Барбара Тейлър Брадфорд
Триумфът на Кейти Бърн (32)

Двадесет и девета глава

Найъл предложи да закара Кейти до болницата. Тръгнаха малко след девет часа. Както обеща телевизионният синоптик предната вечер, денят беше прекрасен: синьо, безоблачно небе, ярко слънце и никакъв сняг.

Когато излязоха от къщата, Найъл каза:

— Имам чисто нова кола. Да отидем с нея!

— Защо не. Каква е?

— Беемве. Много е хубава.

— О-хо, забогатяваме, а Найъл Бърн!

Брат й се разсмя.

— Абе не точно, ама това е много добра кола, най-добрата, а колите са единствената ми утеха в живота, ако мога така да се изразя. Освен това, тя е важна с оглед на бизнеса.

— Вече не караш ли пикап?

— Разбира се, че карам. Всеки ден. По обектите. Но когато отивам в Ню Йорк или Личфийлд, вземам колата.

Стигнаха до гаража, Найъл й отвори вратата и бързо мина от другата страна, за да седне и той на мястото си. Даде бавно назад и само след няколко секунди бяха на пътя за Уорън и разположения веднага след него Ню Престън.

Известно време мълчаха, после Кейти попита:

— Защо живееш още у дома, Найъл? Защо не си намериш собствено жилище?

— По много причини. Преди всичко, не искам да оставям мама и татко сами… Ти замина, Фин замина, а те имат нужда от някого около себе си, особено мама. Но има и друго…

— Като например?

Той я погледна с крайчеца на окото и се засмя.

— Животът с родителите осигурява закрила.

— Закрила? Срещу кого, за бога?

— Срещу жените.

Кейти се усмихна.

— Ти? Трябва ти закрила? Я не се занасяй!

Найъл се усмихна на свой ред и каза:

— Разбира се, че се нуждая от закрила. Не искам да ме вкарат в капана за цял живот. Нито в какъвто и да е капан.

— Значи нямаш никоя?

Той поклати глава и мълчаливо впери поглед в пътя пред себе си — явно не искаше да продължи този разговор.

— Но, Найъл — обади се Кейти, — ти си излизал с доста жени. Предполагам, че всички имат собствени жилища.

— Естествено, че имат.

Тя забеляза свенлива усмивка и бутна леко ръката му.

— Голям дявол си! Мама обаче положително би искала да те види задомен.

— Аз съм си задомен. С тях. И това им харесва.

— Тя би предпочела едно внуче.

— Че на теб какво ти е? Същото се отнася и за теб.

— Знам, но не съм срещнала човек, който наистина да ме заинтересува. За съжаление.

— Какво стана с оня, когото наричахме Лицето?

— Отдавна е забравен. Пък и той ще се жени.

— Ами, бори се за него!

— Значи, ще си останеш ерген?

— Да, защо не? Светът е пълен с ергени.

Кейти разбра, че темата не му се нрави и я изостави. Облегна се в удобното кожено кресло и се замисли за посещението при Карли. Всеки път стомахът й се свиваше, като в очакване на нещо неизвестно. А всичко е добре известно — просто нищо не се променя.

— О, Найъл, спри при цветарския магазин в Ню Милфърд! Трябва да й купя цветя.

 

 

Мъжът изхвърча срещу нея през летящите врати и за малко да я събори. Тя отскочи назад и изпусна букета в стремежа си да избегне сблъсъка. След като едва не я прегази, мъжът каза:

— О, извинете ме, много съжалявам! Ще събера цветята. — Той се усмихна неловко и клекна.

Кейти го гледаше и си мислеше, що за непохватен глупак е тоя.

Като се изправи, мъжът повтори:

— Много съжалявам! — Опита се да оправи обвивката на букета и добави: — Не биваше да тичам така, особено в болница!

— Прав сте! — отвърна Кейти, без да сваля очи от него.

Той отново се опита да се усмихне и подаде цветята с думите:

— Не са много смачкани.

Кейти пое букета и погледна цветята. Непознатият беше прав — нищо им нямаше.

Изведнъж мъжът възкликна:

— Господи! Вие сте Кейти Бърн!

— Да, аз съм — отвърна студено тя.

Той протегна ръка.

— Кристофър Саундърс.

Кейти нямаше избор. Стисна ръката му и каза:

— Но аз не Ви познавам.

— Така е. Аз обаче Ви гледах в една пиеса преди няколко години в Ню Йорк. Беше „Един лъв през зимата“. Вие играхте Елис.

— „Лъвът през зимата“ — поправи го Кейти. — А аз изпълнявах ролята на Алис.

— Видях и снимката ви в „Ню Йорк таймс“ преди седмица. Участвате в новата пиеса на Мелъни Доусън, пиесата за Шарлот Бронте.

Кейти кимна и понечи да продължи пътя си към стаята на Карли. Като стисна здраво букета, тя направи опит да заобиколи мъжа.

— Надявам се да видя някоя от предпремиерите.

— Да, добре — отвърна тя и кимна.

— Вие играете Емили. Обзалагам се, че не Ви е лесно. Тя и днес си остава голяма загадка, нали?

Кейти беше изненадана от тази забележка и за пръв път го погледна с интерес. Усмихна се.

— Да — промълви тя.

Той се усмихна в отговор. Широка, щедра усмивка, разкрила ослепително бели зъби, а кафявите му очи гледаха малко въпросително.

Погледът й се спря на тях и Кейти установи с изненада, че не може да го отклони. Мъжът беше много красив, някак си свеж и с вид на професор. Гледаше я така настойчиво, че тя се почувства неудобно.

Накрая каза:

— Трябва да тръгвам!

— О, да, разбира се. Аз ви задържам. Още веднъж моля за извинение, че едва не ви съборих. Ще Ви видя в театъра.

Тя мина край него и влезе през летящата врата. Тръгна бързо по коридора с мисълта, че у тоя човек има нещо смущаващо. Кристофър Саундърс. Името не й говореше нищо.

Една от младите жени в сестринската стая я позна и тръгна усмихната към нея.

— Здравейте, госпожице Бърн. Идвате при Карли, нали?

— Да, Джейн. Как е тя?

— Горе-долу, както обикновено. Да сложа ли цветята във вода?

— Благодаря. — Кейти се усмихна, даде й букета, след което отвори вратата на стаята. Беше изпълнена със светлина, а на шкафчето до стената имаше няколко вази с цветя.

Карли лежеше по гръб, а през носа й влизаше тънка сонда. Очите й бяха отворени, което понякога се случваше и Кейти надникна в тях с надеждата да съзре някакъв проблясък, някаква искрица живот. Но те бяха безжизнени, като очи на слепец. Тези огромни, красиви очи върху бледо лице, широко отворени, но нищо не виждащи, плашеха. Самото лице също бе напълно безизразно. То не живееше и почти не остаряваше.

Кейти седна на стола до леглото, остави на пода чантата, която носеше през рамо и протегна ръка за ръката на Карли. Беше студена и безжизнена. Кейти я погали и леко я стисна.

— Здрасти, Карли. Аз съм, Кейти. Пристигам от Ню Йорк. Исках да те видя, Карли, да ти кажа, че те обичам и че много ми липсваш. Страшно бих искала да ме чуваш. Може би го правиш.

Зад гърба й се разнесе шум и Кейти извърна глава в мига, в който Джейн влизаше с вазата.

— Ще ги сложа при другите — каза тя, остави вазата на шкафчето и излезе.

Кейти погледна Карли в лицето и продължи да й говори тихо и нежно:

— Вече сме в театъра, Карли, след като седмици наред работехме в репетиционна зала. Много е вълнуващо да стъпиш отново на сцена. Идната седмица започваме репетиции с костюми. Когато идвах при теб през декември, ти казах, че играя Емили Бронте. Втората главна роля. И то на Бродуей. Това, за което мечтаехме. Мама все повтаря, че най-после ще видя името си изписано със светлини. Жоржет Алисън и Харисън Джордън също. Те са звезди. А за мен още никой не е чувал.

Ако изключим Кристофър Саундърс, помисли си тя, като се помъчи да прогони от съзнанието си натрапчивия му образ. Като се наведе напред, тя погали бледото, безизразно лице и продължи:

— Пиесата ще се играе в театър „Етел Баримор“ на Четиридесет и седма улица. Малко над хиляда места. Представи си, Карли, хиляда души публика наведнъж. Как ми се иска да си сред тях!

Кейти се облегна, преглътна с мъка и затвори очи, като едва удържаше болката, готвеща се да я залее. Не беше само болка. Имаше и гняв, и чувство за безсилие. Там навън се шляе един мъж, който трябва да бъде наказан за това, което направи на Карли. И на Денис. Няма справедливост на тоя свят, мислеше си тя. Никаква!

Кейти се изправи на стола и заговори отново:

— Непрекъснато мисля за теб, Карли. Двете с Денис сте постоянно в съзнанието ми. Казах ти през декември, че взех тази роля и за трите ни. Много се двоумих, преди да реша, докато разбрах, че се страхувам от провал. И тогава си дадох сметка, че ако вие двете бяхте с мен, нямаше да се колебая нито миг. Един ден усетих, че всъщност сте с мен. В сърцето и мислите ми и ще си останете там винаги. Ксения ми помогна да взема това решение. Тя ще ви хареса много, Карли. Различна е от нас трите и все пак много ни прилича. Една от нас е. Тя е единствената ми приятелка за всички тия години откак вас с Денис ви…

Кейти спря. Гърлото й пак се сви.

Остана така дълго време, държеше ръката на Карли, галеше я, нежно я стискаше от време на време и говореше тихичко. Рецитира й малко Шекспир, защото Карли много обичаше творбите му и прошепна част от поемата на Емили Бронте „Студен в земята“.

Накрая замълча, стана и като се наведе, целуна Карли по бузата.

— Трябва да вървя, Карли, скъпа, но скоро ще дойда пак. — Преглътна сълзите си, вдигна чантата от пода и излезе, като затвори безшумно вратата след себе си. Остана за миг опряна на стената. Направи опит да се овладее, но сълзите й бликнаха неудържимо и тя зарови в чантата си за кърпичка.

— Зле ли Ви е?

Сепната, Кейти вдигна поглед и видя доктор Джеймс Нелсън на прага на друга стая с болничен картон в ръка. Бе се видяла с него за малко по Коледа. Беше нов в болницата на Ню Милфърд, оглавяваше неврологията. Отговаряше и за неврологичното отделение в приюта към болницата. Знаеше от майка си, че е тук от около година.

— Нищо ми няма, доктор Нелсън… — отвърна тя. Всеки път ми става зле като видя Карли така… в кома.

— Това е разбираемо, госпожице Бърн.

— Наричайте ме, Кейти, ако обичате! Всички ми викат така.

— Добре, благодаря ви!

Кейти се отдалечи от вратата на Карли и лекарят изравни стъпка с нея. Беше висок, с пясъчен цвят на косата, в средата на тридесетте и тя го хареса от пръв поглед. Сериозният му вид и спокойното, уверено държание внушаваха доверие.

Вървяха заедно по коридора към фоайето. Внезапно лекарят каза с равен глас:

— Знаете ли, Карли не е точно в кома!

Кейти замръзна на място. Той също спря.

Тя се обърна към него и го погледна в очите.

— Какво искате да кажете? — попита с внезапно изтънял глас.

— Карли е била в кома през първите пет-шест седмици след нараняването си — обясни лекарят. — След това изпада в състояние, което наричаме вегетативно. Оттогава през цялото време е в това състояние.

— За пръв път чувам! — възкликна Кейти. — Какво значи това? С какво е по-различно от кома?

— От медицинска гледна точка, човек е в състояние на кома, когато реакцията на очите, на гласа и на психомоторната реакция възлязат на осем или по-малко по коматозната скала на Глазгоу. Типично за такива пациенти е да остават през цялото време със затворени очи и никога да не идват в съзнание. Разбирате ли ме, Кейти?

— Да, дотук да.

— Сега, при вегетативно състояние, очите на пациента са често пъти отворени и цикълът заспиване — събуждане остава ненарушен. Пациентът обаче лежи безжизнен и с нищо не показва, че си дава сметка за присъствието на свои близки или за характера на окръжаващата го обстановка. Разбирате ли?

— Да, да!

— Добре. Между другото, терминът вегетативно състояние е въведен от лекарите Джанет и Плъм в Кралската болница за неврологични разстройства в Пътни, Лондон, за да дадат клинична диагноза, базирана върху наблюдения на болния. Нека го преведа на по-прост, лаически език. Думата вегетативен е избрана, за да изрази чисто физиологическо съществуване, или иначе казано — живот без усещания и мисъл. Сигурно разбирате всичко това, Кейти.

— Да, доктор Нелсън. Но има нещо, което бих желала да науча. Може ли Карли да бъде извадена от това вегетативно състояние?

— Не мога да предвидя подобен изход — отвърна Нелсън и поклати плава.

— А има ли случай някой да е излязъл от него?

— Не, доколкото ми е известно.

— Госпожа Смит знае ли, че Карли не е в същинска кома? — попита Кейти.

Докторът кимна.

— Обясних това на майка й миналата година. Казах горе-долу каквото и на Вас сега. Но тя изглежда смята, че Карли е в истинска кома и нищо не е в състояние да промени становището й.

— Разбирам. — Кейти прехапа устна и се замисли. След малко каза: — Не съм виждала госпожа Смит от много отдавна. Обадих й се през декември и оставих съобщение на телефонния секретар, но тя не ме потърси. Нито се е отзовала на многобройните обаждания на родителите ми. Знам, че майка ми се е сблъсквала с нея един-два пъти тук, в приюта. Не мога да си обясня защо не е споменала нищо пред нея за това състояние на Карли.

Джеймс Нелсън замълча, като се питаше същото. Накрая каза:

— Според мен, Кейти, госпожа Смит не разбира изобщо разликата. Тя просто смята, че Карли се намира в състояние на дълбока кома… — Той погледна младата жена и поклати безпомощно глава. — Признавам, че е малко странно.

— Благодаря за обяснението Ви, доктор Нелсън. Разбирам, че Карли е далеч от нас и състоянието й е ужасно, необратимо, но все пак звучи по-различно от истинската кома.

 

 

Кейти спря на стълбите пред болницата. Заслонила очи, тя търсеше с поглед Найъл, но беемвето не се виждаше. Беше толкова слънчево и топло, че тя приседна на ниската ограда, за да почака брат си. Знаеше, че няма да се забави. След миг върху нея падна някаква сянка и тя извърна леко глава, за да види Кристофър Саундърс, наведен над нея.

— Още веднъж здравейте — каза той, като я погледна с предишния любопитен поглед, а лицето му се озари от топлотата на широка усмивка. В очите му имаше весели пламъчета.

— Здрасти — промърмори Кейти, като си помисли, дали не се навърта наоколо в очакване да я срещне.

Сякаш прочел мислите й, той каза:

— Аз Ви чаках. Надявам се да не се сърдите, но исках да помоля още веднъж за извинение. Толкова съм непохватен. Можех да Ви нараня, както излетях през онази врата.

— Няма нищо — отвърна Кейти, като най-накрая успя да отлепи поглед от тези хипнотизиращи очи. Имаше нещо крайно настойчиво в присъствието на този мъж и това я обезпокои. Не искаше никой да я обсебва по такъв начин, най-малко един непознат.

— Надявам се, че човекът, при когото отивахте, няма нищо против поомачкани цветя и че се чувства добре — каза той, сякаш наистина въпросът го интересуваше.

Кейти въздъхна.

— Предполагам, че състоянието й никога няма да се подобри. А цветята не ги забелязва, доколкото знам. Но доктор Нелсън ми каза някои неща, които ме карат да се чувствам… по-малко притеснена за нея.

— Джейми е най-добрият лекар на света. Направо е гениален. Значи, става дума за неврологичен проблем?

— Да. Наричате го Джейми. Приятел ли Ви е?

— Да. Най-добрият. Заедно израснахме и заедно учихме в Ню Йорк. Тринити.

— О, разбирам. Затова сте дошъл. Или също бяхте на посещение?

— Не, донесох нещо на Джейми от Ню Йорк.

— А-ха.

— Съжалявам, че член на семейството Ви е болен — подхвана отново разговора Кристофър. — Това е много притеснително. Знам.

— Не е член на семейството, а най-добрата ми приятелка. Или поне беше, преди да я пребият жестоко и да изпадне в кома. Сега дори не ме познава.

— О, Господи, какъв ужас!

— Доктор Нелсън казва, че не е истинска кома, а състояние, което се нарича вегетативно. Но това е кажи-речи същото, доколкото тя продължава да няма връзка със света. И така ще бъде, докато е жива.

— Много съжалявам. — Кристофър отново прозвуча искрено и след малко продължи: — Как се случи? Жертва на нападение ли стана приятелката Ви?

Тя не отговори, а Кристофър приседна до нея на оградата и каза:

— Съжалявам. Не исках да се натрапвам.

— Беше пребита от долен психопат, до загуба на съзнание. А другата ми приятелка бе изнасилена и убита от същия тип, на същото място.

Кристофър я гледаше втрещен, а на лицето му се изписа ужас. Проговори след продължителна пауза:

— Наистина е ужасно! Много, много съжалявам! Сигурно Ви е невероятно трудно да живеете със съзнанието за нещо толкова страшно.

— Така е. Но поне съм здрава физически и психически. Не пострадах като тях.

Потънаха в мълчание. На никой от двамата не му се говореше. Известно време останаха така, всеки с мислите си.

Кейти не можеше да повярва, че е разказала за Карли и Денис на абсолютно непознат човек. Побесня от тази глупава недискретност, това сляпо доверяване на първия срещнат.

Кристофър Саундърс, от своя страна, обмисляше чутото. Питаше се, дали и тя е присъствала при тази случка, дали не е била наранена по някакъв начин, а след това оздравяла. Не посмя да зададе въпроса. Щеше му се да я покани за едно питие или още по-добре — обяд, но не смееше. Все пак тя се държа доста хладно в началото, прекалено резервирано. От друга страна, за малко не я прегази. Не му се искаше да каже неправилните думи и да развали всичко. Да развали какво? Та той дори не познаваше Кейти Бърн. Искаше му се обаче да не е така. Страшно му се искаше. Тя е като таралеж. А вътрешно дълбоко травмирана. Трябва много внимателен подход. Дано ми даде възможност. Така живо помнеше колко му хареса в оная пиеса преди години. Пиесата за семейство Плантагенет, любимите му исторически герои.

Кейти вдигна поглед към него и попита, ни в клин, ни в ръкав:

— Женен ли е доктор Нелсън?

— Не, не е. И аз не съм. А Вие?

— Не.

— Чуйте, Кейти… нямате нищо против да Ви наричам Кейти, нали?

— Не, всички ме наричат така.

— Какво ще кажете за по едно питие?

— Не пия.

— Кафе тогава? Или по-добре обяд?

— О, не. Не мога. Майка ми ме чака за обяд.

— Къде живеете? Мога ли да Ви откарам до Вас?

— Благодаря, много мило предложение, но ще ме вземат оттук. Ето го, идва. Беше ми приятно да поговоря с вас, Кристофър. Довиждане.

Скочи от оградата и забърза към беемвето, което тъкмо спираше пред тях.

Кристофър я последва по късата алея, изпълнен с разочарование. Не можеше да си прости, че постъпи като глупак. Повече от вероятно беше такава жена да не е свободна. Може да не е омъжена, но не може да няма приятел. Прекалено красива и даровита е, за да остане сама. Разочарованието му нарасна.

— Здрасти, Кристофър — викна Найъл като излезе от беемвето. — Не знаех, че се познавате със сестра ми, Кейти.

Докато се ръкуваха, Кристофър почувства как цялото му същество се изпълва с облекчение.

— Не се познаваме. Току-що се срещнахме в болницата. Бях при приятеля си, Джеймс Нелсън.

— Чувам, че е голяма работа — отбеляза Найъл. — Голям лекар.

— Още един път довиждане, Кристофър. Беше ми приятно — бързо изрече Кейти и се вмъкна в колата, като остави вратата да ги раздели.

Докато я затваряше, Кристофър каза:

— Приятелите ми ме наричат Крис.

— До скоро, Крис! — каза Найъл.

— До скоро, Найъл — отвърна Кристофър и отстъпи от бордюра, за да тръгне колата.

— Откъде познаваш Кристофър Саундърс? — попита Кейти, като погледна брат си.

— Правихме къщата на родителите му. Татко и аз. Възстановяване и преустройство.

— А-ха, разбирам. Къде живеят родителите му?

— Във Вашингтон. Купиха оня огромен хамбар на Джесика Ренард, който след това бе на племенницата й Пети. Полуразрушен, но скелетът и основите си бяха наред, а изгледът там е прекрасен, пък има и доста земя.

— Не е ли онова място, за което мислехме, че се обитава от духове?

— Точно то е — засмя се Найъл. — Би трябвало да го видиш сега, Кейти. Госпожа Саундърс има страхотен вкус. Великолепно стана.

— Целогодишно ли живеят тук? Или пътуват?

— По малко и от двете. Лете прекарват доста време тук. Но и пътуват. Имат апартамент в Ню Йорк.

— Ами Кристофър? Как се запозна с него?

— Той беше през цялото време тук. Връщаш ме четири години назад. Той и сестра му, Чарлън, дадоха доста идеи при проектирането.

— Значи и той живее в Ню Йорк?

— Не знам. — Найъл се намръщи. — Възможно е. Но нещо се говореше за работа в чужбина.

— С какво се занимава?

— Не знам. Нещо особено беше. Ей, Кейти, какво си ме заразпитвала за този човек? Да не си му хвърлила око?

— Не ставай глупак, Найъл Бърн!