Рос Макдоналд
Подвижна мишена (21)

21

На няколко мили северно от Буенависта синият камион изостави магистралата и свърна надясно. Спрях, за да го оставя да набере дистанция. На отбивката се мъдреше голяма табела с надпис: „Панорамен път“. Преди да свия по него, превключих на фаровете за мъгла. Мъглата се беше оттекла към морето, но не исках Пъдлър да вижда едни и същи светлини зад себе си.

Пътят беше дълъг около седемдесет мили и отне два часа шофиране през планините. Една отсечка, дълга пет мили, ме издигна толкова високо, че ушите ме заболяха. Този път беше най-лошият, по който някога се бях движил — два коловоза, издълбани по протежение на ръба на тъмен склон, като зад всеки завой ме очакваше мрачната вечност. Пред мен камионът леко се подрусваше, сякаш се движеше по релси. Оставих го да се отдалечи, запалих светлините и се опитах да се почувствам като нов човек, който караше друга кола.

Стигнахме по друг път до същата долина, която аз и Миранда прекосихме предния следобед. Когато излязох на правото шосе в долината, изключих напълно светлините и шофирах под лунната светлина, воден от спомените си. Май се досещах за къде се беше запътил камионът, но трябваше да съм сигурен.

След като прекосих долината, се заизкачвах в планината, до самия връх, където се издигаше Храмът в Облаците. Трябваше отново да включа фаровете, за да не се объркам. Когато стигнах до пощенската кутия на Клод, ме посрещна затворената дървена врата. Далече пред мен се чуваше приглушеното ръмжене на камиона, който напредваше към къщата. Високо над главата ми и назъбените върхове ясното небе бе обсипано със звезди. Пълната луна стоеше неподвижно сред тях като кръгла бяла дупка в нощта.

Бях се уморил да чакам и да преследвам хора по тъмни пътища, без никога да видя лицата им. Доколкото ми беше известно, тук, горе, се намираха само двама от тях, Пъдлър и Клод. Имах пистолет и предимството на изненадата.

Отворих вратата и подкарах нагоре през извиващата се алея до ръба на платото и после надолу до Храма. Над бялата постройка се стелеше блед ореол от струяща отвътре светлина. Камионът беше спрял зад телената врата, а вратите на каросерията зееха широко отворени. Паркирах до вратата и излязох навън. Вътрешността на камиона беше празна и беше заета от две редици пейки, покрити със зебло. Във въздуха се носеше остра миризма на хора, които се бяха потили и изсушили потта си, без да сменят дрехите.

Вратата от ковано желязо на Храма изскърца, докато се отваряше. От нея излезе Клод, който под лунната светлина изглеждаше като карикатура на римски сенатор. Сандалите изскриптяха по чакъла.

— Кой е там? — каза той.

— Арчър. Спомняте ли си за мен?

Излязох зад камиона и му се показах. В ръката си той държеше електрическа лампа. Лъчът й падна върху пистолета в ръката ми.

— Какво търсите тук? — брадата му потрепери, но гласът му беше твърд.

— Продължавам да търся Сампсън — казах аз. Приближавах се към него, а той започна да отстъпва с гръб към вратата.

— Знаете, че го няма тук. Нима едно светотатство не ви стига?

— Задръжте измишльотините си, Клод. Другите да не би да се хващат на тях?

— Добре, влезте, ако можете — каза той. — Виждам, че можете.

Той задържа вратата и след това я затвори зад гърба ми. В средата на двора ме чакаше Пъдлър.

— Изчезвайте оттук двамата с Пъдлър — казах аз на Клод.

Пъдлър обаче се затича тромаво към мен. Стрелях веднъж пред краката му. Куршумът отбеляза бяла резка на камъка пред него и отлетя в рикошет към тухлената стена в другия край на двора. Пъдлър застина и впери поглед в мен.

Клод направи отчаяно вял опит да ми избие оръжието. В отговор получи удар с лакът в корема и се преви на две върху плочите.

— Приближи се — казах на Пъдлър. — Искам да говоря с теб.

Той не помръдна. Клод седна, притиснал корема си с ръце, и закрещя нещо на испански диалект, който ми беше непознат. От отсрещната страна на двора се отвори една врата. Той май наистина знаеше испански. Оттам излязоха около дузина мъже. Дребните им, мургави фигури се насочиха към мен. Зъбите им се белееха в тъмното. Те мълчаливо ме приближиха и внезапно ме достраша. Не знаех дали беше от тях, или от нещо друго. Вдигнах пистолета си. Мургавите го погледнаха, но продължиха да напредват.

Стиснах здраво оръжието и зачаках. Разкървавих скалповете на първите двама. Тогава останалите се нахвърлиха отгоре ми, увиснаха по ръцете ми, изритаха ме по краката, изритаха и съзнанието от главата ми. То замъждука като отдалечаващите се задни светлини надолу в мрачна планинска верига.

Опитвах се да окажа съпротива. Ръцете ми бяха като заковани, разкъсаните ми устни целунаха циментовия под. След известно време осъзнах, че се боря сам със себе си. Ръцете ми бяха вързани зад гърба, а краката прегънати и също така вързани към кръста. Можех единствено да се размърдам, но тогава главата ми срещаше цимента. Бързо се отказах от всякакви намерения.

Опитах се да викам. Главата ми пулсираше като жива кожа, опъната върху барабан. Бучеше толкова силно, че не можех да чуя собствения си глас. Отказах се и от викането. Бученето в главата ми се усилваше, като нарастваше все повече и повече, докато излезе извън контрола ми и се превърна в пронизителен писък. Тогава усетих същинската болка, която блъскаше слепоочията ми в умопомрачителен ритъм като чук в наковалня. Щях да се зарадвам, ако някой прекратеше това, дори и да се казваше Клод.

— Силен е гневът господен — каза той, застанал зад главата ми. — Не можете да осквернявате Храма с нечисти помисли.

— Престани да дрънкаш — казах аз на циментовия под. — Сега вместо едно на плещите ти ще тежат две отвличания.

— Нямам нищо общо, мистър Арчър. — Той произведе мляскащ звук с език, опрян на небцето. Успях да извия врата си и видях възлестите му крака на пода до главата ми.

— Вие подценявате ситуацията — каза той в обичайния си витиеват стил. — Нахлухте в убежището ни със силата на оръжието, нахвърлихте се отгоре ми, нападнахте и моите приятели и ученици.

Направих отчаян опит да се засмея и успях:

— И Пъдлър ли е един от учениците ви? Изглежда много одухотворен.

— Чуйте, мистър Арчър. Спокойно можехме да ви убием в самозащита. Може само да се радвате, че сме ви подарили живота.

— Защо не отидеш да яхаш комина?

— Вие май наистина не разбирате сериозността на положението.

— Разбрах, че си един миризлив стар мошеник. — Опитах се да измисля по-тънка обида, но мозъкът ми не функционираше пълноценно.

Той стъпи отгоре ми с единия крак, в областта над бъбреците. Устата ми се отвори, зъбите ми докоснаха цимента, но звук не излезе.

— Помисли си за това — каза той.

Светлината изчезна и вратата хлопна. Болката в главата и тялото ми пулсираше като звезда. Малка и отдалечена отначало, после голяма и близка и накрая концентрирана в една бръмчаща точка, която ме дълбаеше неуморно като свредел.

На прага на съзнанието мозъкът ми беше обсаден от образи, изникнали под прага: грозни лица, които бях срещал по улиците, още по-грозни улици, по които се бях разхождал. Добрах се до пуст площад в сърцето на града. Иззад тътнещите прозорци надничаше смъртта, която приличаше на дърта сводница, прикрила старостта зад дебел слой грим. Едно лице ме наблюдаваше и се променяше с всяка секунда: бронзовото младо лице на Миранда се обрамчи с кичури посивяла коса, устата на Клод се оголи в усмивката на Фей, Фей се сви и се превърна в тъмните очи върху лицето на филипинеца, което бързо се състари и пред мен изникна физиономията на Трой. Блесналият мъртвешки поглед на Еди идваше и си отиваше, пред мен като на лента преминаваха мексиканските лица, които си приличаха едно с друго, тъмните им очи бяха замъглени, а блесналите зъби — изкривени в усмивка на гняв и страх. С ръце, завързани зад гърба, и токове, впити в задните части, аз се прекатурих през прага и потънах в дълбок сън.

Под клепачите ми нахлу светлина и ме върна отново към затворения червен свят. Над главата си чух глас и продължих да държа очите си затворени. Гласът беше нежното мъркане на Трой:

— Направил си сериозна грешка, Клод. Познавам този момък, знаеш ли? Защо не ми каза, че те е посещавал и по-рано.

— Не сметнах, че е толкова важно. Той просто търсеше Сампсън. Дъщерята на Сампсън го придружаваше.

За пръв път Клод говореше естествено. Гласът му беше изгубил плътността си и се беше покачил с няколко октави. Звучеше като обяснение на изплашена жена.

— Значи не си го сметнал за важно, а? Аз ще ти кажа колко е важно това за теб. Това означава, че ти вече не ми трябваш. Грабвай тъмнокожата си свита и се махай!

— Това е моят дом. Сампсън каза, че мога да живея тук. Ти не можеш да ми заповядаш да си отида.

— Вече го направих, Клод. Ти изпорти ролята си, а това означава, че си свършен. Смятам да разчистим Храма и нямам намерение да те оставя тук, за да доносничиш.

— Но къде да отида? Какво да правя?

— Открий някъде някоя улична църква. Върни се пак в Гоуър Гълч. Въобще не ме интересува какво ще правиш.

— Фей няма да одобри тази работа — колебливо каза Клод.

— Не ти препоръчвам да се консултираш с нея. Няма какво повече да дискутираме, а ако искаш да извикам Пъдлър, за да си поговорите двамата. Но няма да го направя, защото имам още една работа за теб.

— Каква? — гласът му се постара да издаде нетърпение.

— Можеш да доставиш пратката от камиона. Не съм сигурен дали и за това те бива, но ми се налага да рискувам. Във всеки случай твоят риск ще бъде по-голям. Надзирателят на ранчото ще те чака на югоизточния вход, за да ви даде зелена светлина. Знаеш ли къде е югоизточният вход?

— Да. Точно до магистралата.

— Много добре. Като разтовариш, закарай камиона в Бейкърсфийлд и го зарежи. Не се опитвай да го продаваш. Остави го на някой паркинг и изчезвай. Мога ли да ти имам доверие?

— Да, мистър Трой, но нямам никакви пари.

— Ето хиляда.

— Само хиляда?

— Трябва да се радваш, че получаваш и това. Хайде, тръгвай и кажи на Пъдлър да дойде, като свърши с яденето.

— Нали няма да му позволите да ме нарани, мистър Трой?

— Не ставай глупав. Няма да му позволя да докосне и един косъм от миризливата ти коса.

Сандалите на Клод изскърцаха и се отдалечиха. Този път светлината остана. Някой дръпна въжето, което стягаше китките ми. Дланите и ръцете ми бяха изтръпнали, но усетих напрежение в раменете.

— Остави ме! — движението на челюстта ми произведе серия от тракане. Трябваше да стисна зъби, за да го спра.

— Ще се почувстваш по-удобно след минутка — каза Трой. — Овързали са ви като бройлер, предназначен за пазара, а?

Чух шум от нож, който режеше въжетата. Напрежението в ръцете и краката ми понамаля. Те се строполиха върху цимента като дървени трупчета. Една ледена ръка ме сграбчи за врата и ме разтърси.

— Хайде, ставай, старче!

— Така ми харесва повече. — Нервите на ръцете и краката ми постепенно си възвръщаха сетивата и се чувствах така, сякаш ме печаха на бавен огън.

— Недейте да хленчите, мистър Арчър. Мисля, че веднъж ви предупредих за приближените си. Ако са се отнесли грубо с вас, трябва да признаете, че сам си го търсехте. Мога ли да си позволя да отбележа, че продавате застраховки по един крайно необичаен начин. На върха на планината, посред нощ, с пистолет в ръката. И при това на хора, чиито шансове за оцеляване са чувствително по-добри от вашите.

Размърдах ръцете си върху плочите на пода и се опитах да опъна краката си. Кръвта нахлуваше във вените ми като грубо горещо въже. Той направи две крачки назад.

— Пистолетът в ръката ми е насочен към темето ви, мистър Арчър. Може бавно да се изправите, ако считате, че ще се справите.

Събрах ръце и крака под себе си и се опитах да отлепя тялото си от пода. Стаята се завъртя и бавно се успокои. Намирах се в една от голите килии на Храма. Върху одъра, опрян до стената, беше поставен фенер. Трой стоеше до него, стегнат и издокаран, както обичайно, със същия никелиран пистолет в ръка.

— Миналата нощ се направих на ударен — каза той. — Но вие скоро ме разочаровахте.

— Върша си работата.

— Тя обаче бърка на моята. — Той раздвижи оръжието си, сякаш за да наблегне на думите си. — И каква е точно работата ти, старче?

— Търся Сампсън.

— Да не би да е изчезнал?

Погледнах невъзмутимото му лице и се опитах да отгатна каква е информацията му. Не можах да разбера.

— Риторичните въпроси ме отегчават, Трой. Работата е там, че вие нищо няма да спечелите, ако прибавите и второ към първото отвличане. Ще ви платя, ако ме оставите да си отида.

— Да не би да ми предлагате сделка, приятелче? Май не сте в твърде удобна позиция, за да се пазарите с правото кой е по-силен.

— Аз не работя сам — казах аз. — Тази вечер полицаите ще претърсят „Пиано“. Фей ще е под наблюдение. Миранда Сампсън ще доведе ченгетата тук днес. Каквото и да направите с мен, с вашия рекет е свършено. Застреляйте ме и вие също сте свършен.

— Може би надценявате значението си? — той внимателно се усмихна. — Какво ще кажете за процент от тазвечерната плячка.

— Нима трябва да отговоря?

Мъчех се да намеря начин да избия пистолета от ръката му. Главата ми беше още мътна. Да стоя прав ми костваше твърде много усилия.

— Само забележете в какво положение се намирам — каза Трой. — Някакво дребно частно ченге се набърква в бизнеса ми, не един, а два пъти, и то в твърде бърза последователност. Става ми неприятно, но преглъщам. Не с голямо удоволствие, но преглъщам. И сега, вместо да ви убия, ви предлагам една трета от тазвечерния приход. Седем хиляди долара, мистър Арчър!

— Една трета от тазвечерната плячка са тридесет и три бона.

— Какво! — Той беше изумен и лицето му го показа.

— Искате ли да ви го повторя буква по буква? Той веднага възвърна спокойствието си.

— Споменахте за тридесет и три бона. Не е ли твърде голяма преценка?

— Една трета от сто хиляди долара са тридесет и три хиляди тридесет и три долара и тридесет и три цента.

— Какви измишльотини се опитвате да пробутвате?

— Гласът му звучеше тревожно и дрезгаво. Не ми харесваше, че цялото това напрежение се съсредоточаваше върху пистолета.

— Забравете за това — казах аз. — Няма да докосна парите ви.

— Но аз не разбирам — сериозно каза той. — А вие не говорете със заобиколки. Изнервям се. И ръцете ми се изнервят. — Като доказателство пистолетът потрепери.

— Нима не знаете какво става, Трой? Мислех, че всички подробности са ви известни.

— Да приемем, че не знам нищо. И говорете бързо!

— Ще го прочетете в пресата.

— Казах да говорите бързо. — Той вдигна пистолета и аз надникнах в дулото му. — Разкажете ми за Сампсън и за стоте бона.

— Но защо да ви разказвам за вашите дела? Преди два дни вие отвлякохте Сампсън.

— Продължавайте!

— Вашият шофьор прибра тази вечер сто бона. Това достатъчно ли е?

— Пъдлър ли го е направил? — безизразната му физиономия не издържа. Върху лицето му се беше настанило ново изражение, това на убиец, жестоко и напрегнато.

Той отиде до вратата и без да ме изпуска от прицел, я отвори.

— Пъдлър! — Гласът му прониза нощта и замря.

— Другият шофьор — поясних — Еди.

— Лъжете, Арчър.

— Добре. Изчакайте да дойдат ченгетата и да ви го съобщят лично. Те вече знаят за кого работеше Еди.

— Еди няма достатъчно мозък.

— За какво му е на мъртвец мозък?

— Какво искате да кажете?

— Еди е в моргата.

— Кой го уби? Ченгетата ли?

— Може би вие сте го направили? — казах бавно аз. — Сто бона са доста голяма сума за един дребен наемник.

— Какво стана с парите?

— Някой застреля Еди и ги отнесе. Този някой караше бежова спортна кола.

Тези три думи го плеснаха през очите, от които за миг се видя само бялото. Минах вдясно и избих с длан пистолета от ръката му. Той се завъртя на пода и се хлъзна към отворената врата.

Пъдлър стигна до вратата и до пистолета преди мен. Отстъпих назад.

— Да го пообработя ли малко, мистър Трой?

Трой тръскаше наранената си ръка, която пърхаше като голям бял молец в кръга светлина, образуван от фенера.

— Не сега — отвърна той. — Трябва да разчистим всичко оттук, не искам да оставям бъркотия зад гърба си. Заведи го при вълнолома на Ринкън. Вземи неговата кола. Стой там с него, докато пратя известие. Ясно ли е?

— Всичко е ясно, мистър Трой. Вие къде ще бъдете?

— Още не знам. Бети в „Пианото“ ли е тази вечер?

— Докато бях там, не се появи.

— А да знаеш къде живее?

— Не. Премести се преди две седмици. Наела е някаква барака, но не знам адреса.

— Още ли кара същата кола?

— Спортната ли? Да, поне последния път беше с нея.

— Разбирам — каза Трой. — Както винаги свитата ми се състои от глупаци и мошеници, които все си пъхат гагата, където не им е работата. Ще ги постреснем малко, а Пъдлър?

— Да, господине.

— Мърдай! — беше нареждането, отправено към мен.