Рос Макдоналд
Подвижна мишена (18)

18

В кухнята стояха мисис Кромберг и готвачката, белокоса жена със стреснато изражение и майчински закръглен ханш. И двете подскочиха, когато отворих вратата на килера.

— Говорих по телефона — казах аз.

Мисис Кромберг ми отправи една измъчена усмивка:

— Не чух, че сте вътре.

— Колко телефонни апарати има в къщата?

— Четири или пет. Пет. Два на втория етаж и три долу.

Отказах се от идеята да проверявам телефоните. Прекалено много хора имаха достъп до тях.

— Къде са всички останали?

— Мистър Грейвс е събрал персонала в предната стая. Иска да узнае дали някой не е видял колата, с която са донесли бележката.

— А някой видял ли я е?

— Не. Аз самата преди малко чух шум от кола, но не обърнах внимание. Тук често идват заблудени шофьори и обръщат в алеята. Не знаят, че пътят е без изход.

Тя се приближи и прошепна съучастнически:

— Какво пише в писмото, мистър Арчър?

— Искат пари — отговорих аз и излязох.

В коридора се разминах с останалата част от прислугата — млади мексиканци в градинарски дрехи, които вървяха в редица един зад друг с наведени глави, а Феликс завършваше колоната. Вдигнах ръка за поздрав, но той не отговори. Очите му бяха непроницаеми и лъщяха като две бучки въглища.

Грейвс беше приклекнал пред камината в хола и обръщаше с машата една овъглена цепеница.

— Какво стана с прислугата? — попитах го аз.

Той изсумтя, докато се изправяше, и погледна към вратата.

— Изглежда, че всички се мислят за заподозрени.

— Бих желал да не са.

— Не съм направил и най-малкия намек за това. Явно се е пренесло по въздуха. Просто ги попитах дали не са видели колата. Това, което ме интересуваше, разбира се, беше да видя изражението по лицата им, преди да се затворят в себе си.

— Мислиш ли, че е работа на вътрешен човек?

— Явно не изцяло. Но този, който е пуснал писмото, е доста добре осведомен. Как например е могъл да знае, че парите ще бъдат готови до девет часа. — Той погледна часовника си. — Дотогава остават седемдесет минути.

— Може да е просто съвпадение.

— Може.

— Няма да спорим. Може би си прав, че това е отчасти и работа на човек от къщата. Някой видял ли е колата?

— Мисис Кромберг я е чула. Останалите се правят на слепи или наистина са такива.

— И никой не се издаде с нещо?

— Не. Тези мексиканци и филипинци са непроницаеми. — Той внимателно добави: — А и аз нямам причина да ги подозирам, както и да подозирам Феликс.

— Минавало ли ти е през ума, че самият Сампсън може да е нагласил нещата?

Той иронично ме погледна:

— Не се старай да блеснеш, Лу. Никога не те е бивало по интуицията.

— Това е просто предположение. Вместо да плаща такса от осем процента, Сампсън ще спечели на бърза ръка осем бона от цялата тази история.

— Да предположим, че това е осъществимо.

— Случвали са се такива работи.

— Но в случая със Сампсън звучи абсурдно.

— Само не ми казвай, че той е от честните.

Той разрови жаравата с машата. Искрите полетяха нагоре като рояк лъскави оси.

— Според общоприетите стандарти не е. Но той не е достатъчно интелигентен, за да нареди нещата по този начин. Прекалено рисковано е. Освен това той не се нуждае от тези пари. Петролните му полета са оценени на пет милиона, но като приходи носят над двадесет и пет милиона. Сто хиляди долара за Сампсън са джобни пари. Тук наистина си имаме работа с изнудвачи, Лу. Набий си го в главата.

— Ще се постарая — рекох. — Толкова много отвличания завършват с убийство по сметка.

— Това не трябва да завърши по този начин — каза приглушено той — и, за Бога, ще направя всичко възможно, за да свърши добре! Ще дадем парите и ако не ни върнат Сампсън, ще ги преследваме до дупка.

— Аз съм с теб. — Беше по-лесно да се каже, отколкото да се извърши. — Кой ще достави пратката?

— Защо не ти?

— Могат да ме разпознаят. Наумил съм си нещо друго. Ти ги занеси, Бърт. Няма да е зле, ако вземеш Сампсън със себе си.

— Не го обичам.

— Той е умно момче и не се страхува от пистолети. Ако закъсаш, ще имаш нужда от помощ.

— Нищо лошо няма да се случи. Но щом казваш, ще го взема.

— Казвам.

На вратата се появи мисис Кромберг, която нервно мачкаше блузата си.

— Мистър Грейвс?

— Какво има?

— Бих искал да поговорите с Миранда, мистър Грейвс. Опитах се да я накарам да хапне нещо, но тя не иска да отключи вратата на стаята си. Дори не ми отговаря.

— Ще се оправи. По-късно ще поговоря с нея. Оставете я сама засега.

— Не ми харесва, когато се държи така. Тя е толкова чувствителна.

— Оставете това. Кажете на мистър Тагърт да ме чака в кабинета. Нека вземе и пистолетите, заредени.

— Да, господине. — Тя беше на път да се разплаче, но затисна пълните си устни с ръка и излезе.

Когато Грейвс се обърна към мен, видях, че част от тревогата й също го беше завладяла. Една от страните му леко потрепваше. Очите му затърсиха някакъв въображаем предмет над стаята.

— Тя сигурно се чувства виновна — каза той, сякаш на себе си.

— Виновна за какво?

— Нищо осезаемо. Предполагам, че причината се крие във факта, че не е могла да заеме мястото, оставено от брат й. Тя е била свидетел на пропадането на бащата и сигурно си мисли, че той не би отишъл толкова далече, ако можеше да е по-близка с него.

— Но тя не му е съпруга — казах аз. — Как реагира мисис Сампсън? Говори ли с нея?

— Преди няколко минути. Приема го много весело. Все едно че чете роман на живо. Как ти се струва това?

— Не ми харесва. Може би тя е тази, която би трябвало да се чувства виновна.

— Дори и да е така, това няма да помогне на Миранда. Тя е странно момиче. Наистина е много чувствителна, но мисля, че не го осъзнава. Ходи винаги с гордо вдигната глава и потиска чувствата си.

— Възнамеряваш ли да се ожениш за нея, Бърт?

— Бих искал, ако можех. — Той тъжно се усмихна. — Предлагал съм й не един път. Не е казала „не“.

— Ти ще можеш добре да се грижиш за нея. Тя е узряла за брака.

За миг той ме погледна мълчаливо. Устните му продължаваха да се усмихват, но очите му засвяткаха предупредително.

— Тя ми каза, че сте си говорили по време на следобедната ви разходка.

— Дадох й няколко бащински съвета — казах аз. — Посъветвах я да не кара толкова бързо.

— Щом ти харесва, дръж се бащински. — Внезапно той смени темата. — Какво ще кажеш за този тип — Клод? Възможно ли е да е замесен?

— Той може да е замесен в какво ли не. Не мога да му имам доверие. Не открих нищо конкретно. Той твърди, че от месеци не бил виждал Сампсън.

На фасадата на къщата пробягаха жълти светлини от фарове за мъгла.

— Това трябва да е шерифът — каза Грейвс. — Доста се забави.

Шерифът връхлетя задъхано в стаята като спринтьор, който е стигнал до лентата на финиша. Той беше едър мъж, облечен в делови костюм, а на главата си носеше фермерска шапка с широка периферия. Както дрехите, и лицето му представляваше смесица от изражения на полицай и политик. Суровата челюст беше омекотена от чувствени провиснали устни, които обичаха жените, пиенето и приятелските разговори.

Той подаде ръка на Грейвс.

— Щях да пристигна и по-рано, но нали ме помоли да ти доведа Хъмфрис.

Другият мъж, който мълчаливо го последва в хола, беше облечен в смокинг.

— Идвам от прием — каза той. — Как си, Бърт? Грейвс ме представи. Името на шерифа беше Спанър. Хъмфрис беше областният следовател. Той беше висок и плешив, а красивото му лице и вдъхновеният поглед издаваха интелектуалната острота на ума му. Двамата с Грейвс не се здрависаха. Бяха твърде близки, за да го правят. Когато Грейвс беше областен следовател, Хъмфрис беше областен прокурор. Отдръпнах се настрани и оставих Грейвс да говори. Той каза това, което трябваше да знаят, и пропусна това, което не трябваше да знаят.

Когато свърши, шерифът каза:

— В писмото пише, че трябва да карате в посока север. Това означава, че той ще се опита да се измъкне в противоположна посока, към Лос Анджелис.

— Явно така смята — каза Грейвс.

— Значи ако блокираме шосето малко по-надолу, ще можем да го пипнем.

— Не можем да направим това — изстрелях аз. — Ако го направим, ще трябва да кажем сбогом на Сампсън.

— Да, но ако уловим похитителя, можем да го накараме да проговори.

— Задръж, Джо! — намеси се Хъмфрис. — Трябва да приемем, че бандата не се състои от един човек. Ако ударим по един от тях, останалите ще ударят по Сампсън. Ясно е като две и две четири.

— Това го има и в писмото — казах аз. — Четохте ли писмото?

— То е при Андрюс — обясни Хъмфрис. — Той е човекът, който снема отпечатъците.

— Ако открие нещо, ще трябва да видите досиетата на ФБР.

Усетих, че започвам да ставам досаден, но нямах време да бъда тактичен, а и нямах вяра в ченгетата на редовна служба. Обърнах се към шерифа:

— Свързахте ли се с властите в Лос Анджелис?

— Още не. Исках първо да се запозная със ситуацията.

— Добре. Ето ви я ситуацията. Дори и да изпълним инструкциите от писмото, шансът да видим отново Сампсън жив е петдесет процента. Той ще може да разпознае поне един от бандата, този, който го е взел от летището. А това не е добре за него. Ще сгрешите, ако се опитате да хванете човека с парите. Ще имате само един изнудвач в повече в затвора, а в това време Сампсън ще лежи някъде с прерязано гърло. Най-доброто, което можете да направите, е да седнете на телефона. Оставете нещата на Грейвс, засега.

Лицето на Спанър доби гневно изражение и той полуотвори уста, за да възрази. Хъмфрис го отряза:

— Има смисъл в думите му, Джо. Нарушаваме закона, но от време на време трябва да се правят и компромиси. Трябва да спасим живота на Сампсън. Така че сега ние с тебе се връщаме в града.

Той стана. Шерифът го последва.

— Можем ли да бъдем сигурни, че Спанър няма да реши да действа на своя глава?

— Мисля, че да — бавно каза Грейвс. — Хъмфрис ще го наглежда.

— Хъмфрис ми се струва много разумен.

— Той е най-добрият, когото познавам. Работихме заедно около седем-осем години и никога не съм го виждал да греши. Предадох му поста си, когато се оттеглих. — В гласа му имаше съжаление.

— Не трябваше да се отказваш от работата си — казах аз. — Тя ти носеше голямо удовлетворение.

— Да, и прекалено малко пари. Издържах десет години и потънах в дългове. — Той иронично ме погледна. — А ти защо напусна базата в Лонг Бийч?

— Парите не бяха най-главното. Не мога да понасям гъзолизци. Не обичам и мръсните политически игрички. Във всеки случай не напуснах по собствено желание, уволниха ме.

— Добре, ти спечели този път. — Той отново погледна часовника си. Беше почти осем и половина. — Време е да оседлаем конете.

Алън Тагърт ни чакаше в кабинета, облечен в кафяв шлифер, който се разширяваше в раменете и го правеше да изглежда огромен. Той извади пистолетите от джобовете. Грейвс взе единия. И двата бяха 32-и калибър с красиви стоманени дула и големи мерници.

— И не забравяйте — казах на Тагърт, — не започвайте стрелба, преди да са ви предизвикали.

— Вие няма ли да дойдете?

— Не. — Обърнах се към Грейвс. — Познат ли ти е ъгълът на Фрайърс Роуд?

— Да.

— Има ли наблизо някакво прикритие?

— Абсолютно нищо. От едната страна е плажът, а от другата — насипът.

— Няма начин. Ти ще караш напред с твоята кола. Аз ще бъда зад тебе и ще паркирам на около миля по-надолу по шосето.

— Няма ли да се опиташ да го проследиш?

— Не. Искам само да го видя, като мине. След това ще те чакам на бензиностанцията преди града — „Последният шанс“.

— Ясно. — Грейвс щракна закопчалките на куфарчето.

* * *

От покрайнините на града до Фрайърс Роуд шосето имаше четири платна и се беше ширнало в права линия, пресичаща скалите, които очертаваха брега. По средата беше разделено от ивица тревна площ. На кръстовището с Фрайърс Роуд тревата свършваше и платната ставаха три. Колата на Грейвс направи остър завой и спря в аварийното платно със запалени фарове.

Мястото беше добре избрано за целта, безлюдно кръстовище, ограничено отдясно от бели крайпътни камъни. Отбивката към Фрайърс Роуд се виждаше като черна дупка, изрязана в скалата. Наблизо не се виждаха нито къщи, нито дървета. От време на време по шосето преминаваше по някоя заблудена кола.

Часовникът на таблото показваше девет без десет. Махнах на Тагърт и Грейвс и профучах покрай тях. До следващата странична отбивка имаше около деветстотин метра. Засякох ги по километража. На около двеста метра по-надолу, точно над плажа, имаше място за паркиране на колите на любителите на морски гледки. Закарах колата дотам и паркирах, обърнат на юг, като не забравих да загася фаровете. Беше девет без седем минути. Ако всичко вървеше по разписание, наетата кола трябваше да мине покрай мене след десет минути.

Мъглата бързо нахлу откъм брега като мощен прилив и за секунди обви колата ми. Откъм север се зададе чифт фарове, които пореха сивата пелена като очи на дълбоководна океанска риба. Отдолу под предпазния парапет се чуваше учестеното дишане на морето. Две минути след девет часа бръснещите светлини се показаха иззад завоя, идващи откъм Фрайърс Роуд.

Връхлитащата отгоре кола направи рязък завой, когато почти беше стигнала до мен, и свърна по отбивката вляво. Не можах да видя цвета и марката, но чух свистенето на гумите. Привичките на шофьора ми бяха познати.

Подкарах колата със загасени светлини, прекосих шосето и бавно стигнах до отбивката. Още преди да я достигна, долових три поредни звука, които мъглата леко заглуши. Зловещият вой на спирачки, звук от изстрел и възходящото ръмжене на двигател, който набираше скорост.

Тъмният проход в началото на отбивката се изпълни с бяла светлина. Спрях на няколко крачки преди нея, за да видя как една друга кола излезе оттам и зави наляво по посока към Лос Анджелис. Това беше дълго спортно купе, боядисано в светлобежово. Не можах да видя шофьора през запотеното стъкло, но ми се стори, че видях тъмните очертания на буйна женска коса. Позицията ми не беше удобна, за да я последвам, а и без това нямаше да мога да я достигна.

Запалих фаровете за мъгла и свих в отбивката. На около двеста метра навътре видях колата, затънала с двете колела в крайпътната канавка. Спрях зад нея и излязох, стиснал пистолета си. Колата беше черен „Линкълн“. Двигателят работеше и светлините бяха запалени. Регистрационният номер беше 62 S 895. Отворих вратата на шофьора с насочено оръжие в едната ръка.

Към тялото ми се наклони дребно човече, което гледаше напрегнато в мъглата с мъртвите си очи. Хванах го, преди да се срути на земята. Усещането за смъртта ме прониза и не ме напусна в следващите двадесет и четири часа.