Йън Ървайн
Геомансър (32)

Тридесет и първа глава

Щом лайринксът се гмурна в дупката в леда, Ирайзис издаде силен вик, сякаш й причиниха болка. Кланкерите стреляха, първо единият, последван от останалите три. Две копия пробиха леда. Третото прелетя над главите на Джал-Ниш и Джи-Хад и се заби в една лавина. Четвъртото се плъзна по реката и се удари в леда. Неговото острие разчупи леда и дребни парченца се разлетяха на всички страни. Копието отскочи от мястото си и се заби точно до четвъртия кланкер.

— Стоп! — извика Арпъл, размахвайки ръце. — Ще убиете някого! — Той изтича до дупката в леда, голяма колкото кланкер, а останалите войници го последваха. — Внимание. Ледът е тънък!

Смрачаваше се. Снегът падаше все по-дебел. Джал-Ниш беше до него. Лицето му беше станало виолетово.

— Ако е изчезнал с нея — извика той, — ако кристалът е изгубен, ще накарам моите войници да я върнат тук с цената на живота си, ако трябва.

Войниците останаха неподвижни по местата си. Арпъл мина покрай най-близкия отряд и даде заповед да пазят тишина. Той се обърна към перквизитора.

— На ваше място бих бил внимателен да заплашвам тук, съвсем сам — каза той тихо.

— Заплашваш ли ме? — извика Джал-Ниш.

— Аз съм лоялен войник, сър. — Арпъл докосна шлема си. — Опитвам се да ви предпазя. Моите войници са дали всичко от себе си, откакто тръгнахме. Изпълнявахме заповедите ви, сър. Стреляхме срещу звяра веднага, когато го открихме.

Джал-Ниш тръгна в другата посока, кръглият му корем се тресеше. Той гледаше така, сякаш всеки момент щеше да експлодира.

Ниш отиде при него, като стъпваше внимателно по леда.

— Добре ли си, татко?

— Ако тя е изгубена… — започна Джал-Ниш. Неговото лилаво лице придоби блатист оттенък. За един миг Ниш помисли, че баща му ще избухне в сълзи. — А-ах, Крайл-Ниш! Тя ме е преметнала.

— Трябва да е още жива, татко. Има шанс…

Джал-Ниш махна с ръка. Ниш изтича към дупката в леда.

— Виждаш ли кръв във водата? — попита той Арпъл.

— Не, но това не значи, че не сме уцелили звяра. Водата под леда е силно развълнувана.

Джал-Ниш се присъедини към тях със строго изражение.

— Занаятчийката трябва да бъде открита, сержант, заедно с кристала. Аз… — Той се поколеба. — Тя има тайни. Тя е жизненоважна за войната.

Арпъл извика учудено:

— Войната!

Той започна да дава заповеди на висок глас. Единият кланкер се спусна надолу.

— Войници, прегрупирайте се по двойки. Запалете факли, осветете района и тръгвайте по реката до завоя. Проверете всяка дупка в леда; бъдете много внимателни. Никс и Търн — тръгвате нагоре. Съмнявам се, че лайринксът може да плува по този начин — няма надежда за тях във водата — но съвсем ще отнемем шансовете им за оцеляване. Стойте по двойки. Движете се внимателно. Нащрек с леда. А ако времето се развали, следвайте плътно коритото на реката, докато виждате нашите светлини. Ще направим лагер тук. — Той посочи скалите по брега на реката.

— Лайринксите са много по-жилави от нас — продължи Арпъл. — Никога не предполагайте, че някой лайринкс е умрял, преди да видите трупа му, за предпочитане с отделена от тялото глава. Дори и тогава, изчакайте десет минути. Много войници са били изкормени именно от умиращи лайринкси.

Войниците забързаха да изпълнят заповедта, запалили факли.

Арпъл се обърна.

— Трябва да вдигнем лагера, преди да се стъмни, перквизиторе.

— По дяволите лагера. Искам всеки войник… — Джал-Ниш прекъсна фразата си, осъзнавайки колко глуповато звучи.

— Трябва да го направим сега, сър — настоя Арпъл. — Заради собственото ни оцеляване. А ако занаятчийката бъде открита, ще ни трябва огън и храна за нея.

Той даде заповед да претърсят под лавината за дърва. Останалите войници започнаха да изграждат лагера, опъвайки палатки край камъните, оформяйки отходния канал и хващайки вода, която да докарат близо до печките за готвене. Кланкерите бяха дръпнати настрани. Четвъртият кланкер беше различен от останалите, по-къс, но по-широк и с дълги метални пръти, скачени с горната част. Ниш се чудеше за какво ли бяха те. Войниците, в бели униформи, бяха водени от висок, неприветлив на вид сержант — Ръстина, млада жена с дълга червена коса. Това беше необикновено — много рядко разрешаваха на жени в детеродна възраст да бъдат войници. Никой не знаеше нищо за нея и войниците на Ръстина не говореха за това.

— Какви са заповедите ви, перквизиторе? — попита Арпъл, когато всичко беше вече организирано.

— Търсете цяла нощ! — каза кратко Джал-Ниш. — Тиан трябва да бъде открита. А ако можем да уловим звяра жив, още по-добре. Ако е оцелял, то ще бъде прекалено слаб.

— В такава вода никой не би оцелял, сър.

— Трябва да видя телата. Скрутаторът няма да е доволен от по-малко.

— Едва ли са по-далеч от левга надолу по течението, под леда.

— А би ли искал да обясниш това на скрутатора?

— Не — каза Арпъл спокойно, — не бих.

— Нито пък аз. Ще претърсим всяка дупка, както и бреговете наоколо.

Ирайзис се присъедини към търсенето. Ниш тръгна нагоре по склона с единия от кланкерите към едно дере, където по-рано бяха видели купчина борови клони. Един войник с брадва скоро донесе едно изсъхнало дърво и кланкерът го довлачи до лагера, където го насякоха на парчета за през нощта. Войниците събраха шишарки и подпалки, тъй като не искаха да използват ценните греди, поне докато не останеха без други дърва за огрев. Те можеха да бъдат принудени да останат тук заради бурята за няколко дни, макар че беше още есен.

Ирайзис се върна сама от своето търсене, тъкмо когато запалиха огъня. Тя изглеждаше потисната.

— Няма и следа от нито единия от двамата — каза тя на Джал-Ниш, който изсумтя и отмина.

— Къде е Олеи? — попита Ниш.

— Откъде мога да знам?! — извика Ирайзис.

Намериха я между камъните, облечена само в долните дрехи от паешка коприна.

— Какво правиш навън, облечена само в това? — извика Ирайзис. — Нищо ли не чувстваш? — Като свали палтото си, тя я обви и я заведе отново до огъня. Олеи беше съвсем равнодушна и не изпротестира.

— Той идваше за мен — прошепна тя. — Искаше да ме нарани.

— Кой? — попита Ирайзис, като наведе глава. — Лайринксът?

— Мъжът вътре. Той беше част от мрежата, но се опита да влезе в тайното място.

— Какво прави той сега?

— Не мога да го видя — прошепна Олеи.

Ниш и Ирайзис отидоха до кланкера, чудейки се над думите на Олеи. Те намериха само тялото на Дър, отворил измъчено уста, свил пръсти, сякаш се беше опитвал да улови съгледвачката, макар без съмнение това движение да издаваше предсмъртен спазъм.

— Мъртъв е! — каза Ирайзис спокойно. — Не може да те нарани, Олеи. Влез вътре; по-топло е, отколкото навън.

Олеи не искаше да влезе в машината, дори когато изкараха тялото навън и го оставиха на Арпъл да го погребе. Облякоха Олеи, която беше премръзнала между камъните и положиха маската на очите и.

Ниш стоеше срещу пламъка и топлеше в ръцете си паница супа. През стената на една от палатките той дочуваше гласа на баща си.

— Добра работа свърши днес, сержант.

Ръстина отговори с носов акцент:

— Беше близо, сър, но ми се искаше да бъде още по-близо. Беше чист късмет, че бяхме на позиция навреме. А можехме да загинем в бурята.

— И аз се тревожех — каза Джал-Ниш.

„Обзалагам се, че си — помисли си Ниш. — Разтревожен, че ще ти се карат, ако изгубиш Тиан и лайринкса. Единственото, което те интересува, е да станеш скрутатор“

— Беше страшно време, когато пътувахме насам — чу се гласът на Ръстина. — Бяхме го планували и направихме подслон в старата мина. За щастие се озовахме навреме в близост до нея. Бурята отмина по-бързо, отколкото очаквахме. В противен случай сигурно щяхме да замръзнем.

— Знам, че няма да ме разочароваш — каза Джал-Ниш.

Ниш беше отвратен. За пръв път в живота си виждаше, че амбицията не беше всичко.

С непримирим тон тя отговори:

— Сър, никой не иска да убие лайринкса повече, отколкото аз.

След като привършиха вечерята си и някои започнаха да се приготвят да спят, се сетиха да попитат Олеи дали може да види Тиан.

— Не можех да я видя, когато бях в кланкера — каза тя. — Зловещият мъж крещеше и се опитваше да ме хване. Избягах и тогава видях кристала й.

— Това беше точно след като Дър умря — каза Ирайзис на Джал-Ниш. — Той е бил блокирал нейната вътрешна способност да вижда.

— И какво се случи после? — попита Джал-Ниш.

— Видях я!

— Ти вече го каза.

— Не, видях я, през очилата ми.

— Така както я виждаш в ума си ли? — попита Ирайзис.

— Да! Но звярът с ноктите скочи с нея във водата. След това вече ме можех да я видя. Нито пък кристала й.

— Не можеш вече да я виждаш и в ума си ли? — опита се да отгатне.

— Тя изгасна… като лампа.

— Тя е мъртва! — каза Ирайзис. — Удавила се е или е измръзнала, а хедронът е паднал на дъното. Студът го е изгасил. — Тя се обърна на другата страна с мрачно изражение.

— Трябва да продължим търсенето — каза Фин-Ма, която едва сега посмя да отрони и дума, откакто магьосническият й опит се провали.

— Разбира се, че ще продължим — извика Джал-Ниш. — Не сме тук да правим догадки, а да установяваме фактите със сигурност.

 

 

В нощта се изви буря. Арпъл събра войниците и дори Джал-Ниш не посмя да му противоречи. Караулът прекарваше една от най-тежките си нощи, а вятърът все още усилено духаше даже на зазоряване.

Пръстите на Ниш бяха толкова студени, че го болеше дори да ги свие. Той не каза нищо — още от дете коланът на баща му го беше научил да не се оплаква. Щом дойде денят, той се присъедини към търсенето, като вървеше толкова бързо, колкото можеше в тежките условия, нагоре и надолу по реката, напред и назад, заедно с Ирайзис. Нищо не откри. Всъщност, никой не откри нищо.

Джал-Ниш не искаше да се откаже. Денят мина, както и следващата нощ, която беше, доколкото е възможно, още по-тежка. Следващият ден беше още по-студен и мрачен. Войниците започнаха да се оплакват помежду си и дори Арпъл не можеше да ги спре. Кверистката говори с Джал-Ниш на няколко пъти през деня, по той беше непреклонен.

Накрая занаятчия Тъниз, след дълъг разговор с механиците на кланкерите, отиде да говори с Фин-Ма, която пък я заведе при Джал-Ниш. Ниш, очаквайки поредната задача, успя да чуе техния разговор.

— Трябва да се върнем обратно, сър — каза Тъниз, — в противен случай може да изгубим кланкерите.

Той се обърна рязко. Кръглото му лице беше хлътнало, устните му сякаш бяха останали без кръв. Перквизиторът изглеждаше като пораженец, неспособен да приеме съдбата си.

— Как така, занаятчия?

— Прекалено студено е. Горивото се втвърдява и не може да се използва. Ако стане още по-студено и то замръзне напълно, няма да можем изобщо да подкараме кланкерите.

— Тогава го затоплете! Можете да го направите, нали?

Тъниз се усмихна с острите си зъби.

— Да… но то отново ще се втвърди. Има и друг проблем, още по-голям.

— Какъв? — Джал-Ниш мразеше, когато някой се опитваше да го убеди в противното.

— Металът на лостовото предаване става все по-чуплив заради студа. Ако се счупи дори и една предавка, ще се наложи да изоставим кланкера и докато се върнем, за да го приберем отново, той ще бъде заровен под снега. А може и да замръзне напълно.

— Добре — каза Джал-Ниш с горчивина от отстъплението. — Тръгваме на зазоряване.