Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лу Арчър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The moving Target, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране и разпознаване
Еми (2018)
Корекция и форматиране
meilanxold (2018)

Издание:

Автор: Рос Макдоналд

Заглавие: Подвижна мишена

Преводач: Анелия Иванчева

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: Английски

Издател: Select-ABC publishers

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: Полипринт АД, Враца

ISBN: 954-589-003-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3925

История

  1. — Добавяне

24

Стоях и чаках във вестибюла в предната част на къщата, докато Феликс дойде да ми съобщи, че Тагърт закусва в кухнята. Той ме преведе зад постройката на гаражите до една пътечка, която се състоеше от малки каменни стъпала, изсечени в склона на хълма. Когато пред погледа ми изникна вилата за гости, Феликс ме остави да продължа сам.

Вилата представляваше едноетажна, боядисана в бяло, постройка, чийто покрив стърчеше над дърветата. Бутнах отворената врата и влязох вътре. Дневната беше облицована с фурнир от светъл дъб и обзаведена с няколко кресла, радиограмофон и голяма маса за хранене, върху която бяха натрупани списания и купища грамофонни плочи. Гледката, която се откриваше през огромния западен прозорец, включваше почти цялото имение и разпрострялото се до хоризонта море.

Списанията върху масата бяха „Джаз рекърд“ и „Даунбийт“. Започнах да прехвърлям един по един албумите и плочите, Дека и Блубърд и Еш, Комодорс и Блуд Нотс. Сред тях имаше много имена, за които бях чувал: Фетс Уолър, Ред Никълс, Люкс Левис, Мери Лу Уилямс, имаше и заглавия, които виждах за първи път: Нъмб Фъмблин и Вайпър Драг, Найт Лайф, Денапас Парейд и никаква следа от Бети Фрайли.

Тъкмо се бях запътил към вратата с намерението да поразпитам Феликс, когато си спомних за черните дискове, които се плъзгаха по вълните предния ден. Няколко минути по-късно Тагърт се беше появил в къщата, облечен в бански гащета.

Постарах се да не ме забележи някой от къщата и слязох към брега. Точно под остъклената беседка започваше пътека от диагонално изсечени бетонирани стъпала, която стигаше до плажа. Долу беше построена малка съблекалня с веранда. Влязох вътре. На една закачалка висеше маска за гмуркане. Свалих дрехите си, като запазих само гащетата, и нахлузих маската върху главата си.

Откъм сушата духаше свеж, лек ветрец, който посрещаше вълните и разбиваше гребените им на малки пръски, преди да достигнат брега. Слънцето жареше гърба ми, а нозете ми затъваха до глезените в горещия пясък. Спрях за малко в участъка на мокрия пясък, където се разбиваха вълните и ги наблюдавах известно време. Те бяха яркосини и искряха под слънцето, извивайки се грациозно като женски тела, но въпреки това ме плашеха. Морето беше студено и опасно. То криеше трупове.

Бавно нагазих във водата, сложих маската на лицето си и заплувах. На около петдесет метра от брега се обърнах по гръб и поех дълбоко въздух през устата. Усещах главата си леко замаяна от постоянното люшкане на вълните и намаления приток на кислород. Високо над мен през замъгленото стъкло на маската небето сякаш се въртеше. Потопих се във водата, за да измия стъклото, изплувах и наново се спуснах към дъното.

Дъното беше покрито с фин бял пясък, който на места беше набразден от малки каменни рифове. Моите движения предизвикаха образуването на малки пясъчни облачета, които обаче не попречиха на видимостта. Кръстосах дъното в радиус от двадесет метра, но не открих нищо друго освен няколко големи охлюва, заклещени между скалите. Отблъснах се от дъното и се заизкачвах нагоре за глътка въздух.

Когато свалих маската, видях, че от ръба на носа ме наблюдаваше човек. Той се скри зад дървената преграда на решетката, но аз вече бях разпознал у него Тагърт. Поех няколко дълбоки глътки въздух и се гмурнах отново. Когато след малко излязох на повърхността, Тагърт беше изчезнал.

При третото гмурване най-сетне открих това, което търсех — една непокътната черна плоча, наполовина потънала в пясъка. Хванах я здраво под мишница и се отправих към брега. Влязох с нея под душа, като грижливо я измих и отстраних и най-малката частица пясък от лъскавата й повърхност.

Когато излязох от съблекалнята, Тагърт ме чакаше на верандата. Беше се изтегнал в един плетен стол с гръб към пътеката. Обут в меки памучни панталони и с бялата фланелка на гърба, той изглеждаше млад и загорял. Черната коса на малката му глава беше грижливо сресана.

Устата му се разтегли в момчешка усмивка, но очите му останаха непроницаеми.

— О, здравейте Арчър! Приятно ли беше плуването?

— Не беше зле, но водата е малко студена.

— Трябваше да използвате басейна. В него водата винаги е топла.

— Предпочитам океана. Човек никога не знае какво може да открие в него. Аз открих това.

Той погледна плочата в ръката ми, сякаш я виждаше за пръв път.

— Какво е това?

— Грамофонна плоча. Някой е отлепил етикета и я е хвърлил в морето. Питам се защо го е направил.

Той стана и се приближи към мен с една дълга и безшумна крачка.

— Я да видя.

— Не я докосвайте! Може да я счупите.

— Няма да я счупя.

Той протегна ръка. Аз се дръпнах встрани. Ръката му заграби въздух.

— Отдръпнете се! — казах аз.

— Дайте ми я, Арчър!

— Не смятам да го направя.

— Така или иначе, ще ви я взема.

— По-добре не се опитвайте — предупредих го аз. — В състояние съм да ви потроша кокалите, ако се наложи.

Той застина и за известно време само ме наблюдаваше. След това отново си възвърна ироничната усмивка. Момчешката му чаровност бавно се възстанови.

— Вие май се шегувате. И все пак съм любопитен да узная какво има на това проклето нещо.

— Аз също горя от нетърпение.

— Да я чуем тогава. Тук някъде имаше портативен грамофон. — Той отиде до масата, разположена в средата на верандата, и отвори една кутия.

— Аз ще я пусна — казах.

— Правилно, страхувате се да не я счупя.

Той седна отново на стола си и опъна крака.

Навих апарата и поставих плочата. Тагърт се усмихваше. Стоях прав и го наблюдавах в очакване да се издаде с някаква гримаса или движение. Но красивият младеж явно не се вписваше в моите представи за хора, изпаднали в паника. Той беше различен от всичките типажи, с които се бях сблъсквал.

Плочата провлачено заскърца. Чуха се звуци от самотно пиано, наполовина заглушавани от външни шумове. Три-четири банални акорда подхванаха мелодията. Дясната ръка на изпълнителя поддържаше ритъма им. Първоначалните акорди се усилваха и постепенно изпълниха цялото помещение. Музиката създаваше усещането за джунгла. Дясната ръка бясно удряше по клавишите, сякаш беше подплашено животно, което бягаше от нещо. То бягаше из изкуствената джунгла, преследвано от сянката на огромно чудовище.

— Харесва ли ви? — попита Тагърт.

— Донякъде. Ако пианото беше ударен инструмент, изпълнението щеше да бъде първокласно.

— Но точно това е интересното. То може да бъде и ударен инструмент, ако искате да го използвате като такъв.

Плочата свърши и аз изключих грамофона.

— Вие се интересувате от буги-вуги. Да знаете случайно кой е изпълнителят тук?

— Не знам със сигурност. Стилът прилича на този на Люкс Левис.

— Съмнявам се. Звучи повече като изпълнение на жена.

Той смръщи вежди в престорено напрежение. Очите му се бяха присвили.

— Не познавам жена, която да може да свири така.

— Аз пък познавам една. Чух я в „Дивото пиано“ онази вечер. Казва се Бети Фрайли.

— За пръв път чувам това име — отвърна той.

— Хайде, Тагърт. Това е една от плочите й.

— Нима?

— Би трябвало да знаете. Вие я хвърлихте в морето. А сега ще ми кажете защо го направихте.

— Въпросът е излишен, защото не съм правил нищо такова. Никога не би ми дошло наум да изхвърлям хубави плочи.

— Не съчинявайте приказки, Тагърт. Мисля, че по-скоро сте си наумили как да гушнете сто хиляди долара.

Той леко се размърда в стола си. Небрежната му поза се вдърви и загуби небрежния си вид. Ако в този момент някой го хванеше за тила и го повдигнеше нагоре, краката му щяха да останат в същото положение — опънати напред пред тялото му.

— Да не би да намеквате, че съм отвлякъл Сампсън?

— Не лично. Намеквам, че сте замесен в отвличането заедно с Бети Фрайли и брат й Еди Ласитър.

— За пръв път чувам имената им. — Той изпусна една дълбока въздишка.

— Ще чуете. Единият от тях ще срещнете в съда, а там ще узнаете и за другия.

— Чакайте малко — каза той. — Защо избрахте точно мен. Само защото съм хвърлил тези плочи ли?

— Значи признавате, че тази плоча е ваша?

— Разбира се. — Гласът му трептеше от искреност. — Признавам, че притежавах няколко плочи на Бети Фрайли. Побързах да се освободя от тях миналата нощ, когато ви чух да говорите с полицията за „Дивото пиано“.

— Имате и навика да подслушвате чужди телефонни разговори, нали?

— Беше чиста случайност. Чух разговора ви, когато аз самият се опитвах да се обадя от собствения си телефон.

— На Бети Фрайли ли?

— Вече ви казах, че не я познавам.

— Извинете ме — казах аз. — Помислих си, че може би сте й се обадили снощи, за да й дадете зелена светлина за извършване на убийството.

— Убийство ли?

— Убийството на Еди Ласитър. Не е необходимо да се преструвате на учуден, Тагърт.

— Но аз не знам нищо за тези хора.

— Знаели сте достатъчно, за да изхвърлите плочите на Бети.

— Чувал бях за нея, това е всичко. Знаех, че свири в „Дивото пиано“. Когато разбрах, че полицията се интересува от заведението, побързах да се освободя от плочите й. Мисля, че ви е известна склонността на следователите да се нахвърлят върху косвените улики.

— Не се опитвайте да ме залъгвате по начина, по който сам се залъгвате — казах аз. — На един невинен никога не би му хрумнала мисълта да изхвърли тези плочи. В района има доста хора, които притежават тези плочи, нали?

— Точно това исках да кажа и аз. Няма нищо престъпно в това.

— Но вие сте предположили, че има, Тагърт. Вие нямаше да гледате на тях като улика срещу вас, ако наистина не сте бил свързан с Бети Фрайли. И за зла участ вие ги хвърлихте в морето доста преди да подслушате разговора ми — преди дори името на Бети да е било споменато във връзка със случая.

— Може и да е така — каза той. — Но ще загубите доста време, докато ми скалъпите някакво обвинение във връзка с тези плочи.

— Няма да се наложи. Те ме доведоха до вас и изпълниха ролята си. Сега нека забравим за плочите и да поговорим за нещо важно.

Настаних се в другия плетен стол пред него.

— За какво искате да говорим?

Той все още се владееше отлично. Недоумяващата му усмивка изглеждаше естествена, а гласът му беше спокоен. Издаваше го само лекото трепване на мускулите, напрегнати в раменете и пулсиращи в бедрата.

— За отвличането — отговорих. — Засега ще отложим убийството. В този щат отвличането вече е достатъчно сериозно обвинение. Сега ще ви представя моята версия, а след това ще изслушаме и вашата. Има много хора, които ще са нетърпеливи да я чуят.

— Колко жалко. Аз не разполагам с такава версия.

— Аз пък разполагам. Щях да прозра по-рано всичко това, но ми станахте симпатичен. Вие сте човекът, който е имал идеалната възможност и най-много мотиви за извършване на престъплението. Вие сте ненавиждали начина, по който Сампсън се е отнасял с вас. Вие сте мразели парите му, защото самият не сте имали достатъчно.

— И все още нямам — добави той.

— В момента сте доста добре подплатен. Половината от сто хиляди са петдесет хиляди. Жалко обаче, че настоящето е преходно.

Той разпери ръце и шеговито отговори:

— Да не би да мислите, че те са някъде у мен?

— Вие не сте толкова глупав — отговорих аз. — И въпреки това сте достатъчно неразумен. Действали сте като последен глупак, Тагърт. Бандата мошеници са ви използвали, докато са могли. Вие сигурно няма и да видите вашата половина.

— Нали обещахте да ми разкажете някаква история — бавно каза той. Нищо не беше в състояние да го смути.

Открих най-силната си карта:

— Онази нощ, преди да излетите със Сампсън от Лас Вегас, сте говорили по телефона с Еди Ласитър.

— Само не ми казвайте, че сте и медиум, Арчър. Нали казахте, че този човек е мъртъв. — Около устните му се появи нова бледа ивица.

— Способностите ми са достатъчни, за да мога да ви кажа какво сте съобщили на Еди. Казали сте му, че ще кацнете в Бърбанк около три часа следобед на следващия ден. Казали сте му да наеме черна лимузина и да чака обаждането ви на летището. Когато Сампсън се е обадил във „Валерио“, за да поръча кола, вие сте отложили поръчката и сте се обадили на Еди. Телефонистката в хотела е взела гласа ви за този на Сампсън. Вие доста добре го имитирате, не си ли спомняте?

— Продължавайте — отговори той. — Винаги съм обичал приказките.

— Когато Еди се появява на летището с наетата кола, Сампсън не се усъмнява дори и за миг. Той няма причина да подозира каквото и да било. Вие сте го напили до такава степен, че едва ли е забелязал разликата в шофьорите — той е бил толкова пиян, че дори и дребен човек като Еди е могъл да се справи с него, когато го е откарал в скривалището. С какво го е упоил? Може би с хлороформ?

— Нали това е вашата история? — каза Тагърт. — Да не би въображението ви да ви изневерява?

— Историята е и на двама ни. Отлагането на поръчката по телефона е важна следа, Тагърт, и тя ви поставя на първо място сред заподозрените. Никой друг не би могъл да знае, че Сампсън ще се обажда във „Валерио“. Както и никой друг не е знаел, че точно този следобед Сампсън ще пристигне от Невада. Никой не е бил в състояние да предупреди Еди предната вечер. Никой не е могъл да подготви нещата така, че те да действат като по часовник.

— Никога не съм отричал, че съм бил на летището заедно със Сампсън. Но в същото време там се намираха още неколкостотин души. Вие пак се базирате на косвени доказателства, както всички останали ченгета. А историята с плочите дори не е и косвена улика. Тя е съвсем странично доказателство. Вие не сте открили нищо за Бети Фрайли, не сте доказали и някаква връзка помежду ни. Стотици колекционери притежават нейни плочи.

Гласът му беше все още ясен и спокоен с нотки на откровеност, но издаваше известно безпокойство. Тялото му беше превито на две и напрегнато, сякаш насила го бях напъхал в тясно пространство. Устните му се изкривиха в грозна гримаса.

— Няма да е трудно да се докаже някаква връзка — добавих. — Все някъде трябва да са ви виждали заедно. Не бяхте ли вие този, който й се обади онази вечер, след като ме видяхте, че седя в бара на „Валерио“ с Фей Естабрук. А по-късно в „Дивото пиано“ не търсехте Сампсън, а бяхте дошли да се срещнете с Бети Фрайли. Когато ми помогнахте да се отърва от Пъдлър, помислих, че сте на моя страна. Бяхте ме убедили дотолкова, че наистина повярвах, че сте натиснали спусъка в къщата на Трой от привързаност. Всъщност вие се опитвахте да предупредите Еди за опасността. Бих казал, че сте симпатичен младеж, ако ръцете ви не бяха омърсени с отвличане и убийство. Подобни глупави постъпки слагат край на всяка симпатия.

— Щом сте решили да ме обиждате, нека свършим още сега.

Той продължаваше да седи спокойно в стола си, но в едната му ръка блесна пистолет. Това беше същият 32-калибров пистолет, който бях виждал и преди — крехък на вид, но достатъчно тежък, за да направи стомаха ми на решето.

— Сложете ръце на колене! — заповяда той.

— Не смятах, че толкова лесно ще се издадете.

— Не се издавам. Просто си осигурявам свобода на действие.

— Ако ме застреляте, няма да си я осигурите. Смъртта ми ще ви осигури нещо друго. Смърт в газова камера. Приберете оръжието и нека поговорим отново!

— Няма за какво да говорим.

— Както винаги грешите. Какво мислите, че се опитвам да правя по този случай?

Той не отговори. Сега, когато държеше пистолета, готов да натисне спусъка, лицето му беше приветливо и отпуснато. То принадлежеше на друг човек — спокоен и изпълнен със смелост, защото не отдаваше някаква стойност на човешкия живот. Момчешките черти изглеждаха дори невинни, защото той можеше да причинява зло, без да го осъзнава. Той принадлежеше към категорията мъже, които бяха възмъжали и открили себе си във войната.

— Опитвам се да открия Сампсън — казах аз. — Ако успея да го върна обратно, всичко останало няма да има значение.

— Вие тръгнахте по погрешен път, Арчър. Нима забравихте какво казахте снощи: ако нещо се случи на похитителите, със Сампсън е свършено.

— Но с вас все още нищо не се е случило.

— Нищо не се е случило и със Сампсън.

— Къде е той?

— Там, където ще бъде намерен, когато аз пожелая това да стане.

— Вие получихте парите, защо не го освободите.

— Смятах да го направя, Арчър. Дори исках да го освободя днес. Но както изглежда, това ще се отложи за неопределено време. Ако нещо се случи с мен, може да кажете сбогом на Сампсън.

— Можем да се споразумеем.

— Не — отговори той. — Не мога да ви имам доверие. Трябва да разчистим нещата. Нима не разбирате, че объркахте всичко. Имате прекрасната дарба да обърквате работата, но не можете да ми гарантирате, че ще излезем чисти от тази история. Не ми остава нищо друго освен да направя това.

Той погледна към пистолета, който беше насочен към тялото ми, и след това нехайно ме погледна. Всеки миг можеше да стреля, без това да му коства особено усилие. Трябваше само да натисне спусъка.

— Почакайте — казах аз.

Гърлото ми се беше сковало. Кожата ми беше суха и почувствах как ме облива пот. Дланите ми се вкопчиха в коленете.

— Няма защо да протакаме. — Той се изправи и тръгна към мен.

Преместих тежестта на тялото си върху стола. Първият изстрел, едва ли щеше да ме убие, освен ако късметът ми изневеряваше. Между него и втория изстрел можех да го сграбча. Стъпих на пода и бързо заговорих:

— Ако ми предадете Сампсън, мога да ви обещая, че няма да ви задържа и ще си държа устата затворена. Ще имате еднакви шансове с останалите. Отвличането е като всички останали сделки: трябва да опитате шанса си.

— Вече съм го опитал, но не и с ваша помощ. Мускулестата му ръка се изправи, държейки пистолета, чието дуло сочеше към мен като кух стоманен палец. Погледнах настрани в посока, обратна на тази, в която възнамерявах да се отдръпна. Той беше изминал половината път между двата стола, когато прогърмя изстрелът. Когато хванах Тагърт, той беше странно отпуснат. Пистолетът падна от ръката му.

Изстрелът беше прозвучал от друг пистолет. До входа на пътеката стоеше Албърт Грейвс, държейки другия пистолет на Тагърт.

— Много лошо — каза той. — Но нямаше начин.

Лицето ми се обля в пот.