Рос Макдоналд
Подвижна мишена (10)

10

— Радвам се, че получих поръчка — каза шофьорът. — Иначе трябваше да имам празен курс. Преди вас имах повикване от Малибу. Четири свини отиваха на плажно увеселение. Едва ли ще помиришат водата.

В задната част на купето беше задушно като в оранжерия.

— Трябваше да чуете как говореха тези жени. — Той намали скоростта при знака стоп на „Сънсет“. — Обратно към града ли отиваме?

— Почакайте! Той спря.

— Известно ли ви е заведение, наречено „Пиано“?

— „Дивото пиано“ ли? — отвърна той. — Намира се в Уест Холивуд. Някакъв вертеп, доколкото знам.

— Кой е собственикът?

— Не съм виждал счетоводните им книги — отвърна безгрижно той и говорът му премина в ръмжене. — Там ли искате да ви закарам?

— Защо не — рекох, — нощта е още млада.

Излъгах го. Нощта беше стара и студена и едва долавях биенето на сърцето й. Гумите изсвириха протяжно като вой на изгладнели котки върху мокър от мъглата покрив. Неоновите светлини по „Стрип“ страдаха от безсъние.

В „Дивото пиано“ нощта също не беше млада, но тук я поддържаха с изкуствено дишане. То се намираше на една лошо осветена улица, свито между редици от стари двуетажни къщи, разделяни от боклучиви алеи. На фасадата липсваше надпис, нямаше я и остъклената витрина. Входът беше означен от гипсов свод, имитиращ кафяво дърво, но по краищата беше започнал да си възвръща оригиналния цвят. Над него стърчеше тесен балкон с перила от ковано желязо, чийто прозорец бе закрит от плътна завеса.

Един негър портиер, облечен в униформа, изникна под свода и дойде да отвори вратата на таксито. Платих на шофьора и го последвах навътре. В слабата светлина, струяща през вратата, забелязах, че платът на синьото му сако беше доста изтъркан. Дръжката на кафявата кожена врата беше почерняла от съприкосновението с безброй потни ръце. Тя се отвори към едно дълбоко и тясно помещение, което приличаше на тунел.

Един друг негър, облечен като келнер, с преметната през ръката кърпа, ме посрещна на вратата. На фона на синята светлина, струяща от стените, устните му, разтегнати в усмивка, изглеждаха с цвят на индиго. Стените бяха украсени с рисунки на сини голи фигури в различни пози. От двете им страни бяха подредени маси с бели покривки. Една жена свиреше на пианото, поставено върху ниска платформа в отдалечения долен край на залата. През димната завеса тя изглеждаше нереално, беше като механична кукла със сръчни ръце и изпънат неподвижен гръб.

Подадох шапката си на момичето, което седеше на гардероба, и помолих за маса в близост до пианото. Келнерът се втурна стремително пред мен, кърпата му се развя като перо на шапка и всичко това, за да ми създаде илюзията, че тук се работи с пълна пара. Не беше вярно. Две трети от масите бяха празни. Останалите бяха заети от двойки. Мъжете принадлежаха към измета, който уважаващите себе си заведения, отдавна бяха отпратили да си ляга. Между тях имаше и слаби, и дебели, но на фона на синята светлина всички те имаха рибешки лица, от които гледаха очички на стриди.

Компаньонките им в по-голямата си част изглеждаха като платени или желаещи да бъдат платени. Разпознах две-три блондинки, които бяха кабаретни танцьорки. Лицата им бяха застинали в невинни усмивки, сякаш се мъчеха да спрат хода на времето.

В заведението преобладаваха застаряващите жени, чиито пневматични тела щяха да ги задържат над водата най-много още година-две. Тези жени се трудеха усилено с ръце, езици и очи. Ако изпаднеха от нивото на „Дивото пиано“, ги чакаха още по-ужасяващи места за препитание.

Едно момиче мексиканка с отегчено жълтеникаво лице седеше самотно на съседната до моята маса. Тя ме погледна за миг и отново извърна глава.

— Скоч или бърбън, господине — попита келнерът.

— Бърбън с вода. Аз ще ги смеся.

— Да, господине. Имаме и сандвичи. Сетих се, че бях гладен.

— Един сандвич със сирене.

— Много добре, господине.

Гледах към пианото и се питах дали не бях твърде буквален. Жената, която нарече себе си Бети, каза, че е на пианото. На фона на неравномерното жужене от говорещи хора, дрезгавият й глас внасяше лек меланхоличен контрапункт. Пръстите на пианистката се движеха по клавишите с фатална настойчивост, сякаш пианото свиреше само, а тя трябваше да се държи за него. Напрегнатите и разголени рамене бяха слаби и остри. Смолистата й коса се беше разляла между тях и те се белееха като преспи. Лицето не се виждаше.

— Здравей, красавецо. Ще ме почерпиш ли?

До стола ми се беше изправило мексиканското момиче. Тялото й, със закръглени рамене и тесен ханш, се огъваше като камшик. Късата рокля й подхождаше така, както биха подхождали дрехи на дивачка. Тя се опита да се усмихне, но скованото й лице не беше тренирало това изкуство.

— По-скоро бих ви купил чифт очила.

Тя знаеше, че това трябваше да е казано на шега, и това беше всичко.

— Ти си смешно момче. Обичам смешните момчета. Гласът й беше гърлен и пресилен, друг не би трябвало и да се очаква от едно сковано лице.

— Няма да ви се харесам, но ще ви почерпя.

Тя раздвижи очи, като с това целеше да изрази удоволствие. Очите бяха плътни и неподвижни като късчета смола. Ръцете й ме обгърнаха и ме разтърсиха.

— Харесвам те, смешнико. Кажи нещо смешно!

Тя не ме харесваше и аз не я харесвах. Наведе се дълбоко, за да мога да надникна в деколтето й. Гърдите й бяха малки и твърди с остри напъпили зърна. Ръцете и горната устна бяха обрасли с черни косми.

— За второ ще ви поръчам малко хормони.

— Това нещо за ядене ли е? Много съм гладна. — За илюстрация тя оголи белите си изгладнели зъби.

— Защо не си хапнете малко от мен?

— Ти се подиграваш — сърдито отвърна тя, но ръцете й продължаваха да ме опипват.

Появата на келнера ми даде възможност да се освободя. Върху таблата той носеше малък сандвич, поставен в чиния, чаша вода, чаена чаша с един пръст уиски на дъното, празен чайник и чаша с някакво питие, което по телепатия беше предназначил за момичето.

— Това прави шест долара, господине.

— Моля!

— Два долара за питиетата, господине. Два долара за сандвича.

Повдигнах горната филийка на сандвича и погледнах парченцето сирене. То беше тънко като златен лист и почти толкова скъпо. Подадох банкнота от десет долара и оставих рестото на масата. Примитивната ми събеседничка изпи плодовия си сок, хвърли поглед на четирите долара и отново затършува по тялото ми.

— Имате много страстни ръце — казах аз, — само че аз чакам Бети.

— Бети ли? — Тя хвърли един черен поглед на презрение към гърба на пианистката. — Но Бети е артистка. Тя няма да иска да…

Един жест довърши изречението.

— Искам единствено Бети.

Устните й се събраха и в образувалата се дупка се показа езикът й, сякаш се готвеше да се изплюе. Повиках келнера и поръчах чаша за жената на пианото. Когато се обърнах към мексиканката, нея вече я нямаше.

Келнерът ме посочи с пръст, докато поставяше чашата върху пианото, и пианистката се извърна. Овалното й лице беше малко и деликатно изваяно, но изглеждаше измъчено. Очите й притежаваха неопределен цвят и изражение. Тя не направи опит да се усмихне. Поклатих глава, като знак да се присъедини към мен. Тя кимна отрицателно и отново се надвеси над клавишите.

Наблюдавах ръцете й, които си проправяха път сред изкуствената джунгла на буги-вугито. Музиката ги следваше на големи крачки, които отекваха по металната почва. Почти виждах сянката на великана и долавях учестеното му дишане. Стана горещо.

Тя смени мелодията. Лявата й ръка барабанеше в областта на басовете, докато дясната поде ритъма на блус. Тя започна да пее с твърд, дрезгав глас, който страхливо взимаше високите тонове, но успяваше да бъде вълнуващ по свой си начин:

Мозъкът ми е в стомаха.

Сърцето ми се е качило в устата.

Искам да отида на север.

Нозете ми сочат на юг.

Изпаднала съм в психоматичен блус.

Докторе, докторе, докторе.

Анализирайте мозъка ми.

Съживете ме, докторе.

Докторе, облекчете болката ми.

Изпаднала съм в психоматичен блус.

Тя редеше думите на песента с декадентска интелигентност. Не ми харесваше, но заслужаваше по-добра публика от жужащата зала зад гърба ми. Изръкоплясках на финала и поръчах още една чаша за нея.

Тя дойде с чашата си до масата ми и седна. Тялото й приличаше на танагрова статуетка, малко и перфектно изваяно, а възрастта му беше съсредоточена някъде в диапазона между двадесет и тридесет години.

— Изглежда, харесвате музиката ми — установи тя.

Тя наведе чело и ме погледна изпод веждите с отработения маниер на жена, която се гордее с очите си. Набраздените кафяви ириси гледаха отнесено и объркано.

— Трябва да свирите на Петдесет и първа улица.

— Не мислете, че не съм била там. Но вие май отдавна не сте я посещавали. Мястото страшно западна.

— Тук нямате възможност да заработвате, много. Стените ще се срутят всеки момент. Вижда се и с просто око. Кой е собственикът?

— Един мъж, когото познавам. Имате ли цигара?

Поднесох й запалената цигара и тя смукна дълбоко. Лицето й несъзнателно очакваше нечия поддръжка и леко се намръщваше, когато такава липсваше. Тя беше като бебе на неопределена възраст, което усилено сучеше от празна бутилка. Краищата на ноздрите й бяха бледи и бели като сняг, а това не беше фройдистка грешка.

— Казвам се Лу — казах. — Май съм слушал нещо от вас.

— Името ми е Бети Фрайли.

В думите й прозвуча нотка на съжаление, едва доловимо като тънкия черен ръб на пощенска картичка. На мен името не ми говореше нищо, но на нея вероятно да.

— Спомних си. — Вече лъжех по-смело. — Вие бяхте излезли в принудителна почивка, Бети.

Всички птиченца, замесени в афери с кокаин, носеха печата на лош късмет.

— Може отново да го повторя. Две години в бялата килия без пиано. Оказа се, че конспираторът бил някакъв свирач. Всичко, което можеха да докажат, беше, че имах нужда от това. Казаха, че ме прибират за мое добро. По-скоро — за тяхното. Имаха нужда от реклама, а моето име бе известно. Вече не е, а ако някога реша да откажа навика, то няма да е с помощта на федералните агенти. — Устните й се свиха около влажния, изцапан с червило край на цигарата. — Две години без пиано.

— Добре се справяте за момиче, което дълго не е свирило.

— Така ли мислите? Да ме бяхте чули в Чикаго, когато бях на върха. Качвах пианото до гредите на тавана и се люлеех на клавишите. Сигурно сте слушали записите ми?

— Кой не ги е слушал.

— Намирате ли ги такива, каквито ви ги описах?

— Прекрасни са. Луд съм по тях.

Страстното пиано не ми беше по вкуса и май попрекалих с думите или преигравах възхищението.

Горчивината от устата й премина в погледа и гласа.

— Не ви вярвам. Назовете едно заглавие!

— Отдавна беше.

— Хареса ли ви моят „Джин Мил блус“?

— Да — отвърнах с облекчение. — Правите го по-добре от Съливан.

— Вие сте лъжец, Лу. Никога не съм записвала това парче. Защо искате да ме накарате да говоря толкова много?

— Харесвам музиката ви.

— Да, да. Вие сигурно сте от тези, дето не могат да разпознаят и една нота. — Тя се вгледа настойчиво в мен. — Нищо чудно, ако сте някое ченге. Не приличате много на тях, но има нещо в начина, по който гледате на нещата, изисквате ги, но не ги харесвате. Имате очи на ченге, очи, които обичат да гледат как страдат хората.

— Успокойте се, Бети. Още сте твърде разстроена. Не обичам човешкото страдание, но съм ченге.

— Наркотици ли? — Лицето й пребледня в див ужас.

— Нищо подобно. Аз съм частно ченге. Не искам нищо от вас. Просто ми хареса музиката ви.

— Лъжете! — Ужасът и обзелият я страх я караха да шепне. Гласът й звучеше като пращене на сухи листа.

— Вие бяхте този, който вдигна слушалката у Фей и се представи за Трой. Какво си мислите, че търсите?

— Един човек на име Сампсън. Само не ми казвайте, че не сте чували за него. Чували сте.

— Изобщо не го познавам.

— По телефона твърдяхте друго.

— Добре. Виждала съм го да идва тук, както всеки друг. Трябва ли заради това да му бъда бавачка? Защо дойдохте при мен? Той е просто един от обичайните посетители.

— Вие дойдохте при мен. Не помните ли?

Тя се наведе към мен и ме заля с магнетично презрение.

— Махайте се оттук и стойте настрана!

— Оставам.

— Така си мислите. — Тя махна с бялата си ръка към келнера, който дотича начаса. — Извикай Пъдлър. Тази шушумига тук е частно ченге.

Той ме погледна с известна несигурност в очите на фона на синьо-черното си лице.

— Успокой се — казах аз.

Тя стана и се запъти към вратата зад пианото.

— Пъдлър!

Всички глави в залата се извърнаха по посока на гласа.

Вратата зейна широко и от нея излезе мъжът с червената риза. Малките му очички тревожно зашариха из помещението в търсене на суматоха.

Тя ме посочи с пръст.

— Изведи го навън и го обработи! Той е ченге и искаше да ме разпитва.

Имах време да побягна, но бях твърде съсипан. Три бягства бяха прекалено много за един ден. Излязох насреща и насочих удара си към набития мухльо.

Улучената глава се люшна назад. Опитах с дясната ръка. Той я хвана за лакътя и се раздвижи.

Тъпоумните му очи се облещиха. Имах странното чувство, че не ме позна. Един юмрук се намести в корема ми. Свалих гарда. Следващият се стовари върху врата, под ухото ми.

Краката ми се опряха в ръба на платформата с пианото. Стоварих се отгоре му. Съзнанието ме напусна в съпровода на фалшиво издрънчаване, което потъна в огромна сянка.