Рос Макдоналд
Подвижна мишена (6)

6

Изчаках в колата си, която бе паркирана при един завой недалеч от входа, докато тя излезе. Фигурата й зави и се отдалечи по тротоара в противоположна посока. Беше си сменила дрехите и сега носеше добре скроен тъмен костюм и малка килната настрани шапка. Желанието или подплънките на сакото подчертаваха тялото. Гледана откъм гърба, тя изглеждаше с десет години по-млада.

На половин пресечка разстояние от мен тя спря до черен „Седан“, отключи вратата и се вмъкна вътре. Аз се включих в движението и я оставих да ме задмине. Седанът всъщност беше нов „Буик“. Не се притеснявах, че можеше да ме забележи. Лос Анджелис и околностите гъмжаха от коли като моята, а движението по булеварда приличаше на разтърсен калейдоскоп.

Тя внесе и своя принос в пейзажа, като рязко сменяше платната на пътя и шофираше бясно, но умело. На един кръстопът трябваше да ускоря до седемдесет мили, за да не я изгубя от погледа си. Не смятах, че правеше тези каскади заради мен. Не, тя просто се забавляваше. Колата навлезе в „Сънсет“ със скорост петдесет мили в час и се упъти към морето. На завоите в Бевърли Хилс стигна до петдесет и пет — шестдесет. Гумите на тежката й кола свиреха по завоите. С тази скорост моята по-малка кола подскачаше при всяка неравност на пътя. Колелата й свистяха и потреперваха.

На последната дълга стръмна извивка, която се спускаше право към „Пасифик Палисейдс“, я оставих да се отдалечи и за малко я изпуснах от поглед, но след минута видях черния „Буик“ да завива по булеварда вдясно.

Последвах по улица, наречена „Уудлейн“, която се виеше в подножието на хълма. Излязох от поредния завой и на около 1000 ярда^[1] пред себе си видях как колата направи широк завой и се скри в една алея. Намалих и паркирах под сянката на близкото евкалиптово дърво.

През дупките в живия плет, който ограждаше алеята, можах да зърна фигурата й, докато се изкачваше към вратата на една бяла къща. Тя отключи и влезе вътре. Къщата бе двуетажна, построена далеч от улицата и обградена от дървета. От страната, подпряна на хълма, се намираше гаражът. Къщата бе красива и бе лика-прилика с господарката си.

Мина време и аз се уморих да съзерцавам затворената врата. Свалих си сакото и вратовръзката, метнах ги през седалката и навих ръкавите на ризата си. В багажника държах туба с масло, взех я със себе си. После смело навлязох в алеята, подминах буика и се вмъкнах в гаража през отворената врата.

Той беше огромен и достатъчно висок, за да побере двутонен камион и да остане достатъчно място за буика. Най-странното бе, че съдържаше следи от скорошно пребиваване на тежък камион. Върху гладкия под личаха следи от гуми, а на места лъщяха капки от моторно масло.

Малкото прозорче, издълбано в задната стена, гледаше към задния двор и се падаше точно на нивото на терена. Широкоплещест мъж в червена спортна риза седеше в един брезентов стол с гръб към мен. Късо подстриганата му коса беше по-гъста и черна от тази на Ролф Сампсън. Повдигнах се на пръсти и залепих нос на стъклото. Дори и през зацапаната му повърхност гледката изглеждаше като жива картина: широкият нищо неподозиращ гръб на човека в червената риза, кафявата бутилка с бира, купичката със солени фъстъци, поставена отстрани на тревата, и всичко това, увенчано от надвисналите клони на портокаловото дърво, по които неузрелите портокали приличаха на тъмнозелени топки за голф.

Той се наведе настрани и със свити пръсти заопипва тревата около купичката с фъстъци. Ръката му подмина целта и задращи с нокти по земята като сакат рак. После той се извърна и можах да зърна част от лицето му. Не беше това на Ралф Сампсън, но не беше и лицето, което очаквах да видя отначало у мъжа с червената риза. То беше като издялана от камък примитивна скулптура и успешно можеше да послужи за илюстрация на обичайната героика на двадесети век: изобилие от битки и изкормени трупове при пълна липса на разум.

Отново насочих вниманието си към следите от гуми и коленичих, за да ги разгледам отблизо. Беше твърде късно да се скрия, когато чух шум от тътрузещи се крака откъм алеята.

Човекът с червената риза се провикна от вратата:

— Хей, какво правиш? Измитай се, защото тук няма какво да търсиш.

Аз отвъртях капачката на тубата и плиснах малко масло на стената.

— Ако обичате, закривате ми светлината.

— Какво! — рече той, като артикулираше с усилие. Горната му устна беше подпухнала и висеше застрашително.

Той не беше по-висок от мен и не беше по-широк от вратата, но създаваше подобно впечатление. Действаше ми на нервите, приличаше на озъбен булдог, с който трябваше да споря за собствеността на господаря му. Изправих се.

— Да-а — рекох. — Със сигурност ги имате.

Не харесах начина, по който той се приближи към мен. Лявото му рамо бе издадено напред, а брадичката — прибрана навътре, сякаш целият му ден преминаваше в триминутни рундове.

— Какво искаш да кажеш с това, че ги имаме? Тук няма нищо, но ти със сигурност ще си намериш майстора, ако продължаваш да шикалкавиш!

— Термити — изстрелях аз.

Той вече бе достатъчно близо, за да мога да усетя дъха му. Бира, солени фъстъци и развалени зъби.

— Кажете на мисис Голдсмит, че със сигурност ги имате.

— Термитите ли?

Беше стъпил здраво на краката си. Можех да го блъсна, но той едва ли щеше да падне.

— Едни малки животинчета, които ядат дърво. — Плиснах още масло върху стената. — Ах, тези малки досадници!

— Какво има в тая туба? Ей в тая туба тук.

— В тази туба ли?

— А-ха.

— Отрова за термити — формулирах бързо отговора. — Хапват малко и умират. Можеш да успокоиш мисис Голдсмит, че ще им видим сметката.

— Не познавам мисис Голдсмит.

— Госпожата от къщата? Тя се обади в управлението, за да направим проверка.

— Управление?! — подозрително рече той. Рунтавите вежди се смъкнаха надолу и покриха очите му като жалузи.

— Главно управление за контрол на термитите. „Килабъг“^[2] е управлението, което обслужва Южна Калифорния.

— О! — той с усилие дешифрираше думите. — Да, само че тук нямаме мисис Голдсмит.

— Това не е ли „Юкалиптъс Лейн“?

— Не, тук е „Уудлаун Лейн“. Сбъркал си адреса, приятелче.

— Ужасно съжалявам — рекох. — Мислех, че това е „Юкалиптъс Лейн“.

— Не, тук е „Уудлаун“ — той искрено се ухили на грешката ми.

— Е, по-добре да тръгвам тогава. Мисис Голдсмит ще ме чака.

— Да. Я, почакай малко!

Лявата му ръка се изнесе бързо напред и ме сграбчи за яката. Дясната се издигна заплашително.

— Да не съм те видял повече тук! Тук нямаш работа, ясно ли е?

Лицето му придоби гневен кръвнишки вид. Дивите му очи пламтяха. През сгърчените устни се процеждаше слюнка. Винаги съм смятал, че набитите здравеняци са по-малко предвидими в намеренията си и двойно по-опасни от булдозите.

— Гледай! — аз вдигнах тубата. — Това вътре ще те ослепи!

Плиснах масло в очите му. Той изрева, като че агонизираше. Аз се изтръгнах настрани. Дясната му ръка профуча покрай ухото ми, като леко го засегна, и то пламна. Яката на ризата ми, освободена от хватката на лапата му, висеше на парцали. Той закри с ръка напоените си с масло очи и заскимтя като бебе. Явно истински се страхуваше да не ослепее.

Бях изминал половината път по алеята, когато зад гърба ми се отвори врата. Не се обърнах. Свих зад ъгъла на оградата и се затичах в посока, обратна на колата ми. Обиколих квартала пеша.

Когато отново се върнах при колата, пътят беше пуст. Вратите на гаража бяха затворени, но буикът си стоеше, паркиран на алеята. Под светлините на залязващото слънце къщата сред дърветата изглеждаше спокойна и невинна.

Беше почти тъмно, когато господарката на къщата се появи, облечена в палто от петнист оцелот. Потеглих преди нея и спрях да я изчакам на „Сънсент булевард“. Тя подкара буика бясно и доста невнимателно по обратния път към Холивуд, като профуча през Уестууд, Бел Еър и Бевърли Хилс. Не я изпусках от очи.

Недалеч от ъгъла, разделящ Холивуд и Вайн, там, където всичко свършва и много неща започват, тя сви в един мастен паркинг и спря. Заковах се на улицата и видях пищната й фигура на процъфтяваща дама да влиза в „Суифтс“. Върнах се вкъщи и си смених ризата.

Пистолетът в гардероба ме изкушаваше, но не го взех със себе си. Направих компромис, като го извадих от кобура и го поставих в жабката на колата.