Рос Макдоналд
Подвижна мишена (30)

30

Когато намалих при влизането в Буенависта, полумракът беше туширал грозотата на сградите, а по главната улица осветлението вече беше включено. Вдясно просветнаха и неоновите светлини на автобусната спирка, но аз не спрях. След няколко мили извън другия край на града, магистралата тръгваше отново покрай брега, чиито плажове изглеждаха отдавна запустели. Последните късчета дневна светлина висяха над повърхността на океана, който бавно ги поглъщаше.

— Ето тук е — каза Бети Фрайли. През целия път тя седеше мълчаливо на мястото си и аз почти бях забравил, че не пътувах сам.

Спрях колата в страничното асфалтирано платно на магистралата, недалеч от някакво кръстовище. Един път водеше надолу към океана. На ъгъла една избеляла от ветровете и слънцето табела свидетелстваше за някогашен разцвет на този плаж, но сега в околностите не се виждаха никакви признаци на живот. На около двеста метра по-надолу забелязах стария плажен клуб, чиято ниска и дълга маса контрастираше на фона на искрящия прилив.

— Не можете да стигнете до долу с колата. Пътят е много изровен.

— Мислех, че не сте слизали.

— Вярно е. Не съм ходила там от миналата седмица. Тогава слязохме с Еди да огледаме мястото. Сампсън се намира в една от стаичките откъм страната на мъжките съблекални.

— Да се надяваме, че все още е там.

Извадих ключа от стартера и излязох от колата. По-надолу пътят се превръщаше в тясна неравна пътека с изровени краища. Дървената платформа на сградата беше просъхнала, а пукнатините между дъските бяха запълнени с израснала трева. Високо под стрехата се мержелееха малки прозорчета, които бяха тъмни.

Насочих лъча на фенерчето към двойната врата в средата на сградата и видях отгоре им изписани думите: „Мъже“ и „Жени“. Вратата, която водеше към мъжкото отделение, беше полуотворена. Събрах смелост и я отворих широко. Вътрешността изглеждаше пуста, сякаш отдавна никой не беше влизал. Единственият шум наоколо идваше от разбиващите се вълни на плажа.

Нямаше и следа от Сампсън, нямаше следа и от Грейвс. Погледнах часовника си, който показваше седем без четвърт. Беше изминал повече от час след обаждането ми на Грейвс. Той бе имал достатъчно време, за да измине четиридесет и петте мили от Кабрильо каньон дотук. Чудех се какво ли се е случило с него и с шерифа.

Насочих светлината към пода, който беше посипан с навят от ветровете пясък. Срещу мене се издигаше една шперплатова преградна стена, в която имаше редица от врати. Запътих се към тях. Движението зад гърба ми беше светкавично и нямах време да реагирам. „Засада“ беше думата, която проблесна в съзнанието ми, преди да се строполя на пода.

„Мухльо“ беше първата дума, която формулирах, когато отново дойдох в съзнание. В лицето ми се беше вперило огромното око на електрически фенер, което ме гледаше като призрачното око на съвестта ми. Първото ми желание беше да скоча и да се съпротивлявам. Дълбокият глас на Албърт Грейвс го отклони.

— Какво е станало с теб?

— Махни този фенер! — Лъчът пронизваше очите ми като кама, а острието й излизаше от другия край на главата ми.

Той изгаси светлината и коленичи до мен.

— Можеш ли да се изправиш, Лу?

— Да — отвърнах и останах да лежа на пода. — Забави се.

— Не можах да открия мястото в тъмнината.

— А къде е шерифът? И него ли не можа да откриеш?

— Беше излязъл по работа да откара някакъв параноик в болницата. Оставих му съобщение къде да ме намери и да доведе лекар. Не исках да губя време.

— По всичко обаче личи, че си закъснял.

— Мислех, че се сещам за мястото, но май съм го подминал в тъмнината. Бях стигнал почти до Буенависта, когато разбрах, че съм се объркал. Върнах се обратно и така няколко пъти, докато го налучкам.

— Не видя ли колата ми горе на пътя?

— Къде горе?

Изправих се и седнах. Болката в главата ми пулсираше в такта на махало на часовник.

— Горе, близо до кръстовището.

Попипах джоба си. Ключовете от колата бяха в него.

— Сигурен ли си. Не са взели ключовете от колата ми.

— Колата ти я няма горе, Лу. Кои са тези те?

— Бети Фрайли и този, който ме удари. Бандата е имала и четвърти член, който е пазел Сампсън. — После му разказах как се бях добрал дотук.

— Идеята ти да я оставиш сама в колата не е била особено добра.

— Ако човек претърпи три пердаха за едно денонощие като мен, едва ли ще може да разсъждава логично.

Изправих се на крака и открих, че с усилие стоях прав. Грейвс ми предложи рамото си. В отговор се подпрях на стената.

Той вдигна фенера.

— Дай да погледна главата ти? — Под светлината на фенера лицето му изглеждаше загрижено. Видя ми се стар и отпуснат.

— После — казах аз.

Взех моя фенер и се насочих към редицата врати. Зад втората от тях чакаше Сампсън, пълен възрастен мъж, отпуснат върху една пейка до задната стена на тясното помещение. Главата му беше заклещена в ръба между двете стени. Отворените му очи бяха пълни с кръв.

Грейвс се втурна зад мен в стаята и промълви:

— Господи!

Дадох му да държи фенера и се наведох над тялото на Сампсън. Китките на ръцете му и глезените бяха вързани с едно и също въже, чийто край бе омотан за една скоба в стената отгоре. Другият край на въжето беше усукан около врата и вързан в голям възел под лявото му ухо. Зениците на зачервените очни ябълки гледаха в две различни посоки. Имаше нещо патетично в подаващите се изпод крачолите на панталона карирани чорапи, в които бяха обути дебелите мъртви глезени.

Грейвс шумно въздъхна.

— Мъртъв ли е?

— Да — почувствах смъртна умора, последвана от апатия. — Сигурно е бил още жив, когато пристигнах. Колко ли време съм бил в безсъзнание?

— Сега е седем и петнадесет.

— Когато влязох, беше седем без петнадесет. Имат половин час преднина. Трябва да тръгваме!

— А Сампсън така ли ще го оставим.

— Да. Полицията би предпочела да не пипаме тялото. Оставихме го да лежи в тъмнината. Мобилизирах последните си сили, за да успея да се изкача до шосето. Колата ми я нямаше. Тази на Грейвс ни чакаше от другата страна на кръстопътя.

— Сега накъде? — попита той, след като седна зад волана.

— Към Буенависта. Трябва да уведомим патрулите по магистралата.

Погледнах в портфейла ми, като си мислех, че ключът от гардероба ще липсва. Той обаче беше непокътнат, пъхнат в отделението за документи. Този, който ме беше ударил, явно не беше имал време да се консултира с Бети. Може би двамата бяха решили да избягат и да зарежат парите. Това обаче не изглеждаше много правдоподобно.

Когато навлязохме в града, помолих Грейвс да ме остави на автобусната спирка.

— Защо?

Обясних му и добавих:

— Ако парите наистина са тук, те могат да се върнат, за да ги приберат. Ако вече ги няма, значи са минали оттук и са разбили ключалката. Иди да уведомиш патрула и ела да ме вземеш.

Той ме остави пред спирката. Когато стигнах до голямата стъклена врата, спрях, за да огледам помещението. Трима-четирима мъже в пуловери се бяха отпуснали върху изподрасканите пейки и четяха вестници. Няколко по-възрастни мъже, които флуоресцентното осветление състаряваше още повече, стояха прави и оживено разговаряха. В единия ъгъл се беше разположило едно семейство мексиканци — баща, майка и няколко деца, които, взети заедно, правеха цял един футболен отбор. Пред гишето за билети се кипреше някакъв пъпчив пубертет, издокаран в пъстра хавайска риза. Вляво имаше щанд за закуски, а зад него една пълна блондинка, облечена в униформата на заведението. До стената отдясно беше разположена редицата с гардеробите.

У никой от пребиваващите в чакалнята не личеше някакво напрежение. Всички те чакаха обичайните неща: вечеря, поредния автобус, да дойде събота вечер, да получат чек или да дочакат смъртта спокойно в леглото си.

Бутнах стъклената врата и се насочих към редицата с гардеробите. Номерът на този, който търсех, беше отбелязан върху ключа: двадесет и осем. Докато завъртах ключа в ключалката, хвърлих един поглед на помещението. Очите на жената зад щанда за закуски ме гледаха с непресторено безразличие. Никой от останалите не се интересуваше от мен.

В гардероба имаше една червена плажна чанта. Докато я измъквах, усетих шумоленето отвътре. Приседнах на най-близката свободна пейка и проверих съдържанието й. Завитият в кафява хартия пакет беше разкъсан от единия край. С върха на пръстите си можах да усетя крайчетата на твърдите новички банкноти.

Пъхнах чантата под мишница, отидох до щанда със закуски и поръчах кафе.

— Знаете ли, че има кръв по ризата ви? — попита блондинката.

— Да. Обикновено я нося такава.

Тя ме изгледа и сякаш се усъмни в платежоспособността ми. Едва сдържах жеста да извадя една банкнота от сто долара и й подхвърлих няколко монети. Тя сипа кафето ми в голяма бяла чаша.

Докато си пиех кафето, наблюдавах вратата с ръка, готова да посегне за пистолета. Електрическият часовник над гишето за билети едва-едва отмерваше секундите. Отвън пристигна автобус и предизвика известно раздвижване сред чакащите. Часовникът ми предъвкваше всяка минута по шестдесет пъти, преди да помести голямата си стрелка. Към осем без десет вече бях изгубил всякаква надежда. Явно се бяха отказали от парите и бяха решили да заминат.

На вратата се появи Грейвс, който сякаш имаше да ми казва нещо. Оставих чашата на бара и излязох навън. Колата му чакаше на улицата.

— Преди малко са катастрофирали с колата ти — ми каза той. — Станало е на около петнадесет мили на север оттук.

— Успели ли са да избягат?

— Изглежда, че единият се е изплъзнал. Жената на име Фрайли е мъртва.

— Какво е станало с партньора й.

— В полицията не казват нищо. Получили са съобщение по радиото.

Изминахме разстоянието до катастрофата за по-малко от петнадесет минути. На мястото се бяха струпали няколко коли, а наоколо се суетяха човешки фигури. Грейвс сигнализира на един полицай, който се опитваше да отблъсне тълпата.

Когато слязох от колата на Грейвс, насочих поглед напред, докъдето стигаше светлината от прожекторите. Колата ми беше там със забита предна част в крайпътния склон. Затичах се и започнах да си пробивам път с лакти през тълпата, заобиколила колата ми.

Един полицай от патрулната кола, с набраздено от годините лице, сложи ръка на рамото ми. Блъснах я.

— Това е моята кола.

Той присви очи и бръчките му се разгънаха до началото на ушите.

— Сигурен ли сте? Как се казвате?

— Арчър.

— Наистина е вашата. Това е името, отбелязано в талона. Той се провикна по посока на един млад полицай, който чакаше до мотора си и сякаш се смущаваше от нещо. — Ела насам, Оли. Този човек тук е собственикът на колата.

Около мен тълпата се събра отново, като всички ме гледаха. Когато плътният кръг около смачканата кола се разхлаби, забелязах покритото с одеяло тяло, поставено на асфалта до нея. Разбутах двойка жени, които жадно бяха вперили очи натам, и леко повдигнах единия край на одеялото. Това, което видях, трудно можеше да се нарече човек, но дрехите ми бяха познати.

Два трупа за един час ми дойдоха твърде много и усетих, че стомахът ми се разбунтува. В него нямаше нищо друго освен кафе и повърнах само жлъч. Двамата полицаи изчакаха, докато можах отново да говори.

— Колата ви е била открадната от тази жена, така ли? — попита по-старият от тях.

— Да. Казва се Бети Фрайли.

— В централата ни казаха, че я издирват.

— Така е. Какво стана с другия?

— Кой друг?

— С нея имаше един мъж.

— Когато катастрофира, беше сама — поясни младият полицай.

— Как може да сте сигурен?

— Сигурен съм, защото стана пред очите ми. Аз отговарях за този участък от пътя.

— Спокойно, Оли — успокои го по-старият. — Направил си точно това, което е трябвало. Никой не те обвинява.

— Във всеки случай се радвам, че колата беше още топла.

Ядосах се. Колата ми беше застрахована, но трудно щях да си купя нова. Освен това ми беше мъчно за нея. Изпитвах същите чувства, каквито изпитва един ездач при загубата на коня си.

— Какво точно стана? — попитах остро аз.

— Карах бавно на няколко мили оттук надолу в северна посока. Дамата в колата ме задмина с бясна скорост и аз тръгнах да я догоня. Стигнах до деветдесет мили в час, когато я догоних. Тя ме забеляза и засили. Изравних се с нея и й направих знак да спре. В отговор тя рязко изви волана и се опита да ме задмине отдясно. После загуби контрол над волана, поднесе и се заби в склона. Когато я издърпах навън, беше мъртва.

Лицето му беше плувнало в пот, когато свърши да разказва. Другият ласкаво го потупа по рамото.

— Не се притеснявай, синко. С нищо не си нарушил закона.

— Значи си абсолютно сигурен, че в колата не е имало второ лице?

— Освен ако не се е изпарил. Странно! — нервно добави той. Колата не се запали, а стъпалата на жената бяха обгорени. Не можах да намеря и обувките й. Беше боса.

— Наистина е странно — потвърдих аз. — Твърде странно.

Грейвс си проправи път през тълпата.

— Трябва да са разполагали и с втора кола.

— Защо им е било тогава да бягат с моята? — казах аз и попипах стартера под опръсканото с кръв табло. Крайчетата бяха свързани с медната жичка, която бях забравил от сутринта. — Свързала е жичките на стартера, за да запали.

— Но това прилича повече на работа на мъж?

— Не е задължително. Може да го е научила от брат си. Това е стар номер на крадците на коли.

— Може да са решили да се разделят, за да избягат по-лесно.

— Възможно е, но не разбирам. Беше достатъчно съобразителна, за да се сети, че колата ми ще я издаде.

— Трябва да попълня рапорта — каза възрастният полицай. — Ще ми отделите ли няколко минути?

Когато отговарях на последния въпрос, пристигна и шерифът Спанър заедно с един от заместниците си. Двамата излязоха от радиоколата, с която пристигнаха, и се запътиха към нас. Едрите му гърди се тресяха като женски бюст, докато се приближаваше.

— Какво се е случило тук? — Той ни изгледа двамата с Грейвс с влажен, подозрителен поглед.

Оставих Грейвс да му разкаже събитията. Когато разбра какво се беше случило със Сампсън и Бети Фрайли, Спанър се извърна отново към мен.

— Видяхте ли какво стана с вашите щуротии, Арчър. Нали ви предупредих да ме уведомявате за всяка своя стъпка!

Нервите ми кипнаха.

— Да ви предупреждавам, по дяволите! Ако навреме се бяхте добрали до мястото, където беше Сампсън, той можеше сега да е жив!

— Вие знаехте къде се намираше той и не ми казахте — изрева шерифът. — Няма да ви се размине и този път!

— Да, да, знам. Когато трябва да се поднови разрешителното ми. Чувал съм го и по-рано. А вие какво ще им кажете на онези в Сакраменто за своята собствена некадърност? Да се занимавате с някакъв ненормален в болницата, когато нещата станаха напечени!

— От вчера не съм стъпвал в болницата — отвърна той. — За какво ми говорите?

— Не ви ли предадоха за обаждането ми? Беше преди два часа.

— Не е имало никакво съобщение. Този път няма да се оставя да ме баламосвате.

Погледнах Грейвс. Очите му избягнаха погледа ми. Млъкнах.

Откъм Санта Тереза пристигна една линейка с виещи сирени.

— Доста се забавиха — споделих аз с полицая.

— Вече знаеха, че жената е мъртва. За какво да бързат.

— Къде ще я закарат?

— В моргата на Санта Тереза, ако не се обадят близките й.

— Няма да се обадят. Там тя ще се чувства добре. Алън Тагърт и Еди, любовникът и брат й, вече я чакаха там.