент, той стоеше пред камината с необичайно благосклонен вид. На обеда около голямата кръгла маса седнахме дванадесет души. Казаха ми, че на този обед канели само подбрани хора.

Има един тип американски бизнесмени, които ме карат да изпитвам чувство на малоценност. Те са високи, красиви, безупречно облечени мъже, разсъждават трезво и не се смущават от нищо, тъй като всички факти са им ясни. Те имат звучни металически гласове и говорят за човешките проблеми с геометрически термини, като например: „Организационните процеси, които се забелязват в ежегодната крива на безработицата…“ и пр. Такива именно хора бяха насядали около масата със страшен и внушителен вид подобно на небостъргачи. Единственият човешки полъх идеше от Ан О’Хеър Макормик, блестяща и очарователна жена, известен политически коментатор на в. „Ню Йорк таймс“.

По време на обеда атмосферата беше официална и разговорът вървеше трудно. Всички се обръщаха към мистър Хувър с думите „господин президенте“ според мен по-често, отколкото беше необходимо. Постепенно започнах да чувствувам, че са ме поканили случайно. Мистър Сулцбъргър не закъсня да разпръсне всички съмнения по този въпрос. Той се възползува от една подходяща пауза, за да попита:

— Господин президент! Бихте ли ни обяснили целта на предстоящата ви мисия в Европа?

Мистър Хувър остави ножа и вилицата си, замислено сдъвка хапката си, погълна я и започна да говори за онова, което очевидно го бе занимавало по време на целия обед. Той говореше, навел глава над чинията си, като от време на време хвърляше бегли погледи към Сулцбъргър и мен.

— На всички ни е известно в какво плачевно състояние се намира понастоящем Европа, всички знаем за мизерията и глада, които бързо растат, откакто започна войната. Положението е така сериозно, че успях да убедя Вашингтон незабавно да окажем помощ. (Предполагам, че под „Вашингтон“ той имаше предвид президента Рузвелт.)

След това той изброи факти и цифри за резултатите от последната си мисия по време на Първата световна война, когато „ние хранехме цяла Европа“.

— Тази мисия — продължи той — ще бъде на непартийна основа и ще преследва изключително хуманни цели. Това е нещо, което вас до известна степен ви интересува — каза той, като ме погледна косо.

Аз кимнах важно.

— А кога възнамерявате да пристъпите към осъществяването на този план, господин президент? — попита Сулцбъргър.

— Веднага щом получим съгласието на Вашингтон — отвърна Хувър. — Но Вашингтон се нуждае от натиска на общественото мнение и от подкрепата на известни личности. — Той отново ме погледна косо и аз отново кимнах. — В окупирана Франция — продължи той — има милиони нуждаещи се. В Норвегия, Дания, Холандия, Белгия, в цяла Европа гладът не престава да расте! — Той говореше красноречиво, като излагаше фактите си в логически порядък и вливаше в тях вяра, надежда и състрадание.

След това настъпи мълчание. Аз се покашлях.

— Положението, разбира се, не е съвсем същото, както по време на Първата световна война. Франция и много други страни са напълно окупирани, а ние естествено не искаме тези хранителни продукти да попаднат в ръцете на нацистите.

Мистър Хувър свъси вежди и леко вълнение се разнесе сред бизнесмените небостъргачи, които погледнаха най-напред към мистър Хувър, а после към мен.

Мистър Хувър отново втренчи поглед в чинията си.

— Ние ще създадем комисия на безпартийна основа в сътрудничество с Американския червен кръст и ще действуваме съгласно §27 на 43-ия раздел на Хагската конвенция, който позволява на комисия за милосърдие да се грижи за болните и нуждаещите се и в двете страни независимо от това, дали те се намират в състояние на война, или не. Смятам, че като хуманист вие ще одобрите създаването на такава комисия.

Това може би не са точните му думи, но такъв беше общият им смисъл. Аз обаче държах на своето:

— Напълно подкрепям идеята при положение, че храната не ще попадне в ръцете на нацистите — казах аз.

Моите думи предизвикаха ново вълнение около масата.

— Ние и преди сме правили това — каза мистър Хувър с вид на засегната скромност.

Сега високите млади мъже насочиха вниманието си към мен. Един от тях се усмихна.

— Мисля, че господин президентът ще съумее да се справи с това положение — каза той.

— Идеята е великолепна — авторитетно заяви мистър Сулцбъргър.

— Напълно съм съгласен — смирено казах аз — и бих я подкрепил стопроцентово при положение, че практическото провеждане на проекта бъде поверено само на евреи!

— О! — сухо каза мистър Хувър. — Това не би било възможно.

Странно беше да слушам олизаните млади нацисти, които, застанали зад малки махагонови трибуни на Петото авеню, говореха пред групички хора. Един от тях заяви следното: „Философията на Хитлер е задълбочено и грижливо проучване на проблемите на нашия индустриален век, в който има малко място за посредниците и за евреите.“

Една жена го прекъсна:

— Какви ми ги дрънкаш! — възкликна тя. — Това е Америка. Къде мислиш, че се намираш?

Младежът, красив и със сервилни маниери, вежливо се усмихна:

— Намирам се в Съединените щати и съм американски гражданин — любезно отвърна той.

— Е добре — каза тя, — и аз съм американска гражданка и съм еврейка и ако бях мъж, щях да ти смачкам фасона!

Двама-трима души подкрепиха заплахите на жената, но повечето от слушателите апатично мълчаха. Стоящият наблизо полицай успокои жената. Тръгнах си изненадан, не вярвайки на ушите си.

Няколко дни по-късно се намирах в една вила, където граф Шамбрьон, млад французин, блед и с анемичен вид, съпруг на дъщерята на Пиер Лавал, не ме оставяше на мира, преди да започне обедът. Бил гледал „Великият диктатор“ на премиерата в Ню Йорк.

— Но естествено на вашата позиция не може да се гледа сериозно — великодушно ми заяви той.

— В края на краищата това е комедия — отвърнах аз.

Ако знаех за зверските убийства и изтезания в нацистките концентрационни лагери, не бих бил така учтив. На обеда присъствуваха петдесетина гости и седяхме по четирима души на маса. Граф Шамбрьон седна на нашата маса и се опита да ме въвлече в политически спор, но аз му казах, че предпочитам добрата храна пред политиката. Той говореше такива неща, че аз вдигнах чашата си и казах: „Изглежда, че поглъщам голямо количество «Виши»^[5].“ Едва бях изрекъл тези думи, и на друга маса избухна бурен спор, в който две жени не пестяха думите си. Спорът стана така ожесточен, че имах чувството, че скоро ще се хванат за косите. Едната от тях извика на другата:

— Няма да търпя такива приказки! Вие сте мръсна нацистка!

Един млад нюйоркчанин невинно ме запита защо съм настроен така антинацистки. Отвърнах му, че това е, защото нацистите са безчовечни.

— Вие, разбира се — каза той, сякаш правеше внезапно откритие, — сте евреин, нали?

— Не е необходимо човек да бъде евреин, за да бъде антинацист — отвърнах му аз. — Достатъчно е да бъде нормално и честно човешко същество.

С това темата беше изоставена.

Няколко дни след това ми предстоеше да произнеса заключителната реч от „Великия диктатор“ от залата на „Дъщерите на американската революция“ във Вашингтон. Преди това ме поканиха на посещение при президента Рузвелт, по чието искане бяхме пратили филма в Белия дом. Когато ме заведоха в кабинета му, той ме посрещна с думите: „Седнете, Чарли; вашият филм ни създава доста трудности в Аржентина.“ Това беше единствената му забележка по отношение на филма. Един приятел по-късно резюмира посещението ми с думите: „Приеха те в Белия дом, но не с отворени обятия.“

С президента разговаряхме около четиридесет минути и през това време ми бяха сервирани няколко коктейла мартини, които аз от стеснителност бързо поглъщах. Когато стана време да си тръгвам, излязох от Белия дом, олюлявайки се в буквалния смисъл на думата, и изведнъж си спомних, че в десет часа трябваше да говоря по радиото. Бяха включени всички станции в страната, а това значеше, че ще говоря пред повече от шестдесет милиона души. След като взех няколко студени душа и пих силно кафе, малко се посъвзех.

Щатите още не бяха влезли във войната, така че тази вечер в залата имаше много нацисти. Едва бях започнал речта си и те взеха да кашлят. Кашлицата им беше прекалено шумна, за да бъде естествена. Това ме изнерви до такава степен, че устата ми изсъхна и езикът ми залепна на небцето и не можех да говоря отчетливо. Речта ми трябваше да трае шест минути. На средата спрях и заявих, че не мога да продължа, ако не ми дадат чаша вода. Естествено в цялата сграда не можа да се намери нито капка вода и аз държах в очакване шестдесет милиона слушатели. След като изминаха две минути, които ми се сториха като цяла вечност, в една малка книжна фунийка ми донесоха вода. По този начин бях в състояние да завърша речта си.