Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Autobiography, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
thefly (2018)

Издание:

Автор: Чарлз Чаплин

Заглавие: Моята автобиография

Преводач: Веселин Измирлиев

Година на превод: 1979

Език, от който е преведено: английски

Издание: трето

Издател: Наука и изкуство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1986

Тип: автобиография

Националност: английска

Печатница: „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: октомври 1986 г.

Редактор: на първото издание Николай попов

Художествен редактор: Лиляна Радева

Технически редактор: Теменужка Хаджииванова

Художник: Богдан Мавродинов; Жеко Алексиев

Коректор: Цветана Георгиева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5616

История

  1. — Добавяне

XXIII

За Ориента вече са писани много великолепни пътеписи и затова няма да отегчавам читателя. Имам все пак известни основания да пиша за Япония поради странните обстоятелства, в които се оказах там. Бях чел книгата на Лафкадиоу Хърн и това, което пишеше за японската култура и театър, събуди у мен желание да посетя тази страна.

Пътувахме с японски параход и след като оставихме зад себе си ледените януарски ветрове, навлязохме в слънчевия Суецки канал. В Кайро взехме нови пасажери, араби и индуси — взехме всъщност цял нов свят! При залез-слънце арабите постилаха черджетата си на палубата, обръщаха се с лице към Мека и напевно изговаряха молитвите си.

На следващата сутрин пристигнахме в Червено море, свалихме „северните“ си одежди и облякохме бели къси панталонки и леки копринени ризи. В Кайро се бяхме снабдили с тропически плодове и кокосови орехи и за закуска имахме манго[1], а вечерта ледено кокосово мляко.

Една вечер решихме да ядем по японски и вечеряхме, седнали на палубата. Един от морските офицери ми каза, че ако сипя малко чай в ориза си, той ще стане още по-вкусен. Колкото повече се приближавахме до следващото пристанище в южните морета, толкова повече нарастваше вълнението ни. Капитанът японец спокойно ни съобщи, че на сутринта ще бъдем в Коломбо. Макар че Цейлон беше екзотичен, единственото ни желание беше да стигнем в Бали и Япония.

Следващото пристанище беше Сингапур, където попаднахме сред характерния декор, познат ни от китайските сервизи за чай; бениъновите дървета[2] сякаш израстваха от океана. Най-яркият ми спомен от Сингапур са китайските актьори, които играеха в „Парка за забавления на новия свят“ — изключително талантливи и паметливи деца, чийто репертоар включваше много класически творби на велики китайски поети. Актьорите играеха в пагода, в традиционния стил. Пиесата, която гледах, трая три вечери. Главната актриса на трупата, петнадесетгодишна девойка, изпълняваше ролята на принца и пееше с висок, писклив глас. На третата вечер дойде кулминационната точка. Понякога е по-добре да не разбираш езика, защото нищо не би могло да ме трогне така силно, както последното действие на тази пиеса: ироничните тонове на музиката, хленченето на струнните инструменти, бурният трясък на гонговете и пронизителният дрезгав глас на изпратения на заточение млад принц, който, преди да напусне окончателно сцената, оплаква мъките на една изгубена в самотното пространство душа.

Решихме да посетим остров Бали по предложение на Сидни, който ми разказа колко непокварен от цивилизацията бил останал той и ми описа красивите му жени с разголени гърди. Това възбуди моя интерес. За пръв път видяхме острова сутрин: бели пухести облаци ограждаха зелени планини, чиито върхове приличаха на плуващи острови. В онези дни в Бали нямаше нито пристанище, нито летище; до острова се стигаше с гребна лодка, която спираше на стар дървен пристан.

Минахме през селища, оградени с красиви стени и с внушителни порти; в тях живееха по десетина-двадесет семейства. Колкото по-навътре навлизахме, толкова по-красив ставаше пейзажът: огледалните сребристи стъпаловидни оризища се спускаха към криволичещи поточета. Сидни изведнъж ме побутна с лакът. Край пътя минаваха редица стройни млади жени, чието единствено облекло се състоеше от парче плат, увито около кръста; гърдите им бяха голи, а на главите си носеха кошници, пълни с плодове. Оттам нататък не преставахме да се побутваме. Някои от жените бяха доста красиви. Нашият водач, американец от турски произход, седнал на предната седалка до шофьора, започна да става досаден, защото непрекъснато се обръщаше ухилен като развратник, за да види каква е реакцията ни — като че ли самият той беше организирал представление специално за нас.

Хотелът в Денпасар беше построен неотдавна. Всеки апартамент се състоеше от салон с открита веранда, а в дъното зад преградка се намираха чистите и удобни легла.

Американският художник акварелист Хършфелд и жена му живееха в Бали от два месеца и ме поканиха в къщата си, където преди тях беше живял мексиканският художник Мигуел Коварубиас. Те бяха наели къщата от един балийски благородник и живееха в нея като местни феодали срещу петнадесет долара седмичен наем. След вечерята излязохме с Хършфелдови и Сидни да се поразходим. Беше тъмна, задушна нощ: нито полъх от вятър. И внезапно огромни рояци светулки нахлуха в оризищата като трептящи вълни от синя светлина. От друга посока се дочу звънтящият звук на тамбурини и ритмичният отмерен удар на гонгове.

— Някъде има танци — каза Хършфелд. — Хайде да отидем.

На около двеста ярда група местни жители стояха или седяха в полукръг, а сред тях, кръстосали крака по турски и държейки в ръка малки факли, девойки продаваха деликатеси. Пробихме си път през тълпата: две десетгодишни момичета с бродирани саронги[3] и сложна прическа, в която златистите и сребристи украшения проблясваха на светлината на лампите, изпълняваха мозайка от танцови стъпки на фона на писклива музика под акомпанимента на дълбоките басови тонове на големи гонгове; главите им се накланяха, клепките им примигваха, пръстите потръпваха под звуците на дяволската музика, която стигаше до кресчендо като буен поток и после стихваше като спокойна, разлята река. Във финала липсваше кулминацията; момичетата внезапно прекъснаха танца си и се сляха с тълпата. Нямаше никакви аплодисменти: балийците никога не ръкопляскат, нито пък имат дума за „любов“ или „благодаря“.

Музикантът и художник Уолтър Спайс ни се обади и обядвахме заедно в хотела. Той беше живял в Бали петнадесет години и говореше балийски. Беше приспособил някои от техните мелодии за пиано и ни ги изсвири. Те звучаха като кончерто на Бах с двойно по-бърз ритъм. Каза ни, че балийците били с много придирчив музикален вкус; нашият модерен джаз намирали за скучен и с прекалено бавен ритъм. Моцарт смятали за сантиментален и проявявали интерес единствено към Бах, защото неговите форми и ритми наподобявали собствената им музика. На мен тяхната музика ми се стори студена, жестока и малко тревожна; дори тъжните басови пасажи ми напомняха зловещата мъка на гладен минотавър.

След обеда Спайс ни заведе във вътрешността на джунглата, където щеше да се състои церемония на биене с камшик. За да стигнем до мястото на обреда, трябваше да изминем четири мили пеша през джунглата. Когато стигнахме там, намерихме се сред огромна тълпа, заобиколила олтар, дълъг около дванадесет фута. Девойки с красиви саронги и разголени гърди се бяха наредили на опашка с кошници, пълни с плодове и други дарове, които един свещенослужител, приличащ на дервиш с дългата си до кръста коса и с бялата си роба, благославяше и поставяше върху олтара. След като свещениците прочетоха с напевен глас молитвите си, кикотещи се младежи се впуснаха и разграбиха олтара, отнасяйки каквото могат, докато свещениците свирепо ги биеха с бичове. Някои от тях изпускаха плячката си — толкова жестоки бяха ударите, — но се смяташе, че това ги освобождава от злите духове, които ги изкушават да крадат.

Посещавахме храмове и селища, когато ни хрумнеше, гледахме бой с петли и присъствувахме на празници и религиозни церемонии, които се провеждаха по всяко време на деня и нощта. От една такава церемония си тръгнах едва в пет часа сутринта. Техните богове обичат удоволствията и балийците им се кланят не със страхопочитание, а с любов.

Късно една нощ попаднахме на стройна амазонка; тя танцуваше на светлината на факла, а зад гърба й малкият й син подражаваше на движенията й. Един младолик човек от време на време й даваше съвети. По-късно разбрахме, че той й бил баща. Спайс го попита на колко години е.

— Кога беше земетресението? — попита той.

— Преди дванадесет години — каза Спайс.

— Тогава три от децата ми вече бяха женени. — И тъй като отговорът му, изглежда, не го задоволи, той прибави. — Стар съм две хиляди долара — като с това искаше да каже, че през живота си е похарчил такава сума.

В много селища видяхме напълно нови лимузини да се използват за кокошарници. Попитах Спайс на какво се дължи това.

— Всяко селище — обясни той — се управлява по комунистически и парите, спечелени от продажбата на няколко говеда, постъпват в спестовен фонд, в който с течение на годините се натрупва значителна сума. Един ден предприемчив търговски пътник ги уговори да си купят кадилаци. Ден-два те се разхождаха с колите и се забавляваха много, докато им се свърши бензинът. Тогава разбраха, че разноските по поддържането на една кола за един ден се равняват на прихода им за цял месец, затова ги оставиха в селищата и ги превърнаха в кокошарници.

Балийският хумор е подобен на нашия и изобилствува със солени вицове, труизми и каламбури. Изпробвах чувството им за хумор върху младия ни келнер в хотела.

— Защо пилето пресича пътя? — попитах го аз.

Той реагира с презрение:

— Кажете нещо по-ново.

— Добре, кое е дошло по-напред: яйцето, или кокошката?

Този път той се озадачи.

— Кокошката…, не! — той поклати глава, — яйцето…, не! — тикна назад тюрбана си и се замисли, после твърдо заяви: яйцето.

— А кой е снесъл яйцето?

— Костенурката, защото костенурката стои над всичко и снася всички яйца.

По онова време Бали беше рай. Местните жители работеха четири месеца в оризищата и посвещаваха останалите осем месеца на своето изкуство и култура. Забавленията в целия остров бяха безплатни и жителите на едно селище даваха представления пред жителите на друго. Сега обаче раят постепенно изчезна. Образованието научи балийките да крият гърдите си и жителите на острова да сменят бакхусовите си богове с боговете на Запада.

Преди да тръгнем за Япония, Коно, моят секретар японец, поиска да тръгне преди нас, за да подготви пристигането ни. Щяхме да бъдем гости на правителството. В пристанището на Кобе ни посрещнаха самолети, които кръжаха над парахода и пускаха бюлетини с приветствени думи, а на кея се беше струпало многохилядно множество.

Видът на многоцветните пъстри кимона на фона на комините и сивите докове излъчваше странна красота. В тази проява на японските тълпи не личеше нищо от загадъчността и въздържаността, приписвани на Япония. Тълпите бяха не по-малко развълнувани и буйни от тълпите, които бях виждал навсякъде другаде.

Специален влак, поставен на наше разположение от правителството, ни отведе до Токио. На всяка гара тълпите и възбуждението нарастваха и пероните бяха претъпкани от цяла галактика красиви девойки, които ни отрупваха с подаръци. Наредени на пероните, кимоната им напомняха изложба на цветя. В Токио на гарата ни приветствуваха около четиридесет хиляди души. В блъсканицата Сидни се спъна и падна и едва не го стъпкаха.

За загадките на Ориента се разказват много легенди. Винаги съм смятал, че ние, европейците, ги преувеличаваме. Но те се носеха във въздуха още от момента, в който слязохме в Кобе; сега в Токио те неусетно започнаха да ни обгръщат. На път за хотела свихме в един тих квартал на града. Колата внезапно намали ход и спря близо до императорския дворец. Коно загрижено погледна през задното прозорче, после се обърна към мен и ми отправи странна молба: да сляза от колата и да се поклоня по посока на двореца.

— Това обичай ли е? — попитах аз.

— Да — с безразличен тон отвърна той. — Не е необходимо да се покланяте; просто излезте от колата — това ще бъде достатъчно.

Искането му малко ме учуди, тъй като наоколо нямаше никой с изключение на две-три коли, които ни следваха. Ако тази церемония беше обичайна, хората биха знаели за нея и там би имало тълпа, макар и малка. Както и да е, излязох от колата и се поклоних. Когато се върнах, Коно изглеждаше облекчен. Сидни отбеляза, че това искане било странно и че Коно въобще се държал странно: откакто сме пристигнали в Кобе, видът му бил загрижен. Отхвърлих тази мисъл, като казах, че той може би е преуморен.

Същата вечер не се случи нищо, но на следващата сутрин Сидни влезе много развълнуван в хола на апартамента ми. „Не ми харесва — каза той. — Претърсили са куфарите ми и са разбъркали всичките ми документи!“ Казах му, че дори и това да е вярно, не е чак толкова важно. Но нищо не можеше да премахне опасенията на Сидни. „Има нещо тъмно в цялата тази история“ — каза той. Но аз се изсмях и го обвиних в прекалена мнителност.

Същата сутрин към нас беше придаден представител на правителството. Той ни каза, че ако искаме да отидем някъде, трябва да го уведомим чрез Коно. Сидни твърдеше, че ни следят и че Коно крие нещо от нас. Трябваше да призная, че с всеки час Коно изглеждаше все по-загрижен и обезпокоен.

Подозренията на Сидни не бяха неоснователни, защото същия ден се случи нещо особено. Коно ми каза, че някакъв амбулантен търговец имал порнографски рисунки, бродирани върху коприна, и искал да отида в дома му да ги видя. Казах на Коно да съобщи на човека, че рисунките му не ме интересуват. Коно доби загрижен вид.

— А ако му кажа да ги остави в хотела? — предложи той.

— В никакъв случай — казах аз. — Кажи му да не си губи времето.

Той се поколеба.

— Тези хора не приемат отказ.

— Чуваш ли се какво говориш? — попитах аз.

— Вече няколко дни ме заплашват; тук, в Токио, има гангстери.

— Глупости! — отговорих аз. — Ще изпратим полицията по петите им.

Коно само поклати глава.

Следната вечер, когато вечеряхме с брат ми и Коно в отделна стая в един ресторант, влязоха шестима млади мъже. Един от тях седна до Коно и скръсти ръце, а другите застанаха прави една крачка зад него. Седналият човек започна да говори на Коно на японски, като едва сдържаше гнева си. Нещо, което той каза на Коно, внезапно го накара да пребледнее.

Аз не бях въоръжен. Въпреки това бръкнах в джоба на сакото си, като че ли имах револвер, и изкрещях:

— Какво значи това?

Без да вдигне очи от чинията си, Коно промърмори:

— Той твърди, че сте обидили прадедите му, като сте отказали да видите неговите рисунки.

Скочих на крака, без да изваждам ръка от джоба си, и свирепо погледнах младежа:

— Какви са тези глупости! — после се обърнах към Сидни. — Хайде да си тръгваме. А ти, Коно, повикай такси.

Когато излязохме на улицата, и тримата въздъхнахме с облекчение. Таксито ни чакаше и ние тръгнахме с него.

Кулминационната точка на мистерията дойде на следния ден, когато синът на министър-председателя ни покани да присъствуваме на борбите „Суоми“. Докато наблюдавахме борбите, един служител потупа г-н Кен Инукай по рамото и му прошепна нещо. Той се обърна към нас и се извини, като ни каза, че трябвало да излезе по спешност, но че по-късно щял да се върне. Към края на борбите той се върна пребледнял и развълнуван. Попитах го дали не му е лошо. Той поклати глава, после внезапно стисна главата си в ръце: „Току-що са убили баща ми“ — каза той.

Заведохме го в апартамента ни в хотела и му предложихме коняк. После той ни разказа какво се бе случило:

Шестима кадети от морското училище убили пазачите пред двореца на министър-председателя и нахлули в резиденцията, където го намерили с жена му и дъщеря му. Майка му разказала останалата част от историята: убийците застанали пред министър-председателя с насочени пистолети и стояли там в продължение на двадесетина минути, докато той безуспешно се опитвал да ги разубеди. Те били готови да стрелят без предупреждение. Той обаче ги помолил да не го убиват в присъствието на семейството му. Те му позволили да се сбогува с жена си и дъщеря си. Той спокойно станал и отвел убийците в друга стая, където вероятно отново се е опитал да ги разколебае, тъй като членовете на неговото семейство чакали дълго време в напрежение, преди да чуят изстрелите.

Убийството било извършено, докато синът му присъствувал на борбите. Ако не бил с нас — каза той, — щели да го убият заедно с баща му.

Придружих го до жилището му и видях стаята, в която два часа преди това е бил убит баща му. На килима още личеше голямо влажно петно кръв. Там имаше огромна група фотографи и репортьори, но те проявиха достатъчно благоприличие да не правят снимки. Все пак те успяха да ме убедят да направя изявление. Единственото нещо, което можах да кажа, е, че това е ужасна трагедия за семейството и за страната.

В деня след трагедията беше предвидено да бъда представен на загиналия министър-председател на официален прием, който естествено не се състоя.

Сидни заяви, че убийството е част от някаква мистерия, в която сме замесени ние. „Не е случайно — каза той, — че убийците на министър-председателя са шестима и че шест души нахлуха в ресторанта, когато вечеряхме там.“

Цялата мистерия поне по отношение на мен се разясни едва след като Хю Байъс написа интересната си и добре документирана книга „Управление чрез убийства“, издадена от Алфред А. Нопф. Оказа се, че по онова време активно е действувало тайно общество, наречено „Черният дракон“, и че то било поискало да се поклоня пред двореца. От книгата на Хю Байъс цитирам следния пасаж за процеса срещу хората, които бяха убили министър-председателя:

„Ръководителят на заговора, лейтенантът от военноморските сили Сейши Кога, впоследствие разказа на съда, че затворниците обсъждали план за въвеждане на военно положение чрез атентат в Камарата на представителите. Предвиждало се граждани, които можели лесно да получат пропуски, да хвърлят бомби от галерията за публиката. В това време млади офицери щели да чакат пред вратите, за да избият членовете на парламента, докато те бягат от залата. В друг вариант на плана, който би изглеждал твърде невероятен, ако за него не беше разказано в съда, се е предвиждало убийството на Чарли Чаплин, който в момента се е намирал на посещение в Япония. Министър-председателят бил поканил мистър Чаплин на чай и младите офицери предвиждали да нахлуят в официалната му резиденция по време на този прием.

Съдията: Какъв би бил смисълът на убийството на Чаплин?

Кога: Чаплин е популярна личност в Съединените щати и е любимец на капиталистическата класа. Смятахме, че с убийството му ще предизвикаме война с Америка и по този начин ще убием с един куршум два заека.

Съдията: А защо тогава се отказахте от великолепния си план?

Кога: Защото по-късно вестниците съобщиха, че проектираният прием още не бил сигурен.

Съдията: Какви бяха съображенията да се нападне официалната резиденция на министър-председателя?

Кога: Целта беше да се свали министър-председателят, който същевременно беше и свидетел на една от политическите партии. С други думи, целта беше да се събори самото ръководство на правителството.

Съдията: Имахте ли намерение да убиете министър-председателя?

Кога: Да, макар че не питаех никаква лична омраза срещу него.

Същият подсъдим заяви, че планът за убийството на Чаплин бил изоставен, «тъй като се спореше дали ще бъде разумно артистът да бъде убит заради малката вероятност това да предизвика война със Съединените щати и да увеличи влиянието и властта на военните».“

Мога да си представя колко разочаровани щяха да бъдат убийците, ако приведеха в изпълнение своя план и след това откриеха, че не съм американец, а англичанин: „О, много съжаляваме!“

Не всичките ми преживявания в Япония обаче бяха свързани с мистерии и неприятности; по-голямата част от времето на престоя ми беше интересна. Театърът „Кабуки“ ми достави удоволствие и далеч надхвърли очакванията ми. „Кабуки“ не е обикновен театър, а смесица от древното и модерното. Най-голяма роля играе виртуозността на актьора, а пиесата е само материалът, който той използва. Техниката на артистите е строго ограничена от гледна точка на нашите западни критерии. На реализма не се обръща внимание там, където той не може да бъде използван ефикасно. Така например на Запад ние не можем да поставим на сцената дуел със саби, без в него да има нещо абсурдно, защото независимо от ожесточеността на борбата зрителят долавя в нея известна предпазливост. От друга страна, японците вършат това без претенции за реализъм. Те се дуелират на почтено разстояние един от друг и замахват смешно със сабите си, като единият от тях уж се опитва да отсече главата на противника си, а другият да отсече нозете му. И двамата скачат, танцуват и правят пируети. Това много прилича на балет. Двубоят е импресионистичен: двамата състезатели го завършват с пози на победител и победен. Този импресионизъм прелива в реализъм по време на сцената на смъртта.

Иронията е основната тема в много от техните пиеси. Гледах една пиеса, която би могла да се сравни с „Ромео и Жулиета“ — драмата на млади влюбени, чиито родители се противопоставят на брака им. Пиесата се играеше на въртяща се сцена, която японците използват вече триста години. Първата сцена ни показва току-що оженилите се млади хора в спалнята им. По време на действието техни пратеници правят постъпки пред родителите им да се сдобрят. Но традицията се оказва прекалено силна. Родителите са непреклонни. И така влюбените решават да се самоубият съгласно японската традиция, като всеки от тях постила пред себе си килим от цветя, върху който да умре; женихът най-напред убива съпругата си, а след това се пронизва с меча си.

Разговорът между влюбените, докато разпръсваха върху пода листа от цветя, подготвяйки се за смъртта, предизвика смях сред публиката. Преводачът ми каза, че в текста имало много хумор и ирония, например реплики като тази: „Би било глупаво да продължиш да живееш след такава любовна нощ.“ Цели десет минути те си разменят подобни иронични забележки, после невястата коленичи на своя килим от цветя, който се намира на известно разстояние от неговия, и разголва гърлото си; и докато женихът изважда меча от ножницата и бавно се запътва към нея, въртящата се сцена започва да се движи и преди острието на меча му да опре о гърлото на младата съпруга, сцената изчезва от погледа на зрителя и виждаме къща, обляна в лунна светлина. Публиката чака дълго сред пълна тишина. Най-сетне се чуват гласове, които се приближават. Това са гласовете на приятели на самоубийците; те идват да им донесат щастливата новина, че техните родители са им простили. Те са пийнали и спорят кой да съобщи новината. После започват серенада и като не получават отговор, удрят с юмруци по вратата.

— Не ги безпокойте — казва един от тях. — Те или са заспали, или са много заети. — И приятелите тръгват по пътя си, продължавайки своята серенада, придружена от шум, напомнящ кастанети, с което се оповестява краят на пиесата и завесата бавно се спуска.

Колко дълго Япония ще устои на вируса на западната цивилизация, е спорен въпрос. Начинът, по който японският народ цени такива обикновени неща в живота и така характерни за неговата култура: замечтан поглед към един лунен лъч, поклонение пред разцъфнали вишневи дървета и спокойния размисъл по време на церемонията на пиенето на чай, всичко това, изглежда, е осъдено да загине в смога на западната цивилизация.

Ваканцията ми свърши и макар много моменти от нея да ми бяха приятни, други бяха потискащи. Видях да гният хранителни продукти, планини от стоки, а около тях да обикалят хора с гладни очи; видях милиони безработни, чийто труд никой не използваше.

На една вечеря някой заяви, че нищо не би могло да оправи положението, ако не се намери повече злато. Когато казах, че автоматизацията ще създаде още по-голяма безработица, някой каза, че този въпрос щял да намери своето разрешение от само себе си, тъй като работната ръка щяла да стане толкова евтина, че щяла да бъде в състояние да конкурира автоматизацията. Кризата действително беше страшно жестока.

Бележки

[1] Месест жълто-червен плод, отглеждан предимно в Индия. — Бел.пр.

[2] Индийска смокиня. Клоните й се спускат до земята и хващат корени. — Бел.пр.

[3] Националното облекло на малайската раса — продълговато парче плат, увито около кръста. — Бел.пр.