Барбара Тейлър Брадфорд
Триумфът на Кейти Бърн (17)

Петнадесета глава

Ксения Лейбърн кръстосваше кабинета си в къщата на Фарм стрийт, Мейфеър, а до ухото си притискаше клетъчен телефон. Разговаряше със съдружника си в Ню Йорк и в момента слушаше напрегнато. Накрая каза:

— Убедена съм, че мога да се справя бързо. Ще помисля по въпроса и ще ти пратя факс или имейл още утре, Алън. Но какво ще правим с поканите? Те трябва да се разпратят още сега, нали?

Чу някакъв шум и като продължи да слуша Алън Пиърсън отвъд океана, отиде до вратата и я открехна. При вида на Кейти Бърн тя вдигна ръка за поздрав, а после насочи вниманието си отново към телефона.

— Е, тогава няма проблеми! Поне за мен. Ще се чуем утре, Алън, чао!

Като излезе в антрето, Ксения видя как Кейти слага веригата, запъва резето и превърта два пъти ключа на входната врата. Разсмя се и каза:

— Няма нужда да правиш това, Кейти. Тук е по-безопасно отколкото във Форт Нокс^[1], след като се включи алармата. Би трябвало вече да го знаеш.

— По-добре да прекалиш с предпазливост, отколкото с безгрижие — отвърна Кейти, като се усмихна на приятелката си. — Аз винаги заключвам вратите. Навик.

— Забелязала съм го — отвърна Ксения под нос и бързо смени темата: — Как мина вечерта?

Като свали наметката и я закачи в шкафа, Кейти отвърна през рамо:

— Пиесата беше невероятна, а след това вечерях в „Бръшляна“ с Мелъни.

— О, чудесно! — отбеляза Ксения и продължи към кухнята:

— Какво ще кажеш за чаша чай преди лягане?

— Няма да откажа. — Кейти последва приятелката си по коридора. Като се настани до масичка в средата на кухнята, добави: — Съставът е превъзходен, а пиесата е наистина първокачествена драма. Не знаех много за семейство Бронте, макар винаги да съм обичала книгите им.

След като напълни с вода електрическия чайник и го включи, Ксения също седна до масичката.

— Собственият им живот е в известен смисъл драма — каза тя. — Така че успехът на сценичната интерпретация не ме учудва. И трите живеят доста интересно, макар че са прекарали по-голямата част от живота си в Хоуърт.

— Знаеш ли нещо повече за тях?

— Разбира се, че знам, Кейти, те са местна гордост. Нали не си забравила, че съм прекарала голяма част от детството си в Йоркшир?

— За миг бях забравила, понеже те възприемам като гражданка на света с големи букви.

Ксения избухна в смях и прокара пръсти през пищните си кестеняви коси. — О, да, госпожица Космополит, бедната малка аз. — Тя се засмя отново. — Много добре знаеш, че по душа съм си селянче.

Кейти поклати глава.

— Не те виждам точно такава! Нито пък останалите ти приятели споделят такова мнение. Ти си започнала да пътуваш с баща си на шестгодишна възраст и сте отсядали в най-изисканите хотели на Париж, Ню Йорк и Лондон.

— Не забравяй Кан, Ница, Виена и Ел Ей — ухили се Ксения и подскочи, защото чайникът засвири. Извади две чаши от бюфета, сложи книжни пакетчета чай в тях и ги заля с вряла вода от чайника. — Сложих зелен чай.

— Предпочитам го, благодаря.

Ксения донесе чашите до масата, сложи едната пред Кейти и седна. — Знаеш ли, когато станах на седемнадесет, току-що завършила гимназия и за пръв път оставена сама на себе си, светът ми се видя доста нанагорен. Мисля, че за това е виновен баща ми и неговият хотелски начин на живот.

Кейти я погледна над чашата и попита:

— Какво искаш да кажеш? Май не мога да проследя мисълта ти.

Ксения се наведе напред и поясни:

— Старшият администратор на всеки хотел, в който отсядахме ставаше дясна ръка на татко, а по-късно и моя. Искаш ли да ти се пусне писмо, да се направи резервация за хотел, за самолет, да ти наемат кола, да се запази маса в ресторант, час за фризьор, само казваш и всичко е готово. Това беше девизът на баща ми. Той бе напълно убеден, че ако познаваш старши администраторите в лондонския „Дорчестър“ и „Джордж V“ в Париж, нямаш никакви основания да се притесняваш за каквото и да било. Светът се превръща в много приятно за живеене място. Целият персонал прави тоя живот лесен и удобен.

Ксения млъкна, за да отпие от чая и продължи:

— Вярваш ли, че години наред нямах представа, как се пуска писмо? Винаги съм оставяла писмата си на рецепцията — на главния администратор, ако трябва да бъдем съвсем точни.

Кейти се усмихна.

— Ти си явно ужасена от този начин на живот, но аз го намирам доста привлекателен. Все пак не си била през всичкото време с баща си, ако помня точно. Един път ми каза, че понякога си оставала и при майка си. Тя не те ли заведе поне веднъж в някоя поща? Не ти ли показа някои неща от реалния живот?

Ксения поклати глава и отвърна:

— Преди всичко къщата на майка ми, в която живееше по онова време, се намираше в много усамотен край на Йоркшир. Живеехме с брат й, вуйчо Уилям. И второ, когато бях малка, тя не беше съвсем добре. Мисля, че именно хроничното й заболяване беше причина да се разделят. Може би беше психосоматично, не знам. Както и да е, поради болестите й, аз прекарвах повечето време с Тимоти и Верити, а не с нея. По-голямата част от маминото детство е протекла с техния баща, така че в известен смисъл те бяха моето семейство. Тим, Верити и аз, живеехме в приказния свят на Бъртън Лейбърн… най-необикновената къща на света, наистина уникална. Естествено животът там нямаше нищо общо с този на моя постоянно пътуващ, бродещ из света на висока скорост, баща продуцент.

— Мога да си представя. Сигурно ти липсва — промърмори Кейти със съчувствие, като си даде сметка колко би тъжала за собствения си баща, ако беше мъртъв.

— О, да, липсва ми много — отвърна Ксения. — Беше прекрасен баща, макар и леко откачен на моменти. Извънредно колоритна личност — ако беше жив, щеше много да ти хареса. Страшно красив, руски имигрант, изведен от родината си като дете, непосредствено преди революцията, възпитан в Париж и Ница от майка си и най-накрая заживял в Холивуд. Ужасно привързан към Лондон, костюмите на Севил Роу, комар и филмопроизводство. И към мен, разбира се. Той ме обожаваше.

— Изглежда е бил голям чешит.

Ксения само се усмихна, отпи от чая и си спомни с много обич и тъга своя баща, Виктор Александрович Фьодоров, починал, когато тя беше на двадесет и две години.

Продължиха да пият чай мълчаливо. Двете си допаднаха от пръв поглед, когато леля Бриджит ги запозна в Ню Йорк и от две години бяха приятелки, а от една — съквартирантки в Лондон. Макар да идваха от съвършено различни социални среди, двете се разбираха чудесно. Умееха да общуват и мълчаливо, знаеха как да се радват на компанията си.

— Знам, че си израсла с Тим, но беше ли влюбена в него? Като дете — попита Кейти.

Ксения кимна.

— О, да, бях. Обикнах Тим завинаги.

Кейти забеляза печал в очите на приятелката си и като разбра, че е напипала болно място, побърза да смени темата:

— Няма да повярваш. Мелъни ме запозна тази вечер с Кристофър Пламър. Той вечеряше в „Бръшляна“ и дойде да й каже добър вечер.

— Забележителен актьор — каза Ксения и като вдигна вежди, попита: — Да не би да участва в някоя от постановките й?

— Не знам, не мисля. — Кейти млъкна за миг, а после каза:

— Всъщност, тя предложи роля на мен.

— Сериозно? Каква?

— На Емили Бронте в „Шарлот и нейните сестри“.

— Това е супер, Кейти! Поздравявам те!

— Недей още! Не знам дали ще приема.

— Не знаеш ли? И защо да не знаеш? Би трябвало да се хвърлиш отгоре й като тигрица. — Ксения я погледна с недоумение, намръщи се и поклати глава. — И защо трябва да се колебаеш?

— Не съм сигурна, че ще се справя. Емили е англичанка. Аз съм американка и… — Кейти млъкна с тревожен вид.

— Не ставай смешна! — скастри я Ксения. — Разбира се, че ще се справиш! Ти си даровита актриса и много упорит труженик. Тази роля е тъкмо за теб, повярвай ми!

— Благодаря, но се чувствам страшно несигурна. Казах на Мелъни, че искам да преспя с идеята, а отговора си ще дам утре.

— Надявам се да е утвърдителен — отвърна бързо Ксения. — Трябва да приемеш. Слушай, никой не те кара още утре да подписваш договор. Винаги можеш да се измъкнеш, ако сметнеш, че е необходимо. Просто приеми за момента!

— Не мога да постъпя така. Няма да е честно спрямо Мелъни.

Ксения се изправи и започна да ходи напред-назад из кухнята, а изразът на очите й стана сериозен. Най-накрая спря до Кейти, сложи ръка на рамото й и каза:

— Виж какво ще направим. Утре сутринта се обаждаш на Мелъни Доусън и казваш, че приемаш! След това идваш с мен в Йоркшир! За няколко дни. Вземаме сутрешния влак от Кинг Крос за Херогейт! И ще отидем при Верити в Бъртън Лей Бърн. В петък или събота те закарвам в Хоуърт. Ще можеш да си общуваш с духа на Емили Бронте в ония диви, пусти хълмове, които тя толкова много обича и в които е прекарвала толкова много време с кучето си Кийпър. Ще се отбием в Блек Бул, където Бренуел се напивал до смърт, ще се разходим по уличките. Даже ще минем пеша през хълмовете до Топ Уидънз. Това е доста път, но си струва. Сега там има само руини, но се предполага, че това е прототипът за „Брулени хълмове“. Можем да прекараме час-два във викарията. Тя сега е музей и експозицията включва доста ръкописи, включително и на някои от ранните им творби, като например историите за Гондал и Енгриа, които са писали като деца. В духа на Байрон, много мелодраматични предтечи на зрялото им творчество. Не мислиш ли, че е великолепна идея?

— Да… — Кейти още се колебаеше.

— Чуй ме добре, Кейти Бърн! След като посетиш жилището им, видиш пустошта на хълмовете, намръщените бурни небеса, ще разбереш много по-добре същността на Бронте и преди всичко — на Емили. Мястото е толкова сурово и обрулено от вятъра, че неминуемо дава отражение върху тях, върху характерите им и в крайна сметка — върху творчеството им. Освен това, в библиотеката на Бъртън Лейбърн има купища книги, посветени на сестрите и тяхното творчество. Има какво да почетеш. Кажи да!

Кейти мълчеше.

— Хайде де, кажи да! — викна нетърпеливо Ксения.

Кейти бе трогната от поканата и накрая кимна.

— Наистина е чудесно от твоя страна да направиш това за мен. Но какво ще стане с работата ти? Нали трябва да организираш голямо тържество във връзка с милениума и доколкото разбирам, имаше трудности?

— И то какви — каза Ксения. — Още не бяхме намерили мястото. Тъкмо започвахме да откачаме двамата с Алън, когато някаква двойка от Ню Йорк внезапно отмени резервацията си точно за връх Нова година — щяха да правят годишнина от сватбата си. А сега решили да се развеждат! И ето ти го мястото за нашия клиент! Проблемът е решен. Алън се притесняваше за тематичната украса. Балната зала в „Плаза“ е твърде голяма за семейно тържество, но аз измислих подходяща тема.

— Каква?

— Предложих залата да се декорира като Зимния дворец в Санкт Петербург. Отначало той хранеше известни съмнения, но когато чу идеята ми, клиентката подскочи от възторг. Утре ще му звънна, за да кажа, да ме търси в Йоркшир, ако му трябвам. Най-хубавото е, че мога да свърша много неща по декора и в Бъртън Лейбърн — това място винаги ме е вдъхновявало. Когато го видиш, ще разбереш какво имам предвид.

Кейти изведнъж разбра, че Ксения изпитва остра нужда да отиде в къщата на своето детство. Личеше от внезапно появилата се върху бледите й бузи руменина, както и от пламъчетата в тези необикновени очи.

— Добре — каза Кейти. — Ще дойда с теб в Йоркшир.

— И ще приемеш ролята на Емили?

Кейти си пое дълбоко дъх.

— Добре! Ще кажа на Мелъни, че искам да я направя и че отивам в Йоркшир да подишам атмосферата… Винаги мога да се откажа, когато се върнем в Лондон.

Само през трупа ми, помисли си Ксения, но отмина репликата с мълчание.