Рос Макдоналд
Подвижна мишена (31)

31

Грейвс караше бавно, сякаш катастрофата го беше впечатлила. Трябваше му почти час, за да стигнем до Санта Тереза. Пътя прекарах в размисъл — първо за него, а после и за Миранда. Мислите ми не бяха добър спътник.

Когато навлязохме в града, той ме погледна странно:

— Не бива да губим надежда, Лу. Полицията има всички шансове да го залови.

— За кого говориш?

— За убиеца естествено. За другия човек.

— Не съм убеден, че е имало друг.

Ръцете му стиснаха волана. Хватката беше толкова здрава, че кокалчетата на пръстите побеляха.

— Но някой е убил Сампсън.

— Така е — потвърдих. — Някой го е убил.

Видях го как бавно извърна поглед към мен. За миг ме изгледа хладно.

— Гледай си пътя, Грейвс. Внимавай за всичко.

Той отново се обърна напред, но не и преди да е скрил смущението си от мен.

Пътят пресичаше главната улица на Санта Тереза и ни спря червен светофар.

— Сега накъде?

— Ти къде искаш да отидеш?

— Все ми е едно.

— Тогава отиваме в дома на Сампсън — казах аз. — Трябва да говоря с мисис Сампсън.

— И сега ли трябва да го направиш?

— Работех за нея. Трябва да й се отчета.

Светофарът светна зелено. И двамата мълчахме, докато колата не зави по алеята, водеща до къщата на Сампсън. По тъмната фасада тук-там още светеха прозорци.

— Не ми се иска да виждам Миранда точно сега — каза той. — Днес следобед се оженихме.

— Не избърза ли малко със сватбата?

— Какво искаш да кажеш?

— Можехте да почакате, докато се върнеше баща й. Или поне след погребението.

— Тя настояваше за днес — каза той. — Подписахме в съда.

— Явно си решил да прекараш първата брачна нощ там. Затворът е в същата сграда, нали?

Той не отговори. Когато паркира колата до гаражите, аз се наведох, за да погледна лицето му. Неудобството му се беше изпарило. В очите му се четеше единствено примирението на комарджията.

— Колко странно — каза той. — Днес е нашата първа брачна нощ, миг, който съм чакал от години. А ето че не искам да я видя.

— Да не би да си мислиш, че ще те оставя сам?

— Защо не?

— Нямам ти доверие. Ти беше единственият човек, на когото мислех, че можех да имам доверие… — Не можах да намеря думите, за да завърша мисълта си.

— Имай ми доверие, Лу.

— Нека от този миг нататък бъда мистър Арчър.

— Добре, мистър Арчър. В джоба си нося пистолет, но няма да го използвам. До гуша ми дойде от насилие. Разбираш ли? До гуша ми дойде!

— Нормално е — отговорих. — На съвестта ти тежат две убийства. Може да се каже, че си си взел порцията насилие за доста време напред.

— Защо две убийства, Лу?

— Мистър Арчър — поправих го аз.

— Недей да се правиш на проповедник. Не подозирах, че нещата ще се развият така.

— Да. Застреля Тагърт, използвайки момента, а след това започна да импровизираш. Към края обаче стана твърде непредпазлив. Трябваше да се досетиш, че ще разбера, че не си се обадил на шерифа тази вечер.

— С нищо не можеш да докажеш, че си ми се обаждал.

— Няма да се наложи. Достатъчно ми е, че ми стана ясно всичко. Искал си да останеш сам със Сампсън в бараката за известно време. Трябваше да довършиш работата, която Тагърт и партньорите му не успяха да свършат.

— Да не би сериозно да мислиш, че имам нещо общо с отвличането?

— Много добре знам, че нямаш нищо общо. Но отвличането има нещо общо с теб. То те направи убиец, когато съзря възможността да убиеш Тагърт.

— Застрелях го, защото нямах друг изход — каза той. — Признавам, че след като го направих, не съм съжалявал. Миранда го харесваше твърде много. Убих го, защото трябваше да те спася.

— Не ти вярвам. — Обхвана ме гняв. Над главите ми звездите висяха като кристали и светеха с бяла студена светлина.

— Не съм го планирал — отговори той. — Нямах време да правя планове. Тагърт щеше да те убие, ако не бях стрелял. Просто и ясно.

— Убийството не е проста работа. Особено, ако е извършено от умен мъж като теб. Ти си отличен стрелец, Грейвс. Можеше и да не го убиваш.

Той хрипливо отговори:

— Тагърт заслужаваше да умре. Той просто си получи заслуженото.

— Това можеше да стане и по-късно. Питам се каква част от разговора си подслушал. Сигурно си чул ясно, за да разбереш, че той е един от похитителите. Било е достатъчно, за да си сигурен, че след като убиеш Тагърт, партньорите му ще убият и Сампсън.

— Чух твърде малко. Видях, че се канеше да те убие. Вместо това убих него. — Хладните нотки в гласа му се върнаха. — Изглежда, съм сгрешил.

— Ти сгреши на няколко пъти. Първата ти грешка беше, че уби Тагърт, и оттам започна всичко, нали? Ти всъщност не си искал да умре Тагърт. Желаел си смъртта на Сампсън. Никога не си искал Сампсън да се върне жив и здрав и си се надявал, че след убийството на Тагърт, нещата ще се подредят така, както ти се е искало. Но Тагърт имаше само един жив партньор и той се криеше. Тя дори не знаеше, че Тагърт е мъртъв, преди аз да й го кажа, така че не е имала възможност да убие Сампсън, въпреки че ако имаше възможност, сигурно щеше да го направи. Така че наложи се ти сам да го убиеш.

По лицето му отново изби неудобство и някакво чувство на несигурност. Той бързо се овладя.

— Аз съм реалист, Арчър. Също както и ти. Загубата на Сампсън няма да наскърби никого.

Гласът му се промени и изведнъж стана кух и празен. Едрият мъж неудобно се размърда, като се мъчеше да намери някакво положение, което да му помогне да изглежда уверено.

— Много леко гледаш на убийството. Ако се съди по професията ти, това не би трябвало да е така — казах аз. — Преди за убийство изпращаше хората в газовата камера. Не ти ли е минало през ум, че и ти вероятно си се запътил натам?

Той се опита да се усмихне. Усмивката издълба дълбоки бразди около устните и между очите му.

— Нямаш никакви доказателства срещу мен. Дори и прашинка.

— Имам своята убеденост и твоята косвена изповед.

— Забрави да ги запишеш на магнетофонна лента. Не разполагаш с достатъчно улики, за да ме изправиш пред съда.

— Това не влиза в работата ми. Ти самият знаеш по-добре какво се прави в такива случаи. Не мога да разбера само защо ти трябваше да убиваш Сампсън.

За известно време той остана мълчалив. Когато отново заговори, гласът му звучеше ясно и по младежки откровено като този на човека, с когото седяхме заедно в полицейското училище.

— Странно е, но ми се налага да кажа, че трябваше да го направя, Лу. Точно така се почувствах. Трябваше да го направя. Не бях готов за подобно нещо, преди да открия Сампсън сам в онези съблекални. Ние дори не говорихме. Просто за миг осъзнах какво трябваше да направя, а след като го осъзнах, трябваше да го направя, независимо от това дали то ми допадаше, или не.

— Имам чувството, че това ти е харесало.

— Да — отговори той. — Убийството му ми достави удоволствие. А сега не ми се мисли за това.

— Не опростяваш ли малко нещата? Не съм психоаналитик, но съм сигурен, че си имал друга причина да го направиш. Тя е много по-очевидна и не толкова трогателна. Днес следобед сключваш брак с едно момиче, което потенциално е твърде богато. А ако баща й умреше, тя реално ставаше богата. Само не ми казвай, че не осъзнаваш, че ти и твоята съпруга от няколко часа сте притежатели на пет милиона долара.

— Осъзнавам го прекалено добре — отвърна той. — Само че не са пет милиона. Половината от тях се падат на мисис Сампсън.

— Бях забравил за нея. Защо не се погрижи и тя да умре?

— Прекаляваш, Лу!

— А ти не прекали ли със Сампсън за някакви си две милиончета и нещо. Ако трябва да делим, на теб ти се пада една четвърт от парите му. Да не си се изплашил, Грейвс? Или може би вече си запланувал и убийствата на мисис Сампсън и Миранда?

— Много добре знаеш, че това са глупости. За какъв ме взимаш?

— Още не знам. Сключваш брак с едно момиче и в същия ден убиваш баща й, за да я направиш наследница. Какво ти е пречело, Грейвс? Да не би да не си искал да я приемеш без зестрата от милиони? Мислех, че я обичаш.

— Престани — изпъшка той. — Не намесвай Миранда във всичко това!

— Не мога. Ако Миранда не беше намесена по някакъв начин в това, щяхме да си поговорим другояче.

— Не — решително каза той. — Няма повече за какво да говорим!

Оставих го да седи в колата с лице, застинало в същата каменна усмивка. Докато пресичах покритата с чакъл алея до входа на къщата, гърбът ми представляваше идеална мишена. Знаех, Че беше въоръжен, но не се обърнах назад. Бях повярвал на думите му за насилието.

В кухнята светеше, но когато почуках, никой не дойде да отвори вратата. Влязох сам и се насочих към асансьора. Когато той ме свали на горния етаж, се сблъсках с мисис Кромберг.

— Къде отивате?

— Трябва да говоря с мисис Сампсън.

— Сега не може. Днес беше страшно нервна и преди час изпи три таблетки нембутал.

— Важно е.

— Колко важно?

— Трябва да й съобщя нещо, което тя очаква да чуе. В очите й просветна разбиране, но тя беше твърде почтена прислужница, за да ми задава въпроси.

— Ще видя дали не е заспала.

После отиде до вратата на спалнята и тихо я открехна.

От вътрешността долетя изплашен вик:

— Кой е там?

— Кромберг. Мистър Арчър настоява да ви види. Каза, че било много важно.

— Добре — въздъхна успокоеният глас и в помещението светна лампа. Мисис Кромберг се отдръпна, за да ми направи път.

Мисис Сампсън се беше надигнала на лакти и примигваше срещу светлината. Лицето й носеше отпечатъците на съня или на надеждата за сън. Под тънката копринена пижама личаха тъмните зърна на гърдите й, които ме гледаха като две невиждащи очи.

Затворих вратата зад гърба си.

— Съпругът ви е мъртъв.

— Мъртъв — повтори тя след мен.

— Не изглеждате учудена?

— А трябва ли? Вие не знаете какви сънища сънувах напоследък. Ужасно е, когато съзнанието ви не може да намери покой. Пред очите ми витаеха различни лица, а сънят все не идваше и не идваше. Тази вечер лицата бяха особено оживени. Видях и неговото, подпухнало от дългото стоене под океана. Искаше да ме разкъса.

— Чухте ли ме какво казах, мисис Сампсън? Съпругът ви е мъртъв. Бил е убит преди два часа.

— Да, чух ви. Знаех си, че ще го надживея.

— Това ли само имате да кажете?

— Какво повече? — Гласът й звучеше приглушено, изпразнен от чувство и, се луташе като привидение между стените на съня и бодърстването. — Още докато беше жив, аз се чувствах вдовица. Когато убиха Боб, плаках няколко дена. Сега няма да плача за баща му. Аз исках той да умре.

— Е, сега може да се каже, че желанието ви е изпълнено.

— Не цялото ми желание. Той умря твърде рано или не достатъчно рано. Ако Миранда се беше омъжила за онзи другия, Ралф щеше да промени завещанието и аз получавах всичко. — Тя лукаво ме погледна. — Знам какви мисли се въртят из главата ви, Арчър. За вас аз сигурно съм чудовище. Всъщност не съм. Не виждате ли колко малко пари имам? Трябва да внимавам и за малкото, което имам.

— Половината от пет милиона долара — поясних аз.

— Парите в случая не играят. Важна е властта, която дават. Толкова се нуждаех от нея. Сега Миранда ще си отиде оттук и аз ще остана съвсем сама. Елате и седнете до мен за малко. Толкова ме е страх, преди да заспя.

Дали ще ми се налага да виждам лицето му всяка вечер преди сън?

— Не знам, мисис Сампсън.

Беше ми жал за нея, но останалите чувства надделяха. Запътих се към вратата и я затръшнах зад себе си. Мисис Кромберг беше все още във вестибюла.

— Чух ви да казвате, че мистър Сампсън е мъртъв.

— Да. Мисис Сампсън е уморена, за да говори. Знаете ли къде мога да намеря Миранда?

— Беше някъде долу.

Открих я в хола, настанена пред камината, с крака, повдигнати на малка възглавничка. Светлините в стаята бяха изгасени и през големия прозорец се виждаше тъмната маса на океана и посребрената ивица на хоризонта.

Тя ме видя да влизам, но не стана да ме посрещне.

— Вие ли сте, Арчър?

— Да. Трябва да ви съобщя някои неща.

— Намерихте ли го? — Тлеещата цепеница в камината хвърляше неравномерни отблясъци по главата и шията й. Очите й тъмнееха широко отворени.

— Да. Мъртъв е.

— Знаех, че ще бъде мъртъв. Бил е мъртъв още от самото начало, нали?

— Бих искал да мога да твърдя, че е така.

— Какво искате да кажете? Отказах се от обяснения.

— Открих и парите.

— Парите ли?

— Тези — казах и хвърлих чантата в краката й. — Стоте хиляди.

— Нямам нужда от тях. Къде го намерихте?

— Чуйте ме, Миранда. Сега вече решавате сама.

— Не съвсем — поправи ме тя. — Днес следобед се омъжих за Албърт.

— Знам. Той ми каза. Ще ви се наложи обаче да излезете от тази къща и да се погрижите за себе си. Първото нещо, което трябва да направите, е да приберете някъде тези пари. Не ми беше лесно да ги върна обратно, а и вие може да имате нужда от част от тях.

— Извинете. Къде да ги сложа.

— В сейфа на кабинета, а утре идете до банката.

— Добре.

Тя се изправи, задвижена от внезапна решителност, и се насочи към кабинета. Ръцете й вдървено стискаха чантата, а раменете й бяха напрегнати, сякаш им се налагаше да издържат на огромно налягане.

Докато отключваше сейфа, откъм алеята се чу шум от кола. Тя вдървено се извърна към мен, а в погледа й личеше настойчивост.

— Кой беше това?

— Албърт Грейвс. Докара ме дотук.

— Но защо за Бога не влезе с вас?

Събрах остатъците от смелост, с които разполагах, и казах:

— Той уби баща ви тази вечер.

Устата й се отвори, за да поеме въздух, и после промълви:

— Шегувате се, нали. Той не може да направи такова нещо.

— Могъл е. — Потърсих спасение във фактите. — Днес следобед открих, къде държат баща ви. Обадих се на Грейвс от Лос Анджелис и му казах да отиде там, колкото се може по-бързо, и да вземе шерифа със себе си. Грейвс е отишъл там преди мен, без шерифа. Когато пристигнах, не можах да го открия. Бил е паркирал колата си на скришно място и се е намирал в сградата заедно с баща ви. Когато влязох в сградата, ме е ударил с нещо по главата, за да загубя съзнание. Когато се свестих, той ми каза, че току-що бил пристигнал. Баща ви беше мъртъв, но тялото му беше още топло.

— Не мога да повярвам, че Албърт го е направил.

— А аз вярвам.

— Имате ли доказателства?

— Ще се наложи да се потърсят технически доказателства. Нямах време за това тогава. Полицията ще се погрижи.

Тя се отпусна тежко в един кожен фотьойл.

— Толкова много хора загинаха. Татко, Алън…

— Грейвс уби и двамата.

— Да, но той уби Алън, за да спаси вас. Нали вие сам казахте тогава…

— Това беше комплексно убийство — казах аз. — Бих го нарекъл оправдана намеса и още нещо. Тогава не се налагаше да убива Тагърт. Грейвс е много добър стрелец. Можеше само да го рани. Но той искаше Тагърт да умре. Имаше си причини за това.

— Какви са били те?

— Едната от тях бяхте вие.

Тя вдигна лице към светлината. След известно колебание решително отвърна:

— Да, така е. Бях влюбена в Алън.

— А в същото време искахте да се омъжите за Грейвс.

— До снощи още не бях решила твърдо. Трябваше да се омъжа за някого, а той беше наблизо. Предпочетох да се омъжа, вместо да страдам.

— Той е заложил на вас и спечели. Само че другото нещо, на което беше заложил, не сполучи. Партньорът на Тагърт не успя да убие баща ви и Грейвс го е удушил сам.

Тя закри с ръка очите си. Вените по слепоочията й бяха тънки и нежни.

— Но това е ужасно! — извика тя. — Не разбирам защо го е направил?

— За пари.

— Но той никога не ламтеше за пари. Това беше едно от нещата, за които го уважавах. — Тя свали ръката си и горчиво се усмихна: — Явно не съм твърде проницателна.

— Сигурно е имало такова време, когато Грейвс не се е интересувал от пари. В страната има места, където може да се чувстваш така. Но не и в Санта Тереза. Парите са основната движеща сила в този град. Ако човек не ги притежава, може да се каже, че живее наполовина. Грейвс се е дразнел от факта, че е принуден да служи на милионерите и да върти парите им, без самият той да притежава нещо. Внезапно той съзира шанса сам да стане милионер. В този момент той е осъзнал, че е желаел парите повече от всичко на света.

— Знаете ли какво ми се иска в този момент? — каза тя. — Иска ми се да съм лишена от пари и от пол. И двете неща ми създават повече трудности, отколкото облаги.

— Не бива да обвиняваме парите заради влиянието им върху хората. Злото е заложено в същността им, а парите са средството, което им помага да го изразят. Те ги влудяват тогава, когато са загубили всички свои добродетели.

— Питам се какво ли е станало с Албърт Грейвс?

— Това никой не може да каже. И той самият не знае. Сега е важно обаче какво ще стане с него занапред.

— Ще съобщите ли в полицията?

— Трябва да го направя. Ще ми бъде по-лесно, ако и вие сте съгласна. Това ще помогне и на вас, за живота, който ви предстои.

— Искате да си поделим отговорността, но истината е, че е все едно какво мисля аз. Така или иначе, щяхте да им кажете, въпреки че признавате, че ви липсват доказателства. — Тя нервно се размърда във фотьойла.

— Ако го обвинят в убийството, Албърт няма да отрече. Мисля, че го познавате по-добре и от мен.

— Въобразявала съм си, че го познавам. Сега не мога да бъда сигурна за нищо.

— Ето защо трябва да ме оставите да направя, каквото съм решил. Пред вас има много проблеми за разрешаване, а ако стоите и бездействате, няма да стигнете доникъде. Понякога ще ви се налага да живеете с несигурността.

— Не съм сигурна, че ще продължа да живея.

— Не ме умилявайте — остро отвърнах аз. — Самосъжалението няма да ви помогне. Вярно е, че нямахте късмет и с двамата мъже в живота ви, но мисля, че сте достатъчно силна, за да го понесете по-хладнокръвно. И по-рано ви бях казал, че животът е пред вас и само вие може да решите как точно ще го изживеете.

Тя се наведе към мен. Гърдите й се повдигнаха нежни и беззащитни. Устните й бяха меки.

— Не знам откъде да започна? Какво да направя?

— Елате с мен.

— С вас? Искате да тръгна с вас?

— Не се опитвайте да ме увлечете, Миранда! Вие сте красиво момиче и аз много ви харесвам, но не сте моят тип. Елате с мен да говорим с областния прокурор. Нека той да реши!

— Добре. Отиваме при Хъмфрис. Той беше близък с Албърт.

Миранда ме закара по една криволичеща улица до платото, надвиснало над града. Когато спряхме пред облицованата със секвоя вила на Хъмфрис, видяхме, че в алеята имаше още една кола.

— Това е колата на Албърт — каза тя. — Моля ви, идете сам! Не искам да се срещам с него.

Оставих я в колата и изкачих каменните стъпала до терасата. Хъмфрис отвори вратата, преди още да бях почукал. Лицето му повече от всякога приличаше на покрит с кожа череп.

Той пристъпи към терасата и затвори вратата зад гърба си.

— Грейвс е тук — каза той. — Пристигна преди малко. Каза ми, че е убил Сампсън.

— Какво ще правите?

— Обадих се на шерифа. Вече е на път. — Той прокара пръсти по оредялата си коса. В жестовете му, както и в гласа, прозираха някаква лекота и отдалеченост, сякаш реалността се намираше далеч от обсега му. — Каква трагедия! Мислех, че Албърт Грейвс е сериозен човек.

— Желанието да извършиш престъпление често идва ненадейно — казах аз. — Като зараза е. Сблъсквали ли сте се с подобно нещо и преди?

— Това се случва за пръв път с мой приятел. — За миг той замълча. — Преди малко Бърт цитираше Киркегор. Говореше за невинността, че тя била, като да стоиш на ръба на дълбока пропаст. Не можеш да погледнеш надолу, без да загубиш невинността си. Веднъж погледнеш ли, ставаш виновен. Бърт каза, че бил погледнал надолу и че бил виновен още преди да е убил Сампсън.

— Той все още се владее добре — отговорих аз. — Грейвс не гледаше надолу, а нагоре. Нагоре, към къщите по хълмовете, където бяха големите пари. За малко и той щеше да бъде богат с половината от милионите на Сампсън.

Хъмфрис бавно отвърна:

— Не знам. Той никога не е ламтял за пари. Мисля, че още е такъв. Нещо трябва да се е случило с него. Бърт мразеше Сампсън, но не беше единственият. Сампсън се държеше така, че всеки, който работеше за него, се чувстваше като жалък слуга. Но у Грейвс имаше и още нещо. През целия си живот се беше трудил неуморно, когато един ден всички илюзии се сринали. Животът загубил своя смисъл. Добродетелите, заради които той е защитавал закона, били изчезнали. После те изчезнали и у самия него. Знаете ли, че за това той се отказа от прокурорската си работа.

— Не знаех.

— В крайна сметка той поведе сляпа битка със света и стигна до убийството на човек.

— Не сляпа, а твърде добре премислена.

— Не, сляпа — настоя Хъмфрис. — Никога досега не съм виждал по-нещастен човек от Бърт Грейвс в този момент.

Върнах се при Миранда.

— Грейвс наистина е тук. Не сте се лъгали по отношение на него. Решил е да направи правилната крачка.

— Признал е всичко?

— Беше твърде честен, за да се крие. Ако никой не го беше заподозрял, щеше сам да се измъчва. Честността поставя условия пред всеки от нас. Но той знаеше, че аз бях разбрал всичко. Отишъл при Хъмфрис и разказал всичко.

— Радвам се, че го е направил.

Малко по-късно в противоречие на думите тялото й се разтърси от дълбоки ридания. Главата й се свлече над волана.

Преместих я на другата седалка и подкарах сам. Докато слизахме надолу, гледах светлините на града. Те не изглеждаха съвсем реални. Звездите и светлините на къщите блещукаха като светулки и хвърляха студени отблясъци в падналия мрак. Единственото реално нещо в моя свят беше седящото до мен момиче, топло, тръпнещо и изгубено.

Можех да я прегърна и да я отведа нанякъде. Тя беше толкова беззащитна и слаба. Ако обаче го бях направил, само след седмица тя щеше да ме намрази. След шест месеца и аз щях да я намразя. Постарах се да не отмествам ръцете си и я оставих сама да облизва раните си. Тя използва рамото ми, за да поплаче така, както би използвала рамото на всеки друг.

Риданията й постепенно стихнаха и бяха заменени от равномерно дишане, което премина в сън. В подножието на хълма се разминахме с колата на шерифа, която зави нагоре към къщата, в която чакаше Грейвс.