Барбара Тейлър Брадфорд
Триумфът на Кейти Бърн (31)

Двадесет и осма глава

Репетицията напредваше. Шарлот и Ан Бронте, играни съответно от Жоржет Алисън и Петра Грийн, седяха във викторианската дневна на викарията в Хоуърт. През отворения прозорец се виждаше буреносно прихлупено небе и част от голи хълмове.

Декорът на сцената в театър Баримор беше достоверен до най-дребни подробности. Уважаваният художник — постановчик Лари Седжуик, англичанин и носител на куп награди, се постара да защити репутацията си. Обстановката внушаваше духа на една отминала епоха. Двете жени седяха на масата с отворени пред себе си книги. Израженията на лицата им бяха сериозни. Шарлот произнасяше репликите си.

Кейти стоеше зад кулисите и чакаше.

Най-накрая излезе на сцената, уверена, готова да изиграе ролята на Емили Бронте. Примигна за миг в ярката светлина на сцената и произнесе ясно с английски акцент:

— Обмислих онова, което ми каза Шарлот, и взех решение. Не можем да публикуваме под собствено име. Или казано по-просто — аз няма да го допусна!

Шарлот отговори меко:

— По-спокойно, Емили! Много добре знаеш, че не мога да понасям вироглавството ти.

Ан се наведе над масата и каза:

— Шарлот, скъпа, Емили е права! Не би било… подходящо да използваме собствените си имена.

Шарлот отговаря. Кейти не чува репликата. Нито пък произнася своята. Жоржет вече не е Жоржет, която играе Шарлот. Тя е Карли Смит. Черната коса блести под светлината, виолетовите очи са пълни с живот. А Петра се е превърнала в Денис, с дълга руса, пусната по раменете коса и дълбоки кафяви очи.

Това светлинен ефект ли е? За миг Кейти си мисли, че е. Тя примигва няколко пъти и прави стъпка към масата, за да ги разгледа по-добре. Отваря уста да проговори, но от нея не излиза звук. Седи в средата на сцената безмълвна, объркана, изгубена в огромното пространство. Не е в състояние да продължи. Избива я студена пот, разтреперва се цяла. Това са Карли и Денис в плевнята, оня последен ден, когато бяха заедно. Седнали около масата, за да готвят ролите си за училищния концерт. Кейти затваря очи и прави опит да се овладее, да престане да трепери. Без успех. Нападат я нови образи. Образите на Карли и Денис, каквито ги видя за последен път. Там, в гората. Карли с разбита глава, с рукнала по лицето кръв. Денис, просната по гръб с вдигната до кръста пола. Изнасилена и убита. И още образи… още насилие… смърт… Кейти стои по средата на сцената и не може да помръдне. Трепери. В далечината чува неясен мъжки глас. Това е режисьорът Джек Мартин.

— Лошо ли ти е? Какво става?

Като се олюлява лекичко, тя отвръща:

— Не знам… лошо ми е… вие ми се свят…

След миг той е до нея, прихваща я през кръста. Извежда я от сцената. Сега са зад кулисите. Надолу към гримьорната. Следват ги шумни стъпки. Чаткат токчета. Това е Мелъни. Сигурна е, че е Мелъни.

Изложи я. Не искаше, но се случи.

 

 

— Опитай се да обясниш какво точно стана горе! — Гласът на Джек Мартин звучеше раздразнено. Той беше известен не само с големия си режисьорски талант, но и с неспособността си да се владее.

Кейти поклати глава, стиснала с ръка облегалката на креслото в гримьорната.

Джек стоеше прав над нея и я гледаше побеснял. Очите му излъчваха студ.

— Да не си глътна езика? Хайде, Кейти, кажи ми какво стана?

— Не знам. Честно ти казвам, Джек. — Тя се облегна в креслото, като се мъчеше да не заплаче.

— Ще ме побъркаш! Другата седмица започваме репетиции с костюми. Ама че кучка! Само това ми липсва — скапана главна изпълнителка! Господи!

Кейти се напрегна и каза:

— По-добре съм. Ще се върна на сцената, да довършим действието.

— Нищо подобно няма да правиш, Кейти! — намеси се Мелъни Доусън като й подаде пакетче книжни кърпички. — Цяла си в пот, а в театъра изобщо не е горещо. Надявам се да не си пипнала грип!

Кейти избърса шията и лицето си и отново поклати глава.

— Не мисля… Почвам да се оправям. Може ли малко вода?

Мелъни й подаде чаша студена вода.

— Ето, изпий я!

— Благодаря ти, Мелъни!

Джек се втурна към вратата. Раздразнението му се превръщаше в гняв.

— Отивам да си върша работата. Ще приключа репетицията без втората главна роля.

— Добра идея, Джек — насърчи го Мелъни с усмивка. Всичко ще се оправи! Идвам след малко!

Той погледна Кейти.

— Хайде, оправяй се! — каза Джек и тресна вратата зад гърба си.

Щом останаха сами, Мелъни седна на едно столче до тоалетната масичка. Втренчи поглед в Кейти и каза:

— Аз те познавам добре и знам, че не си забравила репликата си. Какво точно се случи на сцената?

— Не знам, Мелъни. Просто в един момент се почувствах зле и не можах да продължа. Истина ти казвам.

Мелъни имаше объркан вид, смръщи вежди, сплете ръце и се наведе напред.

— Ако си болна, трябва да ми кажеш. Премиерата наближава. На този етап не мога да си позволя никакъв фал. Моля те, кажи ми!

Кейти замълча. Прехапа устна и очите й се наляха със сълзи.

Мелъни продължи с мек глас:

— Ти не си глупачка, Кейти! Ти си много, много умна и интелигентна! Така че си даваш сметка — вложени са много пари, милиони долари. Разполагам с няколко много важни и щедри поддръжници, които ми вярват и влагат пари в една добра постановка. Не добра, сензационна! Истински хит! Нося финансова отговорност пред тези хора, както и пред Хари, който също е вложил много. — Мелъни млъкна за миг. — А ти отговаряш пред мен. Не мога да си позволя провал на премиерата. Не можеш да се парализираш така! Разбираш ли ме?

— Да. Съжалявам! Много съжалявам! Няма да се повтори!

— Какво няма да се повтори? Моля те, довери ми се, Кейти! Дължиш ми го!

— Вярно е. Ти си била винаги добра с мен. — Кейти се поколеба само миг. Изпълнена бе с мъка и чувство за вина. Тя провали репетиция и създаде кризисно положение. Трябва да бъде честна с Мелъни, която винаги е била почтена към нея, вярвала й е и е разчитала на нея.

— Не знам как да обясня станалото на сцената — започна Кейти. — Беше като внезапна ретроспекция. Само с тая дума мога да го изразя. — Младата жена млъкна изведнъж.

— Продължавай!

Кейти гледаше втренчено в Мелъни, елегантна както винаги, в черен костюм и бяла копринена риза, с късо подстригана и красиво оформена тъмна коса. Мелъни Доусън, бродуейски продуцент парекселанс. Любимка на критиката, куп награди за творчески постижения. Нейна добра приятелка. Нейна закрилница, нейна любимка. Неин пример. Кейти знаеше, че е длъжна да й каже истината.

— Един ден преди десет години се случи нещо… Не знам защо стана така, но отделни картини… образи от оня ден изведнъж започнаха да блясват като светкавици в съзнанието ми, горе на сцената. Беше като… сякаш отново бях там и всичко се случва пак…

— Било е нещо ужасно, така ли, Кейти?

— Да:

— Винаги съм усещала, че в миналото ти има нещо, което не ти дава мира… това… събитие те прогони в Лондон и ти пречеше да се върнеш в Ню Йорк. — Мелъни кимна, сякаш на себе си, сякаш потвърждаваше някаква своя мисъл. — Знаех, че има някаква… пречка. — Гласът й заглъхна.

Кейти си пое дълбоко дъх и започна да разказва…

— Боже мой! — Мелъни гледаше ужасена. Тъй като не бе допускала нещо толкова ужасно, тя загуби дар слово. Най-накрая промълви тихо: — Колко страшно нещо се е случило на тия момичета! И какъв товар за теб самата!

— Именно онази вечер се върна в съзнанието ми горе… Не знам защо.

Мелъни помълча малко и попита.

— Това случвало ли се е по-рано? Такова връщане назад?

— Не. А пък на сцената — никога. А както знаеш, преди да отида в Лондон, бях работила здраво четири години.

— Това е ужасен спомен, травмиращ случай, който явно не можеш да преживееш. Говорила ли си с психиатър, Кейти?

— Не.

— Може би трябва.

— Не мисля. Никой не може да ми помогне. Само аз сама.

— Говори с мен, Кейти, освободи душата си! Бог вижда — аз не съм психиатър. — Тя почти се усмихна. — Понякога ми се струва, че съм, като трябва всеки ден да се разправям с преживяванията и темперамента на десетки талантливи актьори. Така че говори, свали тоя товар от себе си! Аз съм добър слушател и можеш да си поплачеш на рамото ми, ако имаш нужда!

И така, бавно и тихо, малко по малко, Кейти разказа на продуцентката всичко за двете си приятелки, за искрената и топла дружба, за мечтите и надеждите им. Разказа и спомените си, щастливи и ужасни, описа неразкритото до ден-днешен убийство. Няколко пъти избухваше в сълзи, но общо взето се владееше.

Когато свърши, Мелъни издуха нос и попи очи с кърпичка.

— Както ти казах вече, това е ужасен товар, Кейти!

— Баба Кетриона от Ирландия все повтаря, че Бог никога не ни товари с тежест, по-голяма от оная, която можем да носим, но за себе си не съм убедена, че е така.

— Това е силата на вярата. Може би баба ти има късмет, че я притежава. Разбирам те все пак. Всички си имаме проблеми, нали? — Мелъни се изправи, отиде при Кейти и обгърна раменете й с ръка. — Наистина се радвам, че сподели това с мен и то ще си остане между нас. Бъди спокойна, няма да обсъждам чутото с когото и да е! Нито с Джек!

— Благодаря ти! Благодаря за всичко!

— Искам да направиш нещо за мен, Кейти!

— Кажи! Ще направя всичко, което поискаш!

— Мисля, че ти трябва почивка. Пропусни утрешната репетиция. Почивай в събота и неделя! Върни се в понеделник!

— Ами Джек?

— Остави го на мен. Не се безпокой за Джек! Ролята си владееш до съвършенство, репликите също. Имам огромно доверие в теб и пропускането на една-две репетиции няма да ти навреди. По-скоро ще помогне.

— Сигурна ли си… не бих искала той да…

— … се разсърди? — Мелъни се усмихна. — Джек е сред най-големите ти почитатели, макар че не го показва. Той си е такъв. Външно не фаворизира никого. Както и да е, аз съм продуцентът тук и ти заповядвам да си вземеш почивка!

* * *

Стаята беше такава, каквато е била винаги, същите цветове, същата мебелировка. Баща й я боядисваше от време на време, за да я освежи, но винаги в същото пясъчно розово на стените и ярко бяло за рамките на прозореца и вратата. Кейти много харесваше това необикновено розово и баща й обясни един път, че се постига чрез добавяне на сиво, което придава тая чудесна мекота. „Гали окото“, както се изрази той.

Много се радваше, че е отново у дома, в Малвърн. Винаги бе държала на тая къща. Тя беше нейният дом. В нея бе отрасла, тя излъчваше сигурност и безгранична любов. Любовта на родителите й, на Найъл и малкия Фин. Вече не толкова малък, помисли си тя с усмивка. Станал бе метър и осемдесет и три. Много хубав. Навлече сиво долнище от анцуг и жакет на кафеникави карета, донесени специално за уикенда и започна да изпразва куфарчето.

Когато всичко бе подредено, погледна будилника до леглото. Показваше четири и половина. Майка й отиде на пазар и нямаше да се върне по-рано от час. Кейти извади дневника си. За пръв път забеляза, че зелената подвързия е малко охлузена, но той беше на пет години. Скоро ще трябва да купува нов. Този бе почти изписан.

Седна пред писалището срещу прозореца с изглед към задната градина. Отвори дневника и започна да пише:

21 януари 2000

Малвърн, Кънектикът

Когато се върнах днес у дома, изпитвах силно чувство за вина. Разтревожих Джек и Мелъни, но случилото се в театъра не беше подвластно на волята ми. Просто стана. И не можех да го спра. Със същия успех можех да се опитам да полетя към луната.

Ксения каза веднъж, че Верити е безпогрешна. Сега разбирам какво е имала предвид. Мога да кажа същото за Мелъни Доусън. И тя е непогрешима. Разговорът с нея ми помогна много. Тя е добра и пълна със съчувствие. Непогрешима. Харесвам тая дума.

Трябваше да взема тая почивка, но се чувствах виновна, когато излязох от театъра. А докато се прибера вкъщи, стана още по-зле. Мама се изненада страшно като ме видя у дома по никое време и челюстта й увисна — помислила бе, че са ме уволнили. След като разбра, че ми е станало зле на сцената и са ме пратили да почивам през уикенда, тя се зарадва и настоя веднага да тръгнем за Малвърн. Не й беше много трудно да ме убеди. Не можех да устоя на изкушението да видя татко и Найъл. За разлика от мнозина други, детството ми бе много щастливо и аз не мразя родителите или братята си, нито когото и да било от голямото ми семейство. Обичам ги всички и смятам, че са прекрасни. С всичките им човешки слабости, разбира се, но прекрасни.

Връщането в Малвърн ми дава възможността и да видя Карли в болницата. Когато си идвах за Коледа, ходих при нея. Не бях я виждала повече от година, а тя не се бе променила въобще. Беше точно такава, каквато и през последните десет години.

Изпитвах остра нужда да я видя. Исках да я хвана за ръка и да й говоря, както бях правила в миналото. Исках да излея любовта си към нея с надеждата, че тя по някакъв начин ще я усети, че по някакъв начин това ще й бъде от полза.

По пътя от Ню Йорк, споделих всичко това с мама. Тя ми призна, че според нея Карли усеща, когато е в стаята й. Не знае какво я кара да мисли така, но е убедена. Каза, че Карли разбира, когато съм при нея. И ще почувства любовта ми. Исках да вярвам на майка си, имах нужда да повярвам. Тя е келт, понякога проявява почти свръхестествени способности и винаги е наясно със себе си и чувствата си.

През част от пътя дремех. Винаги го правя в кола. Сигурно има нещо общо с движението — унася ме. Както и да е, спах чак до Ню Милфърд, а там се събудих. Едва бяхме напуснали градчето, когато ме осени. Изведнъж проумях това необикновено събитие на сцената, стана ми ясно защо се е случило.

Ние трите трябваше да играем в тази пиеса, в ролите на сестрите Бронте. Три близки и обичащи се сестри, точно каквито бяхме ние през ония години. И трите мечтаехме да играем заедно в пиеса на Бродуей.

Докато мама караше към Малвърн, картината се очерта с кристална яснота. Толкова е просто. В единадесет преди обяд обаче никак не изглеждаше така. Има и още нещо. Шарлот има същия тен и коса като Карли, а Петра е руса като Денис. С тия поли и пуловери на репетицията са ми напомнили с нещо за тях, отключили са някакъв затворен сектор в съзнанието ми.

Трябваше да напиша това, да го видя върху хартия. То ми помага да разбирам нещата, да въвеждам ред в хаоса. Ако не играех в театъра, сигурно щях да стана писателка. Писането ми харесва. Но дали щеше да ми харесва, ако се занимавах с него професионално? Не съм сигурна.

Мама остана много изненадана, когато отказах да отида с нея в супермаркета. Тя знае колко много обичам местните супери. Както и книжарниците. А аз не отидох, защото писането в дневника е по-важно за мен. По-належащо.

Много бях изненадана, когато Мелъни Доусън каза, че Джек Мартин ми е почитател. Той е гениален режисьор, но се носи славата му и на труден характер. Крайно раздразнителен. Все пак знам, че моята интерпретация на Емили Бронте, която е различна от тази на Джанет Нерън в Лондон, му харесва.

Рекс наистина ми помогна да разбера Емили. Даде ми книга за нея, която съдържа едно от епичните й стихотворения — едно от шестте. Писала го е на двадесет и шест години, само година и половина по-млада от мен. Аз скоро навършвам двадесет и осем. Според Рекс стихотворението отразява любовта към спомените, която е така характерна за Емили. Аз знам само едно — стихотворението ми харесва много.

Кейти остави химикалката и отиде да порови в чантата си. Намери дадената й от Рекс книга и се върна с нея при писалището. Отвори я и намери стихотворението, за което знаеше, че е сред най-известните творби на Емили. Подпря книгата на лампата. Прочете го бавно на ум, а после започна да го преписва в дневника, за да й е винаги под ръка и да го чете, когато си поиска.

Посърнал в ледена земя далечен!

Под снежната покривка на моравата!

Нима не помня, как да те обичам,

Отнесен от ръката на забравата?

 

Не носи ме веч мисъл дива

Над хълмове и долини в Ангора;

Остана тя, където папрат скрива

Сърце туптяло за добрите хора.

 

Петнадесет свирепи зими

Стопиха се в простори бледосини.

Защо боли така, кажи ми,

След толкова отминали години!

 

Не е огряло ново слънце във душата,

Не свети в нощите ми пак звезда:

Едничко щастие със теб познато,

Замина пак със тебе навсегда.

 

Когато златен сън повехна и посърна,

Когато мъка ми сърцето вкамени,

Разбрах в живота как нов лист да отгърна,

Да търся път във безотрадни дни.

 

Тогава спрях сълзите безполезни,

Душата млада сторих да мълчи.

Желанието й диво да те следва,

Потиснах безпощадно и сразих.

 

Дори тогава споменът остана,

В божествената болка потопен,

Отпила вече от вълшебната наслада,

Как да погледна този свят студен?

След като преписа стихотворението, Кейти се облегна в стола и потъна в спомени за това, което й разказа Рекс. Направи го най-вече заради музиката на гласа, зазвучал в съзнанието й, неговия ритъм и емоционален заряд. Той каза, че лиричната героиня в това стихотворение е Лейди Роса от Алкона — образ от най-ранното творчество на Емили. Спомен, мислеше си Кейти. Написано е по повод на спомен за починал любим, но у мен буди спомен за Денис и Карли… Взе отново химикалката и продължи да пише в дневника:

Казах на Мелъни, че никога не съм ходила на психиатър, за да разкажа травмиращите си спомени, нито пък имам намерение да го правя. Трябва сама да се справя. Мисля, че вървя в правилна посока. Сега се чувствам добре в Ню Йорк и съм изцяло потънала в пиесата, в работата, а тя е най-добрият лечител. Както винаги казва мама.

Страшно искам да видя Карли. Ще го направя утре, а също и в неделя, преди да си тръгна за Манхатън. Мама обеща да ме откара, но винаги мога да взема автобуса.

Радвам се, че изясних въпроса с тези болезнени спомени, както и причината за появяването им. За момент в театъра си помислих, че се побърквам. Макар да репетирам с Жоржет и Петра от няколко седмици, правехме го в репетиционната зала на Бродуей 890, принадлежала някога на Майкъл Бенет. В театъра сме едва от няколко дни и излизането ми на сцената явно ме е върнало назад във времето. Върнало ме е в старата плевня… отключило е спомените така живи, че отново преживях събитията от оня ден. Но сега съм добре… в добра форма. Щом разбирам как и защо стават нещата, ще се справя с тях.

Сега трябва да вървя напред. Да загърбя миналото, доколкото е възможно…

Кейти чу да се отваря външната врата, прибра дневника в чекмеджето и излезе от спалнята. Затича надолу по стълбата, за да посрещне майка си, а вратата се отвори още веднъж и от нея долетя глас:

— Аз съм, мамо.

Морийн отговори:

— Здрасти, Найъл. Кейти си е дошла от Ню Йорк.

След миг се хвърли в обятията на брат си, който я завъртя със смях, като отлепи стъпалата й от пода.

— Кейти! Колко се радвам, че си тук! — възкликна Найъл, като я остави долу и я притисна към себе си. — Каквото те води у дома? Мислех, че си изцяло погълната от усилието да станеш звезда на Бродуей?

Тя се усмихна.

— Взех един уикенд почивка. Малка пауза преди репетициите с костюми идната седмица.

— Това, което чувам, не е ли прочутият глас на Кейти Бърн? — попита силен баритон.

Кейти отвърна глава, видя баща си и се втурна през кухнята към него.

— Да, татко, аз съм — каза тя и се засмя отново.

Майкъл Бърн прегърна дъщеря си и я притисна силно. Благодари на бога, както често правеше, че е жива.

 

 

Четиримата седнаха на масата да пият чай.

Приказваха много за пиесата, премиерата и официалната вечеря след нея.

Баща и брат я разпитваха за постановката и куп други неща, свързани с бродуейския дебют. Отговаряше колкото може по-изчерпателно.

Морийн наля чай, разряза кейк със стафиди и се усмихна доволна, че са се събрали за уикенда. Присъствието на Кейти беше неочакван дар. Да си дойдеше и Фин и кръгът щеше да се затвори, помисли си тя. Но той се върна в Оксфорд, за да продължи обучението си. Майкъл му купил билет да си дойде за премиерата на „Шарлот и нейните сестри“, само че това беше тайна, изненада за Кейти.

Тя остана за малко безмълвна, заслушана в приказките на родителите си, които обсъждаха подробности около премиерата. Гледаше ту единия, ту другия и не можеше да не се радва на вида им — остаряваха красиво.

Тъмната коса на баща й бе започнала да посребрява и лицето му беше по-обветрено, поради многото време, прекарвано на открито по строителните площадки. Но и на петдесет и седем той беше красив, както преди десет години.

А майка й изглежда направо чудесно. Фигурата й си остава стройна, а лицето забележително гладко. Светлосините очи са малко избледнели, но косата си е същото яркочервено сияние от годините на нейната младост, без нито един бял косъм, макар че беше вече на петдесет и пет. Кейти се запита дали фризьорът няма пръст в тая работа. Но и така да е, какво значение има? Морийн винаги е била хубава жена. Като майка й няма друга — такова бе твърдото убеждение на Кейти.

Що се отнася до Найъл, той беше по-младо издание на бащата. Истински Бърн. Черен ирландец. Двамата винаги са си приличали, но сега — повече от всякога. Найъл беше силен и атлетичен, което се дължеше на упорити физически упражнения и постоянна работа на открито. Загоряло като на бащата, красивото му лице бе сурово, а гъстата черна коса се спускаше красиво назад от широко чело. Нищо чудно, че жените си падаха по него.

Копие на татко, помисли Кейти. Въпреки физическата прилика, двамата бяха доста различни по характер. Найъл не бе така отворен и чаровен като баща си и по Коледа дори й се стори, че е започнал да се затваря в себе си.

Както майката, Кейти често се питаше защо брат й не се жени. Изведнъж си спомни Денис. Винаги е смятала, че Найъл таи чувства към нея. Дали не го пази още? След всички тия години? След смъртта й?

Кейти не можеше да отговори.