Йън Ървайн
Геомансър (37)

Тридесет и шеста глава

Те пристигнаха на уреченото място точно на зазоряване. Вятърът беше много студен, но те намериха едно относително защитено място със северно изложение. Ръстина крачеше напред-назад, като разглеждаше внимателно скалистия терен, за да открие удобно място за катерене.

— Тук, мисля аз! — Тя докосна една скала с обвитата си в ръкавица ръка.

Снежна вихрушка се изви в дерето, подобно на миниатюрно торнадо. Ирайзис гледаше как се въртят снежните парцали. Обсебена от идеята за кристала, тя мечтаеше за него всяка нощ, а през деня си представяше, че той можеше да възвърне таланта й.

Останалите от групата носеха огромни торби, които поставиха в основата на скалата. Ръстина ги накара да побързат.

— Не, там! Преместете ги! Ако ни открият, ще ни обсипят с камъни отгоре.

Скоро бяха готови. Ирайзис се обърна с гръб към вятъра и се загледа. Първите двама катерачи получаваха последните си инструкции. И двамата бяха като Ръстина: високи, слаби с дълги крайници. Те носеха куки, с които да се захващат за скалите. Всеки от тях носеше и малък пакет. Завързани бяха с колани, снабдени с дълго въже.

Ръстина ги удари за късмет по рамото и те поеха нагоре, с учудваща лекота. Те изглеждаха като въоръжени четирикраки паяци, пълзящи по камъка. Скоро изчезнаха в навяващия сняг.

Джал-Ниш стоеше със скръстени ръце. Арпъл беше на известно разстояние от него, сериозен, сякаш беше на парад. Сняг беше натрупал върху горната му устна. Повече от всякога това изглеждаше като негова втора уста. Ръстина крачеше напред и назад, с развята червена коса, стиснала тънките си устни. Минутите се превръщаха в часове. Те не чуваха и звук, макар че от вятъра не можеше нищо да се чуе. Сержантът си мрънкаше нещо на себе си. Джал-Ниш започна да крачи нервно, като хвърляше нагоре притеснени погледи. Арпъл съвсем не мърдаше.

С метален звук нещо подскочи над тях върху скалата. Последва нов скок и то беше още по-наблизо. Това беше единият от катерачите, който висеше на въжето. Краката му се удариха в земята.

— Върхът е много високо — каза той задъхано. — Няма и следа от тях. Стигнахме до горе, до самия връх.

Джал-Ниш дотича до тях.

— А как е времето?

— Чудесно! — катерачът се усмихна зловещо. Венците му бяха с бледо жълт цвят, заради нигата, която дъвчеше, за да притъпи чувството му на студ. Ръстина раздаде порциите с храна на войниците си, като не запази за себе си.

— Много духа, сър. Няма видимост на повече от двадесет стъпки.

— Не виждаш следи, няма пътека?

— Няма, сър! — Сякаш за да потвърди думите си, той се изхрачи на снега.

— А кланкерите?

Катерачът се почеса по главата и каза няколко думи на Ръстина. Тя кимна с глава.

— Смятам, че е възможно, сър. — Те отидоха малко настрани. Ирайзис не чу остатъка от думите им. Скоро спряха да обсъждат.

— Стягай войските, сержант — каза Джал-Ниш. — Колкото по-бързо можеш! Кажи на отбранителната част да е готова. Ще трябва войниците да са в готовност и за подемна работа. Арпъл — заеми се с лагера и кланкерите. Ще се качат нагоре.

Арпъл изгледа със съмнение, но се подчини на заповедите. Войниците вдигнаха лагера. Войниците на Ръстина донесоха наръчите колове. Те бяха вързани за горната част на четвъртия кланкер. Ирайзис често се чудеше за какво ли служеха. Те носеха пакети, пълни с екипировка. Ръстина крачеше напред — назад с товари, толкова тежки, каквито носеха най-силните войници. Тя се занимаваше с най-тежкото. Накрая войниците наредиха товарите и с помощта на въжето, поеха нагоре по скалите.

Ирайзис седна на една скала. Войниците се справяха добре с работата си, така че тя нямаше с какво да помогне. Как обаче щяха да вдигнат кланкерите догоре? Изглеждаше същинска лудост, в тази вихрушка, особено след фиаското, което доведе до смъртта на Дър.

Скоро въжето се разклати. Ръстина даде сигнал на войниците, вързала торбите и пакетите с екипировка, а после товарите бяха вдигнати с острия металически звук от ударите в пожълтялата скала. После въжето отново слезе долу. Останалите войници също бяха изтеглени, а последна беше Ръстина.

Джал-Ниш стоеше отзад и се оглеждаше притеснено наоколо. Сега бяха особено уязвими, както на промените на времето, така и на евентуално нападение от страна на враговете. В момента Арпъл беше единственият способен войник, който би могъл да ги защити. Дори и единадесетте, които се изкачваха, биха се сблъскали с проблем, ако се натъкнеха дори и на два лайринкса. Ако пък бяха повече от два, то това означаваше пълно унищожение.

Изминаха няколко часа преди войниците да се върнат, предшествани от шума на ските им в снега. Останалите ги последваха. Те се събраха по местата си и след кратки инструкции също бяха вдигнати.

Арпъл отиде с тях, за да провери защитническия контингент. Скоро и първият кланкер пристигна, последван от останалите. Дойдоха тежковъоръжените войски, последвани от занаятчия Тъниз, която нервно показваше острите си зъби.

Ниш обикаляше наоколо.

— Какво става?

— Повечето от войниците са на върха — каза Ирайзис. — Те изграждат съоръжение, с което да вдигнат кланкерите.

— Те са луди!

— Е, да, ти трябва да го знаеш, нали си занаятчия.

— За щастие Тъниз е по-добрата.

Тъниз отново се появи, седна в носилката, висяща от въжетата и започна да дава заповеди. Първият кланкер беше привиден на позиция в готовност и вързан отпред и отзад. Тя даде сигнал с въжето.

Повдигащите въжета бяха опънати и без видими усилия кланкерът беше вдигнат от снега и започна да се издига, а очертанията му да се губят сред падащите парцали сняг.

— Как? — започна Ниш.

— Нямам идея.

Оказа се брилянтно лесно. Въжето на върха се нави неколкократно, задържано отгоре и отдолу от две рамки, направени от колове. Другият край на въжето беше завързан за огромен камък, който действаше като противотежест. Друго съоръжение от въжета и макари позволяваше на войниците да предотвратят преждевременното отместване на камъка.

Камъкът най-накрая падна на земята. Тъниз изчакваше сигнала, че кланкерът е вече на твърда земя, провери, и когато получи потвърждение, развърза въжето. То падна на земята, заедно с другите въжета, които бяха завързани около втория кланкер, вдигнат с помощта на друг голям камък. Работата продължи по същия начин.

— Така си и мислех — изграчи Джал-Ниш, когато и последният кланкер се издигна равномерно във въздуха, а вътре в него стоеше Олеи. — Всичко мина перфектно. Така е, когато сам си вършиш нещата.

Ирайзис задържа дъха си и отстъпи на известно разстояние назад. Ако съдбата стовареше върху тях своя гняв чрез падането на кланкера, то нека поне тя да се предпазеше. Все пак сигналът скоро дойде — всичко беше наред.

— Перфектно — каза Джал-Ниш. Беше още средата на следобеда. — Ще направим лагер на върха, ще изпратим разузнавачите ни и през нощта ще се приготвим за тръгване. Щом открием лайринксите, ще ги обстрелваме с всичко, което имаме. Искам да видя водопади от кръвта им. Нито един няма да се измъкне този път.

— А какво ще стане с Тиан? — запита Ирайзис.

— Разработвам план — отговори той самодоволно, сякаш искаше да провокира интереса на останалите да го разпитват, без да им даде отговор.

Ирайзис не каза нищо, нито пък Ниш. Те седнаха на носилката. Вятърът духаше с все сила, като намаляваше видимостта едва до няколко крачки. Те изядоха остатъка от студената им храна и се опитаха да заспят.

 

 

Ирайзис се събуди посред нощ от тежка ръка върху рамото си, тази на войник, който тя не можеше да разпознае.

— Открихме ги. Тръгваме след двадесет минути, занаятчия.

Ирайзис беше спала с дрехите си, така че и отне само минута да обуе замръзналите си ботуши и беше готова. Тя предъвка набързо парче пушена риба. Другите се събраха в едно празно пространство между няколко огромни камъка, където бяха запалили слаба светлина.

— Те са тук — каза Арпъл, докато рисуваше някаква диаграма в снега с ножа си. — Цяла група снилау.

— Какво е снилау? — запита Ирайзис.

— Ледена къща — иглу! Не са много; разузнавачите ни смятат, че става дума за около десетина лайринкса.

— Това е значителна сила, дори и за нашите кланкери — каза Ръстина, докато жвакаше един суров картоф.

— Но някои от тях може да са и деца. Ще ги атакуваме на зазоряване, като обстрелваме снилау със скали от нашите катапулти. Ако имаме късмет, можем да ги избием половината още докато спят.

— А може би и Тиан — каза Ниш.

— Имам план за нея — каза Джал-Ниш. — Мърдайте!

Войниците се качиха по ските си. Пехотинците се оттеглиха в кланкерите, които се движеха съвсем бавно, за да вдигат възможно най-малко шум. Това не беше чак толкова рисковано, тъй като вятърът също виеше силно и ги заглушаваше, но пък винаги можеха да бъдат забелязани от патрулиращи наоколо лайринкси.

Все пак през по-голямата част от пътуването, те се движеха тихо. В кланкера беше леденостудено, особено и след като нямаше как да се стоплят. Понякога се случваше някой по-силен порив на вятъра да разклати машината, въпреки здравите й крака. На няколко пъти попитаха Олеи, за да се уверят, че Тиан беше в снилау. Нейните инструкции винаги потвърждаваха съветите на разузнавачите.

Олеи стана видимо по-нервна, когато те приближиха. Неспособна да седи спокойно дори и за минута, тя се движеше напред-назад, клатеше се на всички страни, краката й трепереха, тропаше леко по ставите си и кършеше пръсти. Колкото по-близо отиваха, толкова по-нервна ставаше тя. Тя се взря през люка в тъмнината и после се обърна с широко отворени очи към Ниш.

— Ужасно е! — прошепна тя.

— Какво? — Ниш улови ръката й. Ирайзис му хвърли мръснишки поглед.

— Ужасно е! — потрепери Олеи.

В кланкера беше тъмно, а следотърсачката не носеше своята маска. Ирайзис улови отблясъка от нейния поглед, приличен на този на бухал.

— След тази нощ, нищо вече няма да бъде същото — каза сериозно Ниш.

На Ирайзис й се искаше той нищо да не беше казвал. Какво ли щеше да се случи, ако те върнат обратно Тиан? Каквото и да беше, Ирайзис знаеше, че самата тя нямаше да се върне на сигурното си място като занаятчийка в манифактурата. Глупавият й изблик срещу Джал-Ниш завинаги беше съсипал надеждите й. Защо го направи? Дали защото й пукаше за малката следотърсачка? Или пък просто заради своето отчаяние, оказало се пагубен порив?

Кланкерът спря, а някой отвън отвори шлюза.

— На позиция сме — чу се гласът на Арпъл в мрака. — Зазорява се. Готови ли сте?

Ирайзис изскочи навън, като извади сабята от ножницата. Арпъл превантивно я посъветва:

— По-добре да стоиш назад, занаятчийке. Остави битката на тези, които знаят как.

— Имам опит — каза тя. — Няма да стоя със скръстени ръце, когато има работа за вършене. Освен това…

— Какво? — обърна се той към нея.

— Нямам бъдеще, сержант, след онзи ден. Освен ако не си върнем кристала. А може би дори и тогава…

— Да — каза той. — Нито пък аз. Но все още трябва да изпълним дълга си.

 

 

Зазори се. Все още духаше вятър, но снеговалежът беше спрял през нощта.

— Там! — каза Арпъл, застанал до Ирайзис.

Взирайки се в посоката, която той показа, тя успя да забележи само очертанията на ледените къщи, всичките бели. Един от разузнавачите се върна бежешката.

— Натъкнахме се на един от постовете им, там на изток. Звярът трябва да се е връщал от наблюдение. Ранихме го лошо, но той уби Марти.

— Къде е сега звярът?

— На около левга оттук. Бутнахме го в едно дере, но го изгубихме в снега. Има огромна рана на крака.

— Може ли да върви?

— Само се клати, сър.

— Наблюдавайте. Ще го оставим за малко. Трябва ми всеки от вас за щурма върху ледените къщи. По-добре да атакуваме отдясно, за да не изпрати врага сигнал.

— Най-напред трябва да намерим Тиан, жива — каза Джал-Ниш носово. Откакто Ирайзис му счупи носа, той имаше трудности с дишането.

— Никой не може да гарантира това, сър — каза Арпъл. — Не знаем къде е.

— Скоро ще знаем. Следотърсачке, махай се оттам!

Олеи се отдалечи от кланкера.

— Къде са занаятчийката и нейния кристал?

Олеи посочи към снилау.

— Кое от тях? — попита търпеливо Джал-Ниш. Сега всичко вървеше по план и той запазваше самоконтрола си.

Олеи изглеждаше паникьосана. Ниш й подаде ръката си да я мирише. Тя жадно я помириса, а после се изправи мирно.

— Аз… не мога да кажа. — Тя изведнъж силно се стегна, сякаш очакваше удар.

Ниш изтича до Фин-Ма и прошепна нещо в ухото й. Те се върнаха обратно.

— Олеи — каза Фин-Ма с приятния си глас, — тук имам карта на снилау.

Олеи погледна надолу към плочата, която показваше в спираловидна схема ледените къщи. Тя се усмихна.

— Това е като охлюв. Харесвам охлювите; те знаят как да се крият.

— Можеш ли да видиш някакъв лайринкс? — попита нежно Ниш.

— Разбира се — каза уверено Олеи. — Виждам ги всичките.

— Какво? — извика Джал-Ниш. — Защо по-рано не каза така?

— Защото никой… — Тя прекъсна фразата си. Отговорът щеше да бъде излишен.

Арпъл мина през събраната около нея тълпа. Жилавият сержант застана на едно коляно пред нея.

— Следотърсачке, ще бъдат спасени много животи, ако можеш да ни кажеш къде са враговете. Моля те, опитай.

Тя затвори очи под очилата, направи няколко крачки по ръба, обърна се, погледна надолу към ледените къщи и се върна обратно.

— Има четиринадесет лайринкса. — Гласът й едва се чуваше. — Пет — тук; три — тук; два — тук; три — тук; един — тук. — Тя посочи пет снилау подред.

— Повече, отколкото си мислехме — каза Арпъл. — Не ми харесва съотношението, сър.

— Тогава по-добре се подсигури срещу тях с катапултите.

— А Тиан? — попита Арпъл Олеи.

— Тя е в голямото снилау, в средата.

— Чудесно! — Арпъл изтича до кланкерите да даде заповеди.

— Внимавай да не я наранят или ще хвърчат глави — изръмжа Джал-Ниш.

— Готови ли сте? — извика Арпъл към стрелците. Всеки от тях беше заредил катапулта си с по един кръгъл камък в средата и два отстрани. Те дадоха сигнал, че са готови.

— Ръстина, вземи войските си и ги прегради отляво. След три минути стреляме. След третия изстрел, ще атакувате ледената къща в центъра. Преди всичко трябва да хванете Тиан жива, заедно с нейния кристал. Хайде!

Ръстина отдаде чест и войските й слязоха със ските си по склона. Другите войници също получиха заповеди и се преместиха. Ирайзис чуваше как Арпъл брои.

— Готови ли сте? — извика той на стрелците. — Стреляйте на четири!

Той вдигна и свали ръка нагоре-надолу три пъти, а накрая извика:

— Стреляйте!

Катапултите стреляха като един. Кланкерите се разклатиха. Стрелците лудешки въртяха дръжките им.

— Стреляйте — извика Арпъл.

Ирайзис видя огромните дупки в снега на местата, където камъните паднаха. Два от тях пропуснаха целта, въпреки че не прекалено далече. Един от тях удари най-близкото снилау, а може би и вторият. Беше трудно да се каже, тъй като всичко беше побеляло от сняг.

Катапултите отново стреляха, първо единият, а после два — заедно, а преди последния последва дълга пауза.

— Побързайте, проклети да сте — извика Джал-Ниш.

Три катапулта стреляха почти по едно и също време, включително и последният, който изглежда беше разрушил по-голямата част от най-крайната ледена къща.

— Добра работа! — каза Арпъл. — А сега — третата! Помнете, трябва да пазите ледената къща в средата!

— Стреляха за трети път, но този път Ирайзис не можеше да види нищо през облаците от сняг.

— Две са ударени! — каза Арпъл, взирайки се през телескопа. — Виждам нещо да се клати. Лайринкс. Сякаш е изгубил крака си. Пригответе копията! — извика Арпъл. — Мърдайте! Намерете занаятчийката!

Ирайзис скочи в кланкера. Четирите кланкера се спуснаха по склона. Теренът беше неравен; те през цялото време подскачаха или пък се тътреха.

— Какво става? — каза тя, тъй като заради Ниш не можеше да види нищо през люка.

— Войниците на Ръстина току-що достигнаха ледените къщи — каза Ниш. — Сега мога да видя три лайринкса…

— Какво? — извика Ирайзис, тъй като той се беше умълчал.

Доста време той не отговори, а когато се обърна отново към нея, тя долови неговата веселост. Ирайзис, която не беше в настроение затова, го сръга в ребрата.

— Внезапно се изви снежна вихрушка — каза Ниш. — Не мога да видя нищо.

Кланкерът избуча и описа широк кръг, преди да спре. Те чуха шума от битката през вятъра — ревът на лайринкса — донякъде човешки, донякъде на звяр. Ирайзис подскочи.

— Къде отиваш? — извика Ниш.

— Ще намеря кристала. Стой тук. Грижи се за Олеи.

— Но… — започна Ниш.

— Някой трябва да я пази, както и кланкера. А и ти си в същата опасност като мен.

Последното беше истина. Всичко можеше да се случи. Някой беше дал на Ниш къса сабя, която той извади. Той добре боравеше с оръжие, макар че беше обикновен гражданин. Пък и в тези времена малко хора не бяха хващали оръжие. Ниш обаче няколко години не беше хващал оръжие. Той беше пренебрегнал практиката с него, тъй като беше вложил времето си в занаятчийската работа, за което сега съжаляваше.

Беше трудно да се вижда напред. От зазоряване вятърът ставаше все по-силен, а въздухът беше пълен със снежни парцали. Ниш се изкачи върху кланкера, при стрелеца Пър-Дид, чието оръжие беше насочено точно срещу ледените къщи на тридесет-четиридесет крачки оттук.

„Толкова близо“ — помисли си Ниш. Лайринксът можеше да преодолее тона разстояние за секунди.

Той забеляза група войници, които разбиваха с брадва блокирания вход на централното снилау.

„Добре — помисли си Ниш. — Скоро ще свършим работата и ще можем да се приберем у дома.“

Пред снилауто отдясно започна дива битка, а покривът на къщата се срина. Два лайринкса се биеха срещу пет-шест войника, които бяха изоставили ските си и се опитваха да притиснат врага до стената. Дълбокият сняг обаче им пречеше.

Лайринксите отстъпваха назад, сякаш не се защитаваха.

— Не са толкова жилави, колкото бях чувал за тях — каза Ниш. — Те…

Единият лайринкс направи салто назад и се приземи върху купчина натрошени ледени блокове и след няколко невиждано бързи движения, събори купчината върху трима от враговете си. Единият войник се наведе, а ледът закачи само рамото му, но другите двама бяха поразени и паднаха на земята.

Вторият лайринкс скочи сред другите трима и с два силни удара изпрати двама от войниците във въздуха. Във въздуха прехвърчаха капки кръв. Последният обърна гръб на звяра и започна да бяга. Лайринксът хвърли едно от телата по него и го събори. Войникът удари със сабята си приближаващия лайринкс, но това не спря звяра.

Другият лайринкс вече беше привършил със своите трима врагове. На Ниш му прилоша. За минута шестима войници бяха мъртви. Когато вторият лайринкс се изправи, кланкерът стреля. Изстреляното копие прониза звяра право в гърдите и премина от другата страна. Съществото падна сред труповете.

Другият лайринкс се огледа. Пър-Дид яростно завъртя манивелата на оръжието, но звярът изтича към централното снилау.

— След него! — извика Ниш към механика през шлюза.

— Заповедта е да остана тук, докато някой изведе навън занаятчийката — каза Кай-Ара.

Изви се силна вихрушка през платото, която донесе нови снежни облаци. За няколко секунди Ниш дори не можеше да види земята. През снежните парцали, които премрежваха погледа му, той видя стрелеца, също предпазващ очите си от снега.

— Хубав ден се случи — каза стрелецът бодро, като изпускаше леден въздух през ноздрите си.

— Да! След минута всички може да сме мъртви, а вътрешностите ни да се въргалят в снега.

— Възможно е. — Пър-Дид избърса снега от оръжейния механизъм, като се увери, че не беше повреден.

Облакът стана по-тънък. Ниш разгледа околността за врагове. Между ледените къщи гореше дива битка. Той се огледа наоколо, в случай че зад тях се промъкнеше лайринкс. Половин дузина войници бяха повалили на колене един лайринкс, който изглеждаше като бременна женска и скоро я пронизаха с копия. Два малки лайринкса бяха обезглавени. Женската издаде агонизиращ вик, преди също да загуби главата си. Ниш не можеше да гледа.