Барбара Тейлър Брадфорд
Триумфът на Кейти Бърн (3)

Втора глава

Кейти притвори тежката врата и потръпна в якето си. Беше захладняло и тя забърза треперейки по пътеката към шосето. Мислеше за Карли и Денис. И двете са много по-добри, отколкото си представят — завършени актриси, които се справят отлично със своите роли. Липсва им обаче самочувствие. Имат нужда от повече увереност в собствените си сили — това е техният проблем.

Госпожа Куук, учителката им, която ръководеше драматичния кръжок и преподаваше актьорско майсторство в гимназията, предричаше голямо бъдеще и на трите, защото са талантливи, всеотдайни и трудолюбиви. Кейти беше много поласкана от обстоятелството, че Хийдър Куук така много вярва в тях и насърчава амбициите им да стигнат до голямата сцена.

Момичето изкачваше с усилие стръмната пътека, като продължаваше да мисли за най-добрите си приятелки и се мъчеше да си представи живота в Ню Йорк и учението в академията. Нямаше търпение да дочака това време и беше сигурна, че Карли и Денис изпитват същото.

Внезапно, с крайчеца на окото си, забеляза някакво раздвижване до група рододендронови храсти, които растяха в изобилие по склона. Тя спря и се вгледа озадачена в тъмнозелената растителност, но всичко си беше тихо и неподвижно, без какъвто и да е признак на живот.

Кейти сви рамене и продължи пътя си, като реши, че тъмното петно вероятно е било елен. В Личфийлд хилс имаше много и от ден на ден ставаха по-смели. Околните градини, в това число и тяхната, можеха най-добре да свидетелстват за това.

След малко хълмът преля в участък гола земя, който се простираше до самата магистрала. Тя прекосяваше целия Ню Милфърд и отиваше към Кент и малките градчета след него.

Кейти изчака да мине един камион и притича от другата страна. След миг се озова на пътеката, пресичаща просторните поляни зад стопанството на Доувкот — местна забележителност, с живописни стопански постройки и силози, чиито пшенични поля люлееха златни класове през лятото.

Както вървеше, тя вдигна поглед нагоре и видя, че небето е добило ръждив цвят и е станало чуждо, далечно и заплашително. Бавно се спускаше мрак и полето се изпълваше с множество сенки. В желанието си да стигне по-бързо, Кейти затича по пътеката, която водеше все по-навътре в нивята. Скоро се наложи да забави ход. Около нея се спусна лека мъгла, прозирна и влажна като сив воал. Дървета и храсти загубиха очертания и се превърнаха в размазани, зачатъчни форми, запълнили цялото пространство наоколо. Краката й, тъпкали същата пътека от най-ранно детство, познаваха всяка педя. Въпреки това, тя забави още повече крачка, за да не се спъне.

Някъде пред нея се разнесе мучене и лай. Тези далечни звуци успокояваха със своята привичност и все пак, една плашеща самота цареше над полята, изпълваше с меланхолия цялата душа. Стана още по-студено. Кейти придърпа плътно якето отпред и отново забърза, осъзнавайки, че закъснява, подгонена от тревога за майка си.

След малко стигна края на пътеката и най-сетне излезе на широкия път, който водеше към къщата на нейните родители и братята Найъл и Финиън.

Малвърн бе основан в 1799 година и носеше името град, макар всъщност да не бе даже селце. Къщите му бяха пръснати върху голяма площ, заедно с един-два магазина, гробище, бяла черква с издължен шпил, на връх хълма и общинска зала до нея. Бялата черква винаги бе напомняла на Кейти малка стражница, застанала на пост, над уютно скътаните в долината къщи.

Стъпи на пътя с облекчение. Преди да тръгне по твърдата му макадамова настилка, тя погледна назад към потъналите в мъгла поля и изведнъж си даде сметка, че ги оставя с радост зад гърба си. Имаше нещо странно, почти призрачно в това пусто пространство.

Отново забави ход по витото нагорнище към черквата и пое с равномерна стъпка. Стигнала билото, тя спря за миг и погледна към Малвърн. Видя светлинки в прозорците на пръснатите по склоновете къщи, а студеният вечерен бриз донесе до ноздрите й мирис на пушек от дърва и ухание на влажни листа. Дъхът на ранна есен изпълни гърдите на момичето и то се усмихна. Това бе любимото й годишно време. Дърветата обличаха ръждивозлатна премяна, а баба й печеше ябълкови и канелени сладкиши. Цялото семейство започваше да се готви за Деня на благодарността^[1] и Коледа. Есента бележеше началото на пълен с празници период, който майка й така много обичаше. Докато минаваше край разположената от дясно на пътя борова гора, носът й се сбърчи от острата, смолиста миризма.

Колко спокойно стана всичко наоколо, след като се измъкна от мокрото поле. След малко ще си бъде у дома, където я очаква майка й. Двете ще приготвят вечеря за всички, ще застелят и подредят масата. Пълна с любов усмивка оживи бледото лице на момичето и накара сините очи да заблестят лъчезарно.

Макар да обичаше всеотдайно двете си приятелки, майка й беше най-важният човек в нейния живот, личност, считана за най-близка и откровено боготворена. Тя бе за нея приказна ирландска принцеса. Естествено, беше красива, с буйна червена коса и най-сините очи на света, които бе дала в наследство на Кейти. В нейните уши гласът на майка й звучеше сладко и меко, мелодично и топло, с леко звънтене на ирландския акцент.

Мисълта за майка й стопли сърцето й и я накара да затича отново надолу по хълма.