Йън Ървайн
Геомансър (11)

Десета глава

Измина седмица и половина, през която Тиан имаше само отделни моменти на прояснение на съзнанието. Тя видя на няколко пъти лицето на нейната майка, което предизвика у нея смесено чувство на загриженост и раздразнение. Тя смътно разпозна няколко други жени, както и Тоби — момче на пет, един от нейните полубратя, И Джойън. На два пъти се събуди и го видя да седи до леглото й, но нямаше сили да държи очите си отворени. Когато се събуди отново, видя, че нямаше никого на стола. Една жена и един мъж си говореха, но тя не можеше да обърне глава, за да разбере кои са.

— Не харесвам това — каза мъжът. — Не й е мястото тук.

— Случва се хора да се разболеят от кристална треска. Пък и документите й са наред — каза жената. — Освен това, тя е девствена. Могат да се направят добри пари от това и всичко ще влезе в нашите джобове.

— Но ако…?

— Престани да хленчиш! Тя и без това си няма никого.

Гласовете изчезнаха и Тиан заспа. След известно време се събуди, а Джойън беше там.

— Джойън? — прошепна тя. Гърлото адски я болеше. — Какво се е случило? — тя не можеше да познае стаята. — Имах ли отново истерия?

— Казаха, че си викала дванадесет часа, сякаш са те изгаряли жива.

— Не помня нищо — беше забравила всичко, освен сънищата си. Последното, което си спомняше, беше, че разреши проблема с контролера и легна да спи. Гласът й звучеше дрезгаво. — Трябва да ставам. Имам работа. — Тиан се надигна и разбра, че наоколо няма нищо, което да облече. Това я накара отново да се плъзне под чаршафите.

— Трябва да си почиваш, за да се подобри състоянието ти.

— Имам да оправя два контролера. Никой не може да го направи. Войната…

— Поправени са. Изпратила ги на фронта преди много време.

— Какво? — тя се втренчи в него, без да разбира. Сякаш целият свят беше полудял.

— Ирайзис поправи контролерите, докато ти беше… болна — каза Джойън възможно най-мило.

Тя сграбчи ръката му:

— Не може да бъде!

— Така е, Тиан.

— Джо, аз поправих първия контролер, преди да си легна миналата вечер. Ако Ирайзис е поправила другите, то тя е използвала моя контролер за образец.

— Сигурна ли си? — той я погледна така, сякаш се съмняваше дали е нормална.

— Разбира се, че съм сигурна. — Тя му разказа точно как е обвила контролера. — Ирайзис ме мрази. Винаги се опитва да извлече облагите. Тя би била щастлива да ме види смазана.

По лицето му премина спазъм, което разтревожи Тиан.

— Къде съм? — тя огледа непозната стая. — Това не е лечебницата.

— Това е стаята за болни във фабриката за разплод.

— Не си представях, че съм толкова болна… — изведнъж тя осъзна. Джойън не можеше да я погледне в очите. — Не! — изпъшка тя. Нещо във въздуха я задуши. Тя отвори широко уста, за да извика.

Джойън я зашлеви по лицето, достатъчно силно, за да й върне разума. Тя беше смазана от истината.

— Не! — каза той. — Или и аз ще си помисля, че си луда.

— Затова ли ме продадоха във фабриката за разплод? Не съм луда. Вчера разреших…

— Тиан — каза той нежно, — ти си тук повече от седмица, през цялото време в делириум. Преди това крещя половин ден непрестанно. Не е чудно, че лечителите те взеха за луда. Джи-Хад нямаше избор. Манифактурата се нуждае от надеждни занаятчии.

— Ирайзис ме е заместила? — гласът й опасно се повиши.

— Тихо! Много повече от това. Със специален декрет я направиха действащ занаятчия, въпреки че е само на двадесет и една.

Как ли е злорадствала Ирайзис! Тиан искаше да умре.

— Няма да остана тук! Никога няма да стана част от това място. Само ако мога да стигна до Джи-Хад, сигурна съм, че мога да го убедя…

— Станалото станало, Тиан. Не може да бъде поправено. Два пъти получи пристъпи на лудост и двама лечители са ти поставили диагноза: неизлечима кристална треска. Джи-Хад не можеше да те остави в манифактурата, дори и да искаше. Луд занаятчия е по-лошо от липса на занаятчия.

— Но аз не съм луда.

— Болните от кристална треска винаги казват така. Безполезно е. Продадена си във фабриката за разплод.

— Но Джи-Хад е честен човек…

— Той трябва да управлява манифактурата и да произвежда кланкери. На север е същинско бедствие, за един ден са били унищожени цяла група кланкери.

— Чух, че… — Тиан се отчая. Тя щеше да каже „вчера“, но се спря.

— Сега си жена от фабриката за разплод, Тиан. Занаятчийката Тиан си отиде завинаги. Много съжалявам — очите му се напълниха със сълзи.

Вратата се отвори. Една дебела жена, вероятно Матроната, влезе вътре:

— Времето за посещения изтече. Кажете си довиждане. Тиан се нуждае от почивка. Наближава нейният първи ден! — Матроната бързо излезе навън.

Едва сега истинският ужас обхвана Тиан. Работата й, животът й, цялото й съществуване бяха отнети. Всичко, което й оставаше, беше най-презряната от нея професия на света. Поривът да вика я обзе неустоимо. Тя отвори уста, но когато видя изражението на Джойън, бързо я затвори отново.

— Никога няма да бъда жена от фабриката за разплод! — изсъска тя. Само яростта я предпазваше от припадък.

— Не виждам… — каза той със съмнение.

— Не съм луда. Ще избягам.

— Във време на война отказът да изпълниш работата, за която си определен, се тълкува като предателство.

— Мъжете не ги изпращат във фабрики за разплод.

— И жените не ги изпращат на фронтовата линия да бъдат разкъсани като синовете ми — каза той нежно. — Не казвам, че е честно, Тиан, а че просто няма какво да се направи срещу това.

— Няма да остана тук. Това място ме отвращава.

— Беглецът, останал на улицата няма нито свое място, нито права. Всеки би могъл да те превърне в робиня или да те убие безнаказано.

— Не ме е грижа! — избухна тя. — Няма да се дам на никой мъж, освен на този, който сама съм си избрала.

— Времената се менят. Войната…

— Да върви по дяволите проклетата война! Тя е просто извинение да ни отнемат правата. Джойън, ти каза, че ще ми помогнеш, ако някога се нуждая. Никога не съм имала по-голяма нужда, отколкото сега.

Той изглеждаше разтревожен. За нея, знаеше Тиан, а не за самия него.

— Разбира се, че ще ти помогна, ако отново си с ума си и знаеш какво искаш. Какво искаш да направя?

— Иди до стаята ми в манифактурата, и ако още не е почистена, донеси ми дрехите, дневника, торбичката с инструменти, теленото кълбо и шлема. Има и една книга! — Тя обясни къде беше скрила копието от трактата на Нунар. — Крий я. Никой не знае, че я имам.

— Тиан, кристалът е изворът на твоята лудост. Ако още веднъж го докоснеш…

— Не съм луда! — каза тя разпалено.

Вратата се отвори и отново влезе Матроната.

— Времето за посетители изтича. Сега!

— Моля те, Джойън — каза Тиан.

Той кимна и излезе.

— Отвратителен старец! — каза Матроната. — Със сигурност не можем да го използваме тук. Ставай от леглото! — тя дръпна Тиан за ръката. — Стани оттук. Нека да те огледам.

Матроната огледа Тиан като лешояд в месарница.

— Хм! Хубава коса, макар и зле отрязана. Сякаш са те стригали с брадва. Хубави очи — необикновен цвят. Хубава кожа, с изключение на няколко малки бели петънца, въпреки че скоро ще ги оправим. Носът е недостатъчно широк, както го харесват, но може да мине. Ушите…

Тя дръпна назад главата на Тиан за косата.

— О, да, много добре. Такива тъмни устни, ще им харесат. Отвори уста. Повечето нямат зъби, но твоите съвсем не са лоши, поне всичките са си на мястото. Тези два можеше да бъдат малко по прави, но… никой не е съвършен — тя провери венците на Тиан, езика, гърлото, като през цялото време мърмореше на себе си.

— Добре, добре! Няма болести, няма рани — тя мърдаше главата на Тиан от една на друга страна и записваше по нещо на една плоча. — Глава, осем от десет. Или може би седем и половина? Усмихни ми се, моля.

На Тиан й се искаше да захапе ръката на Матроната, но същевременно, необяснимо защо, искаше да се представи добре на това изпитание. Тя се усмихна.

— О, много добре. Има и трапчинки. Със сигурност осем.

Матроната продължи:

— Рамената са малко тесни. Но пък много мъже ги харесват такива. Без да броим тези от простолюдието — нейните собствени рамене бяха огромни и плувнали в мас. — Хм! Много си кльощава, момиче. Няма голямо търсене на такива. Все пак скоро ще те охраним — тя почука с пръст по ребрата на Тиан и претегли гърдите й в огромните си влажни ръце. — Не са лоши, съвсем не са лоши. Можеше да бъдат и по-големи, особено лявата, но все пак не виждам много недостатъци — тя разклати едното зърно с върха на пръстите си.

Коремът й не беше достатъчно гладък, интимното окосмяване беше много гъсто и къдраво, бедрата й бяха прекалено слаби, а стъпалата й — големи. А последното беше най-лошо.

— О, скъпа, погледни тези ръце! Какво си правила, момиче? Ръцете ти са груби като на копач, а в пръста ти е попаднала стружка.

Общата й оценка беше само 6,5; въпреки че Матроната смяташе, че може да я повиши с една единица при правилно хранене и гледане.

— Като цяло, по-добре, отколкото очаквах. Особено след… е, да не отиваме толкова далеч. Мисля, че сме направили добра покупка. Ела сега тук, има много работа.

— Работа? — каза Тиан, чувствайки се замаяна.

— Баня, маникюр, прическа, полиране на кожата — ще сме истински щастливци, ако го свършим до вечерта.

Изкъпаха Тиан във вана, толкова голяма, че в средата и удобно можеше да седи и кон. Тиан беше впечатлена от разкоша. В манифактурата я беше срам да използва общата баня, затова се поливаше с един съд с вода и използваше жълтеникав каустичен сапун, който пареше на очите и. Тиан не можеше да си спомни някога да се беше къпала с топла вода.

Тиан лежеше в банята, докато се почувства замаяна, а пръстите на ръцете и краката й се сбръчкаха. В банята дори я нахраниха — пикантни питки, бонбони с мед и сметана, купички с плодове и подсладено кисело мляко — толкова обилно, че дори когато се засити, продължиха да й поднасят. Да лежи в горещата вода беше едно от най-странните усещания, които бе изпитвала в живота си. Почувства се греховно мързелива и порочна. Изтъркаха я идеално, докато кожата й започна да пулсира.

След това я заведоха в друго помещение, където тя седна на малка масичка. В кожата й втриха ароматни масла, като я масажираха, докато мускулите й съвсем се отпуснат. Изскубнаха всеки косъм от тялото й, почистиха ръцете й с пемза, изрязаха ноктите й и измиха зъбите й, а накрая оформиха и нейната коса. След това изравниха тена на лицето в най-светлата гама.

Един от прислужниците извади огледало. Тиан беше смаяна от ефекта. Тя изглеждаше преобразена; почти красива. За миг дори се разколеба дали да не остане във фабриката за разплод.

Матроната отново се появи.

— Не е зле! — каза тя, като наклони глава на една страна. — По-добре, отколкото очаквах. Добре ще те разкрасим, моето момиче. Покажи ми ръцете си.

Тиан ги показа. Матроната смръщи вежди:

— По-добре е, но има и още какво да се желае. За твоя първи път ще има всичко: ще имаш приглушена светлина и ефектен гоблен над леглото ти. И дълбоко изрязана нощничка. Преди колко време яде?

— Преди два часа — каза дребният прислужник с песъчливо русата коса.

— Отново я нахранете. — Матроната се обърна да си върви. — Не, първо трябва да оправим формалностите. Ела с мен.

— Къде отиваме? — попита Тиан разтревожена.

— В кабинета ми. Няма за какво да се притесняваш.

Тиан беше притеснена. Хватката на Матроната около кръста й беше неразбиваема. Тръгнаха по коридора, качиха се по няколко стъпала, завиха зад един ъгъл и преминаха през тежка врата. В малката стая имаше маса, пълна с документи, голям поднос с бисквити и няколко халби, пълни с някаква тъмна, мазна, вряла течност.

— Седни! — Матроната се пльосна на един стол на отсрещната страна на масата. Взе си бисквита и бутна подноса към Тиан. — Вземи си с ръка. Ще те накарат да се почувстваш добре. — Тя се обърна към един шкаф, заключен с малък ключ. Там имаше много книги и тефтери, но очевидно не и тази, която тя търсеше. — Къде ли е проклетата книга? — промърмори тя, докато ровеше разсеяно в купчината.

Тя откри някаква книга, извади я, но се намръщи, а после я остави, тъй като някой почука на вратата. Един стар прислужник се показа.

— Да? — извика тя.

— Ами… един от клиентите вдигна скандал, Матрона. Много е пил. А малкият Зиза крещи много. По-добре елате бързо.

Матроната изглеждаше ядосана, но се вдигна от стола, като хвърли поглед на Тиан:

— Ще я взема отново…

Вик проехтя по коридора, последван от пиянски крясъци и звън на счупено стъкло. Матроната излетя през вратата.

— Чакай тук, Тиан. Не докосвай нищо. — Тя изчезна.

Тиан поседя за малко, а после, отегчена, започна да се рови сред документите. Това бяха скучни административни и финансови книжа. Тя ги остави обратно, там, откъдето ги беше намерила, без да покрива книгата. На корицата й пишеше: „Кръвнородствен регистър 4102, Тикси“.

Вътре тя намери списък с имената на жени, както и със съответните номера, които вероятно бяха номера на страниците. Тиан разгърна първата страница. Името отгоре беше: Нъмини Тайсд, една жена, която веднъж Тиан беше срещнала тук. Страницата беше разграфена на колони, с дати, отбелязани дни на месечния й цикъл, здравословно състояние, мъжки имена, както и описанията на мъжете, списъци, където се изброяваха способностите и талантите й, заедно с детайли за произхода и подробности от интимно естество. Имаше и поредица от символи и съкращения, които не говореха нищо на Тиан. Няколко реда съдържаха податки за бременност — изменения в килограмите, аборти и раждания: шест за единадесет години, от които само четири бяха оцелели.

Тиан обърна страницата. Тя започваше с друго име отгоре, а надолу присъстваха данните за другата жена. Тиан затвори ужасена книгата. Това беше регистрационна книга на жените от фабриката.

Тъкмо когато се канеше да види и данните за майка си, Тиан чу навън гласа на Матроната. Седна веднага на стола и си придаде отегчен вид.

Матроната с трясък отвори вратата, като лицето й беше червено и дишаше тежко. Тежките й стъпки я отведоха до стола, където тя отново се пльосна.

— Някои хора наистина не си струва да ги храниш! — тя стрелна с очи Тиан. — Надявам се не си една от тях.

Тиан сведе поглед.

Матроната отново затърси сред разхвърляните книги.

— Какво, по дяволите, правех досега? — тя издърпа един документ, подпечатан и с марка, погледна го за миг, а после го хвърли настрани. — Да, спомням си — с триумфален вид тя отдели няколко документа, прибрани в свитък. — Договорът за продажбата ти.

Като го отгърна на последната страница, Матроната каза:

— Подпиши тук!

Тиан погледна листовете и започна да чете.

— Просто подпиши! — изръмжа Матроната.

— Не подписвам нищо, преди да съм го прочела — каза Тиан, — зная правата си.

— Дай ми обратно договора — Матроната изглеждаше бясна.

Тиан уплашено й го подаде.

Матроната го остави в кутията зад себе си и стана. Тиан направи същото, като се чудеше какво щеше да се случи. Матроната заобиколи бюрото и яростно тропна по него с юмрук. Тиан се отдръпна, за да се предпази от разлюляното бюро. То обаче удари ръцете и коленете й.

Матроната се надвеси над нея.

— Ще подпишеш ли? — изпръхтя тя, като бузите й се зачервиха от яд.

— Не! — Тиан се дръпна от нея, страхувайки се от изблиците й.

Гневът на Матроната обаче изчезна.

— Няма значение! — сега тя изглеждаше сурово безразлична.

— Не можете да ме държите тук без подписа ми. Не съм дете.

Матроната изглеждаше раздразнена.

— Поставиха ти диагноза „душевноболна“. Имам я записана от лечителите. Написана пред свидетел — чиканист Рън, както и наш служител — Адвоката Дъсин.

— Не съм луда! — каза разпалено Тиан.

— А имаш ли документ, за да докажеш, че си здрава?

— Никой няма такъв — каза Тиан.

— Тогава все още си луда. Правилно е казано в документа. — Матроната се отегчи. Тя удари звънчето върху масата. Появи се прислужника. — Заведи Девицата Тиан в стаята й. Дръж я заключена, за всеки случай.

Тиан пребледня. Присъдата беше ужасяваща.

— Моля ви — каза тя жално. — Искам да видя майка ми — почувствала се загубена, тя се нуждаеше от Марни.

— Добра идея! Точно Марни й трябва. Тя все още привлича редовните си клиенти и ражда по едно дете всяка година. Никой друг, освен Марни, не е способен да убеди противящите се девственици. Заведи я да вечеря долу.

 

 

Марни беше в леглото, както винаги, и прелистваше цветна книжка. Веднага щом Тиан беше доведена в стаята й, Марни седна на леглото с отегчено намръщен вид. Тя винаги изглеждаше отегчена, както и непрестанно ядеше и се гиздеше.

— Тиан! — извика тя. — Какви проблеми ми причини само. Направих какво ли не, за да те доведа тук.

Тиан се съмняваше, че майка й имаше нещо общо, но подмина забележката.

— Добре изглеждаш, майко.

— Но не съм добре! Усилията да поддържам това, което съм си извоювала са невероятни. Но… някак си се справям. Цяла дузина мъже искат да се възползват от благоразположението ми тази нощ. На моята възраст не са много жените, които могат да кажат същото.

„Суетна крава“, помисли си Тиан. Майка й вероятно не беше излизала от фабриката за разплод в последните двадесет години. Кожата й беше толкова бледа, че изглеждаше като дебел плужек, пълзящ между завивките.

— Майко…?

— Марни, скъпа. Наричай ме „Марни“, никак не обичам думата „майко“.

Това беше странно, тъй като „майка“ описваше целия й живот.

— Марни, искам да те попитам няколко въпроса за това място.

Марни махна с дебелата си ръка:

— Попитай ме всичко, дъще. О, толкова съм щастлива, че дойде. Толкова време ще прекарваме заедно.

— Така е. Какво трябва да правя?

— Да правиш секс и да имаш бебета.

— А през останалото време?

— Ще се къпеш, ще ядеш, ще те глезят. Ще говориш на бебетата. Ще четеш. Можеш да правиш, каквото поискаш.

— Какво още? — Тиан още повече се притесни.

— Не е нужно да правиш нищо. Затова тук е толкова прекрасно.

— Ами някаква работа няма ли? Не мога нищо да не правя. Ще се превърна в безмозъчен идиот… — тя избухна, но не навреме.

— Как смееш! — Марни захвърли по нея ваза с цветя.

Тиан се дръпна и вазата се разби в стената. Тя започна да попива водата с кърпичка.

— Остави я! — изкрещя Марни. — Тази работа не приляга на никоя от нас.

Тиан все пак попи водата.

— Съжалявам, Марни, не исках да прозвучи грубо.

Марни изсумтя и обърна широкия си гръб. Тиан заобиколи от другата страна, падна на колене и улови ръката на майка си. Знаеше как да я спечели.

— Съжалявам. Оценявам колко много си направила за мен — излъга Тиан. — Аз… страхувам се, майко. Какво ще се случи… когато съм с клиент.

— Не знаеш ли? — Марни вдигна вежди учудено.

— Разбира се, че знам. Просто, защото никога не съм била с мъж…

— Но ти си… — Марни сметна на пръсти. — … ти си на двадесет! — каза тя обвинително.

„Хубаво е, че си спомняш първородната дъщеря!“ — помисли си Тиан.

— Винаги имам да свърша толкова работа тук! — продължи Марни. — Че и да се тревожа за твоята благочестивост, на това място! Без съмнение защо си се провалила в работата ти… — изсумтя тя. — Трябва да живееш, дете. Не може само да работиш. Жените не могат да работят повече от мъжете. Разбира се, че ще полудееш, ако се опитваш. Сега е важно да знаеш какво ще се случи през твоя първи път. Лягаш на леглото, отваряш крака, а тогава мъжът…

— Знам как се прави, майко! — извика Тиан. — Не съм чак такъв идиот. Искам да знам какво се очаква от мен. Колко често го правим тук? Веднъж годишно? Веднъж месечно? Колко дълго трябва да е, за да забременея?

Марни избухна в смях, та чак коремът й се сбръчка.

— Скъпа моя, дете, ти съвсем ли нямаш идея?

Тиан стисна зъби.

— Именно затова питам, Марни.

— Имаш само един клиент месечно и го правите всеки ден от месеца, с изключение на дните от цикъла. По този начин Дворецът на майките оцелява и просперира.

Светлината внезапно намаля.

— Имайки предвид, че това място е… бордей? А ние сме просто проститутки?

Проституцията не беше безчестна професия, а тези жени бяха доста над шивачките, перачките и сестрите като статус, но много под занаятчийките.

— Разбира се, че не е! — Марни се зачерви цялата и се надигна от леглото. — За каква ме взимаш? Тук вършим жизненоважна работа, даваме пример на жените по целия свят. Нито една работа не може да се сравни с раждането на деца. Без това, което правим ние, човечеството ще изчезне.

— Нямаме нужда от фабрика за разплод за това.

— Напротив, имаме! Толкова много жени са станали егоистични, като теб. Те предпочитат да работят, вместо да правят, каквото се изисква от тях. Показваме им в каква грешка се намират.

— Обикновените мъже и жени…

— Половината мъже са мъртви; няма достатъчно наоколо. Освен това, мъжете, с които го правим са подбрани внимателно.

Това напомни на Тиан за книгата с имената на жени, която тя беше видяла горе, както и за едно нейно отдавнашно желание.

— Кой беше баща ми, Марни?

— Не започвай с това отново! — каза хладно Марни.

— Искам да знам историята на баща ми и неговото семейство; може би ти ще ми помогнеш? Ако не я познавам, все едно имам половин живот.

— Няма да я научиш от мен! — извика Марни. — Това е загуба на време. Баща ти не ставаше за нищо.

— Майко! — извика Тиан, поразена от думите й. — Как можеш да кажеш това?!

Историята на един човек беше всичко. Понякога хората се опитваха да скрият миналото, но никога не можеха да го пренебрегнат или да го заличат. Да нямаш минало беше по-лошо, дори от това да имаш лошо минало.

— Така е. Трябва да мислим за бъдещето. Искаше ми се никога да не бях срещала баща ти. Ако не бях толкова млада и глупава, щях да откажа да бъда с него.

— Какъв беше той? Поне ми кажи това — помоли се Тиан. — Не виждаш ли колко ми е тежко, че не познавам миналото си? Едва знам коя съм.

— Той беше егоистичен, властен и жесток. Мислеше си, че знае повече от мен. Искаше да ме вземе оттук — единственото място, където съм била щастлива. А и скандалът, който направи, когато ти се роди…

— Какъв скандал? — попита Тиан разпалено.

— Мислеше си, че има право над теб. Искаше да те вземе в дома си. Глупак. Всички мъже са глупаци! Легнат си с теб няколко пъти и си мислят, че имат права. А всъщност са просто инструмент за правене на деца.

— Какво стана?

— Матроната постави пазачи пред вратата. Той се опита да влезе. Трябваше да говоря с един от клиентите ми, влиятелен мъж. Баща ти беше изпратен на фронта.

— Беше войник?

— Разбира се, че не! — подсмихна се Марни подигравателно. — Ти за каква ме взимаш?

Тиан скръцна със зъби. Много и се искаше да каже точно на майка си за каква точно я взимаше.

— Какво се случи с него?

— Никога не се завърна — каза Марни. — Вероятно врагът го е изял.

Сякаш удариха Тиан в корема.

— Ти си го убила — извика тя. — Ти си убила баща ми!

— Врагът го уби. Защо би трябвало той да живее, когато толкова други умират?

— Защо би трябвало ти да живееш? — извика Тиан.

— Защото аз създавам бъдещето!

— Само докато можеш да имаш деца — каза Тиан хладно.

Марни застина и дълбоко си пое дъх. „Ето какъв е бил проблемът“ — помисли си Тиан. Детеродните възможности на Марни почти се изчерпваха и тя беше ужасена.

— Съжалявам, майко. Моля те.

Марни се обърна към стената и Тиан разбра, че няма да научи от нея повече по въпроса.

Последва дълга тишина.

— Каза, че избират внимателно мъжете ни?

— Първо по качество — отговори убедително Марни, — избират ги, заради качествата, които могат да предадат на децата ни.

— Но те си плащат? — продължи Тиан.

— Разбира се, че си плащат. Откъде мислиш, че идва всичко това? — тя махна с ръка, сякаш за да покаже какво има в стаята.

— Благодаря ти, майко. Каза ми всичко, което имах нужда да знам. — Тиан си тръгна, тъкмо когато един прислужник се появи на вратата с вечерята й, поставена на грамаден поднос. — Отнеси го в стаята ми — каза важно тя и излезе.

 

 

Тиан мислеше над разговора с майка си през целия път до стаята. Баща й се е грижел за нея. Опитал се е да я отведе от това противно място. Това я направи щастлива.

Логиката й подсказваше, че горкият човек вероятно е мъртъв, въпреки че й се искаше да се надява, че е оцелял, вероятно пленник в чужда страна. Най-важното беше да открие кой е той и неговата семейна История. Когато един ден самата тя има деца, те трябва да я научат. Беше равносилно на престъпление да отгледаш деца без семейна История. Тя се чудеше какви ли качества е наследила от баща си. Ако Марни не й кажеше, имаше само един начин да го научи. Трябваше отново да види „Кръвнородствения регистър“

Тиан излапа сладкишите на подноса, които бяха нейната вечеря. Те бяха вкусни, въпреки че оставиха мазен вкус в устата й, пък и беше достатъчно сита от предишното ядене. Трябваше да избяга оттук, в противен случай щеше да полудее. Последното я накара да се усмихне горчиво. Или да свърши като майка си.

Тя отново излезе, извървя коридорите, като внимаваше да не я видят, тъй като беше гола под нощницата. Никой обаче не й обърна внимание — останалите жени бяха по същия начин.

Тиан слезе по стълбището в мраморното фоайе, където я спря възрастен мъж в кафяво-сива ливрея.

— Тиан Лиуъс-Мар — каза той. — Къде отиваш?

— До пазара. Имам да направя някои покупки.

— Не можеш да излизаш навън без придружител. Договорът ти все още не е изчистен.

Тя се обърна бързо назад и обратно се качи по стълбището, а оттам — в стаята на майка си.

— Не ме пускат навън! — извика тя.

Марни я изгледа раздразнено.

— Разбира се, че няма да те пуснат. Може да избягаш.

— Искаш да кажеш, че трябва да остана на това проклето място до смъртта си?

Майка й сви устни.

— Можеш да ходиш веднъж седмично на пазар, придружена от прислужник. Разбира се, с дискретни белезници на китката.

— Какво, завинаги?!

— Докато дългът ти бъде изплатен.

— Но все още ми остават две години от стария договор в манифактурата.

— Старият ти договор е платен, когато дойде тук и е подписан нов. За всичко трябва да се плаща — каза Марни. — За нощниците ти, храната, прислужниците…

— Да не забравяме и белезниците. Предполагам и за тях трябва да плащам?

— Разбира се, че трябва. Парите не летят във въздуха като пеперуди.

— Не съм искала нито едно от всички тези неща.

— Но те са нужни за работата ти.

— Докога? — извика Тиан.

— Зависи колко клиенти ще обслужваш, колко деца ще родиш, колко ще оцелеят. На някои жени им трябват само пет години, на други — десет или дванадесет, а на другите…

— Дванадесет години! — Тиан се хвърли на леглото отчаяна.

— Тиан, дъще. Тук животът е прекрасен. Скоро ще го заобичаш.

— Като е толкова хубав, защо ни оковават и пазят, когато излизаме?