Рос Макдоналд
Подвижна мишена (14)

14

Отидох да седна на дивана до Миранда, в ъгъла на стаята. Тя отказваше да ме погледне в очите.

— Сигурно си мислите, че сме ужасни — каза тя. — Да се обиждаме така пред други хора.

— Вие изглежда имахте основателна причина за това.

— И аз самата не знам. Има моменти, в които Илейн може да бъде много мила, но тя винаги ме е мразела. Боб беше нейният любимец. Той беше мой брат.

— Този, който е загинал във войната ли?

— Да. Той беше всичко това, което аз не бях. Силен, уравновесен и каквото и да правеше го правеше добре. Наградиха го с „Морският кръст“ посмъртно. Илейн боготвореше земята под краката му. Дори се питах дали не беше влюбена в него. Но, разбира се, всички ние го обичахме. Откакто той загина и откакто дойдохме да живеем тук, семейството се промени. Татко се побърка, Илейн пое нещата в свои ръце с тази нейна престорена парализа, а аз се чувствам изцяло объркана. Ето че пак започнах да говоря много.

Тя грациозно извърна към мен главата си. Устните й бяха тръпнещи и меки, а големите зелени очи — замъглени от тъга.

— Не се притеснявайте.

— Благодаря ви — тя се усмихна. — Тук няма с кого да разговарям. Преди си мислех, че съм щастлива и осигурена с всички тези пари зад гърба си. Бях една арогантна малка кучка и може би още съм такава. Обаче научих, че парите могат да ви отдалечат от хората. Тук ние не участваме в светския живот на Санта Тереза, нито пък усещаме близостта на Холивуд — просто нямаме никакви приятели. Предполагам, че не бива да виня Илейн за това, но тя настоя да се преместим тук по време на войната. Сгреших и като напуснах училище.

— Кое училище посещавахте?

— „Радклиф“. Не бях особено блестяща, но в Бостън имах много приятели. Миналата година ме изключиха заради прояви на неподчинение. Можех да се върна обратно. Щяха да ме приемат отново, но бях твърде горда, за да се извинявам. И твърде арогантна. Въобразявах си, че ще мога да заживея с татко. Той също се опита да бъде мил с мен, но не се получи. Той от дълго време не се разбира с Илейн. В тази къща винаги е имало напрежение. А ето че сега и с него се случи нещо.

— Ще го върна обратно — казах аз. — Трябваше да кажа нещо утешително. — Но вие все пак имате приятели. Ето Алън и Бърт например.

— Алън всъщност не се интересува от мен. Мисля, че по някое време имаше нещо, но сега не ми се говори за него. А Бърт Грейвс не ми е приятел. Той иска да се ожени за мен и това е различно. Не можете да се отпуснете с човек, който иска да се жени за вас.

— По всичко личи, че ви обича.

— Зная, че ме обича. — Тя вирна закръглената си горделива брадичка. — Ето защо не мога да се отпусна с него. Той ме отегчава.

— Искате прекалено много, Миранда. — И аз говорех прекалено много, като някой излязъл от романите на Майлс Стандиш. — Нещата невинаги вървят добре, колкото и да ги насилвате. Вие сте една романтична егоистка. Някой хубав ден ще слезете на земята, но ще се ударите толкова силно, че може да си счупите врата. Или вашето самолюбие, но и в двата случая ще ви е от полза.

— Казах ви, че бях една арогантна кучка — бодро и с лекота каза тя. — Диагнозата ви заплаща ли се?

— Не бъдете арогантна с мен сега. Вече се проявихте като такава.

Тя широко разтвори очи с престорена сериозност:

— Имате предвид вчерашната ми целувка ли?

— Не твърдя, че не ми хареса. Но това ме влудява. Ненавиждам, когато ме използват за постигане на лични цели.

— И какви бяха моите зловещи цели?

— Не са зловещи. Детински истории. Можехте да измислите по-сполучлив начин, за да привлечете вниманието на Тагърт.

— Не се занимавайте с него! — Тонът й беше остър, но после отново стана мил. — Наистина ли ви влуди?

— И още как.

Обгърнах с ръце раменете й и доближих устни до нейните. Те бяха полуотворени и горещи. Тялото й беше свежо и стегнато. Нямаше съпротива. Нито пък отговор.

— Сега доволен ли сте? — попита тя, когато отслабих хватката.

Надзърнах в големите зелени очи. Те ме гледаха спокойно и невинно, но по повърхността им пробягваха тъмни сенки. Питах се какво се криеше под тези морски дълбини и колко време трябваше да мине, за да се покаже на повърхността.

— Това погъделичка самолюбието ми. Тя се засмя:

— Май погъделичка само устните ви. Има червило по тях.

Изтрих устата си с носната кърпичка.

— На колко години сте?

— На двадесет. Достатъчно голяма за вашите зловещи цели. Наистина ли мислите, че постъпвам като дете?

— Вие сте жена. — Неволно огледах тялото й — закръглена гръд, тънка талия, заоблен ханш, стегнати, стройни бедра. Тя се смути. — Това води до известна отговорност.

— Знам — в гласа й прозвуча угризение. — Не трябваше да се изхвърлям по този начин. Вие сте врели и кипели в този живот, нали?

Това също беше детински въпрос, но аз отговорих с подобаваща сериозност:

— Дори предостатъчно. Всъщност животът ми преминава в наблюдение на живота.

— А аз не съм видяла достатъчно. Съжалявам за постъпката си. — Тя внезапно се наведе към мен и леко ме целуна по бузата.

Почувствах се странно, защото това беше целувка, каквато една племенница би дала на вуйчо си. Какво пък, бях по-голям от нея с цели петнадесет години. Странното усещане се изпари. Бърт Грейвс беше по-голям с двадесет години.

Откъм алеята се чу шум от кола и миг по-късно къщата се раздвижи.

— Това сигурно е Бърт — каза тя.

Когато той влезе в стаята, и двамата бяхме седнали на прилично разстояние един от друг. Въпреки това той ми хвърли бърз, въпросителен и леко огорчен поглед, а после бързо възстанови контрол над лицето си. Между веждите му се очертаха няколко тревожни бръчици. Видя ми се недоспал. Това обаче не му пречеше да се движи бързо, уверено и почти безшумно за човек с неговия ръст. Тялото му, изглежда, приветстваше изникналата работа. Той поздрави Миранда и се обърна към мен:

— Какво ще кажеш, Лу?

— Носиш ли парите?

Той измъкна кожената чанта, която здраво стискаше под мишницата си, отключи я и изсипа съдържанието на масичката — малко повече от дузина продълговати, опаковани в кафява хартия, пакети, привързани с червен канап.

— Сто хиляди долара — каза той. — Хиляда банкноти по петдесет и петстотин по хиляда. Бог знае какво ще правим с тях.

— Засега ги сложи в сейфа. Нали в къщата има такъв?

— Да — намеси се Миранда. — В кабинета на татко е. Комбинацията е върху бюрото.

— Има и още нещо. Трябва да се осигури защита за парите и за хората в тази къща.

Грейвс ме погледна с парите в ръка.

— Ами ти за какво си?

— Аз няма да съм тук. Нека дойде някой от хората на шерифа. Те нали са за това.

— Мисис Сампсън няма да ми позволи да ги извикам.

— Ще ти позволи. Тя иска да известиш полицията за случая.

— Господи! Вразумила се е. Отивам да прибера това и ще се обадя по телефона.

— Иди лично при тях, Бърт.

— Но защо?

— Защото — казах аз — подушвам, че са замесени и вътрешни хора. Някой в къщата може да се поинтересува от разговора.

— Водиш ме по точки, но схващам за какво говориш. По писмото се вижда, че те твърде добре познават обстановката, а това може и да не са научили от Сампсън. Разбира се, ако предположим, че „те“ съществуват и че Сампсън е бил отвлечен.

— Ще работим по това предположение, докато нещата вземат друг обрат. И, моля те, накарай ченгетата да пипат внимателно. Не можем да си позволим да ги уплашим, ако не искаме Сампсън да умре.

— Разбирам. Но ти къде ще бъдеш?

— Този плик носи клеймо от Санта Мария. — Реших да не му показвам другия плик. — Има възможност да го открия, заплетен в някакви нечисти сделки. Отивам там.

— Не съм чувал да поддържа делови отношения с някого от този град. Но сигурно си струва да провериш.

— Проверихте ли във фермата? — Грейвс се обърна към Миранда.

— Тази сутрин говорих с управителя. Нищо не са чували за него.

— Каква е тази ферма? — попитах аз.

— Татко притежава една ферма от другата страна на Бейкърсфийлд. Отглежда зеленчуци. Но едва ли ще отиде там, още повече при тези вълнения.

— Земеделските работници стачкуват — поясни Грейвс. — Това продължава с месеци, а имаше и сблъсъци. Неприятна история.

— Може ли нещата да имат някаква връзка помежду си?

— Съмнявам се.

— Знаете ли — каза Миранда, — той може да е в Храма. Последния път, когато беше там, писмата му носеха щемпел от Санта Мария.

— Храмът ли? — Един или два пъти, откакто се заех с този случай, имах чувството, че прекрачвах границата между реалното и нереалното. Това беше характерно за човек, който работи в Калифорния, но вече започваше да ми дотяга.

— Храмът в Облаците, мястото, което той подари на Клод. В началото на пролетта татко прекара там няколко дена. Намира се в планините на Санта Мария.

— А кой е този Клод? — попитах аз.

— Разказах ти за него — каза Грейвс. — Свещеникът, на когото Сампсън подари планината. Хижата там прилича на храм.

— Клод е измамник — каза Миранда. — Носи дълга коса, не подстригва брадата си и говори като лоша имитация на Уолт Уитман.

— Вие била ли сте там? — попитах аз.

— Закарах Ралф догоре, но когато Клод започна да говори, си тръгнах. Не го издържам. Той е един мръсен, дърт козел с гръмовен глас и най-отвратителните очи, които някога съм виждала.

— Какво ще кажете да ме заведете дотам сега?

— Добре. Отивам да си сложа един пуловер.

Устните на Грейвс безшумно се раздвижиха, сякаш искаха да протестират. Той тревожно я гледаше, докато тя отиваше към вратата.

— Ще я върна жива и здрава — казах му. По-добре да си бях замълчал.

Той се извърна към мен с наведена като на бик глава — голям и все още твърде силен мъж. Беше напрегнал и двете си ръце, а те завършваха със здрави юмруци.

— Чуй ме, Арчър — промълви той с равен глас. — Изтрий червилото от бузата си или аз ще ти го изтрия!

Опитах се да скрия неудобството си с усмивка.

— Ще те надвия, Бърт. Имам голям опит в обуздаването на ревниви мъжкари.

— Може би. Стой далеч от Миранда, иначе ще смачкам красивата ти физиономия!

Потърках белязаната от Миранда буза.

— Тя не е виновна.

— Да, сигурно ти и мисис Сампсън сте си разменяли целувчици? — Той горчиво се засмя. — Не ме будалкай!

— Миранда беше, но не сме си разменяли целувки. Беше потисната, поговорихме и тя ме целуна. Не е влагала никакъв смисъл. Просто приятелска целувка.

— Бих искал да ти вярвам — несигурно отвърна той. — Знаеш какви са чувствата ми към Миранда.

— Тя ми каза.

— Какво ти каза?

— Каза ми, че си влюбен в нея.

— Доволен съм, че го е разбрала все пак. Бих искал да говори с мен, когато е потисната. — Той кисело ме попита: — Как го постигаш, Лу?

— Нямам желание да ти ставам съветник по сърдечните проблеми. Със сигурност ще те заблудя. Но въпреки това, ще ти дам един малък съвет.

— Давай!

— Успокой се — рекох. — Просто се успокой! Натоварени сме с отговорна работа, която ще вършим заедно. Не представлявам заплаха за любовта ти и нямам намерение да бъда. И тъй като съм откровен, ще ти кажа, че и Алън Тагърт не е. Той просто не се интересува от нея.

— Благодаря ти — каза той пресилено с пресипнал глас. Бърт не беше от мъжете, които лесно доверяват интимни подробности. Той жално добави: — Тя е толкова по-млада от мен. Тагърт е млад и красив.

Откъм коридора се чу шляпане на крака и на вратата като по поръчка изникна Тагърт.

— Някой случайно да извика името ми?

Той беше почти гол, ако не се смятаха мокрите бански гащета, с широки рамене, тесен ханш и дълги бедра. С мократа накъдрена черна коса и небрежната си усмивка той с успех би могъл да позира като млад гръцки бог. Бърт Грейвс го погледна недружелюбно и бавно процеди:

— Тъкмо казвах на Арчър, че ви намирам за красив.

Усмивката леко се сви, но запази очертанията си върху лицето.

— Звучи ми като нескопосан комплимент, но какво от това. Здравей, Арчър, нещо ново?

— Не — рекох. — Аз пък успокоявах Грейвс, че Миранда не ви интересува.

— Прав сте — безгрижно каза той. — Тя е хубаво момиче, но не е за мен. А сега, ако ме извините, ще отида да се облека.

— С удоволствие — отговори му Грейвс. Но аз го повиках:

— Почакайте! Имате ли оръжие?

— Да, чифт пистолети — 32-ри калибър.

— Заредете единия и го носете със себе си, ясно ли е? Навъртайте се около къщата и дръжте очите си отворени! И внимавайте да не хабите патрони напразно.

— Знам си урока — любезно отговори той. — Очаквате ли неприятности?

— Не, но ако нещо се случи, трябва да имате готовност. Ще направите ли каквото ви казах?

— Разбира се.

— Не е лошо момче — каза Грейвс, след като той си отиде, — но не издържам да го гледам. Странно — никога преди не съм изпитвал ревност.

— А бил ли си влюбен?

— Досега не ми се е случвало.

Той стоеше с приведени рамене, явно натежали от фаталност, възторг и отчаяние. Грейвс беше влюбен за пръв и последен път. Дожаля ми за него.

— Кажи ми — попита той — защо Миранда беше потисната? Заради случилото се с баща й ли?

— Отчасти да. Страда, че семейството се разпада. Май има нужда от солиден гръб.

— Това ми е известно. Това е една от причините, поради които искам да се оженя за нея. Има и други, разбира се, но не съм длъжен да ти давам обяснения.

— Не — казах. После се осмелих да задам невинния въпрос:

— Парите ли са едната от тях? Той остро ме погледна:

— Миранда няма собствени пари.

— Но ще има, нали?

— Ще има естествено, когато умре баща й. Писал съм му завещанието и знам, че тя ще получи половината. Нямам нищо против парите, но — тъжно се усмихна той — не съм търсач на богати наследници, ако това имаш предвид.

— Не, разбира се. Тя може да получи тези пари по-рано, отколкото очаква. Старецът се е движил в тъмни и странни среди в Лос Анджелис. Той споменавал ли ти я някоя мисис Естабрук. Фей Естабрук. Или за мъж на име Трой?

— Ти познаваш Трой? Що за човек е той?

— Стрелец — отговорих. — Чух, че е извършил няколко убийства.

— Това не ме учудва. Опитах се да кажа на Сампсън да стои далеч от него, но той го харесваше.

— Познаваш ли го?

— Преди няколко месеца Сампсън ме запозна с него в Лос Анджелис. Тримата пообиколихме някои места и много хора го познаваха. Поне всички крупиета го познаваха, ако това може да се нарече препоръка.

— Не, не може. Но и той самият е бил собственик на подобно заведение в Лас Вегас. Занимавал се е с много работи. Не мисля, че отвличанията са под достойнството му. По какъв начин Трой се е сближил със Сампсън?

— Имах впечатлението, че той работеше за Сампсън, но не бях сигурен. Той е странна риба. Той гледаше как аз и Сампсън залагахме, но сам не правеше нищо. Онази нощ загубих цяла хилядарка. Сампсън спечели четири.

— Може би Трой е пазил поведение — казах аз.

— Възможно е. От този кучи син ме побиват тръпки на отвращение. Мислиш ли, че той има пръст в тази работа?

— Опитвам се да разбера — рекох. — Бърт, Сампсън нуждае ли се от пари?

— За Бога, не! Той е милионер.

— Защо тогава си има работа с такъв престъпник като Трой?

— Годините са натежали върху плещите му. Парите му текат като река от Тексас и Оклахома. Как да не се отегчиш. Сампсън печели пари с лекота, както аз ги губя с лекота. Той намира щастието си в правенето на пари, а аз съм щастлив, когато ги губя.

Той замлъкна, когато в стаята нахлу Миранда.

— Готова съм — каза тя. — Не се тревожи за мен, Бърт.

Тя го погали по рамото. През разкопчаното й светлокафяво палто се виждаха гърдите й, скрити под пуловера, но издадени напред като оръжие, които говореха за полуспотаено желание и полурастяща заплаха. Беше разпуснала косите си и ги беше сресала назад. Лицето й предизвикателно се накланяше към неговото.

Той леко и нежно я целуна по бузата. Отново изпитах съжаление към него. Бърт беше силен и интелигентен мъж, но застанал до нея в деловия си раиран костюм, изглеждаше малко старомоден. Малко изморен и остарял, за да има сили да обуздае кобилка като Миранда.