Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кладенецът на времето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Geomancer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
cattiva2511 (2018 г.)

Издание:

Автор: Йън Ървайн

Заглавие: Геомансър

Преводач: Стойна Атанасова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ем Би Джи Тойс ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: австралийска

Печатница: Мултипринт ООД

Художник: Ник Статопулос

ISBN: 978-954-2989-02-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5098

История

  1. — Добавяне

Четиридесет и осма глава

С отдалечаването от топлия връх Калисин водата ставаше все по-студена. Тиан се събуди, усещайки студа, преминаващ през кожената лодка.

Беше тъмно, имаше само следа от бледата лунна светлина. Лодката се клатеше диво и кишата, разплискана от водата, се полепваше по бузите й. Имаше вятър и лодката скоро вероятно трябваше да стигне брега. Тя трябваше да открие по какъв начин да стигне до мястото, което й беше необходимо, като за предпочитане, без да казва на никого накъде се беше насочила.

По-добре беше да си остане в лодката, поне докато намери селище. Би било достатъчно лесно да направи ново гребло. Дори можеше да направи и платно, може би, за да плава в открито море. Вятърът духаше на юг, грубо казано, в нейната посока. Тя заплува близо до брега, трябваше да открие канал, който да я отведе точно в посока към Талаламел и да се спусна по него.

Като се загърна с палтото, Тиан се унесе в дрямка. Цялото тяло я болеше, а главата й пулсираше. Тя опипа главата си с върха на пръстите. Беше пораснало кичурче коса на мястото, където кожата беше изгорена.

 

 

Лодката се удари в нещо твърдо, ледена коричка между заоблените скали. Още беше много тъмно, а тя замръзваше.

Като докара лодката в едно малко заливче, тя стъпи на сушата. Земята беше скована от сняг. Пред нея лежеше гъста гора, стари борове с разпилени клони. Като извлече лодката от водата, тя маркира мястото и тръгна към дърветата.

Нуждаеше се от огън, за да оцелее през нощта. Малко по-навътре в гората Тиан започна да събира клончета за огъня. Отне й много време и усилия да запали и разгори огъня, тъй като дървото беше още влажно. За щастие имаше богат опит — влажно дърво беше единственото, с което разполагаха в манифактурата, а там също се налагаше да палят огън с него. Тя стопли ръцете си на пламъка и си направи супа от сушена риба и езерна вода.

Не я интересуваше какъв беше вкусът на супата; топлината беше единственото, което имаше значение за нея. После Тиан запали и втори огън, като постави големи клони между двата, за да си направи легло от тях и легна в спалния си чувал. Това беше една от най-неудобните нощи в живота й.

На следния ден тя продължи пътя си покрай брега в търсене на канала. Тя не намери, но затова пък на следната утрин забеляза подходяща като размери рекичка, която отвеждаше на юг. Като пое по нея, тя се остави с лодката да се носи по течението и скоро премина покрай една колибка, разположена точно пред гората, издигаща се в една част на брега. Тя продължи пътя си, като се надяваше да открие селище, но след дълго пътуване се натъкна на един завой, зад който водата беше замръзнала от единия до другия бряг. Реката вероятно беше замръзнала оттук до морето. Ами сега? Не можеше да върви до Талаламел. Тиан пое обратно към колибата, като взе малка сребърна монета от колана на Джойън и я постави в джоба си.

Колибата беше построена във формата на дебела ваза от плет и мазилка на едно ниско възвишение. Стените бяха дебели, покривът се издигаше почти отвесно. Наклонен остър комин пушеше от него.

Мизерно жилище, чийто стени бяха в добро състояние, а едно дете си играеше в короната на дървото навън. То имаше розови бузки, а личицето му издаваше, че е добре хранено. Без съмнение семейството живееше добре от улова на риба. Като придърпа лодката си към крайбрежието, Тиан стъпи на снега, който изпука под краката й.

Детето погледна надолу.

— Хола! — каза Тиан.

— Мирз! — каза детето, като скочи от клона. Облечено в кожи, то беше топчесто създание с трудно определим пол. Качулката му падна назад, като разкри бледа кожа и дълга коса със забележителен цвят, русо със съвсем лек намек на зелено. Детето беше на седем или осем години, предположи тя. Тя беше чувала историите за бледокожи, зеленокоси хора, които живееха отвъд планините, но не беше виждала от тях преди. Нямаше много чуждоземци, които да посещават манифактурата, а повечето бяха като нея — черна коса и мургава кожа.

Тиан не знаеше и езика. Знаеше само диалектите от югоизточната част на полуострова и характерния за Лауралин говор, който също не беше особено популярен. В повечето места го знаеха само учениците, разказвачите и търговците. Тя говореше на детето на най-разпространения в областта език.

— Бях искала да си купя малко храна, моля.

— Мирз?

Тиан направи гримаса все едно слагаше хапка в устата си.

Детето се усмихна.

— Митси-питси. Флар хиар! — То затича към колибата, като се обръщаше от време на време да погледне дали Тиан го следваше. На входа детето бутна леко отворената врата и се промъкна вътре, като извика нещо.

Тиан изчака. Тя беше оставила своята торба в лодката и се страхуваше да не изчезне, ако изгуби лодката от поглед. Главата на детето отново се подаде навън.

— Блейзи мирр! — То направи знак с ръка, който, както изглеждаше, трябваше да се тълкува като „Влез вътре“.

Като хвърли още един разтревожен поглед към лодката, Тиан пропълзя в колибата. Беше изненадващо топло. Въздухът в колибата беше пропит с острия мирис на дим, рибена яхния и миризмата на обитателите й. Три жени клечаха на пода, който беше значително по-ниско от земята. В една дупка, оградена с камъни, беше запален малък огън. Стоманено котле над него, окачено на един прът, поддържан от две големи греди, застопорени за пода. Купчина елхови клонки съставляваше общото легло, прилепено към срещуположната стена.

Жените вероятно бяха тризначки, ако се съдеше по цвета на очите им, издължените лица, бледозелените коси и тънките нослета. Когато станаха, Тиан забеляза, че бяха пълни жени, по-високи от нея. Сега обаче забеляза и разликата. Бяха сестри, тъй като малко се различаваха по възраст. Средната беше най-младата и имаше кръгъл белег на брадичката.

— Здравейте! — каза Тиан. — Името ми е Тиан Лийз-Мар. — Тя посочи към гърдите си. — Бих искала да си купя малко храна. — Тя показа със знаци и това.

Най-възрастната жена, най-закръглена и едра от трите, наклони глава на една страна, озадачена. Тя поговори с другите и после отново се обърна към Тиан.

— Барт исс „куляя“? — Акцентът й беше доста тежък.

— Означава „плащам за нещо с пари“

Те я изгледаха неразбиращо. Тиан извади сребърната монета от джоба си и я показа в дланта си. Тя се надяваше това да не беше грешка.

Най-възрастната жена погледна още по-озадачена, после взе монетата; разглеждайки я в светлината на огъня. Тя я подаде на останалите. Средната я захапа със зъбите си, останалите — също.

— Това е сребро — каза Тиан. — Пари срещу храна! — Мирисът на яхния пълнеше устата й със слюнка.

— Паа-рии! — каза най-възрастната жена и избухна в силен смях, разкривайки цяла дузина жълтеникави остри зъби. Другите жени също се смееха от сърце, дори първата удари Тиан по гърба с месестата си ръка и й върна монетата.

— Ай Флууни — каза тя. — Средната сестра е Джийни; малката сестра е Лисса. Дъщерята е Хаани.

Тиан повтори имената, но както биха звучали на местния диалект от Тикси, с удължени гласни. От истеричния им смях, тя ги разбра напълно погрешно.

— Аз съм Тиан — повтори тя.

Те повториха името й, произнасяйки го лошо. Лисса потопи един дървен черпак в котлето и изля съдържанието му в една квадратна дървена чиния. После я подаде на Тиан, заедно с един инструмент, подобен на лъжица, която имаше зъбци накрая, също направена от дърво.

Тиан ги взе, без да знае какво да каже. Какво ли заплащане щяха да поискат? Чинията беше пълна с гъста жълтеникава течност. Можеше да усети мириса на риба в нея. Имаше дълги ивици зеленчуци в нея, вероятно ряпа, тъмни, неразличими зрънца, вкус на лук.

— Яж — каза Флууни.

Тиан гребна веднъж. Това беше странна вкусова комбинация, но беше вкусна. Тя отново напълни лъжицата. Жените и детето я гледаха в очакване.

— Хубаво! — каза тя. Те не разбраха. — Много хубаво! — Тя облиза устни и се потупа по корема, за да покаже. Те все още я гледаха втренчено. Дали не беше направила някаква ужасна грешка.

Тя загреба още веднъж, преглътна и за нейно пълно смущение, стомахът й силно изкъркори. На устните на жените се появиха усмивки. Хаани плесна с ръце.

Тиан изяде яхнията. Незабавно й сипаха още един черпак. Стомахът й вече беше пълен, но те я гледаха с такова очакване, че изглеждаше абсолютно обидно да откаже. Когато привърши и втората порция, тя вече щеше да експлодира, а коремът й беше пълен. Флууни незабавно отново натопи черпака. Тиан отскочи назад, изказа всичките си благодарности и се поклони пред тях. Те не знаеха как да отвърнат.

Предложиха й чай, направен от семена на горчица. Отвратителният му мирис направо я удари в носа. Тиан се изкиха, а от очите и се появиха сълзи.

След това тя се унесе в сън. От много време не беше спала така. Като се излегна до стената, тя затвори очи, премигна веднъж и бързо заспа.

Когато се събуди, все още беше задимено и мрачно. Тиан си помисли, че беше спала едва няколко минути, въпреки че се почувства изненадващо освежена. Стаята беше празна. Тя пропълзя през вратата и за свой истински ужас откри, че почти беше паднал мрак. Беше проспала целия ден.

Очите и се залутаха по речния бряг. Лодката не беше там! Тя се спусна към водата. Нямаше и следа от нея, нито пък от торбата й, заедно с безценните й инструменти. Тиан изтича обратно до колибата, като се сблъска с Лисса, която носеше дърва от гората. Дървата се разпиляха.

Тиан й помогна да ги събере.

— Къде ми е лодката?

— Лудкати? — учуди се Лисса.

Тиан изимитира, че гребе с ръце.

— Трал! — каза Лисса и отиде зад колибата. Тиан я последва. Лодката лежеше, обърната обратно, опряна до стената. Окапалата от нея вода беше замръзнала на земята.

— Какво сте направили с торбата ми? — Тя се опита да го покаже със знаци. Лисса я въведе навътре и Тиан видя торбата недалеч от мястото, където беше спала. Тя я отвори, докато Лисса леко се усмихна. Всичко си беше вътре, както преди.

Тиан се почувства конфузно, заради подозренията си. Като стана, тя извика:

— Благодаря ти, благодаря ти! — протягайки ръце към нея.

Лисса сияеше и прегърна Тиан горещо. Меката й плът напомни на Тиан за нейната майка. В онези времена Тиан беше малка и Марни имаше време за нея. След това тя беше отхвърлена, заради поредното дете, и така нататък.

По това време беше вече тъмно. След малко и другите две сестри се появиха, заедно с Хаани. Те започнаха да приготвят зеленчуци, като белеха лук и чесън от връзките, висящи от тавана. Имаше и изобилие от корени, които те донесоха от мазето, до което се стигаше, като се вдигнеше един капак от пода в ъгъла.

Тиан предложи да помогне, но те я настаниха до огъня на почетното място. Вечерята беше голямо парче покрит с люспи черен хляб, потопен на дъното на чинията, а рибната яхния — изсипана върху него. Тя изяде цялото ядене, а накрая попи остатъка.

След вечерята Лисса попя на Хаани. Песента приличаше на дълга приказка, може би част от Историите, или от Историята на техния род. Тиан не знаеше езика. Продължи почти час, история, пълна с драматизъм и трагизъм, огън, страст и нежна любов, ако можеше да се съди по изпълненото с копнеж изражение върху лицето на Лисса. По-старата жена седна да зашива дрехите, докато останалите слушаха.

Накрая историята приключи. Детето седна, клюмнало главичка, докато го съблекат и изкъпят с един влажен парцал, преди да го сложат да си легне сред кожите на леглото. След това продължиха работата и отново загледаха Тиан в очакване. Очевидно и тя трябваше да попее, от благодарност за вечерята.

Когато я бяха карали да пее в манифактурата, Тиан се чувстваше толкова неловко, че не можеше да изпее и една нота. Но тези хора не я познаваха, те нямаше да я видят отново, и освен това, тя им дължеше това заради храната, подслона и вежливостта.

Не беше пяла, откакто беше дете във фабриката за разплод. Една песничка й дойде на ум, песен от детството, една история за жабата и пеперудата. Тя я изпя дрезгаво, съвсем не добре, въпреки че Хаани изглежда я хареса.

Когато свърши, Лисса постави пръст на устните на Тиан, отиде до огъня и започна да стърже балсамово дърво в една халба. Имаше аромат на лимон и мента. Тя изстиска в малко мед няколко капки от една червено-черна восъчна пита и я подаде на Тиан с усмивка.

Тиан изсипа малко от халбата в гърлото си, което отпуши гърлото й и затананика по-разбираемо. Тя вече произнасяше добре думите, като ги измисляше на момента. Това беше песен за баща й, когото никога не беше виждала и не познаваше. Може би беше умрял по време на войната, защото в противен случай би се върнал за нея.

Когато тъжната песен свърши, очите й бяха влажни. Отново й изръкопляскаха, а детенцето се настани в леглото. Едва сега Тиан повдигна въпроса, който я занимаваше.

— Реката е замръзнала. Как мога да стигна до морето?

— За-ммръзнала? — повтори Джийни, най-тихата от трите.

С много знаци Тиан успя да им обясни какво имаше предвид. Тя трябваше да ги изведе навън, да посочи към водата и да се опита да покаже, че реката беше блокирана от леда.

— Море — това пък съвсем не можеше да го обясни.

Голямото южно вътрешно море беше почти три хиляди левги дълго. Малкият му западен край се наричаше Милмиламел. Кой беше по-голям? Отне й доста време да си спомни картата на Лауралин.

— Талаламел — каза тя. — Отивам в Талаламел.

— Ах! — каза Лисса. — Тиан отива Талаламел Мир.

Те се засмяха и си казаха по нещо, а после Флууни отговори с бавен и отсечен глас.

— Тиан трябва да остави лодката. Тиан шкий… — Тя се поправи — Тиан ще ский по реката, да?

— Да се спусна със ски надолу по реката към Талаламел?

— Да, да! — извикаха трите жени, кимайки с глави. — Ский до Гайзамел, да.

Тиан си помисли, че Гайзамел беше град на крайбрежието.

— Колко далече е това? — Празни погледи срещнаха очите й. — Колко дни път до Гайзамел?

Джийни вдигна шестте си пръста.

— Ния! — каза Лисса, като свали ръката на сестра си и вдигна осем пръста. Флууни кимна с глава.

На осем дни път със ски. Това не беше толкова зле; Тиан беше завършен скиор. Така се придвижваха през зимата в манифактурата. Да кара ски цял ден беше истински тест за нейната издръжливост.

Като установи, че те не се интересуваха от пари, Тиан съвсем се чудеше как да процедира оттук нататък. Все пак, след известно време преговори, тя успя да размени своята кожена лодка за чифт ски и храна, без съмнение те и преди трябваше да са имали лодка, тъй като очите на Флууни светнаха на мига, когато Тиан направи офертата. Кожата беше мека, но издръжлива, много по-ценна от чифт ски, които лесно биха се износили за няколко дни.

Те настояваха да напълнят торбата й с храна — пакети изсушена риба, изсушено месо, една медена пита, пита сирене, направено вероятно от мляко на сърна, връзка лук и още много неща. Наложи й се да ги спре — не можеше да носи толкова.

Беше късно. Жените се вмъкнаха в гнездото от кожи, заедно с детето в средата. Флууни показа на Тиан най-близкото до огъня място. Тя скоро заспа.

 

 

Сънищата й бяха приятни, за пръв път. Тези чужденци, които Тиан познаваше само от един ден, й станаха по-близки от всеки други, който някога познаваше. Беше й толкова приятно, сякаш лежеше в леглото на майка си, нещо, което не беше правила от детството си.

Тиан се събуди неочаквано през нощта. Тя се обърна, дезориентирана, ръката й случайно напипа торбата. Огънят беше изгаснал и колибата беше абсолютно тъмна. Това я накара да се чувства в клаустрофобия.

Тиан опипа в торбата, като се нуждаеше отчаяно поне от искрица светлина, за да преодолее неприятното чувство. Когато докосна амплимета, той просветна и тръпка премина през ръката й. Торбата се освети отвътре в червено за миг. Какво се беше случило? Не се беше случвало преди. Като си спомни как собствените й хора се бяха втурнали да я преследват, тя отново се почувства неспокойно.

Но това беше се случило преди много време и поне на сто левги оттук. Дали биха могли да я преследват до Калисин? Не изглеждаше възможно, но пък за лайринксите изглеждаше лесно да стигнат от Калисин дотук.

Сърцето й биеше лудо. Тиан пропълзя към отвора. Беше още тъмно навън. Тя отново се настани в леглото. Тя реши да тръгне на зазоряване и се надяваше снегът да заличи следите й.

Тиан изстена високо. Флууни се обърна и постави ръка на кръста й. Проблемите й обаче продължаваха да бъдат все така неразрешими. Тиан лежа будна през по-голямата част от нощта, като на два пъти се надигаше да види какво се случваше. Вторият път, когато се надигна, на изток се виждаше зората.

Тя тъкмо мереше навън ботушите си в ските, когато Джийни се измъкна от колибата. Тя пое към гората да се облекчи, а после помогна на Тиан да се приготви. След малко се появиха също Флууни, Лисса и Хаани. Без съмнение те се събуждаха на зазоряване.

Когато Тиан влезе вътре за торбата си, котлето беше върху огъня. Тя си сипа голяма купа рибена яхния, после благодари на жените, като се прегърна с всяка една от тях. На Хаани само стисна ръката, а детето се усмихна срамежливо. Тиан взе торбата и ските си и пое към реката, а четирите жени я изпратиха с поглед, като без съмнение все още се чудиха на странното и непознато за тях поведение. Тя пое със ските по речния бряг, помаха им и продължи пътя си.

Беше трудна работа за мускулите й, тъй като месеци наред не беше карала ски. Щом видя леда, тя се отпусна да се пързаля свободно, за да не натоварва мускулите си.

Седнала на палтото си върху един дънер да си почине за малко, тя се взря в две сърнички, които си пасяха лишеи на земята. Изведнъж откъм реката дойде пронизителен вик. Във водата се показа случайно отражението на нещо, което Тиан веднага разпозна. Нилатл!