Барбара Тейлър Брадфорд
Триумфът на Кейти Бърн (9)

Осма глава

Майкъл Бърн се носеше по Седма магистрала, натиснал до край педала на газта. Цялото му същество бе изпълнено с тревога и напрежение, изписани на лицето му и в очите, вперени в пътя пред него. Как съжаляваше, че се забави с един клиент, с когото обсъждаха планове за цялостно преустройство на къщата му. Срещата с Бил Търнбул се оказа не само досадна, но и безкрайна. Тя се точеше и точеше, докато накрая закъсня много повече от обикновено, за да завари Морийн, побъркана от страх на задната веранда.

Веднага усети състоянието й, а когато му разказа през сълзи какво е станало, в стомаха му се настани ледена топка. Мисълта, че дъщеря му може да е в опасност го влуди.

Щом Морийн свърши, той нареди да се прибере веднага вътре и да заключи вратата. После хукна към джипа викайки, че отива да прибере Кейти и Найъл.

Единствената мисъл, която се въртеше в главата му, беше Кейти да е добре. Да не е мъртва, да не е ранена. Да е добре. Беше някакво чудо. Цялото си свободно време прекарваше там в репетиции и ако днес не си бе тръгнала по-рано, за да помогне на майка си, сега положително щеше да е една от жертвите. Тази мисъл беше непоносима. Силна тръпка разтърси цялото му тяло. Единственото нещо, което искаше в момента, бе да види дъщеря си, да се увери, че наистина е добре и да я прибере у дома. Неговата Кейти. Той обичаше много синовете си Найъл и Финиън, но Кейти бе нещо особено, светлината на живота му, още от деня на раждането й. Напомняше с нещо сестра му, Сесили, починала на дванадесет години от менингит, когато той бе на петнадесет. Тази смърт покруси сърцето му. Бе обичал и закрилял това дете през целия му кратък живот, а след смъртта му често си мислеше, че може би някак си е усещал, че не му е писано да остане дълго на този свят.

Сесили бе също така червенокоса и дългокрака и макар физическата прилика между нея и дъщеря му да свършваше дотук — Кейти беше копие на майка си, — той виждаше сестричето си в нея… неговата оживеност, радостно очарование от света, открит характер и душевна топлота. У Кейти нямаше и помен от лукавство. Беше чиста и невинна, също като Сесили. И също като отдавна починалата си леля, която познаваше, тя бе напълно освободен дух.

Мисълта, че Найъл е с Кейти при плевнята, го успокояваше донякъде. Мисълта му рязко се прехвърли върху семейството на Денис. Няма да има утеха за Питър и Лоиз Метюз, нито за Тед, бездетен вдовец, който обожаваше единствената си племенница.

При мисълта за ужасната съдба на Денис, Майкъл потрепери отново. Познаваше я от най-ранна възраст, както и Карли, но Карли беше жива, слава богу. Дано раните й не са много тежки. Изведнъж се сети за майка й, Джанет. След смъртта на съпруга си, останала сама, тя се бореше упорито, за да даде най-доброто на дъщеричката си. Бари Смит бе дългогодишен негов приятел и двамата с Морийн, както и всички други, бяха покрусени от бързата му кончина. Почина от рак на лимфните възли. Твърде млад за гроба. Тази трагична смърт принуди Джанет да започне люта битка с живота, който я изправи пред твърде много трудности. Морийн често се питаше на глас, в негово присъствие, как ли се справя тази жена.

Лоши дни чакат и двете семейства, помисли си Майкъл с тъжно стиснати устни. Двамата с Морийн трябва да направят всичко, което е по силите им, за да облекчат поне малко предстоящите мъчителни дни. Въздъхна и стисна още по-здраво волана. Загубата на дете беше нещо, което не може да се осмисли. При това загуба, причинена от убийство…

При отбивката към плевнята, Майкъл намали. Зави бавно по черния път, за да се натъкне веднага на една полицейска кола.

Когато отвори прозорчето, пред лицето му мигом се появи, сякаш от нищото, униформен полицай и попита:

— Мога ли да ви помогна, господине?

— Трябва да мина надолу.

— Съжалявам, господине, но не може. Не сега.

— Но за мен е важно. Двете ми деца са долу при плевнята. Те намериха телата на приятелките си, Денис Метюз и Карли Смит.

— Как се казвате, господине?

— Майкъл Бърн. Живея в Малвърн. — Майкъл показа шофьорската си книжка.

Удовлетворен от проверката, полицаят кимна.

— Добре, можете да продължите! Питайте за лейтенант Макдоналд!

— Мак Ножа? — попита Майкъл.

Полицаят се усмихна.

— Значи познавате лейтенанта.

— Разбира се. Ходехме заедно на училище.

Докато се спускаше внимателно по склона, Майкъл забеляза оживена дейност да кипи пред плевнята. Имаше пет патрулни коли, заедно с няколко други, без опознавателни знаци, както и голям брой хора със и без униформа.

От пръв поглед личеше, че става дума за тежко престъпление и той усети ледена ръка на гърба си при мисълта, че децата му са замесени. Самото присъствие на Мак вече значеше много. Старият му приятел беше началник на отдела за тежки престъпления при щатската полиция в Личфийлд и имаше репутацията на много кораво ченге. Не се бяха виждали напоследък, всъщност от няколко години, но Майкъл редовно четеше отзиви за Мак в местния печат и следеше издигането му по стълбата на успеха и славата, в средите на блюстителите на закона. Бе доволен, че именно той се е заел с разследването, защото това бе гаранция, че случаят ще се разнищи с умение и професионализъм.

Майкъл спря колата, излезе и хлопна вратата. Веднага забеляза Мак да приказва с някаква приятна блондинка, подпряна на един „Чироки“. Мак вдигна поглед към него и Майкъл махна за поздрав, след което заобиколи джипа си отпред.

След миг двамата стиснаха ръце и започнаха да се тупат по гърба. След като се разделиха един от друг, Майкъл каза:

— Децата ми са тук, Мак. Дойдох да ги прибера.

— Те са добре, Майк, готови са да тръгнат. Дадоха показания в плевнята.

— Защо толкова дълго? — попита Майк, като се вгледа в очите на полицая.

— Заради мен. Забавиха ме моите хора. — Мак рязко се извърна. При тях дойде Алигра Марш.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, Мак, но трябва да вървя. Искам само да кажа лека нощ.

— Алигра, това е Майк Бърн, стар приятел от училище. Кейти и Найъл са негови деца. Майк, запознай се с Алигра Марш, съдебен медик.

Жената подаде ръка и се здрависа с Майк.

Той кимна, прокашля се и каза:

— Не мога да повярвам, че подобно нещо може да се случи тук. Това място винаги е тънело в сън. Никакви проблеми. Поне не такива.

Алигра му хвърли дълъг, съчувствен поглед.

— Разбирам как се чувствате. Подобни трагедии са винаги шокиращи.

Гласът й звучеше изпълнен с тъга и загриженост и когато Майкъл я погледна по-внимателно, видя една четиридесетгодишна жена, пълна с разбиране, която при това беше и хубава, по някакъв неуловим, изискан начин.

— Това е отвратително престъпление — намеси се Мак. — Гадна работа! Алигра е права, шокиращо е. Толкова млади момичета… — Мак млъкна, като се сети, че може би Кейти се е разминала на косъм със същата участ.

Сякаш мислейки на глас, Майк каза:

— Моята Кейти си тръгнала по-рано днес и слава богу. — Погледна Алигра, а след това Мак. — Имате ли някаква представа, кой може да е?

— Не — отвърна лаконично Мак и го хвана за лакътя. — Да вървим при децата, да си ги прибереш у дома! Прекараха няколко отвратителни часа. Но се държаха добре, Майк. Направо отлично!

— Лека нощ — промълви Алигра и се отдалечи от двамата мъже. После изведнъж спря, обърна се и добави: — Първата ми работа утре сутринта ще е да ти звънна, Мак. Да се надяваме, че предстоящите златни часове дадат златни резултати.

— Ще стискам палци — отвърна Мак. — Ще ги счупя от стискане, ако трябва.

— Какво иска да каже с тия златни часове? — попита Майкъл, докато отиваха към плевнята.

— Първите седемдесет и два часа след извършване на престъпление наричаме „златни“, защото тогава става ясно, дали то ще бъде разкрито бързо. Ако не бъде разнищено в тези два и половина дни… то… — Мак сви рамене.

Майкъл го хвана за ръкава.

— Да не искаш да кажеш, че ако не го разкриете до понеделник, няма да бъде разкрито никога?

— Да, това искам да кажа — отвърна Мак. Изражението му беше сурово.

Поразен, Майкъл го гледаше, без да продума. Като се съвзе, възкликна:

— Седемдесет и два часа и после се предавате!

— Не, никога не се предаваме — увери го Мак. — Но ако не успеем в тези рамки, значи сме попаднали на костелив орех. Значи няма надеждни следи и улики. Но, нека ти заявя още веднъж, Майк — ние не се предаваме никога!