Йън Ървайн
Геомансър (53)

Петдесет и втора глава

След около шест седмици робски труд, работата понамаля. Така и трябваше да се случи, тъй като всички бяха много изтощени и започнаха да допускат грешки, пък и процентът на ранените работници беше много висок. Те започнаха да работят по шест дни в седмицата, като си вземаха половин ден почивка на седмия. По време на втория от тези почивни полудни, докато Ниш седеше с Олеи в тъмната стая, тя подскочи. Както обикновено, тя носеше само къси панталонки от паешка коприна и блуза без ръкави. Кожата й проблесна на оскъдната светлина.

— Мога да я видя!

— Олеи! — Той скочи да я прегърне, а тя го отблъсна към стената. Той беше забравил колко чувствителна беше кожата й.

— Съжалявам! — Той се надигна. — Бях развълнуван.

— Палтото ти е като куки, които се забиват в кожата ми. Нараних ли те? Опитвам се да свикна, Ниш.

Олеи беше много по-добре сега. Тя рядко използваше и маската тези дни, като предпочиташе само очилата. Веднъж или два пъти тя излезе навън без наушниците или тапите. Беше трудно, но тя се справи. Мозъкът и трудно свикваше с подобно мъчение за сетивата. Когато носеше наушници, ярката светлина не я нараняваше толкова силно. Само чувствителността към аромата не се беше променила. Ако не друго, то тя беше станала дори малко по-изразена. Често дори и най-слабите аромати, които никой друг не можеше да усети, можеха да й направят впечатление. Навън от стаята тя носеше тапи в носа си.

Ниш се учуди как беше успяла тя да свикне с промените в своя живот. Защото той се беше сприятелил с нея и Ирайзис я защитаваше? Със сигурност тя беше видяла повече нежност и загриженост в последните три месеца, отколкото досега през целия си живот. Може би това й помогна. Тя беше открила, че вече никой не искаше да я използва.

„Но, разбира се, аз искам да я използвам“ — помисли си Ниш. Той не беше сляп за собствените си грешки. Той желаеше нейното малко, сладко телце всяка нощ; меката, почти безцветна коса, гладката като на бебе кожа, малките гърди и плътните бедра. Той не искаше друго, освен да се задоволи и да чуе нейния вик, и да я усети около себе си.

Мога да я видя — напомни му Олеи, като го изтръгна от мислите му.

— Къде е тя?

Тя посочи на югозапад.

— Сигурна ли си? — попита той глуповато.

Тя продължи да сочи.

— Колко далеч е тя? — Поредният му също толкова глупав въпрос.

— Не знам. Много далеч.

— Кога я видя за първи път?

— Посред нощ. Не е била тук от месеци, а после се появи последната вечер. Кристалът й беше толкова блестящ, че загубих възлите край нея. Видях също езера и планини.

Това не беше голяма помощ — на югоизток имаше езера и планини по протежение на стотици левги.

— По-добре да намеря скрутатора.

Флид на два пъти беше посетил манифактурата през последните два месеца и се наложи да замине днес.

Тя се сви до стената.

— Твоят приятел Флид — каза Ниш.

Тя бавно се отпусна, а после се усмихна изкусително. След като претърси навсякъде, Ниш откри повехналия дребен мъж на вратата.

— Да? — каза остро Ксервиш. — Казвай бързо, подзанаятчия! Времето ми е малко, а тази вечер трябва да бъда в Тикси. Още едно поле е изчезнало и не знаем защо.

— Следотърсачката е видяла Тиан.

Скрутаторът въздъхна дълбоко.

— В коя посока?

Всеки друг би казал „Къде?“

— На югозапад. Далеч оттук.

Скрутаторът кимна с глава, надраска една бележка и я подаде на капитана на стражите. Мъжът го поздрави и се обърна надолу по пътеката. Ксервиш влезе навътре. Той имаше най-чудатата, залитаща походка, сякаш костите му бяха разглобени в стаята за изтезания, а после — неправилно наместени.

— Да видим какво можем да намерим. Нито дума на никого.

 

 

Олеи поздрави скрутатора радостно. Въпреки че той се опита дълго да я убеждава, тя не му каза повече, отколкото на Ниш. Накрая, станала прекалено стресирана, се наложи да я оставят.

— Какво не бих дал за някои от онези, старите ни устройства за разговори на дълги разстояния — каза тежко Ксервиш.

— Какви са били те? — Ниш никога не беше чувал за тях.

— Средства за комуникация — от едната страна на Лауралин до другата. Голиас Лудият ги е открил преди три хиляди години, използвайки кристали и жици.

— Какво се е случило с тях?

— Той е бил убит, за да опази тайната, но скоро една искра е излетяла от кристалите и никой не е могъл да ги накара да проработят отново или пък да намери други от тях. Голиас е бил мансер и без съмнение някакво велико заклинание е карало тези устройства да работят, но както заклинанието, така и тайната, са умрели с него. Ако сега ги разкрием…

— Не виждам как би могло да ни помогне — каза Ниш.

— Затова си все още подзанаятчия! — Ксервиш тръгна към столовата. Ниш го последва.

Скрутаторът си избра печени зеленчуци, варено на пара просо и малко парче сварена риба, гребна си лют червен сос и ги отнесе на масата си. Ниш си взе малка купичка грах и една купичка чай от розови листенца, тъй като вече беше вечерял.

— Бихте ли ми обяснили, сър — каза Ниш, застанал до масата на скрутатора, с купички в ръце.

— Седни, момче! — Ксервиш ядеше бързо, като използваше старомодни пръчици за хранене, вместо нож и вилица. Неговите маниери на хранене накараха Ниш да му направи комплименти, с цел раболепничене. Самият Ниш обаче се хранеше различно, което веднага беше забелязано от скрутатора. Младежът разбра, че срещу него стоеше мъж съвсем различен от баща му, човек, винаги готов да слуша.

Ксервиш потопи пръстите си във водата, останала от вареното просо. Няколко зрънца се залепиха по сбръчкания му показалец. Върху масата той нарисува няколко дъги, за да покаже крайбрежието, една широка крива — билото на Великите планини, овалните очертания на вътрешните морета на Талаламел и Милмиламел, а, между моретата и планините, дивата природа на езерото и гората, която покриваше замръзналите земи на Тараладел и Мириладел.

— Ние сме тук. — Скрутаторът заби пръст в източния край на планините. — Следотърсачката каза на югозапад, което може да означава навсякъде зад тази линия. Но ако… ако имахме устройството, за което ти говорех и можехме да говорим и с друг следотърсач някъде по пътя… — пръстът му блуждаеше от моретата до сушата и обратно… — да кажем, тук в Дроу, и ако там местният следотърсач може да открие Тиан, да каже например, малко на североизток… — Той нарисува една линия в тази посока, която се пресичаше с другата линия. — Тя е там!

Ниш беше като гръмнат. Идеята беше тисова проста, толкова очевидна, а досега той не беше мислил по нея. Респектът му към този човек нарасна.

Ксервиш помете с ръка повърхността на масата, заличавайки маркираните места.

— Но, разбира се, ние нямаме такива устройства, а дори и да имахме, как бихме могли да обясним на другия следотърсач как да открие Тиан, едно момиче сред милиони? Това е, страхувам се, наистина невъзможно! — Той се изправи.

— Ако можехме да пътуваме с нашата следотърсачка, щеше да бъде същото.

Ксервиш продължи:

— Добра мисъл, момче, но как бихме могли да го направим? Тя трябва бързо да измине дълъг път. Линиите на хоризонта трябва да се пресичат под голям ъгъл, в противен случай би било невъзможно. Не можем да стигнем дотам достатъчно бързо, особено по това време на годината.

— Ами ако я качим на кораб? — запита Ниш развълнуван. — За седмица ще изминем стотина левги надолу по крайбрежието, ако времето ни го позволява.

— Но ще се отдалечим от Тиан. Докато се върнем, тя ще бъде още по-напред от нас. Месеци преднина…

Ниш седна, хванал главата си в ръце. Трябваше да има начин.

— Само ако можехме да летим като лайринксите, които я отнесоха.

— Ние — мансерите, четири хиляди години се опитвахме да разкрием тайната — каза скрутаторът. — А дори не сме се приближили.

— Но лайринксите…

— Те имат крила, момче! — изръмжа Ксервиш. — А дори и крилата им не могат да ги задържат задълго в небесата, ако не използват Тайното изкуство, с което успяват да летят повече от час. Техните крила са създадени за празното пространство. Опитът да прелетят до Сантенар е убил повече лайринкси, отколкото всичките ни армии взети заедно.

— Олеи не можеше да говори с часове, след като лайринксът излетя с Тиан — каза Ниш замислено.

— Можем ли да направим някаква машина с крила, подобна на лайринкса, който отнесе Тиан?

— Имам най-добрите механици, които работят върху това, откакто ти се върна — каза Ксервиш. — Нещо подобно на планер, какъвто всяко дете би могло да направи. Можем да построим такъв, въпреки че няма да бъде достатъчно силен, за да издържи дори някого, малко по-едър от теб. Можем да го спуснем от планините, като може би той ще лети пет левги, или десет. Но какво ще се случи, когато той кацне в пустошта? Пилотът умира, понеже не можем да го открием. Вятърът би бил фатален. Не, Ниш, без да бъде захранван с енергия, той няма да проработи.

— Ами ако направим специален контролер, като тези, използвани в кланкерите?

— И затова сме мислели. Кланкерите имат крака; контролерите просто ги задвижват. Как ще накараме машината да лети? Не може да се върви във въздуха.

— Перки?

— И това опитахме. Беше прекалено тежко. Добра идея е, подзанаятчия, но е отвъд възможностите ни.

Ниш прекара следобеда в леглото, като разсъждаваше какъв начин можеше да има. Само едно летателно устройство беше споменато в Историите — известният конструктор Рулке беше го създал по време на дългия си престой в затвора в Найтланд. Но устройството е било разрушено, след като Мейгрейт пресякъл между Световете до Аакан, отнасяйки тялото на Рулке обратно при народа му, преди повече от двеста години. Никой мансер дори не беше виждал машината, а Рулке не беше й оставил описание. Още една тайна беше умряла, заедно със създателя си.

Как биха могли човеците да летят без крила или пък захранван отнякъде планер? Чрез някаква неразбираема сила, като тази от устройството? Той се чудеше над това през остатъка от деня; а после, като не можа да открие нищо, реши да поспи през нощта.

 

 

Ниш се събуди посред нощ, достигнал до отговор. Това прозрение му дойде от една игра, която беше играл с братята си и сестра си, когато беше дете. Те правеха пликчета от листове хартия, залепени помежду им с брашно и вода, които после съхнеха на огъня. Накрая пускаха пликчетата да полетят нагоре през комина, поддържани от топлия въздух, а през комина — в двора.

Ниш, тъй като беше най-малкият, никога не беше печелил, но затова пък продължи да прави своите пликчета, докато другите деца изгубиха интерес. Примитивните им пликчета бяха нестабилни, подгънати нагоре, те често обратно падаха в огъня, а рядко излитаха нагоре през комина. Тогава Ниш го осени идеята да завърже тънки нишки под пликчетата. Първият му „балон“ полетя право нагоре през комина, прекоси двора и се приземи чак на съседната улица.

След като успя, Ниш изгуби интерес към „балоните“. Сега той започна отново да разсъждава върху тях. Като скочи от леглото, той започна да чертае бясно. След малко вече тропаше по вратата на скрутатора.

— Сър, сър! — извика той.

След солидна доза мърморене и проклятия, вратата се отвори. Скрутаторът се изправи, напълно гол, на светлината на свещта. Цялото му тяло беше кокалесто и сбръчкано като пръстите му, а белези покриваха торса му. Всяка кост по него можеше да се види. Какво ли беше преживял този човек?

— Какво искаш, по дяволите? — извика Ксервиш.

— Имам отговорът, сър! Балон, захранван от топъл въздух. — Той му подаде скиците си.

Ксервиш ги грабна и промърмори:

— Пълен глупак!

Той се взря в хартията за минута, отстъпи назад и затръшна вратата в лицето на Ниш.

Ниш потрепери. Беше след полунощ. Той се върна в леглото. Направи всичко, което можа.