Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лу Арчър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The moving Target, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране и разпознаване
Еми (2018)
Корекция и форматиране
meilanxold (2018)

Издание:

Автор: Рос Макдоналд

Заглавие: Подвижна мишена

Преводач: Анелия Иванчева

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: Английски

Издател: Select-ABC publishers

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: Полипринт АД, Враца

ISBN: 954-589-003-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3925

История

  1. — Добавяне

3

Магистралата навлезе в Санта Тереза откъм долния край, близо до морето. Пропътувахме около една миля в бедняшкия квартал, изпъстрен от полусрутени колиби и олющени магазини, с мръсни пътеки на мястото на тротоарите, в чиито прахоляк играеха бели и цветнокожи деца. Недалеч от главната улица се намираха няколко туристически хотела, опасани от неоновите реклами като украса на торта от картон, редици от мексикански къщи, боядисани в червено, и две-три долнопробни кръчми, в които се веселеше простолюдието. Половината от хората по улицата имаха ниския ръст на индианци и кафеникави лица, сякаш бяха от марокен. След Кабрильо каньон обстановката тук ме караше да се чувствам като извънземен, а кадилакът беше космическият кораб, който се носеше над повърхността.

Феликс зави наляво по главната улица, като остави морето зад гърба ни. Докато се изкачвахме нагоре, улиците се променяха. Мъже в пъстри ризи и летни костюми и жени в панталони и различни по дължина блузи, които подчертаваха различни по вид коремни части, влизаха и излизаха от вратите на испанските магазини и от вратите на административните сгради. Никой не поглеждаше към планините, надвесени над града, но те бяха там и присъствието им караше всички да изглеждат смешни.

През цялото време Тагърт седеше мълчаливо, а красивото му лице бе застинало в безизразна гримаса.

— Как ви се вижда градът? — попита ме той.

— Никак. А на вас?

— Не е най-приятното място, където бих си похарчил парите. Хората идват тук, за да умират, както правят слоновете. В следващия момент обаче продължават да живеят, ако това може да се нарече живот.

— Да можехте само да го видите преди войната. Сега е супер оживено в сравнение с онова време. Тогава тук имаше само богати стари дами, които кътаха продоволствените си купони, пестяха парите си и режеха от заплатата на помощник-градинаря.

— Не знаех, че познавате града.

— Работих по някои случаи заедно с Бърт Грейвс по времето, когато беше областен прокурор.

Феликс паркира колата срещу боядисан в жълто гипсов свод, през който се влизаше във фоайето на една административна сграда. Той отвори пред мен стъклената врата.

— Кабинетът на мистър Грейвс е на втория етаж. Може да вземете асансьора.

— Аз ще чакам отвън — каза Тагърт.

Кабинетът на Грейвс рязко контрастираше с неугледната стаичка в съда, където той се готвеше за делата си. Интериорът на чакалнята бе изпълнен в бледозелен цвят и светло дърво. Русата секретарка със спокойни зелени очи, която дооформяше общото впечатление, се обърна към мен.

— Имате ли уговорена среща, господине?

— Кажете на мистър Грейвс, че Лу Арчър е тук.

— Той е зает в момента.

— Ще почакам.

Седнах в един фотьойл и се замислих за Сампсън. Белите пръсти на русото момиче се движеха пъргаво по клавишите. Намирах се все още в този нереален свят, гонеше ме умора и бях нает да търся човек, за когото все още не можех да си изградя представа. Петролен магнат, който общува с преподобни отчета и се напива до смърт. Извадих снимката от джоба си и отново разгледах лицето му. Видя ми се уморено.

Вътрешната врата се отвори пред гърба на стара дама, която кимаше енергично и говореше на висок глас. На главата си носеше избеляла шапка, каквато би могла да намери на плажа, но върху часовника, забоден на копринената розова блуза, искряха диаманти. Грейвс вървеше след нея. Тя го убеждаваше, че е много умен. Да, умен и грижовен. Той се правеше, че слуша. Изправих се. Като ме видя, той ми намигна над шапката.

Шапката излезе и той се върна в чакалнята.

— Радвам се да те видя, Лу.

Не ме потупа по рамото, но хватката му беше все така здрава. Въпреки това годините го бяха променили. Липсата на коса бе оголила челото му от двете страни, а малките сиви очи бяха заобиколени от мрежата на ситни бръчици. Тежките, избръснати до синьо, бузи висяха от двете страни на челюстта. Мисълта, че той беше само с пет години по-възрастен от мен, не ми беше приятна. Но Грейвс бе избрал трудния път към славата, а това състарява хората.

И аз му казах, че се радвам да го видя. Истина си беше.

— Трябва да са минали шест или седем години — каза той.

— Горе-долу. Вече не се ли занимаваш с дела?

— Не мога да си го позволя.

— Ожени ли се?

— Не още. Има инфлация. — Той се усмихна. — Как е Сю?

— Питай адвоката й. Не харесваше компанията ми.

— Съжалявам, Лу.

— Няма нужда. — Смених темата. — Имаш ли работа в съда?

— От края на войната не. В град като този хората не обичат да плащат с парите си.

— Но някой все пак плаща.

Погледът ми многозначително огледа стаята. Спокойното русо момиче се усмихна.

— Това е само фасада. Продължавам да се боря за залъка. Но междувременно се научих как да съветвам стари дами. — Усмивката му беше кисела. — Заповядай, Лу!

Вътрешният кабинет беше по-просторен, прохладен и богато обзаведен. На двете свободни стени висяха картини. Останалите две бяха заети от библиотеката. До своето масивно бюро Грейвс изглеждаше по-малък.

— Какво стана с политиката? — попитах. — Доколкото си спомням, гласеше се да ставаш губернатор.

— Кампанията в Калифорния се провали. Така или иначе, беше ми писнало от политика. Бях комендант за две години на един град в Бавария. По време на окупационния режим.

— В Карпетбагер, нали? Аз бях в разузнаването. Да кажеш нещо за Ралф Сампсън?

— Говори ли с мисис Сампсън?

— Да. Рядко ми се е случвало нещо подобно. Но все още не мога да схвана накъде бие. А ти?

— Ще ти кажа. Всъщност аз я накарах да те повика.

— Защо?

— Защото Сампсън се нуждае от закрила. Човек като него, с пет милиона в банката, не би трябвало да се излага на подобни рискове. Той е алкохолик, Лу. Състоянието му се влоши, откакто синът му загина, и понякога се опасявам, че е на път да се побърка напълно. Тя разказа ли ти за Клод — онзи образ, на когото е подарил ловната си хижа?

— Да, преподобния отец.

— Клод не изглежда опасен, но следващият може и да бъде. Добре познаваш Лос Анджелис. Там не е безопасно място за един стар пияница като Сампсън.

— Да, знам. Няма защо да ме убеждаваш. Но мисис Сампсън изглеждаше убедена, че той е заминал да се весели.

— Аз я наведох на тази мисъл. Тя не би харчила пари, за да го пази.

— Но ти го правиш.

— С нейните пари. Аз съм само негов адвокат. Не отричам, че старчето ми е симпатично.

„И се надявам да му стана зет“ — добавих мислено аз.

— Тя каква сума би одобрила?

— Колкото кажеш. Петдесет на ден, отделно разходите.

— Нека бъдат седемдесет и пет. Обичам точните неща.

— Шестдесет и пет. — Той се усмихна. — Длъжен съм да защитавам интересите на клиента си.

— Няма да споря. Може и да не опрем до парите, ако Сампсън се разхожда някъде с приятели.

— Проверил съм ги. Той няма много приятели по тези места. Ще ти дам списък с имена, но ако питаш мен, това е губене на време. Можеш да го използваш само като последна надежда. Истинските му приятели са в Тексас. Там той прави парите си.

— Ти май гледаш сериозно на нещата — казах аз. — Защо не извършиш още една стъпка и не уведомиш полицията?

— Опитваш се да отхвърлиш ангажимента ли?

— Нещо такова.

— Не мога да го направя, Лу. Ако полицията го открие по мой сигнал, ще бъда уволнен начаса. А и подозирам, че може да е с жена. Миналата година го открих в един публичен дом в Сан Франциско.

— Ти какво търсеше там?

— Него.

— Работата все повече намирисва на развод — казах аз. — Въпреки че мисис Сампсън твърдеше, че нещата не стоят така. Все още нито мога да схвана интригата, нито да разбера мисис Сампсън.

— Не се и надявай. Познавам я от години и все още не мога да я разгадая. Не знам как да се държа с нея. Дръж ме в течение, ако откриеш нещо деликатно. Тя има няколко движещи мотива, между които са и алчността, и суетата. Трябва да ги имаш предвид, когато работиш с нея. Наистина не желае развод. Би предпочела по-скоро да изчака и да наследи парите му — поне половината от тях. Миранда ще вземе другата.

— Тази мотивация винаги ли определя поведението й?

— Откакто се омъжи за Сампсън и откакто я познавам — да. Преди това се бе опитала да прави кариера — танци, рисуване, моден дизайн. Не показа особен талант. Известно време беше любовница на Сампсън, докато накрая той остана последният й пристан и се ожениха. Оттогава минаха вече шест години.

— А как се случи злополуката с краката й?

— Падна от един кон, който се мъчеше да обязди, и удари главата си в един камък. Оттогава не може да ходи.

— Миранда смята, че не желае.

— Говорил си с Миранда? — Лицето му грейна. — Прекрасно дете, нали?

— Несъмнено — изправих се. — Поздравления!

Той се изчерви и не отговори. Никога не бях виждал Грейвс да се изчервява. Почувствах се неловко.

Докато ме изпращаше в асансьора, той ме попита:

— Тя каза ли нещо за мен?

— Нито дума — процедих аз.

— Тя е прекрасно дете — повтори той. На четиридесет години бе пиян от любов.

В мига, в който стигнахме до колата, изтрезня за секунда. На задната седалка до Алън Тагърт седеше Миранда.

— Тръгнах след вас. Реших и аз да дойда в Лос Анджелис. Здрасти, Бърт.

— Здравей, Миранда.

Той я погледна с наранен поглед. Тя гледаше Тагърт. Тагърт гледаше в неопределена посока. Тримата образуваха триъгълник, който не бих нарекъл равностранен.