Йън Ървайн
Геомансър (57)

Петдесет и шеста глава

Въпреки предупрежденията на Минис, Тиан нямаше друг избор, освен да използва амплимета и да го извика отново. Хаани се огледа наоколо, очарована. Предишния път Тиан изчака, докато детето заспи.

Той още по-бавно се появи този път и още по-слабо, въпреки несъмнената сила на амплимета тук. Когато Минис най-накрая се появи, той изглеждаше много измъчен. Бузите му бяха потъмнели, с набола брада, а лицето му беше като намазано със сажди.

— Тиан — каза той след значителна пауза, през която сякаш я търсеше, без да може да я види. Гласът му беше дрезгав; звучеше, като че ли го боли да говори. — Какъв е проблемът? — каза той. — Не можеш ли да намериш пътя?

— Бях в Тиртракс ден и половина. — Тя визуализира огромната овална зала, за да я види и той. — Ударих гонга сто пъти. Всички аларми се включиха, но никой не дойде. Тиртракс е празен. Какво да направя сега, моя любов?

Той обхвана лицето си с ръце. Очите му се взираха в нея.

— Не знам. — Той изчезна.

— Кой беше този мъж? — попита Хаани.

— Какво? — Отне й малко време да се усети, че детето говореше.

— Попитах кой беше този мъж?

Тиан я прегърна силно.

— И ти ли го видя?

— Той беше в главата ми. Изглеждаше тъжен.

Амплиметът трябваше да бъде невероятно мощен тук, ако можеше да предизвиква видения и в едно обикновено съзнание.

— Това е моят любим, Минис.

— Любим? — Хаани звучеше объркана.

— Той е мъжът, с когото ще се свържа завинаги. Изминахме целия този път, за да го намерим и да му помогнем, тъй като той е в беда. Не е ли най-красивият мъж, който някога си виждала?

От любезност Хаани не отговори.

Минис се върна, малко по-силно този път.

— Тиан, ето какво трябва да направиш. Някъде в Тиртракс има стая, която се пази от трима стражи — малки черни устройства, подобни на шапките на вещици, които звънят като аларма. Може би се намира на същото ниво, където си сега. Не знаем. Никой от нас не я е виждал. Всичко, което имаме за нея, са стари записки; много стари! Стаята има този символ на портата. — Той нарисува във въздуха един завъртян символ, който сякаш нямаше начало и край. Огън следваше движението на пръста му. Фигурата приличаше на формите, които Тиан беше виждала в хиперравнината.

— Докосни символа с кристала и ще видиш в съзнанието си карта на ключалката. Отвори портата. Вътре ще намериш устройства от метал, жица, кристал и стъкло. — Минис описа огромно разнообразие от предмети, които тя преди не беше виждала. — Трябва да ги вземеш част по част, а после да ги поставиш в едно по-голямо устройство, като това. — Минис изложи идеята си в съзнанието й, като триизмерен проект и го завъртя, за да го огледа тя как точно беше структуриран. — Когато е готов, трябва да го изпробваш! Какво е това? — Той се обърна настрани.

— Това не може да се направи! — дойде отнякъде дрезгав мъжки глас. — Тя ще разруши амплимета.

— Няма значение дали ще изчезнем, Витис — отговори една жена. Гласът й беше познат, въпреки че Тиан беше забравила името.

Те се преместиха така, че Тиан да можеше да ги види. Витис беше висок, с издължено лице, измършавял на вид, с дълбоко хлътнали бузи.

— Искам да кажа, че ще се изправим срещу съдбата в нашия собствен свят. — Той изричаше всяка дума, сякаш я плюеше в лицата им. — Никога не е идвало добро в Сантенар. Но все още има шанс в полярните катакомби. Аз ще отведа моя род там, дори да се наложи да отидем сами!

— Тогава ще отидеш сам — каза Тириър, красива жена с черна къдрава коса. — Десетте рода са зад мен, Витис. Сантенар е единствената ни надежда.

— Няма да бъда сломен — каза той.

— Няма шанс, Витис — каза Тириър. — Кажи му, Луксор! Ти си единственият, който той ще послуша.

Луксор не се виждаше, въпреки че Тиан си спомняше неговия глух глас.

— Витис, дори и в катакомбите температурата бързо се повишава. Полярният лед се топи; ако не изгориш там, то ще се удавиш. Няма начин да държим морето настрана. Портата е единственият ни шанс.

— Скоро ще взема рода Интис в кладенеца на времето!

— Те няма да дойдат там! — извика Луксор, наистина шокиран.

— Това е благородният начин да се измъкнат.

Тириър стана по-отстъпчива.

— Не е така, Витис. Интис е, както ни напомни, първият род. Унижавам се да те помоля, тръгвай с нас.

— Ха! — извика Витис. — Никога не съм си мислел, че ще чуя това.

Той повървя напред-назад няколко минути, докато накрая се върна при останалите. Лицето му беше сериозно, като замръзнала лава.

— Много добре. Кланът Интис ще се присъедини към Десетте, но само ако аз съм водачът.

— Ти, Витис? — извика Тириър. — Винаги си бил против това начинание. Лудост е да си помислиш това.

— Ей, аз все още си го мисля. Ако ще се заемаме с това, то аз трябва да водя родовете.

— Защо? — попита тя заповеднически.

— Защото не се доверявам. Винаги си задавам въпроси. И защото само аз от всички водачи на родове съм отхвърлил робския начин на мислене.

— Хиляди години сме били роби, Витис. Това ни е променило завинаги. Не можем да се върнем към това, което сме били.

— Вие все още мислите като роби, въпреки че сме постигнали свободата си преди повече от четиристотин години. Но аз имам своята визия за ааким. Ако родовете искат да отидат в новия свят, то аз трябва да ги водя.

— Елате — каза Луксор и ги побутна. — Не отпред…

Картината изчезна. Тиан ги чу да си говорят, но не можеше да разбере какво казват. След няколко минути картината се върна.

— Решено е — каза Тириър. — Ти ще ни водиш, Витис. Родът Интис ще има честта пръв да пресече, ако портите се отварят.

— Ти искаш ние да поемем риска — озъби се Витис. — Тогава, ако нещо се обърка, ти ще се отървеш от нас! Винаги си мразела рода Интис, Тириър.

— Не бъди абсурден — отговори тя.

— Ще бъда най-отпред. Готов съм да поема риска заради себе си, за да мога да виждам моя род в безопасност. Родът Интис ще дойдат последни.

— Както искаш — отговори тя студено.

— Рискът не е голям — каза Луксор, — тъй като устройството вероятно няма да проработи. Как би могъл един необучен човек да сглоби работещ зиксибюл, дори и с помощта на амплимет? Дори и в най-силните ни опорни точки? Със сигурност тя ще се провали.

— Понякога хората изненадват — каза Тириър, — а това човешко същество вече неколкократно ги е правило. Но, ако все пак има някакъв шанс, то ние трябва да я подготвим по най-добрия начин. Нека не разхищаваме време. Минис, продължи с инструкциите си, тъй като сме поверили тази задача на теб.

— Не разбирам какво се опитвате да направите — каза Тиан. Те толкова много говореха.

— Наистина ли не разбираш? — Минис прозвуча изненадан. — Но ти говореше за това още преди месеци, в твоето ледено скривалище.

— Нямам идея за какво говорите — каза тя.

— Ти ни попита за изначалния въпрос!

— Кой въпрос?

— Ти попита какво ще стане, ако разкъсаш стената между Сантенар и хиперравнината. Предположихме, че знаеш. Ако това се направи, ти можеш да създадеш тунел.

Тиан започна да се чувства наистина глупава.

— Тунел?

— Път, който пресича измеренията между моя свят и твоя. Хиперравнината! Трябва да си чула за портите, нали?

— Да, разбира се. Чула съм за портите! — каза тя. — За тях пише в Историите. Защо не казахте най-напред това?

— Предполагахме… Може би предполагахме прекалено много — каза Минис. — Ти изглеждаше толкова запозната. Няма значение. Да, надяваме се, че можеш да ни помогнеш да създадем устройство, за да направим порта между твоя свят и нашия. Разбира се, ще го контролираме оттук.

Той обясни една сложна поредица от тестове, както и резултатите, които трябваше да се получат.

— Когато сглобиш устройството, което ние наричаме зиксибюл и го тестваш според инструкциите ни, ако всичко работи добре — НО НЕ И С РИСК ЗА ЖИВОТА ТИ — постави амплимета е кухината с центъра и отново ни извикай. Разбра ли какво ти казах?

— Така мисля. — Тя попита още много въпроси, за да бъде сигурна. — Тогава какво ще се случи?

— Ако имаме късмет, а и ако още можеш да се свържеш с мен, както и ако всичко работи перфектно след цялото това време, а световете са приближени и можеш да извлечеш достатъчно енергия чрез амплимета към зиксибюла, това ще отвори портата между Сантенар и Аакан и ние ще преминем в нашия нов свят.

— Много ли сте?

— Няколко хиляди…

Тиан беше облекчена. Достатъчно, за да помогнат във войната, но не и толкова много, че да причинят проблеми.

— Готови сме. Няколко лайринкса няма да ни смутят. Ще се приготвиш ли сега?

— Да. — Тя се взря в Минис за още няколко секунди. Скоро той щеше да бъде тук и те да останат заедно, завинаги! — Но, Минис, ако не мога да извлека достатъчно сила или пък нещо се обърка?

Той погледна смутено.

— Тогава вратата няма да се отвори. Или пък може да се отвори, а после отново да се затвори, преди да успеем да преминем през нея… — Той замлъкна.

— Какво още? — каза Тиан. — Има ли нещо друго?

Минис обърна поглед, мина настрани и тогава пред Тиан се появи суровото лице на Витис.

— Ти знаеш риска от това да използваш амплимета, занаятчия. Ако извлечеш прекалено много енергия, то може напълно да изгориш или пък да изгубиш ума си. Рискът това да се случи, е значителен. Може би едно към три или четири.

— О… — прошепна тя, свличайки се на колене на пода.

— Друга възможност е да се предизвика експлозия, толкова силна, че целият връх Тиртракс да гръмне, а всичко да се разруши в рамките на двадесет левги. Не знаем, занаятчия. Никога не сме разчитали на подобен план. Нямаше и достатъчно време да направим зиксибюла. Мислим, че знаем как би работил той, но не сме сигурни, преди да сме го изпробвали. А тогава, ако се развали, то ще бъде прекалено късно.

— Добре? — извика той. — Все още ли си готова да направиш това, да спасиш остатъците от вида ааким? Имаш ли тази смелост! Не ни давай напразни надежди.

„Ами моите надежди? — помисли тя отчаяно. — Аз нищо ли не означавам? Очевидно не и за този мъж.“ Като занаятчия, Тиан винаги беше живяла със заплахата от антракизъм, въпреки че това никога не беше се случвало в тяхната манифактура. Но това беше един абсолютно различен риск. Трябваше да откаже, но какво щеше да стане с Минис? Нейната смърт щеше да е бърза; а неговата — бавна, болезнена и неизбежна.

— Съгласна съм — каза тя с едва чут глас, — само ако още веднъж ми обясните какво трябва да направя.

Витис го направи, но Минис не се върна.

— Помни, когато изпробваш устройството и поставиш кристала в него, извикай ни. Бъди бърза! — каза той и изчезна.