Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лу Арчър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The moving Target, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране и разпознаване
Еми (2018)
Корекция и форматиране
meilanxold (2018)

Издание:

Автор: Рос Макдоналд

Заглавие: Подвижна мишена

Преводач: Анелия Иванчева

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: Английски

Издател: Select-ABC publishers

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: Полипринт АД, Враца

ISBN: 954-589-003-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3925

История

  1. — Добавяне

9

Когато се върнах обратно в бара, един млад мексиканец, облечен във фрак, се беше облегнал на пианото с китара в ръцете. Слабият му плачевен и самотен тенор пееше някаква испанска песен за тореадори. Пръстите му яростно удряха по струните. Мисис Естабрук беше изцяло погълната от изпълнението и почти не ми обърна внимание, докато сядах.

Тя шумно изръкопляска, когато песента свърши, и повика певеца с ръка.

— Ще изсвирите ли „Бабалу“, моля ви! — Тя му подаде един долар.

— Това е любимата песен на Ралф — каза тя. — Доминго я пее толкова хубаво. Във вените му тече истинска испанска кръв.

— Този ваш приятел, Ралф.

— Какво, Ралф?

— Той няма ли да се разсърди, ако разбере, че сте били тук с мен?

— Не ставайте смешен. Бих искала да ви запозная с него. Сигурна съм, че ще ви хареса.

— Той с какво се занимава?

— Може да се каже, че се е оттеглил в пенсия. Просто има много пари.

— Защо не се омъжите за него? Тя дрезгаво се изсмя.

— Нали ви казах, че съм омъжена. Не се безпокойте за него. Свързва ни само бизнесът.

— Не знаех, че се занимавате с бизнес.

— Казала ли съм нещо подобно? — Тя отново се изсмя, малко по-живо отпреди и смени темата. — Смешно е, че ми предлагате да се омъжа за Ралф. Ние и двамата сме женени за други хора. Въпреки това приятелството ни се намира на по-различно ниво. То е по-скоро духовно, нали разбирате.

Тя изтрезняваше пред погледа ми. Вдигнах чашата.

— За приятелството. На различно ниво.

Докато тя надигаше чашата си, аз направих знак на сервитьорката. Втората чаша я довърши.

Лицето й изведнъж се срина, сякаш от собствената си тежест. Погледът стана тъп и празен. Долната челюст провисна надолу и разкри контраста между яркочервените устни и бяло-розовата вътрешност на устната кухина. Тя с усилие събра устни и промълви:

— Не се чувствам добре.

— Ще ви заведа вкъщи.

— Много сте мил.

Помогнах й да стане. Сервитьорката задържа вратата отворена и изпрати мисис Естабрук с усмивка на съчувствие, докато аз бях удостоен само с един остър поглед. Мисис Естабрук залиташе по алеята и приличаше на старица, която беше излязла без бастунчето си. Помогнах й да раздвижи скованите си крайници и я помъкнах към колата.

Метнах я на седалката така, както се хвърля чувал с картофи. Главата й се намести в пространството между вратата и облегалката на предната седалка. Запалих двигателя и дадох газ в посока към Пасифик Палисейдс.

Подрусването на колата оказа известен съживителен ефект върху нея.

— Трябва да си ида вкъщи — унесено каза тя. — Знаете ли къде живея?

— Казахте ми.

— Утре сутринта трябва да ходя в онази каторга. По дяволите! Няма да седна да се тръшкам, ако оня ме изхвърли от продукцията. Имам си и други доходи.

— Изглеждате като делова жена — окуражих я аз.

— Вие сте мил човек, Арчър. — Лайтмотивът започваше да ме дразни. — Грижите се за една стара дрипа като мен. Едва ли ще ме уважавате, ако ви кажа откъде идват парите ми.

— Опитайте, ще видим.

— Не, няма да ви кажа. — Смехът й прозвуча дълбоко и зловещо. Стори ми се, че долавям лека ирония в полутоновете, но можеше и да си въобразявах. — Вие сте извънредно мило момче.

„Да“ — рекох си наум. Типичният американец, винаги готов да подаде ръка и да измъкне някого от калта.

Дамата отново се отнесе. Поне не говореше повече. Аз шофирах, потънал в мълчанието на среднощния булевард, в компанията на едно почти безжизнено тяло. В палтото от петниста кожа тя приличаше на спящо животно — нещо средно между престарял леопард и грохнала дива котка. Петдесет години бяха относителна старост, разбира се, но тя носеше отпечатъка на всички тези години и изпускаше лепкавата миризма на стари спомени. Беше ме заляла с порой от информация относно собствената си персона, но не и с това, което исках да узная, обаче вече едвам я издържах, за да мога да продължа. Бях убеден само в едно нещо, което тя нямаше нужда да ми казва: личността й не беше подходяща компания за Сампсън, както и за всеки друг наивник като него. Приятелите й бяха опасни: единият — груб, другият — подъл. Ако нещо се беше случило със Сампсън, тя трябваше да е в течение или скоро да го научи. Беше будна, когато спрях пред къщата.

— Закарайте колата в алеята. Моля ви, съкровище. Направих завой на пътя и подкарах нагоре по алеята.

Помогнах й да се изкатери по стъпалата и отключих с подадения ми ключ.

— Заповядайте! Тъкмо си мислех какво да предложа за пиене.

— Сигурна ли сте, че всичко е наред. Ами съпругът ви?

В гърлото й заклокочи подобие на смях.

— От години не живеем заедно.

Последвах я във вестибюла. В него цареше плътна тъмнина и властваха двете й миризми — мускус и алкохол, сякаш самата тя бе получовек-полуживотно. Почувствах хлъзгавия, намазан с нещо паркет под краката си и се запитах, дали няма да падне. В собствения си дом тя се движеше със сляпата акуратност на сомнамбул. Подуших следата и влязох в една стая, вляво от коридора, където тя запали осветлението.

Осветената стая нямаше нищо общо със зловещия червен будоар, който тя бе сътворила за Ралф Сампсън. Тя беше голяма и приветлива, дори и нощем зад спуснатите венециански щори. Мебелировката говореше за солидна позиция в обществото, по стените, там където нямаше лавици с книги, висяха репродукции от постимпресионизма; в единия ъгъл имаше радиограмофон, а в другия се издигаше камина, облицована с плочки, към която като допълнение стоеше масивна, резбована честърфийлдска маса. Единственото странно нещо в обзавеждането беше десенът на покривката върху масата и фотьойла под лампиона: на фона на бяло пусто небе блестяха пищни тропически растения, а измежду листата надничаха безразборно разпръснати очи. Мотивът се промени, когато се вгледах отблизо. Очите изчезваха и отново се появяваха. Настаних се върху част от тях.

Тя се беше надвесила над масичката с напитки в ъгъла до камината.

— Какво ще пиете?

— Уиски с вода.

Тя ми донесе чашата. Половината от съдържанието й се изплиска по пътя и остави следа от тъмни капки по светлозеления килим. Настани се до мен и диванът хлътна под тежестта на тялото й. Главата й се настани върху рамото ми. Забелязах няколко сиви кичура в косата й, вероятно пропуснати от фризьора.

— Не искам да мисля за нищо, искам само да пия — проточи тя. — Дръж ме да не падна!

Прегърнах я през раменете, които бяха широки почти колкото моите. Тя силно се притисна към мен. Усетих учестеното й дишане, което обаче постепенно замираше.

— Не се опитвай да правиш нещо с мен, съкровище. Тази вечер съм труп. Някоя друга може би…

Гласът й беше нежен, почти момичешки, но някак си замъглен. Замъглен като подводни отблясъци от младостта в очите й.

Те се затвориха. Малките венички по сбръчканите клепачи трепкаха в синхрон с биенето на сърцето. Крайчетата, обточени с извити тъмни мигли, бяха като останки от красотата и младостта й, които сякаш доказваха необратимата жестокост на падението й. Много по-лесно беше да изпитвам съчувствие към нея, когато спи.

За да се убедя, че беше така, внимателно повдигнах единия клепач. Бялото топче на окото се взираше в нищото. Измъкнах ръката си изпод тялото и го оставих да лежи на дивана. Гръдта й беше провиснала на една страна. Чорапите бяха набрани. Тя започна да хърка.

Влязох в съседната стая, затворих вратата зад себе си и запалих лампата. Тя освети една голяма маса от избелен махагон, гарнирана с ваза, пълна с изкуствени цветя, на едната стена имаше порцеланови лавици, а на срещуположната — резбован бюфет. Пред третата бяха подредени шест масивни стола. Загасих и влязох в кухнята, която светеше от чистота и беше добре оборудвана.

За миг се запитах дали не си бях изградил грешна представа по отношение на тази жена. Имаше много почтени астролози и тълпи от безобидни алкохолици. Нейната къща приличаше на стотици други в Лос Анджелис, всички прекалено типични, за да бъдат истински. Изключение правеха само огромният гараж и булдогът, който го охраняваше.

Банята бе облицована с плочки в пастелно синьо и се състоеше от квадратна вана в същата тоналност. Лавицата над мивката бе претрупана с лосиони, кремове, сенки за очи, пудра, луминал, нембутал и веронал. Задната част на мивката също беше препълнена с всевъзможни шишета и кутии, в съседство се намираха кошът за пране и тоалетното шкафче. Дрехите в коша бяха женски. В шкафчето имаше само една четка за зъби. Имаше и една самобръсначка, но липсваше крем за бръснене или каквато и да е друга следа, издаваща мъжко присъствие.

Спалнята, намираща се в съседство с банята, беше украсена с цветя и обзаведена в розово, цвета на предвоенните сантиментални мечти. Върху нощното шкафче лежеше книга за звездите. Дрехите в гардероба бяха женски и повечето от тях носеха емблемите на големите магазини „Сакс“ и „Магнин“. Бельото и нощниците, подредени в чекмеджетата, бяха прасковени и бонбонено сини, а връзките им — черни.

Разрових оплетеното кълбо от чорапи във второто чекмедже и най-сетне открих причината за необичайното излъчване на къщата. Причината се състоеше от редица тънки пачки, стегнати с ластик. Пачките всъщност бяха пари в банкноти по пет и десет долара. Повечето бяха стари и омазнени. Ако и останалите пачки приличаха на тази, която разгледах, то на дъното на чекмеджето лежаха около осем или десет хиляди долара.

Стъпил здраво на краката си, аз гледах всичките тези пари. Чекмеджето в спалнята едва ли бе най-доброто място за съхранение. Но поне беше по-сигурно от банката, където човек трябва да декларира доходите си.

Пронизителният звън на телефона наруши тишината и ми припомни стърженето на зъболекарска бормашина. В следващия момент то докосна нерва и аз скочих. Не забравих да затворя чекмеджето, преди да се запътя към помещението с телефона. Жената в хола продължаваше безмълвно да лежи.

Сложих вратовръзката си пред устата и вдигнах слушалката.

— Ало!

— Мистър Трой? — беше женски глас.

— Да.

— Фей вкъщи ли е? — Речта беше къса и накъсана. — Бети е.

— Няма я.

— Чуйте, мистър Трой. Преди един час Фей си е тръгнала от „Валерио“. Била е с един мъж, който може да се окаже ченге. Казал, че щял да я води вкъщи. Знам, че не бихте искали той да се навърта наоколо, когато дойде камионът. А знаете каква е Фей, когато се напие.

— Да — рекох и реших да рискувам. — Къде се намираш сега?

— В „Пиано“ естествено.

— Ралф Сампсън там ли е?

Отговорът бе едно хлъцване от изненада. За миг тя запази мълчание. Откъм слушалката се чуваше шум от говорещи хора и тракане на чинии. Вероятно се обаждаше от ресторант.

Тя си възвърна гласа.

— Защо ме питате? Отдавна не съм го виждала.

— Къде е той?

— Не знам. С кого говоря? Мистър Трой?

— Да, аз съм. Оставам да чакам Фей. — Затворих.

Топката, която служеше за дръжка на входната врата, бавно се завъртя зад гърба ми. Застинах с телефонната слушалка в ръка и гледах като хипнотизиран към нея, докато тя бавно се въртеше и отразяваше светлината от хола. Вратата рязко се отвори и в очертанията й се появи мъж в светъл шлифер. Сребристата му глава беше без шапка. Той влезе вътре като актьор, който излиза на сцената, и силно блъсна вратата с лявата си ръка. Дясната се намираше в джоба на шлифера. Джобът беше насочен към мен.

Обърнах се към него.

— Кой сте вие?

— Знам, че не е учтиво да се отговаря на въпроса с въпрос. — В гласа му се долавяше далечен акцент, родом от Южна Англия, избледнял с течение на времето. — Но вие кой сте?

— Ако това е обир…

Тежестта в джоба му ме гледаше безмълвно. Тонът му стана по-настоятелен.

— Зададох ти един прост въпрос, приятелче. Дай ми прост отговор.

— Името ми е Арчър — отговорих. — Използвате ли синка, когато си миете косата? Една моя леля казваше, че се получавал много добър резултат.

Лицето му не трепна. Гневът му се концентрира в по-отчетливото произнасяне на думите.

— Не обичам излишното насилие. Моля те, не го предизвиквай!

Вдигнах поглед към върха на главата му и видях лъскавия скалп, обграден от грижливо сресаната коса.

— Вие ме ужасявате — рекох. — Един поиталианчен англичанин е като самия дявол.

Но пистолетът в джоба беше едно малко и мощно охладително съоръжение, което изстудяваше антрето. Очите му се превърнаха в късчета лед.

— С какво си изкарваш хляба, мистър Арчър?

— Продавам застраховки. Хобито ми е да издирвам убийци.

Извадих портфейла си, за да му покажа картата си.

— Не, дръж ръцете си така, че да мога да ги виждам. И си дръж езика зад зъбите, ако обичаш.

— С удоволствие. Едва ли ще ви продам застраховка. Вие не представлявате интерес с този пистолет, дето го размахвате из Лос Анджелис.

Думите преминаха покрай ушите му и го оставиха невъзмутим.

— Какво търсиш тук?

— Изпратих Фей до дома й.

— Приятел ли си й?

— По всяка вероятност. А вие?

— Тук аз задавам въпросите. Какво възнамеряваш да правиш сега?

— Тъкмо щях да повикам такси и да си ходя.

— Май че ще е най-добре да побързаш — рече той. Вдигнах слушалката и се обадих на такситата. Той безшумно ме приближи. Лявата му ръка се разходи по гърдите ми, опипа под мишниците и слезе надолу към ханша и хълбоците. Радвах се, че оставих пистолета в колата, но мразех допира на ръката му. Имах чувството, че ме опипва хермафродит.

Той направи крачка назад и ми показа оръжието си — никелиран револвер от тридесет и втори или тридесет и осми калибър. Започнах да изчислявам какви са шансовете ми да го ритна и да му отнема пистолета.

Тялото му едва забележимо се стегна и дулото ме фиксира като око.

— Не — рече той. — Стрелям бързо, мистър Арчър. Нямаш никакъв шанс. Сега се обърни!

Аз се обърнах. Той подпря гърба ми с пистолета в областта на бъбреците.

— Към спалнята!

Поведе ме към осветената спалня и ме накара да застана с лице към вратата. Чух бързите му стъпки и звука от отварянето и затварянето на чекмеджето. Пистолетът отново ме подпря отзад.

— Какво търсеше тук?

— Не съм влизал в тази стая.

Фей запали лампата.

— Къде е тя.

— Отпред в стаята.

Той ме отведе в стаята, където лежеше мисис Естабрук, отчасти закрита от честърфийлдската маса. Тя бе изпаднала в дълбок вцепенен сън и изглеждаше като умряла. Устата й беше отворена, но вече не хъркаше. Едната й ръка висеше към пода и приличаше на преяла бяла змия.

Той я погледна с презрение. Презрението беше такова, каквото среброто можеше да изпитва към подпухналата плът.

— Не може да разбере, че ликьорът не й понася.

— Сменихме няколко кръчми — рекох. — Водихме интелектуален разговор.

Той остро ме изгледа.

— Естествено. За какво си се повлякъл с дрипа като тази?

— Говорите за жената, която обичам!

— Моята съпруга. — Лекото трепване на ноздрите доказа, че лицето му можеше и да се движи.

— Наистина ли!

— Не съм ревнив, мистър Арчър, но те предупреждавам да стоиш далеч от нея. Не съм от толерантните. В последно време и някои от съдружниците й са по-малко толерантни.

— И те ли са толкова разговорливи като вас?

Той ми показа дребните си правилно подредени зъби и внезапно смени позата. Торсът му се приведе и повлече със себе си и главата, която лъсна под лампата. Имаше отвратителен вид, беше като зло момче, което криеше пъргавината и нетърпеливостта си зад маската на възрастен. Той превъртя пистолета на пръста си като сребърно колелце и отново го насочи към гърдите ми.

— Те имат навика да се изразяват другояче. Ясен ли съм?

— Идеята ви е ясна като кладенчова вода. — По гърба ми течеше студена пот.

В улицата изсвири кола. Той отиде към вратата и я отвори. Вън беше по-топло.