Рос Макдоналд
Подвижна мишена (26)

26

За известно време всички запазихме мълчание. Влюбените стояха един до друг над тялото. Останалите ги наблюдавахме.

— Миранда, най-добре е да се махнем оттук — каза най-накрая Грейвс. Той погледна областния прокурор. — Извинете ни, но трябва да съобщим на мисис Сампсън за случилото се.

— Тръгвай, Бърт! — каза Хъмфрис.

Той се зае да ме разпитва, а през това време един от служителите му си водеше бележки, а друг фотографираше тялото. Въпросите му се сипеха бързо един след друг. Казах му с какво се занимаваше Тагърт, как умря и защо се наложи да умре. Шерифът Спанър слушаше през цялото време и нервно късаше парченца от пурата си.

— Ще се наложи следствие — каза Хъмфрис. — Вие и Бърт естествено сте невинни. Тагърт е държал оръжие в ръката си и по всичко личи, че е имал намерение да го използва. За съжаление убийството му ни поставя в още по-неизгодно положение отпреди. Сега практически оставаме без следа.

— Забравяте Бети Фрайли.

— Не съм я забравил. Но не успяхме да я заловим, а дори и да го сторим, не можем да бъдем сигурни, че тя знае къде е Сампсън. Проблемът остава същият и днес сме все още далеч от намирането на ключа за загадката. Трябва да открием Сампсън.

— И стоте хиляди долара — добави Спанър. Хъмфрис го изгледа отегчено:

— Парите стоят на второ място в случая.

— Несъмнено, но сто хиляди в наличност си остават голяма сума. — Той подръпваше еластичната си долна устна. — Ако сте приключили с Арчър, бих искал и аз да поговоря с него.

— На твое разположение е — студено отвърна Хъмфрис. — Трябва да се връщам в града. — Той отнесе трупа със себе си.

Когато останахме сами, шерифът тежко се надигна и се надвеси отгоре ми.

— Е — рекох. — Какво ви безпокои, шерифе?

— Може би вие сам ще ми кажете — изръмжа той и скръсти пълните си ръце пред гърдите си.

— Вече ви казах всичко, което знам.

— Може би. Не ми казахте всичко миналата нощ. Доста неща трябваше да науча от приятеля ви Колтън тази сутрин. Той ми разказа за лимузината, която шофирал Ласитър. Била е наета от една агенция в Пасадена и вие сте го знаели. — Той внезапно повиши тон, сякаш с това целеше да ме подтикне към признания. — Не ми казахте, че сте я видели и по-рано, когато е било пуснато писмото за откупа.

— Видях една подобна кола. Не знаех, че това е била същата.

— Но предположихте, че е била. Казали сте го на Колтън. Дали сте информация на служител, който не би могъл да я използва, защото не притежава нужните правомощия за това. Но на мен не казахте, нали? Ако ме бяхте информирали, можехме да го заловим. Можехме да предотвратим убийството и да спасим парите.

— Но не и Сампсън — казах аз.

— Не сте вие този, който трябва да дава оценки. — Набразденото му лице се наля с кръв. — Вие действате на своя глава и се навирате в работата ми. Прикривате информация. Веднага щом Ласитър бива убит, изчезвате. Вие сте единственият свидетел и изчезвате. В същото време изчезват и сто хиляди долара.

— Тези намеци не ми харесват. — Изправих се. Той беше висок мъж и очите ни се срещнаха.

— Вие не ги харесвате. А на мен да не би да ми харесва всичко това? Не съм казал, че вие сте прибрал парите, това ще се разследва допълнително. Не съм казал, че сте застрелял Ласитър. Казах, че бихте могли да го сторите. Искам да ми предадете оръжието си и да ми кажете какво сте търсил на юг, където ви е открил моят заместник и какво, по дяволите, сте правил след това?

— Търсих Сампсън.

— Търсил сте Сампсън! — Иронията беше очевидна. — И сега аз трябва да ви повярвам?

— Не сте длъжен да ми вярвате. Аз не работя за вас. Той се наведе над мен с ръце, поставени на кръста:

— Ако бях гаден, можех да ви отстраня от случая още вчера.

Търпението ми се изчерпа:

— Вече не се опитвайте — рекох и добавих, — но наистина сте гаден.

— Знаете ли с кого говорите?

— С шерифа, с шерифа, който се е нагърбил с тежък случай, но му липсват идеи. Търсите си изкупителна жертва.

Кръвта слезе от лицето му, а яростта изкриви чертите му:

— Ще се погрижа да научат за това в Сакраменто — запелтечи той. — Ще ви отнемат разрешителното!

— Не го чувам за първи път. Още съм в занаята и ще ви кажа защо. Досието ми е чисто, защото не притеснявам хората около себе си, освен ако те започнат да ме притесняват.

— Заплашвате ме, така ли? — Дясната му ръка се насочи към кобура на кръста му. — Арестувам ви, Арчър!

Седнах и кръстосах крака.

— Успокойте се, шерифе! Седнете и се отпуснете! Трябва да поговорим за някои неща.

— С вас ще говоря само в съда!

— Не — казах аз. — Ще говорим тук. Освен ако не искате да ме заведете при инспектора, отговарящ за имигрантите.

— Какво общо има той с всичко това? — Той сбърчи вежди в усилието си да изглежда проницателен, но си докара само още по-объркано изражение. — Вие да не сте чужденец?

— Местен съм — отговорих. — Има ли в града отговорник по имиграцията?

— В Санта Тереза няма. Най-близкият е във федералното бюро във Вентура. Защо ме питате?

— Работите ли заедно?

— Понякога. Когато заловим нелегален имигрант, го връщаме обратно. Баламосвате ли ме, Арчър?

— Седнете — предложих отново аз. — Не намерих това, което търсих предната нощ, но затова пък открих нещо друго. Мисля, че това ще зарадва вас и инспекторите.

Предоставям ви го като подарък, без да поставям условия.

Той намести ханша си в един от плетените столове. Гневът му се беше изпарил и на негово място се беше появило любопитство.

— Какво е то? Надявам се, че е нещо добро. Разказах му за затворения син камион, мургавите мъже, за Храма, за Трой, Еди и Клод.

— Трой е шефът на групата, в това съм сигурен. Останалите работят за него. Те осигуряват редовен нелегален канал за прехвърляне на имигранти от мексиканската граница до полетата на Бейкър Фийлд. Южният край според мен е някъде край Калексико.

— Да — каза Спанър. — Там границата може да бъде прекосена много лесно. Преди няколко месеца бях по тези места. Трябва само да се притича през телената ограда от едното шосе до другото.

— А там ги чака камионът на Трой. Храмът в Облаците е служил като приемателен пункт за нелегалните имигранти. Само един Господ знае колко души са минали оттам. Миналата нощ бяха дванадесет.

— Още ли са там?

— Би трябвало вече да са в Бейкърсфийлд, но ще ви бъде трудно да ги откриете. Ако обаче пипнете Клод, той може и да проговори.

— Боже Господи — изпъшка Спанър. — Ако прекарват по дванадесет души на ден, това прави триста и шестдесет месечно. Знаеш ли колко плаща един мексиканец, за да го прехвърлят нелегално?

— Не?

— Сто долара на парче. Този Трой трябва да е спечелил добри пари.

— Мръсни пари — рекох. — Да превозва като стадо нещастни индианци, да прибира спестяванията и да ги продава като евтина работна ръка.

Той странно ме погледна:

— Не забравяйте, че и те нарушават закона. Тях не ги преследваме, освен ако не са замесени в някакво престъпление. Просто ги откарваме до границата и ги пускаме да си вървят. Но Трой и бандата са нещо съвсем различно. Тяхната дейност е в разцвет от тридесет години насам.

— Прекрасно — рекох.

— Да знаете къде е свърталището му в Лос Анджелис?

— Притежава едно заведение „Дивото пиано“, но едва ли ще се появи там. Казах ви всичко, което знам.

Имаше две изключения: човекът, когото убих, и блондинката, която продължаваше и в този момент да чака Еди.

— Изглеждате ми на ниво — бавно отговори шерифът. — Може да забравите за арестуването. Но ако това е номер, ще си спомните отново за мен!

Не очаквах благодарност и за това не бях разочарован.