Рос Макдоналд
Подвижна мишена (12)

12

Когато слязох отново в града, часовникът показваше десет. Питър Колтън седеше зад бюрото в кабинета си. Беше ми полковник, докато служех в разузнаването. Влязох през вратата от матирано стъкло, той остро ме изгледа иззад купчината полицейски доклади и бързо наведе очи, за да ми покаже, че не бях добре дошъл. Колтън работеше като старши следовател в районната прокуратура и беше човек на средна възраст с късо подстригана коса и огромен нос, който приличаше на обърната надолу предна част на скутер. За кабинет му служеше една варосана стая с един-единствен прозорец с метална рамка. Настаних се неудобно в един стол с твърда облегалка, опрян до стената.

След известно време той насочи носа си към мен.

— Какво се е случило с това, което поради липса на подходяща дума бих нарекъл лице?

— Събирах доказателства.

— И сигурно искаш да арестувам съседа побойник. — Усмивка изкриви надолу ъгълчетата на устните му. — Оправяй се сам с проблемите си човече, освен ако нямаш нещо и за мен.

— Захарно петле — кисело отвърнах аз — и три пакетчета дъвки.

— Опитваш се да подкупваш силите на закона с три пакетчета дъвки? Нима не знаеш, че живеем в атомния век, приятелю? В три пакетчета дъвки се съдържа достатъчно количество първична енергия, за да направи всички ни на парчета.

— Остави това. Доказателството беше едно пощуряло пиано.

— И ти си мислиш, че нямам друга работа и ще тръгна да обуздавам с оръжието си някакво разярено пиано. Или ще седна да поставям водевил с един пропаднал, разведен детектив в главната роля? Добре де, изплюй камъчето. Знам, че отново си дошъл да искаш нещо срещу нищо.

— И аз ще ти дам нещичко. Може да стане така, че то да се окаже най-голямото разкритие в кариерата ти.

— И естествено искаш нещо в замяна.

— Дребна работа — съгласих се аз.

— Я да чуя разказа ти. С двадесет и пет думи.

— Времето ти не е чак толкова ценно.

— Пет — каза той и подпря с палец носа си.

— Съпругът на клиентката ми е напуснал летище Бърбанк онзи ден с една черна лимузина, чийто собственик е неизвестен. Оттогава се води изчезнал.

— Двадесет и пет.

— Млъкни! Вчера тя получава писмо, написано от него, с което той иска сто бона в банкноти.

— Не може да има толкова много пари. Поне не в банкноти.

— Има. Те ги имат. Това на какво ти прилича?

Той беше извадил от горното ляво чекмедже на бюрото си една купчина листа от циклостил и ги преглеждаше в бърза последователност.

— Отвличане? — отнесено каза той.

— И на мен ми мирише на нещо такова. Носът ми е все още твърде чувствителен. Какво пише в последната сводка?

— През изминалите седемдесет и два часа не са били регистрирани кражби на черни лимузини. Хората, които притежават лимузини, си ги пазят. Онзи ден, казваш. В колко часа?

Запознах го с подробностите.

— Да не би клиентката ти да е от бавно загряващите?

— Тя обича дискретността.

— Но не и съпруга си. Няма да е зле да ми кажеш името й.

— Чакай малко. Казах ти, че искам две неща. Първо, работата не бива да се разгласява. Клиентката ми не знае, че съм тук. Освен това човекът ми е нужен жив, а не мъртъв.

— Това е голям залък за моята уста, Лу.

Той беше станал и крачеше напред-назад, като затворен в клетка мечок.

— Опитай се да откриеш нещо в официалната информация. Иначе ще го изпусна. Междувременно можеш да направиш още нещо.

— За теб ли?

— За себе си. Започни да проверяваш агенциите за коли под наем. Това второ. На трето място идва „Дивото пиано“.

— Достатъчно — той плесна с ръце. — Ще чакам официалния доклад, ако изобщо има такъв.

— Някога да съм ти подхвърлял погрешна следа?

— О, колкото искаш, но сега няма да навлизаме в детайли. Не мислиш ли, че малко преувеличаваш?

— Не виждам защо трябва да си измислям историйки?

— Защото това е един евтин и лесен начин, който ти спестява много ходене. — Очите му се свиха в две интелигентни сини цепки. — В областта е пълно с агенции за коли под наем.

— Бих се заел с тази работа, но ми се налага да замина. Тези хора живеят в Санта Тереза.

— И как се казват?

— Мога ли да ти имам доверие?

— Малко.

— Сампсън — казах аз. — Името на човека е Ралф Сампсън.

— Чувал съм за него. Сега разбирам историята със стоте бона.

— Работата е там, че не можем да бъдем сигурни какво точно му се е случило. Трябва да чакаме.

— Ти го каза. — Той се обърна на пети и застана до прозореца и каза, обърнал гръб на стаята. — Спомена нещо за „Дивото пиано“.

— Това беше, преди да кажеш, че все гледам да търся лесното.

— Само не ми казвай, че наранявам чувствата ти.

— Просто ме разочароваш — отвърнах аз. — Аз ти говоря за дело, свързано със сто бона в наличност и още пет милиона в капиталовложения, а ти си седнал да се пазариш за един ден от ценното си време.

— Аз не работя само за себе си, Лу. — Той внезапно се обърна. — Дуайт Трой замесен ли е в тази работа?

— Кой — попитах аз — е Дуайт Трой?

— Отрова, разпределена на порции. Той е собственик на „Дивото пиано“.

— Мислех, че има закони срещу подобни заведения. И срещу хора като него. Извини ме за невежеството.

— Значи в крайна сметка знаеш кой е той?

— Ако това, че той е един беловлас англичанин, е достатъчно да знам.

Колтън поклати глава.

— Срещал съм го веднъж. Той размаха пистолета си пред мен по някаква работа. Оставих го на мира. Нямах право да му отнемам оръжието.

Колтън неохотно размърда рамене.

— Отдавна се опитваме да го пипнем. Той е хитър и чевръст. Не се увлича много в рекета, а когато козовете му се износят, сменя заниманието. В началото на тридесетте хвърчеше нависоко и търгуваше с алкохол, но постепенно и този бизнес замря. Оттогава има върхове и спадове. За известно време въртеше някакво заведение за хазарт в Невада, но местният синдикат го принуди да се оттегли. Подочух, че оттогава печалбите му значително са намалели, но все още изчакваме, преди да го приберем на сухо.

— Докато чакате — казах с тежка ирония, — може да затворите „Дивото пиано“.

— Затваряме го на всеки шест месеца — изръмжа той. — Да го беше видял на какво приличаше преди последната акция. Тогава се казваше „Райнстоун“. На горния етаж имаше огледален прозорец, през който воайори и мазохисти надзъртаха в стая, където една жена налагаше с камшик мъж. Имаше и други изпълнения от този род. Сложихме край на това.

— Кой беше собственик тогава?

— Една жена на име Естабрук. И какво стана с нея? Дори не я дадоха под съд. — Той гневно изпуфтя. — Нищо не мога да направя при подобни условия. Не съм политик.

— Нито пък Трой е такъв — казах аз. — Знаеш ли къде живее?

— Не. Аз те питах за него, Лу.

— Да, така е. Отговорът е отрицателен. Но и той, и Сампсън донякъде са се движили в една и съща среда. Няма да е лошо, ако поставиш свой човек в „Дивото пиано“.

— Ако намеря някой свободен. — Той неочаквано се насочи към мен и постави ръка на рамото ми. — Ако отново срещнеш Трой, не го предизвиквай да вади патлака си. Вече са го предизвиквали.

— Не и аз.

— Да — каза той. — Хората, които са се опитали, са мъртви.