Рос Макдоналд
Подвижна мишена (4)

4

Ние се издигнахме с духащия откъм сушата вятър, прелетяхме над летището и набрахме височина по посока на юг към пролома в планинската верига. Под нас Санта Тереза се разстилаше в подножието на планината като пъстра географска карта, пристанището с лодките приличаше на ведро със синкава вода, в което някой беше пуснал бели хартиени корабчета. Въздухът беше ясен. Върховете се издигаха стремително нагоре и бяха застинали, сякаш в очакване да ги докосна. Когато ги подминахме, въздухът стана по-студен и пред нас се разкри дивата пустош на планинските простори, чийто край се губеше на петдесет мили до линията на хоризонта.

Самолетът леко се наклони и зави към морето. Той имаше четири места и беше екипиран за нощни полети. Седях на задната седалка. Миранда се беше настанила отпред, от дясната страна на Тагърт, с поглед, закован върху ръката, хванала спокойно лоста за управление. Той сякаш изпитваше гордост от умението си да поддържа курса умерен и плавен.

Попаднахме в низходящо въздушно течение и пропаднахме с около хиляда стъпки^[1]. Лявата й ръка се вкопчи в коляното му. Той не реагира.

Това, което бе очевидно за мен, вероятно бе явно и за Албърт Грейвс. Ако Тагърт пожелаеше, Миранда щеше да му принадлежи телом и духом. Грейвс си губеше времето и стремително се носеше към жалко унижение.

Познавах го достатъчно, за да прозра мотивите му. Миранда олицетворяваше всичко, за което бе мечтал — пари, младост, свежа моминска гръд, пленителна красота. Той я бе набелязал сред целите си и трябваше да я има. Целият му живот бе изтъкан от набелязване на цели и постигането им.

Грейвс бе син на фермер от Охайо. Когато станал на четиринадесет години, баща му загубил фермата и не след дълго починал. Бърт поел издръжката на майка си, като работил цели шест години във фабрика за автомобилни гуми. След смъртта й постъпил в колеж и излязъл оттам като Фи Бета Капа^[2]. Преди да навърши тридесет години, защитил степен по право в Мичиганския университет. Работил една година в адвокатската корпорация на Детройт и решил да се установи на Запад. Дошъл в Санта Тереза, защото никога не бе виждал планини и не бе плувал в море. Баща му таил надежда да се премести един ден в Калифорния и Бърт осъществил мечтата на американеца от Средния запад — тя обаче включваше и дъщерята на тексаски петролен милиардер.

Мечтата беше непокътната. Той бе работил твърде много и не бе имал време да се занимава с жени. Заместник областен прокурор, градски прокурор, областен прокурор. Подготвяше делата си с такава страст, сякаш полагаше основите на обществото. Всичко това ми беше известно, защото му помагах. Един съдия в щатския Върховен съд бе определил работата му като пример за перфектна юридическа дейност. И сега, на четиридесет, Грейвс най-сетне реши да превземе крепостта.

Той щеше сам да се изкатери по стената или тя щеше да се срути от само себе си. Тагърт размърда крака си, сякаш гонеше досадни мухи. Самолетът смени посоката си, но бързо се върна към курса. Миранда отмести ръката си.

По лицето на Тагърт изби гневна червенина, която се разля до ушите му; той натисна лоста и започна да се изкачва нагоре и все нагоре, сякаш искаше да я остави зад себе си и да остане съвсем сам насред небето. Термометърът на покрива падна под 40° по Фаренхайт. На осем хиляди стъпки отдолу, вдясно, се виждаше Каталина. След още няколко минути завихме наляво към Лос Анджелис, който все още изглеждаше като белезникаво петно.

Аз се провикнах, за да заглуша шума от двигателя:

— Ще можете ли да се приземите в Бърбанк? Искам да задам няколко въпроса.

— Точно това смятах да направя.

Залялата ни гореща вълна подсказа започналото спускане към долината. Жегата се стелеше като фин прах над камарите от боклуци и мръсните предградия, през нейната мараня колите изглеждаха смалени и пъплеха по улиците и булевардите като уморени буболечки. Невидимата бяла прах навлезе в ноздрите ми и пресуши гърлото ми. Винаги когато се завръщах в града, дори и след половиндневно отсъствие, бивах посрещан от същото неизменно усещане за пресъхване в гърлото.

Диспечерът на такситата пред летището се отличаваше по сребристите ленти, зашити на ръкавите на ризата му на червени райета. Жълтата фуражка бе прикрепена почти вертикално върху задната половина на главата, обрасла със сива коса. Редуването на слънчеви дни и ругатни по негов адрес го бе моделирало със свадливо, червендалесто лице и спокоен поглед.

Той си спомни за Сампсън, когато му показах снимката.

— Да, този мина оттук вчера. Направи ми впечатление, защото беше малко подпийнал. Не беше прекалено натаралянкан, защото иначе трябваше да извикам охраната. Беше попрекалил съвсем малко.

— Сигурен ли си — рекох. — Имаше ли някой с него?

— Доколкото можах да видя — не.

Една жена, преметнала върху себе си кожите на две лисици, които сякаш бяха умрели от горещината, прекрачи оградата на стоянката.

— Трябва бързо да се добера до града!

— Съжалявам, мадам. Трябва да изчакате реда си.

— Много е спешно!

— Изчакайте реда си — каза той с монотонен глас. — Нали виждате, че колите ни не достигат.

Той се обърна отново към мен.

— Нещо друго, приятелче? Това момче нещо да не е загазило?

— Не мога да знам. С какво замина?

— С кола — черна лимузина. Направи ми впечатление, защото нямаше отличителни знаци. Сигурно е била от някой хотел.

— Кой друг беше вътре?

— Само шофьорът.

— Познат ли ти се видя?

— Не-е. Познавам някои от хотелските шофьори, но те непрекъснато се сменят. Този беше по-скоро дребен и светлокос.

— Да си спомняш случайно марката и имиграционния номер?

— По принцип държа очите си отворени, приятелче, но не съм гений.

— Благодаря все пак. — Подадох му един долар. — И аз не съм.

Качих се горе в бара, където Миранда и Тагърт седяха като случайни познати.

— Обадих се във „Валерио“ — каза Тагърт. — Лимузината ще пристигне всеки момент.

На волана на пристигналата лимузина седеше дребно светлокосо човече в лъскав костюм от син шевиот, в който приличаше на спортен арбитър, и с фуражка от същия плат. Диспечерът ми каза, че не му приличал на човека, откарал Сампсън предния ден.

Настаних се отпред до него. Той бързо се извърна с нервно движение и откри пред мен посивялото си лице с хлътнали бузи и изпъкнали очи.

— Да, господине? — Проточеното обръщение ме обгърна любезно угоднически.

— Отиваме във „Валерио“. Бяхте ли дежурен вчера следобед?

— Да, господине. — Той смени скоростите.

— Сам ли сте в смяната?

— Да, господине. Има още един, в нощната смяна, но той не идва на работа преди шест.

— Имахте ли повикване от летище Бърбанк вчера следобед?

— Не, господине. — В очите му се прокрадна тревога, която много му отиваше. — Мисля, че нямах.

— Но не сте сигурен.

— Разбира се, че съм сигурен, господине. Не съм идвал насам.

— Познавате ли Ралф Сампсън?

— От „Валерио“ ли? Да, господине. Разбира се, че го познавам.

— Виждали ли сте го скоро?

— Не, господине. Не съм го виждал от няколко седмици.

— Ясно. Бихте ли ми казали кой приема поръчките.

— Телефонистката на хотела. Надявам се, че не се е случило нищо лошо, господине. Приятел ли ви е мистър Сампсън?

— Не — рекох. — Негов служител съм.

През останалата част от пътя той шофираше с плътно стиснати устни и сякаш съжаляваше за изчезналия господин. Когато слязох, му подадох един долар, за да го разтуша. Миранда плати сметката.

— Искам да хвърля един поглед на бунгалото — казах аз, като влязох във фоайето. — Но първо ще посетя телефонистката.

— Ще взема ключа и ще ви изчакам.

Телефонистката беше една смразяваща девственица, която през нощта мечтаеше за мъже, а през деня ги мразеше.

— Какво има?

— Вчера следобед сте приели поръчка за кола от летище Бърбанк.

— Не отговаряме на подобен род въпроси.

— Това не беше въпрос, а твърдение.

— Имам работа — каза тя. Гласът й произведе шум от дрънкащи монети, а кръглите малки очички хвърляха метални отблясъци.

Поставих еднодоларова банкнота на плота до облегнатия на гишето лакът. Тя го погледна така, сякаш беше омърсен.

— Ще се обадя на управителя.

— Добре. Работя за мистър Сампсън.

— Мистър Ралф Сампсън ли? — гласът й се изви в трептящо кресчендо.

— Същият.

— Точно той се обади по телефона.

— Знам. Какво се случи после?

— Почти веднага след това отложи поръчката, още не бях уведомила шофьора. Промяна в плановете му ли е настъпила?

— По всичко личи, че е така. Значи сте сигурна, че той се е обадил и двата пъти?

— О, да — каза тя. — Познавам го много добре. Той идва тук от години.

Тя вдигна мърлявия долар, за да не зарази гишето, и го напъха в евтина чанта от изкуствена кожа. После се извърна към таблото, на което светеха три червени лампички.

Миранда се изправи, като влязох във фоайето. В него властваха тишина и блясък, дебели килими, удобни фотьойли, пикола във виолетови униформи, които следяха за всеки ваш жест. Момичето се движеше като млада нимфа, попаднала в музей.

— Ралф не се е мяркал тук от един месец. Говорих със заместник-управителя.

— Взе ли ключа?

— Разбира се.

Алън отиде да отключи бунгалото. Последвах я в един коридор, който завършваше с врата от ковано желязо. Пространството зад главната сграда на хотела бе пресечено от малки алеи с бунгала от двете страни, разделени от изравнени морави и цветни лехи. Всички те образуваха малък град, заграден от висока каменна стена като на затвор. С тази разлика, че тукашните затворници можеха да водят пълноценен живот. Те разполагаха с тенискортове, плувен басейн, ресторант, бар и нощен клуб. Всичко, от което се нуждаеха, се изчерпваше с дебел портфейл и чекова книжка.

Бунгалото на Сампсън бе по-голямо от останалите и имаше по-широка веранда. Страничната врата зееше отворена. Прекосихме антрето, задръстено с неудобни испански фотьойли, и влязохме в голяма стая с таван от дъбови греди.

На честърфийлдската масичка срещу студената камина имаше разтворен телефонен указател, над който се беше надвесил Тагърт.

— Ще взема да се обадя на някое приятелче. — Той леко се усмихна на Миранда. — Така и така ще се мотая тук.

— Мислех, че ще ми правиш компания. — Тя несигурно повиши тон.

— Така ли?

Огледах стаята. Тя беше стандартно мебелирана и безлична, както всички хотелски стаи.

— Къде държи баща ти личните си вещи?

— Предполагам, че са в неговата стая. Тук няма много вещи. Само няколко ката дрехи.

Тя ме заведе до вратата на спалнята и запали лампата.

— Но какво, за Бога, е направил със стаята! — каза тя.

Стаята беше без прозорци и имаше дванадесет стени. Отнякъде струеше приглушена червена светлина. Стените бяха облечени с плътен червен плат, който се спускаше на дипли от тавана и стигаше до пода. Големият фотьойл и леглото в средата на стаята бяха покрити със същия тъмночервен плат. Гвоздеят на мебелировката бе кръглият огледален таван, който отразяваше цялата стая. Паметта ми усилено се блъскаше сред стените на тази пламтяща потиснатост, докато най-накрая откри търсеното сравнение: помещението ми напомняше за неаполитанския бардак в Мексико сити, където бях по работа.

— Вече не се учудвам, човек трябва доста да е подпийнал, ако му се налага да пренощува в такава обстановка.

— Стаята не изглеждаше така преди — каза тя. — Защо е направил тези промени?!

Аз се разходих из стаята. На всеки един от дванадесетте панела имаше по една сърмена бродерия, изобразяваща знак от зодиака — стрелец, телец, близнаци и останалите девет.

— Баща ти да не се интересува от астрология?

— Да, така е — смутено призна тя. — Опитах се да го разубедя, но бе безполезно. Той затъна още повече след смъртта на Боб. Да си призная, не подозирах, че е стигнал толкова далеч.

— Посещаваше ли някой определен астролог? В околността гъмжи от тях.

— Не бих могла да зная.

Една завеса прикриваше вратата на дрешника. Той беше пълен с костюми, ризи и обувки. Като се започне от костюма за голф и се стигне до вечерния фрак.

Прерових съвестно всички джобове. Във вътрешния джоб на едно сако открих портфейл. В него имаше няколко двадесетдоларови банкноти и една снимка.

Поднесох снимката към светлината на електрическата крушка. От нея гледаше пророческо лице, с печални очи и пълни отпуснати устни. Черните коси, обрамчили лицето, се спускаха до вратната извивка на черна рокля, която артистично бе загатната от диплите в долния край на снимката. Върху тях се белееше посвещение, написано с женски почерк:

На Ралф от Фей, с най-добри пожелания!

Имаше нещо познато в това лице. Спомних си само меланхоличните очи, но нищо повече. Пъхнах портфейла обратно в сакото, а снимката прибавих към колекцията си.

— Погледни — каза Миранда, когато влязох обратно в стаята. Тя лежеше на леглото, а полата откриваше бедрата й. Под червеникавата светлина нейното тяло сякаш се къпеше в пламъци. Тя затвори очи.

— Какви мисли ти навява тази безумна стая?

Крайчетата на косата й искряха. Повдигнатото лице беше застинало и студено. Стройното тяло пламтеше, сякаш се принасяше в жертва върху някой свещен олтар.

Прекосих стаята и сложих ръка на рамото й. Ръждивата светлина премина през ръката ми и си припомних, че под плътта и аз имах скелет.

— Отвори си очите!

Тя ги отвори и се усмихна.

— И ти го видя, нали? Жертвоприношението на нажежения олтар — като Саламбо.

— Ти наистина четеш много.

Ръката ми продължаваше да стои върху нейното рамо и да усеща загорялата кожа. Миранда се извърна към мен и ме придърпа към себе си. Устните й опариха лицето ми.

— Какво става? — попита Тагърт през прага.

Червената светлина, падаща върху лицето му, го караше да изглежда гневно, но устните бяха разтегнати в неизменната полуусмивка. Сцената го забавляваше.

Аз станах и оправих сакото си. Не ми беше до смях. Миранда беше най-свежото нещо, до което се бях докосвал от дни насам. Тя накара кръвта ми да забушува във вените, както кръвта на жребец по време на състезание.

— Какъв е този твърд предмет в джоба ти? — отчетливо ме попита Миранда.

— Пистолет.

Извадих снимката на тъмнокосата жена и я показах и на двамата.

— Да сте виждали тази жена? Подписала се е с името Фей.

— Никога — каза Миранда. Тя се бе извърнала с потайна усмивчица, като че бе отбелязала точка в своя полза.

Бе ме използвала, за да го ядоса, а това не ми хареса. Червената стая също не ми харесваше. Приличаше на вътрешността на болен мозък, който беше лишен от очи, за да гледа, и не виждаше нищо друго освен собственото си обърнато отражение. Излязох навън.