Рос Макдоналд
Подвижна мишена (13)

13

До Санта Тереза беше два часа път с кола, ако човек караше с шестдесет мили като мен. Минаваше пладне, когато стигнах до къщата на Сампсън, която се извисяваше над морето, а в подножието и по терасите се гонеха сенките на разкъсаните облаци. На вратата ме посрещна Феликс и ме поведе към хола.

Той беше толкова огромен, че масивната мебелировка изглеждаше недостатъчна. Стената откъм морето представляваше огромен прозорец, с прибрани от двете страни пердета от стъклени нишки, които наподобяваха на окосени снопове светлина. Настанена в един тапициран стол пред огромния прозорец, мисис Сампсън приличаше на кукла в естествен размер. Този път беше облечена в рокля от жълта коприна. Краката, обути в златисти пантофки, бяха поставени върху ниско столче. Всяко косъмче от изрусената й коса беше старателно нагласено. Железният инвалиден стол чакаше до вратата.

Тя седеше неподвижно, потънала в мълчание, и сякаш нарочно позираше за картина, която обаче рискуваше да се превърне в карикатура с всяка изминала секунда. Обезоръжен от мълчанието, най-накрая се осмелих да обеля дума.

— Хубава стая — рекох. — Опитвали сте се да се свържете с мен.

— Много се забавихте. — В гласа, струящ от застиналото махагоново лице, прозираше раздразнителност.

— Няма за какво да се извинявам. Работих много по вашия случай и ви препратих моя съвет. Одобрявате ли го?

— Отчасти. Елате по-близо, мистър Арчър, и седнете, ако обичате. Аз наистина съм съвършено безобидна.

Тя ми посочи фотьойла срещу стола й. Насочих се натам.

— Коя част от вас.

— Цялата — отвърна тя и ме удостои с хищническата си усмивка. — Извадиха ми жилото. Споменахте за вашия съвет, нали. В момента Бърт Грейвс се е заел с получаването на парите.

— Отбивал ли се е в полицията?

— Още не. Искам да обсъдя това с вас. Но по-добре първо прочетете писмото.

Тя взе един плик от малката масичка до нея и ми го подхвърли. Извадих празния плик, който намерих в чекмеджето на мисис Естабрук, за да ги сравня. Различаваха се по размер, качество и по почерка, с който бяха написани адресите. Единственото общо беше пощенското клеймо от Санта Мария. Писмото на Сампсън беше адресирано до мисис Сампсън и беше пуснато в четири и половина следобед на предния ден.

— В колко часа го получихте?

— Около девет, вчера вечерта. Препоръчано е, както виждате. Прочетете го!

Писмото беше написано върху обикновен бял лист хартия за пишеща машина. Зачетох драсканиците със синьо мастило:

Скъпа Илейн,

Случи се така, че случайно ми изпадна изгодна сделка и спешно се нуждая от пари. В общия ни сейф в Американската банка има известно количество ценни книжа. Албърт Грейвс може да прецени кои от тях да продаде. Искам да продадеш ценни книжа на стойност сто хиляди долара. Нека банкнотите да бъдат по петдесет и по сто долара. Не позволявай на банката да ги маркира или да запише номерата им, защото сделката, за която ти споменах, е поверителна и много важна. Сложи парите на сигурно място в сейфа у дома ни и чакай, докато ти се обадя отново или докато пратя доверено лице, което ще носи моите инструкции.

Налага се да се довериш на Бърт Грейвс, но от огромно значение е, да не казваш на никой друг за тази работа. Ако го направиш, ще изпусна угромна печалба и дори рискувам да попадна под ударите на закона. Запази в тайна всичко, което ти доверявам. Това е и причината да се обърна към теб за парите, вместо сам да отида в банката и да ги получа. Тази работа ще приключи до една седмица и скоро ще бъдем отново заедно.

Любов моя, не се притеснявай!

Ралф Сампсън

— Написано е умело — казах аз, — но не звучи убедително. Причината, която изтъква, за да не отиде сам в банката, няма логика. Какво каза Грейвс за писмото?

— И той забеляза същото. Смята, че е нагласена работа. Но, както каза той, аз трябва да реша.

— Абсолютно сигурна ли сте, че това е почеркът на съпруга ви?

— Няма никакво съмнение. Забелязахте ли правописа на „огромно“? Това е една от любимите му думи и той винаги греши в правописа й. Дори я произнася „угромно“. Ралф не е образован.

— Проблемът е дали е още жив.

Спокойните й сини очи ме погледнаха с неодобрение.

— Наистина ли мислите, че нещата стоят толкова сериозно, мистър Арчър?

— Той няма навика да сключва подобни сделки, не е ли така?

— Нищо не знам относно начина му да сключва сделки. Всъщност той се оттегли от бизнеса след сватбата ни. Купи и продаде няколко имения по време на войната, но никога не ми е доверявал подробности.

— Имал ли е незаконни сделки?

— Не знам нищо. Напълно способен е да върши подобни неща. Това е една от подробностите, които ми връзват ръцете.

— Кои са другите?

— Нямам му доверие — тихо каза тя. — Няма как да узная какви са намеренията му. С всички тези пари той може би замисля да направи околосветско пътешествие. Може да е решил да ме напусне. Не знам.

— И аз не знам. Това, което ви споделих, е само предположение. Съпругът ви е отвлечен и сега за него се иска откуп. Той е написал писмото, което му е било издиктувано, с опряно дуло в тила. Ако наистина става дума за сделка, той не би се обърнал към вас. Грейвс е негов пълномощник. Похитителите обаче предпочитат да се свържат със съпругата на жертвата. Така нещата за тях стават по-лесни.

— Какво да правя тогава? — попита тя с напрегнат глас.

— Следвайте указанията, дадени в писмото, обаче уведомете и полицията. Не по явен начин естествено, но така, че да са в течение на нещата. Вижте, мисис Сампсън, най-удобният начин за похитителите, след като са прибрали парите, е да се отърват от жертвата, като й пръснат черепа. Така не си навличат неприятности. Съпругът ви трябва да бъде открит, преди това да се случи, а аз не мога да го направя сам.

— Изглеждате убеден, че е бил отвлечен. Открихте ли нещо, което още не сте ми съобщили?

— Доста неща. Те потвърждават убеждението ми, че съпругът ви се е движил в лоша среда.

— Знаех си. — За миг тя изгуби контрол над лицето си, което се разля в триумфално изражение. — Той обича да си играе на добър съпруг и грижовен баща, но никога не е успявал да ме заблуди.

— Много лоша среда — натъртих аз. — Такава може да има само в Лос Анджелис, а неговата е най-лошата от всички възможни.

— Той винаги е имал влечение към окаяни личности. — Тя млъкна изведнъж и вдигна очи към вратата зад гърба ми.

До нея стоеше Миранда. В сивия габардинен костюм, който я правеше да изглежда по-висока, и червената коса, прибрана на кок, тя приличаше на по-голямата сестра на момичето от предния ден. Очите й хвърляха гневни отблясъци и думите се изсипаха като порой:

— Как се осмеляваш да говориш така за баща ми! Той може би умира, а ти се опитваш да злословиш срещу него!

— Наистина ли само това правя, скъпа? — Бронзовото лице отново бе невъзмутимо. Движеха се само бледите очи и старателно начервените устни.

— Не ме наричай скъпа! — Миранда се запъти към нас. Яростта не пречеше на грациозната й котешка походка.

Тя оголи ноктите си. — Ти си загрижена единствено за собствената си персона. Единственият Нарцис; когото познавам, си ти, Илейн. Със скъпоценната суетност, тоалетите, къдренето, специалния ти фризьор, диетите — всичко това е само за теб, нали? Продължавай да се обичаш. Защото едва ли очакваш някой друг да те обича.

— Със сигурност мога да заявя, че не очаквам това от теб — отговори хладно по-възрастната жена. — Самата мисъл за това ме отвращава. А ти кого обичаш, скъпа моя? Може би Алън Тагърт? Сигурна съм, че си прекарала последната нощ с него, Миранда.

— Не е вярно. Ти лъжеш.

Тя стоеше срещу мащехата си с гръб към мен. Почувствах се неловко, но останах на мястото си. Бил съм свидетел и на други словесни битки между жени и повечето от тях завършваха с насилие.

— Не се ли навърта Алън около теб? Кога ще се ожените?

— Никога. Аз не го харесвам. — Гласът на Миранда се прекърши. Тя беше твърде млада и уязвима, за да може да издържи дълго в караницата. — Лесно ти е да се подиграваш с мен; ти не обичаш никого. Освен това си и фригидна. Ако поне малко обичаше татко, той сега нямаше да се е запилял Бог знае къде. Ти беше тази, която го принуди да се премести тук, в Калифорния, далече от всичките му приятели, а сега успя да го прогониш и от собствената му къща.

— Глупости! — Забелязах, че и мисис Сампсън трудно се владееше. — Помисли малко, Миранда. Ти ме мразиш още от самото начало и винаги си се опълчвала срещу мен, независимо дали съм била права, или не. Брат ти се държеше по-добре с мен.

— Не намесвай името на Боб. Знам, че го въртеше на малкия си пръст, но това не ти прави чест. Това по-скоро ласкаеше самолюбието ти, не беше ли така, завареният син да изпълнява всичките ти капризи.

— Достатъчно! — изграчи мисис Сампсън. — Махай се оттук, жалко момиченце!

Миранда не помръдна, но не пророни дума. Аз завъртях фотьойла си към прозореца. От долния край на моравата водеше началото си покрита с плочи пътека, която стигаше до една надвиснала над морето беседка. Тя представляваше малка осмоъгълна постройка с коничен покрив и изцяло остъклена. През нея се виждаха преливащите се цветове на океана: светлозелено в зоната на прибоя, тъмнокафяво в зоната на водораслите и наситено тъмносиньо в посока към далечната синева на хоризонта. Погледът ми беше привлечен от необичайно движение зад белия пояс вода, където вълните започваха да се разбиват. Един малък черен диск се плъзгаше по повърхността, скачаше от вълна на вълна и потъваше в далечината. След малко го последва втори. Източникът на плъзгащите се дискове беше някъде на брега и беше закрит от стръмния наклон на залива. Преброих шест или седем, които се появяваха и изчезваха. После нямаше нищо. Обърнах се с неохота към потъналата в мълчание стая.

Миранда продължаваше да стърчи над стола на мащехата си, но имаше промяна в стойката й. Тялото беше отпуснато. Беше вдигнала едната си ръка по посока на другата жена, но не изглеждаше разгневена.

— Съжалявам, Илейн.

Не можех да видя лицето й.

Това на мисис Сампсън се виждаше ясно. Изражението беше строго и умно.

— Ти ме нарани — каза тя. — Не очаквай от мен да ти простя.

— Ти също ме нарани — хлипайки, отвърна Миранда. — Не трябваше да ми споменаваш за Алън.

— Тогава и ти не се хвърляй направо в прегръдките му. Не, нямам предвид това и ти го знаеш. Наистина смятам, че трябва да се омъжиш за него. И ти искаш това, нали?

— Да. Но ти знаеш какво е мнението на татко. Не иска и дума да чуе за Алън.

— Ти се погрижи за Алън — каза почти весело мисис Сампсън, — а аз ще се погрижа за баща ти.

— Наистина ли ще го направиш?

— Давам ти думата си. А сега си върви, Миранда. Ужасно съм уморена. — Тя се обърна към мен: — Всичко това беше много поучително за мистър Арчър.

— Моля? — казах. — Наистина се наслаждавах на интимния ви разговор.

— Беше очарователно, нали? — Тя извика по посока на Миранда, която излизаше от стаята. — Ако искаш, остани, скъпа. Аз се качвам горе.

Тя разклати едно сребърно звънче, поставено отстрани на масичката. Внезапният му звън сякаш оповестяваше края на боксов рунд. Миранда довърши представата за това, като седна с унила физиономия в отдалечения ъгъл на стаята.

— Представихме ви се във възможно най-лошата светлина — каза мисис Сампсън. — Моля ви, не си правете погрешни изводи. Реших да направя това, което ме посъветвахте.

— Аз ли да се обадя в полицията?

— Бърт Грейвс ще го направи. Той е близък с властите на Санта Тереза. Ще пристигне тук всеки момент.

Икономката, мисис Кромберг, влезе и забута през стаята стола на колела. Почти без да се напряга, тя повдигна мисис Сампсън и я положи в стола. И двете напуснаха мълчаливо.

Някъде в къщата забръмча електрическо моторче. Мисис Сампсън се възкачваше към небесата.