Барбара Тейлър Брадфорд
Триумфът на Кейти Бърн (19)

Седемнадесета глава

Младата жена, която ги посрещна на гарата в Херогейт, беше толкова смайващо красива, че Кейти се дръпна, когато тя забърза насреща им. Беше близо метър и седемдесет висока, много стройна, с късо подстригана черна коса в гладка прическа.

В излъчването й имаше нещо хъшлашко и твърде познато на Кейти, макар че беше сигурно, че никога не бяха се виждали. Лавиния беше облечена в черни вълнени панталони, балетни пантофки и черен пуловер с обърната яка. Този черен ансамбъл се оживяваше от късо елече без копчета в яркочервено.

След нежната прегръдка с Лавиния, Ксения отстъпи назад и запозна двете млади жени. Те се ръкуваха, поздравиха се сърдечно и докато Кейти гледаше красивото лице срещу себе си, най-после разбра защо й се струва познато. Тя беше просто двойница на младата Одри Хепбърн, имаше същите огромни и изразителни тъмни очи, гъсти, красиви вежди и мек бретон над челото.

След запознанството Лавиния махна грациозно с ръка и възкликна:

— Да вървим! Верити ме е инструктирала да ви доведа навреме за чая, а ти знаеш какво означа за нея следобедния чай, нали Ксения? Превърнал се е в нещо като ритуал и в никакъв случай не може да се пропусне.

Без да дочака коментара на Ксения, тя махна на хамалина, който натовари багажа им на количка и чакаше разпореждания, след което поведе всички през перона като ротен фелдфебел. Със същия командирски апломб тя прекоси гаровия площад до разположения насреща паркинг.

Само след секунди носачът товареше багажа във винено червен извънсериен „Бентли Континентал“ с обветрен бежов гюрук. Кейти забеляза нещо като малък фамилен герб точно под стъклото на шофьора. Направи безуспешен опит да разгадае символите в него и тутакси я обзе любопитство.

— Защо не седнеш отзад, Ксения — предложи Лавиния, — да показваш на гостенката забележителностите.

— Отлична идея! — съгласи се Ксения и като намигна на Кейти, отвори вратата.

— Не предпочиташ ли да седнеш отпред при Лавиния? — попита Кейти.

— Не, искам да ти бъда гид. Двете с нея ще наваксаме местните клюки по-късно. Лавиния умира да се прави на шофьор, нали скъпа?

Звънкият смях на младата жена се разнесе в студения октомврийски въздух, но тя отмина забележката без коментар и запали с явно нетърпение да се прибере час по-скоро. Щом всички се настаниха, освободи ръчната спирачка и плавно се вля в оживения трафик на града.

Скоро стигнаха центъра, Ксения погледна към Кейти и почука по стъклото.

— Виж, това е Общинското, местност, станала доста известна с течение на вековете. Сега на нищо не прилича, но пролетно време там избуяват хиляди минзухари и образуват истински килим в пурпур, жълто и бяло. А точно отдолу са Градините, прочути с великолепните си цветя лете. Мама ме водеше на разходка там, когато бях малка.

Кейти проследи погледа на Ксения и кимна. Стори й се, че долови нотка тъга и дори горест в гласа на приятелката си, когато спомена майка си. Реши да смени темата и като погледна Ксения в лицето каза:

— Архитектурата е възхитителна… Херогейт е доста стар град, нали?

— О, да, а къщите, които отминахме току-що са от времето на Крал Джордж. Всъщност, в града има много архитектурни групи, изградени върху тераси, около площади или в дъгообразни редици. Едни са викториански, други от времето на Едуард. Едно време градът е бил известен курорт и във връзка с баните, са изградили голям брой красиви вили и много хотели.

От предната седалка се обади Лавиния:

— Кейти, гледала ли си един филм с Ванеса Редгрейв и Дъстин Хофман, казва се „Агата“?

— Не съм сигурна — отвърна Кейти, като се намръщи и се опита да си спомни. Заглавието й звучеше познато, но не можа да го свърже с нищо. — Както и да е, защо питаш?

— Защото снимките са правени тук, през седемдесетте години — отговори Лавиния. — А случките, върху които е изградена фабулата, наистина са станали тук петдесет години по-рано. Става дума за това, че през 1926 година изчезва Агата Кристи. Вдига се голям шум. Никой не знае къде се намира. И ето, забелязват я тук, в хотел „Стария лебед“, където се е регистрирала под името Тереза Нийл. След като я откриват, издателите й заявяват, че е получила нервен срив в резултат от творческа преумора. И понеже видяла на някаква гара афиш с красотите на Херогейт, просто си купила билет и заминала за там. Всичко е така мистериозно, както и в романите й.

Кейти гледаше през прозореца красотите на този древен провинциален градец и си мислеше колко хубаво би било да останеха тук по-дълго, да потънат в атмосферата на тесните му улички. Имаше у него нещо старомодно, очарователно и пленително. Единственото й излизане от Лондон, за цялата прекарана в Англия година, беше до Стратфорд на Ейвън. Селските райони я привличаха силно.

Ксения прекъсна мислите й с думите:

— Градът е много стар, Кейти. Мисля, че корените му се простират чак до 1300. Във всеки случай минералните извори са открити през 1571. Най-накрая построили Кралска помпена станция и Кралски бани, където лекували най-различни болести. С течение на времето Херогейт се превръща в най-развития балнеоложки център в света. Естествено, събирал се и доста моден свят, така че всеки, който искал да мине за нещо, неизменно се появявал в Херогейт — крале, кралици, принцове, принцеси, дукове и дукеси, махараджи, политици, актриси, певци и писатели. Който ти дойде на ум, пристигал тук. Дори и Байрон се появил един път.

— Още ли е курорт? — попита Кейти.

— Вече не. Всичко замира след Втората световна война. Срамота е, но оставили на произвола на съдбата старите минерални извори.

— Но изворите са си тук, под земята — намеси се Лавиния. — Или поне така казва Верити.

— Ще ги възстановят ли някога?

— Не мисля. Съвременната медицина и диети ги правят излишни.

Спуснаха се по хълма и стигнаха равен макадамов път. Лавиния каза през рамо:

— Навлизаме в Дейлс, Кейти. Много красива местност.

— Далеч ли е Бъртън Лейбърн?

— Не много — отвърна Ксения. — Около час и двадесет минути. Облегни се удобно и се наслаждавай на околната природа.

 

 

Беше октомври, а Дейлс все още зеленееше със заоблените си ниски хълмове. Бяха разделени на участъци с каменни зидове, а тук-там из тях пасяха овце. Листата още не бяха опадали и дърветата приличаха на подредени от двете страни на пътя зелени беседки. Кейти бе залепила нос на стъклото и жадно поглъщаше всичко. Изненадана бе от пищния колорит на местността. Бе си представяла Йорк безцветен и отблъскващ, но може би такъв щеше да е Хоуърт, където са живели сестрите Бронте. Ксения каза във влака, че е уредила да отидат там утре. Мисълта за това я въодушевяваше и тя се молеше да не загуби самообладание и да откаже ролята в „Шарлот и нейните сестри“ в последния момент. Нямаше нужда да се убеждава, че това е големият й шанс.

Кейти си даваше отлично сметка, че ако откаже и този път, Мелъни Доусън вероятно никога няма да й предложи друга роля. Известната продуцентка и съпругът й Хари бяха забелязали Кейти в една нюйоркска постановка преди няколко години и оттогава следяха кариерата й с интерес.

Очевидно я ценяха като актриса, вярваха в нейното дарование, защото иначе не биха си дали труд да поддържат контакт с нея. Открили я бяха чак в Лондон преди осем месеца, за да й засвидетелстват голямо внимание, като я водят на театър, а след това на вечеря в най-скъпи ресторанти.

Кейти извърна глава и още веднъж погледна околността край пътя за Бъртън Лейбърн. Минаха през няколко селца и древния катедрален град Райпън. Според пътните знаци, наближаваха Мидълхем.

Колко спокойно е в тия старинни селища, помисли си тя и веднага си представи Ню Йорк. Потисна една въздишка и съжали, че този град я отблъсква толкова силно. Именно това чувство стоеше в основата на всичките й колебания за ролята.

Много добре знаеше, че тя е точно каквото й трябва, най-доброто, което й е предлагано досега. И ако се изключи трудното усвояване на английския акцент, тя бе уверена, че ще я направи без усилие. Ролята на Емили беше точно за нея, за разлика от първите две, с които Мелъни се бе опитала да я примами.

Да, ако изиграе Емили Бронте на Бродуей, може да смята, че е излязла на голямата сцена. Само да не беше този страх от Ню Йорк. Ето, гърдите й се стягат и той отново я стиска за гърлото. Кейти пое дълбоко дъх и впери невиждащ поглед през прозореца, като се мъчеше да прогони болезнените спомени от тревожното минало. Околната красота изчезна от очите й и на нейно място се появиха образите на Денис и Карли, излезли от живота й завинаги, но останали в сърцето и мислите й. Отново въздъхна дълбоко и се облегна в очакване да я напусне тревожното чувство, както винаги ставаше в крайна сметка.

Ксения се обади:

— Стигнем ли билото на оня хълм пред нас, вече сме в Мидълхем. Много известна забележителност по тия места и плътно наситена с история.

— Чувала съм за Мидълхем — отвърна Кейти, като се постара гласът й да прозвучи нормално. — Чела съм, че в тамошния замък е отрасъл Ричард III и навремето го наричали Уиндзор на Севера.

— Точно така, тук наистина се е намирал центърът на властта. На голяма част от нея всъщност. И тя била в ръцете на един човек, най-влиятелния мъж в Англия по онова време. Наричали са го Тронодържец, човека, който определял чия глава да се короняса, Ричард Невил, граф на Уоруик, йоркширец и последен в поредицата могъщи феодали. Той наистина разполагал с повече власт от Крал Едуард IV, негов млад братовчед, когото качва на трона след Войната на розите. Виждаш ли… — Ксения спря и посочи през прозореца. — Виж, Кейти, ей там! Това са развалините. Намали малко Лавиния, да ги види добре!

Лавиния послушно намали и колата мина много бавно покрай замъка.

— Ако искаш да разгледаш Мидълхем, Кейти, ще те доведа друг ден, но сега трябва да бързаме към къщи. Верити ни чака.

— Разбирам — отвърна Кейти, като гледаше през прозореца прочутите руини. Изглеждаха зловещи и тайнствени, бързо потъващи в сенките на студената северна привечер.

Ледена тръпка я разтърси до мозъка на костите и Кейти се сви зиморничаво в лодена си. Опита се да прогони мрачното предчувствие, което я овладя.

След като оставиха развалините на замъка зад гърба си, колата започна да се изкачва по лъкатушещ път. Той излизаше от Мидълхем, за да поеме през голи хълмове. Слънцето бе изчезнало отдавна, но тукашното небе имаше бледосин цвят, а по него се носеха огромни бели облаци. Няколко птици се рееха високо — самотни обитатели на безлюдния Кавърдейл.

Най-накрая витият път се изправи и започна да се спуска към пищно зелена долина. Тя бе осеяна с вековни дървета и пасища, оградени с каменни зидове. Тънка сребърна ивица на речица, поела към Северно море, лъкатушеше сред зеленината.

След десетина минути колата стигна някакво село. Табелата съобщи, че навлизат в Бъртън Лейбърн.

— Май стигнахме — обади се Кейти.

— Още не. Къщата е извън селото. — Ксения се усмихна. — Ти сякаш нямаш търпение да пристигнем.

— Така изглежда. От всички приказки за това място, любопитството ми нарасна.

Усмивката на Ксения стана загадъчна, но тя не каза нищо повече.

Бъртън Лейбърн се оказа малко, красиво, живописно селце — типично за Дейлс, със скупчените си къщи от местен сив камък. Много от градините бяха пълни с цветя, напомнящи за току-що отминалото циганско лято, макар да преобладаваха ръждиви, златни и кехлибарени оттенъци. Имаше предимно хризантеми — любимо за сезона цвете.

Кейти забеляза няколко магазинчета, поща, кръчма с табела „Бяло сърце“, както и много красива черква от сив камък, с правоъгълна норманска кула и стъклописи. Хората обаче бяха малко на брой, нямаше коли и цялото селище изглеждаше изоставено.

Когато съобщи наблюдението си, двете жени избухнаха в смях, а Лавиния обясни:

— Ами че сега е време за чай, Кейти. Всичко живо си е по къщите и се пои.

В края на главната селска улица, Лавиния намали и зави наляво по тясна алея. След миг тя се превърна в широк път и колата отново увеличи скорост, докато стигна до високи порти от лят чугун. Те бяха внушителни и тежки, окачени на масивни каменни колони, увенчани с каменни фигури на елени.

Двете крила бяха затворени и Лавиния каза:

— Почакайте малко! Пел вече е заключил. Трябва да въведа кода.

— Аз ще го направя — възкликна Ксения и бързо излезе от колата. Мина през храстите и набра няколко цифри на метален панел с бутони. След миг се настани отново в бентлито.

Металните крила се отвориха бавно.

Лавиния мина между тях и продължи по алеята. Тя беше много широка, приличаше повече на градска улица, отколкото на паркова алея, а от двете си страни имаше вековни дървета, чиито дънери бяха покрити със зелен мъх. Между дърветата се разхождаха елени и фазани, които прибавяха допълнително очарование към картината, внушаваща усещане за безкрайност.

Ксения забеляза изумения поглед на Кейти и каза:

— Забравих да ти съобщя, че имението Бъртън Лейбърн Хол се намира в еленов резерват. Тук винаги е имало елени, още от времето, когато Кралица Елизабет I подарява земите на Робърт Лейбърн, който по-късно построил сградите. Днес имаме около петдесет елена.

Кейти си спомни проблемите, които създават тези животни на майка й в Малвърн, като опасват всички цветя в градината, но реши да не споделя своя спомен.

— На колко години е къщата? — попита тя.

— Построена е през 1577 година. Цифрата е изписана на вратата. Вероятно в тази година е завършена. Значи, тя е на повече от четиристотин години. Но ей сега ще я видиш. Направо е очарователна.

Дърветата от двете страни на алеята отстъпиха място на огромна поляна и в далечината, на фона на синьото небе, се показа къщата. Кейти видя веднага, че окачествяването й като „очарователна“ е съвсем скромно.

Не приличаше нито на селска къща, нито на господарско имение. Бъртън Лейбърн беше нещо много, много повече. Беше величествена постройка.

За голямо разочарование на Кейти, Лавиния не й даде възможност да я разгледа добре. Когато приближиха фасадата, тя рязко зави надясно и бързо пое по ненастлана алея. Влетя в калдъръмен двор и рязко спря.

— Готово — каза тя, като едновременно изключи двигателя и дръпна ръчната спирачка. — Закъсняваме за чая. После ще се оправим с багажа.

— Много съжалявам, че трябва да влезеш през задния вход — каза Ксения, щом излязоха от колата. Хвана Кейти под ръка и я поведе през двора.

Тя дочу пръхтене и цвилене и погледна назад. Видя два красиви коня и в следващия миг влезе в къщата.