Рос Макдоналд
Подвижна мишена (15)

15

Пътят пълзеше нагоре, прекосявайки полегати ливади, обрасли в гъсталаци, и запуснати ниви с червеникава почва. Бях натиснал докрай педала на газта и не позволявах на скоростта да падне под петдесет мили. Колкото повече се изкачвахме нагоре, толкова повече шосето ставаше по-тясно и по-стръмно. От време на време се откриваха голи склонове, покрити с обли бели камъни, зейваха каньони, чиито краища бяха обрасли с планински дъб, а над тях стърчаха телеграфни стълбове. Веднъж случайно през една пролука можах да зърна морето, което се отдалечаваше като нисък син облак някъде в низините. След това шосето потъна в непристъпната планинска пустош, която бе сива и хладна под надвисналите облаци.

Гледани отдолу, облаците изглеждаха плътни и тежки. Когато навлязохме в царството им, те сякаш изтъняха и се отдръпнаха като големи бели влакна от пътя ни. От двете ни страни се издигаха голите и мрачни планински склонове. Намирах се в кола последен модел, до мен седеше момиче като фотомодел, а имах странното усещане, че току-що прекосявах вододела между атомния век от приказките на Колтън и каменната епоха, когато първобитните са започвали да ходят изправени и да отчитат времето по слънцето.

Мъглата се сгъсти и видимостта ми се ограничи до двадесет и пет — тридесет стъпки. Последната поредица остри завои изкачих на втора скорост. След това шосето навлезе в права отсечка. Двигателят на колата усети внезапната свобода и с едно напрягане ни изведе над облаците. От върха на прохода долината изглеждаше напълнена със слънчева светлина и приличаше на купа, пълна с жълто масло. От другата й страна се издигаха осветените назъбени планини.

— Не е ли величествено? — каза Миранда. — Колкото и да е облачно от страната на Санта Тереза, в долината винаги е слънчево. През дъждовния сезон понякога идвам дотук само за да почувствам слънцето.

— Обичам слънцето.

— Наистина ли? Не предполагах, че такива прости неща могат да ви вълнуват. Приличате повече на нощна птица.

— Щом така казвате.

За известно време тя остана мълчалива, вперила поглед в бягащия път и надвесеното синьо небе. Той беше опънал лентата си през жълто-зелената разчертана на парцели долина. Наоколо не се виждаха хора, ако не се брояха мексиканските брасерос, които работеха по нивите. Отново натиснах педала на газта и стрелката на километража се намести между осемдесет и пет и деветдесет.

— От какво бягате, Арчър? — шеговито ме попита тя.

— От нищо. Да не би да искате сериозен отговор?

— Може, за да разсеем скуката.

— Опасността донякъде ме привлича. Иска ми се да мога да я обуздавам и контролирам. Това ми дава усещане за власт, да знам, че държа собствения си живот в ръцете си, и да съм сигурен, че няма да го изпусна.

— Освен ако не спукаме гума.

— Никога не ми се е случвало.

— Кажете — попита тя, — затова ли вършите работа като вашата. От любов към опасностите ли?

— Това е подходящо обяснение, но не е вярно.

— Защо тогава?

— Наследих занаята от друг човек.

— От баща ви ли?

— От самия себе си, когато бях по-млад. Тогава си мислех, че хората се делят на добри и лоши и че отговорността за лошите постъпки може да бъде присъдена на определена категория, които да понесат наказанието си. Ето, отново изпаднах в сантименталности и говоря твърде много.

— Продължавайте!

— Но аз вече съм объркан и заблуден. Защо трябва да заблуждавам и вас?

— И аз самата се чувствам така. И не разбирам какво искате да кажете.

— Ще започна отначало. Когато постъпих в полицията, бях убеден, че определена категория хора се раждат лоши, както някои се раждат със заешка устна например. Работата на полицая беше да открие тези хора и да ги прибере на сигурно място. Но нещата не стояха толкова просто. Злото се таи у всеки човек и за да се прояви, са необходими ред събития и обстоятелства. Обкръжение, удобен случай, материално неблагополучие, малко лош късмет, коварен приятел. Неприятното в случая е, че ченгетата са принудени да съдят за хората според опита си и да действат съобразно преценката си.

— Вие преценявате ли хората?

— Всеки срещнат. Преподавателите в полицейските училища наблягат много на научните методи в разследването и това е обяснимо. Моята работа се състои в това да наблюдавам хората и да си изграждам собствена преценка.

— И вие ли намирате злото у всеки?

— Почти у всеки. Или аз съм станал по-мнителен, или хората наистина са станали по-лоши. Войната и инфлацията спомогнаха за създаването на много мерзавци, по-голямата част от които се установиха в Калифорния.

— Изглежда, не сте склонен да говорите за семейството си?

— Не особено.

— Така или иначе не трябва да вините Ралф за действията му по време на войната. Той винаги е бил малко мерзавец, поне откакто го познавам.

— Значи през целия ви живот.

— Да, през целия ми живот.

— Не знаех, че изпитвате такива чувства към него.

— Опитвах се да го разбера — каза тя. — Може би, когато е бил млад, е притежавал известно достойнство. Започнал е от нищо. Баща му е бил земеделец арендатор и никога не е притежавал собствена земя. Много добре разбирам защо Ралф е прекарал живота си в изкупуване на земи. Навярно си мислите, че той изпитва съчувствие към бедните, защото самият той някога е бил беден? Ето, вземете стачкуващите работници във фермата му например. Условията, при които живеят, са ужасни, а заплатите — ниски, но Ралф никога няма да се съгласи с това. Той би направил всичко възможно, за да ги умори от глад и да ги принуди да прекратят стачката. Той сякаш не иска да признае, че и мексиканците са човешки същества.

— Това е една доста разпространена заблуда, която обаче се оказва полезна. Човек по-лесно мами тези, които не смята за хора. — Пак се превърнах в моралист от ранното Средновековие.

— А мен преценихте ли ме вече? — попита тя след известна пауза.

— Донякъде. Трудно ми е да анализирам доказателствата. Бих казал, че притежавате почти всичко, но може и да не използвате дадените ви възможности.

— Защо „почти“? Какво ми липсва.

— Известна насоченост на действията. Не бива да пилеете времето си. Трябва да усетите ритъма му и да го оставите да ви подкрепя.

— Вие сте странен човек — мило отвърна тя. — Не предполагах, че сте способен да говорите така. А себе си преценявате ли?

— Не го правя, когато успявам да се удържа, но снощи не успях. Поих с алкохол една алкохоличка и видях лицето си в огледалото.

— И каква беше присъдата?

— Съдията отложи наказанието. Наложи ми само строго мъмрене.

— И затова ли карате толкова бързо?

— Може би?

— Аз го правя по друга причина. А и все си мисля, че го правите, защото бягате от нещо. Да пукнете дано.

— Без грубости, ако обичате. Вие обичате ли високите скорости?

Правилата на играта, която играехме, не бяха още твърде ясни, но чувствах, че губя.

— И защо го правите?

— Карам бясно, когато ми е скучно. Въобразявам си, че съм хукнала към нещо непознато, нещо съвсем ново. Нещо ясно и блестящо, някоя движеща се по пътя мишена.

Мрачната ми реплика прозвуча като бащински съвет.

— Със сигурност ще срещнете нещо ново, ако често постъпвате така. Премазана глава и забрава.

— Проклет да сте! — извика тя. — Сам твърдите, че обичате опасностите, но сте почти толкова старомоден като Бърт Грейвс.

— Съжалявам, ако съм ви изплашил.

— Да ме изплашите ли? — Смехът й прозвуча като крясък на морска птица. — Всички мъже сте още с викторианския манталитет. Сигурно и вие сте убеден, че мястото на жената е вкъщи.

— Не в моята къща, във всеки случай.

Пътят започна безспирно да се извива и да се изкачва към небето. Височината намали скоростта на колата. Когато стрелката падна на петдесет, вече нямаше какво да си кажем.