Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кладенецът на времето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Geomancer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
cattiva2511 (2018 г.)

Издание:

Автор: Йън Ървайн

Заглавие: Геомансър

Преводач: Стойна Атанасова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ем Би Джи Тойс ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: австралийска

Печатница: Мултипринт ООД

Художник: Ник Статопулос

ISBN: 978-954-2989-02-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5098

История

  1. — Добавяне

Петнадесета глава

Ниш я заговори:

— Как стигна дотук? — макар и да знаеше, че имаше само един път от Тикси до тук; пътят, по който и той дойде.

— Бях в планината. Да ловувам! — последното прозвуча от устата й като звън преди екзекуция. — Намери ли я?

— Няма и следа!

Фин го хвана за ръката. Той се опита да я измъкне, но после прецени, че не е необходимо да рискува. Тя можеше както да го реабилитира, така и да го унищожи. Те отидоха до стената, където се прислониха от падащия сняг.

— Проклет глупак такъв! — каза му тихо тя. — Какво си мислеше, че правиш?

— Аз бях… Ирайзис каза… Не можах… — Ниш нищо не можеше да измисли.

— Разбираш ли какво си направил? — изсъска тя. — Тиан извърши истински пробив. А ние толкова силно се нуждаехме от нея да разреши по-големия проблем…

— Какъв е по-големият проблем?

— Дори и това не знаеш, така ли? — извика тя. — Полето в Минийн вече го няма. Петдесет кланкера са били унищожени за няколко часа.

— Нямах никаква идея.

Очевидно в инцидента е имало чужда намеса.

— Винаги сме смятали, че Тиан има потенциал, въпреки че едва сега започна да го показва. За няколко дни тя разреши два проблема с контролерите. Два, подзанаятчия! Можеше да ни помогне и с третия, ако не беше станала жертва на заговор! Едно злодеяние или пък истинско предателство от най-висока класа? Затова ли лайринксите са вече край нас?

— Край нас? — извика той.

— Планините са пълни с тях. Губим войната, Крайл-Ниш. Ако още полета бъдат унищожени с нас е свършено.

— Не знаех — той беше поразен от ужас. — Наистина не знаех. Какво ще каже баща ми?

— На твое място повече бих се тревожила какво ще направи. И всичко това е само заради теб — тя прекъсна думите си и го удари с коляно в слабините.

Той се сви от болка. Фин отново го удари.

— Не знам за какво намекваш — излъга Ниш.

Тя още веднъж го удари с коляното, право в топките, толкова бързо, че той не успя да го избегне. Болката така го преряза, че първият порив на вятъра го събори на земята, право на леда.

Тя застана над него, като го гледаше изпитателно.

— Осмели се да излъжеш кверист, така ли? Май боят не те е научил на нищо, момченце! А сега ме слушай добре! Не мислех, че си чак толкова глупав, колкото и лъжлив! Имаме специални начини да откриваме истината. Тук съм от вчера сутринта и през това време съм разпитала двеста души. Знам всичко! Разбираш, нали? Знам как си се правил на важен със семейните ти връзки, когато грубо си се опитал да съблазниш Тиан, а после си я заплашил. Знам как после Ирайзис е съблазнила теб, всичко за дребните ви забежки — тя повиши глас. — Знам за лъжите й, как си се опитал да я прикриеш и си предал своята чест като пробер. Подозирам Ирайзис зад саботажите на Тиан. Подозирам, че си и в заговора за смъртта на аптекаря Мъл-Лим, Крайл-Ниш, дори и да не си изсипал шишето с отрова в устата му. Ако това се окаже истина, нищо не може да те спаси.

— Не — извика той. — Не знам нищо за последното.

Тя го изгледа с тъмните си очи, без да каже нищо. Това беше по-лошо, отколкото да го разпитва.

— Бях глупак — това беше единственото, което измисли да каже. — Заслужавам да бъда изпратен на фронта — смяташе, че по този начин ще си спечели да го помилва.

— Най-вероятно ще отидеш точно там. Баща ти ще бъде дълбоко разстроен от глупостта ти, Крайл-Ниш, ако това е просто от глупост, а не заради сътрудничество с врага.

— Никога не бих направил това, кълна се.

— Ще оставя това на баща ти. Той може да разбере лъжеца само от един поглед — тя махна с ръка. — А имаше такива очаквания за теб…

— А тогава защо ме изпрати на това ужасно място?

— Това беше тест. Не толкова тежък, не очакваше се да се издигнеш. Но ти се провали и то поради най-сериозните причини.

— Какво мога да направя? — прошепна той. Ниш не беше страхливец; нито пък изключително смел. Мисълта за фронта обаче беше истински кошмар.

— Има едно нещо, което може да те спаси, ако изобщо е възможно. Намери Тиан и я доведи тук невредима.

— Вероятно е мъртва — каза той отчаяно.

— Тогава и ти ще бъдеш!

— Как да я намеря? — каза той като на себе си.

— Истинският пробер не би попитал. Не е нужно да го изпиташ върху себе си…

Той стана, като се държеше отпред. След като се помота в манифактурата, той влезе в цеха на занаятчиите. Ирайзис гледаше намръщено от масата си. Той се измъкна. Ако тя беше убила аптекаря Мъл-Лим, както изглеждаше вероятно, то Ниш не искаше повече да има никакъв контакт с нея.

Докато се влачеше из спалните помещения, потънал в жалките си мисли, Ниш забеляза, че преминава покрай вратата на стаята на Тиан. Никога не беше влизал вътре. Той вдигна резето. Стаята беше малка, значително по-малка от тази на Ирайзис. Вероятно Тиан обаче не се интересуваше от това.

Всичко, което имаше в стаята, беше едно тясно легло, стол, маса и лампа. Един прът, застопорен от двата края за стената, вероятно служеше за закачалка. Нямаше и следа от Тиан. Не беше изненадващо; беше откарана във фабриката за разплод преди две седмици. Какво ли обаче се беше случило с вещите й?

Той не намери нищо в кабинката й, а и останалите работници до нея не знаеха нищо. Ниш отиде до кабинета на отчетничката, където се пазеха всички счетоводни книги на манифактурата. Отчетничката беше излязла, но в кабинета беше помощничката й — висока, красива, млада чиновничка, с червени устни и блуждаещ поглед. Тя се усмихна на Ниш. Той само й отвърна деликатно, тъй като нямаше никакво намерение за нещо повече.

— Здравейте, аз съм Уики. Как мога да ви помогна? — Уики се изправи и се здрависа с него.

Ниш стисна ръката й — доста здрава, за ръка на чиновничка — но сега си имаше достатъчно неприятности, за да забележи това. Уики седеше толкова близо до него, че го караше да се чувства неудобно.

— Идвам по работа, възложена ми от квериста — каза той кратко.

Уики умно отстъпи назад:

— Оу!

— Какво се е случило с вещите на занаятчия Тиан?

— Не знам, но трябва да е записано в книгата. — Уики отгърна дългите страници на регистъра. — Тук пише. Старият Джойън, миньорът, е дошъл за тях преди няколко дни.

Ниш се намръщи.

— Трябва да е било, като съм обядвала — продължи тя. — Всичко е описано тук, а той се е подписал под тях. Виж, тук е и подписа с инициалите на отчетничката.

Ниш прегледа регистъра и провери данните.

— Благодаря ви много. — Той се обърна да си върви.

— Крайл-Ниш? — каза нежно Уики.

— Да?

— Вероятно гърбът много ви боли. Ако се нуждаете от някого да ви постави мехлем върху него…

— Благодаря! Заздравява добре, но ако се нуждае от внимание, ще отида при лечителя.

— А… — каза Уики.

Ниш познаваше Джойън, макар и не толкова добре. Старецът на два пъти беше посещавал Тиан в Тикси. Сега тя трябва да е в неговата колиба, за да изчака да се подобри времето.

Той излезе и на бегом пое към селото. Денят беше ветровит и студен, но когато достигна селото, беше целият потен. Последният участък от пътя му беше заледен, но Ниш допълзя до колибата на Джойън и се скри зад едно дърво, като се опитваше да погледне през вратата. Не можеше да види нищо; ключалката беше много тясна. Тогава той се метна на верандата, но не чу нищо.

Като вдигна резето, намери вратата отворена. Колибата беше празна. Леглото беше оправено, масата — разчистена. Имаше две чинии на плочата над огнището, две халби, две лъжици. До вратата беше оставена плоча: „Благодаря ти, Джо“. Можеше да го е писал всеки.

Ниш обиколя къщата за следи. Нямаше — вятърът беше навял много сняг и сега всичко изглеждаше равно. Ако Тиан е била тук, къде би могла да отиде? Той продължи да обикаля и накрая навлезе в гората. Тогава съзря следи, водещи до едно дърво, точно срещу колибата, а по-нататък и следи, които го насочиха в посока към мината и манифактурата.

Следите бяха като от някой с неговия ръст, само дето стъпките бяха малко по-тесни и не толкова дълбоко в снега. Някой лек човек трябва да ги беше оставил — една от стъпките напомняше формата на обувка с токче. Със сигурност — Тиан. Към мината или към манифактурата бе отишла? Ниш последва следите през гората, като няколкократно ги губеше, но винаги след това ги намираше отново. Стана ясно — посоката беше към мината. Като се стъмни, той започна да губи следите. Тогава хвана пътеката и пое със сигурна крачка към мината.

На входа й спря. Никога не беше слизал долу в мината. Още повече че с раждането си имаше страх от ограничени пространства. Като дете, сестра му и братята му го тормозеха, като го опаковаха в много чифтове пижами. А щом поставиха дрехите на главата му и той изпадаше в истинска паника.

Като мина бавно, той стигна до шината на Лекс — пазачът през деня, който се беше свил в палтото си.

— Здравей — каза Ниш колебливо, — аз съм Крайл-Ниш Хлар…

— Знам! — извика Лекс. — Ако зависеше от мен, бих ти ударил сто камшика, не двайсет! Какво искаш?

Очевидно повече хора обичаха Тиан, отколкото смяташе той.

— Търся занаятчия Тиан.

Лекс вдигна кокалестия си юмрук.

— Тя е долу в… града, благодарение на теб.

— Избягала е, от фабриката за разплод.

— Наистина ли? — ухили се до уши Лекс. — Радвам се да чуя това.

— Дошла е до тук. Преди няколко часа, мисля.

— Не съм я виждал — каза Лекс. — Но и да бях, нямаше да ти кажа, петнист малък нещастник! Хайде, махай се от пътя ми. Отивам си вкъщи.

Ниш запази самообладание, макар и с усилие.

— Тук съм по заръка на квериста — каза тихо той. Сега нищо не можеше да му бъде отказано. — А ако откажеш да сътрудничиш… — нямаше нужда да довършва заплахата.

— Това е друго — каза сприхаво Лекс. — На Фин-Ма ще помогна по всякакъв начин, който е по силите ми. Въпреки всичко не съм виждал Тиан.

— А Джойън?

Лекс погледна една голяма плоча зад гърба си, на която бяха написани имената на миньорите, часовете, в които бяха на работа и количеството руда, изкопана от тях.

— Дошъл е на обяд.

— И е на петото ниво — прочете сам Ниш на плочата.

— Работи там от месеци. Там му харесва.

Ниш помисли.

— Възможно ли е Тиан да е пропълзяла, без да си я забелязал?

— Възможно е, въпреки че се съмнявам.

— А къде трябва да е отишла?

— Където и да е, трябва да се спусне с кошницата. Това е единственият начин да стигне оттук до долу.

Ниш го последва до огромните колела. Всяка стъпка в тъмнината беше истински кошмар за него. Трябваше да се насили, за да продължи. Покривът изглеждаше като жив, готов всеки момент да се срути върху него и да го погребе под тежестта си.

Като разглеждаше кошниците асансьори, Ниш каза:

— Вероятно вдигат много шум. Чул ли си нещо?

— Те се движат през цялото време. Тук има деветдесет миньори. Обикновено все има някой, който да слиза и да се качва от едно ниво на друго. Кошниците с руда също се изтеглят оттук.

— Но те са много по-тежки. Пък и ще чуеш, като изсипят рудата на купчина.

— Така е — каза Лекс. — Чух преди час да се спуска асансьор, но… не се качи обратно.

— Тя трябва да е слязла долу! — извика Ниш.

— Възможно е — каза Лекс неохотно. — Или да е бил друг.

— Трябва да ме спуснеш долу. Веднага!

— Не е разрешено — каза Лекс. — Трябва миньорски билет.

— Заповядвам ти в името на квериста.

Лекс не се съгласи:

— Не мога да го направя, дори и в нейно име.

— Тогава намери някого, който може! — извика Ниш.

— Трябваха ти двеста камшика — каза му Лекс право в лицето. — Дребно противно лайно!

Лекс се качи на една дъска, която водеше към асансьор и дръпна въжето два пъти, после още два пъти. Някъде из дълбините звънна звънче. След известно време въжето се раздвижи. Появи се кошница, а в нея имаше дребна съсухрена фигура, която бавно навиваше въжето.

Кошницата спря на нивото на пода.

— Уасамата?

— Флин, подзанаятчия Ниш-Наш трябва да бъде спуснат до петото ниво. Търси Джо и Тиан.

Ниш скръцна със зъби. Той мразеше прякора си повече от всичко.

— Сега ли? — Флин се изкашля дълбоко и се изхрачи точно до ботуша на Ниш. — Не съм ги виждал. Да го сваля до деветото ниво, ако искаш.

— Какво има на деветото ниво? — попита нервно Ниш.

— Най-вече вода — каза Лекс. — Изпратен е от квериста, Флин.

Лицето на Флин стана сериозно, а враждебността се изпари.

— Какво ще стане с нормата ми? — попита Флин носово.

— Сигурен съм, че ще получиш облекчение от Джи-Хад — каза Ниш, без да знае, нито да се интересува дали това беше вярно. — Ще тръгваме ли?

— Ще тръгваме ли? — изимитира тънкото му гласче Флин. — Хайде, скачай тогава.

Ниш цял пребледня. Кошницата беше почти педя под него, а на всичкото отгоре отворът й изглеждаше толкова малък, в сравнение със зейналата дупка на шахтата. Ами ако не уцелеше кошницата… Дори и да беше сигурен, пак не би го направил.

— Качи я по-нагоре — каза той, а фалцетът на гласа му накара Флин да се разсмее. Миньорът се спогледа с Лекс, който също се хилеше. Ниш би ги пратил и двамата по дяволите, само ако можеше. — Хайде!

Лекс повдигна един лост, докато Флин приближи кошницата до повърхността. Ниш се спусна в нея, стискайки здраво въжето.

— Бързо! — извика Ниш, за да прикрие притеснението си. — Работата на квериста не може да чака.

Флин се подсмихна на Лекс, после вдигна ръка, в която държеше миньорски чук. Той силно замахна с чука. Ниш потрепери, уплашен да не би чука да удари него, но в този момент кошницата се освободи от спирачката. Тя стремглаво се спусна надолу, което накара стомаха на Ниш да се свие от ужас.

Той усети, че се задушава, пое си дълбоко дъх и извика с цяло гърло. Когато се опомни, той дочу гърления смях на Флин.

Минаха покрай отворите на галериите, една по една, все по-бързо и по-бързо. Ниш се разтревожи да не се откъсне кошницата, но в един момент тя забави. Минаха покрай четвъртото ниво, после рязко забавиха и на петото ниво спряха. Лекс опъна спирачния лост и кошницата спря малко над пода на нивото. Ниш се уплаши сериозно, докато се реши да скочи, което си беше стар миньорски трик, прилаган на всички новаци и нежелани посетители.

На входа на галерията имаше запален фенер. Ниш изгледа Флин с най-искрена омраза, а миньорът му отвърна с безразличие. Миньорите бяха свободолюбиви хора, те не понасяха никаква власт над тях. „Ако някога стана перквизитор — помисли си Ниш, — ще ги обуздая.“

Малък шанс имаше това да се случи. Трудно щеше да избегне армията, а още по-трудно — да го върнат на поста пробер. Оставил настрана мечтите си за власт и отмъщение, Ниш се опита да преодолее клаустрофобията си, но не успя. „Къде ли мога да намеря Джойън?“ — помисли си той.

Флин носеше фенера и вървеше напред в тунела. Той беше дори по-дребен от Ниш. Повечето миньори бяха дребни, жилави и стари. Ниш го следваше, като трепереше при вида на покрива над главата си.

Джойън не беше на мястото си, където обикновено работеше, нито пък в някой от близките тунели, които Флин знаеше. Ниш изучаваше находищата от кристали, чудейки се как старите миньори знаят кои да събират. Те изглеждаха еднакви.

 

 

Претърсиха цялото пето ниво, което им отне много часове и се наложи Флин неколкократно да пълни фенера си. Нямаше и следа от Джойън или Тиан. Ниш видя, че и самият Флин се притесни, че е минало толкова време, без да открият нищо. Накрая те се метнаха в кошницата, Флин звънка със звънчето и двамата потеглиха нагоре.

Дори и след цялото време, прекарано долу, Ниш не успя да преодолее клаустрофобията си и с най-голямото щастие на света гледаше колелото, докато се изкачваха нагоре. Той видя дневната светлина, нахлуваща от входа на мината. Беше станало сутрин. Двамата бяха търсели цяла нощ.

Цяла тълпа чакаше до входа и това беше първото, което Ниш видя.

— Няма и следа от него — каза Флин.

— Нито пък на по-високите нива — каза тихо един млад миньор. — По-добре да слезем на шестото ниво.

Ниш се изкатери на ръба на кошницата и протегна крака си да слезе. Това беше цяла мъка за него, тъй като се опитваше да не поглежда надолу. Един едър мъж го издърпа на безопасно място. Колената на Ниш повече не можеха да го държат.

Той седна на земята и видя пред себе си цяла дузина ботуши. Той се огледа. Бяха се струпали миньори, кверистката, управителят Джи-Хад и други, които той успя да разпознае. Изведнъж те се отстраниха и един нисък дебел мъж застана пред него. Сърцето на Ниш почти спря. Как е могъл да стигне дотук толкова бързо? Трябваше да е пътувал две седмици денонощно.

— Ставай! — каза перквизитор Джал-Ниш, баща му. Гласът му звучеше като мелница, смилаща руда, като онези в манифактурата.

Ниш се изправи на крака и застана пред баща си. Джал-Ниш не беше на повече от четиридесет, добре изглеждащ мъж, въпреки че имаше къси крака и обемист като топка корем. Той беше по-висок от Ниш — единственото нещо, за което неговият син не можеше да му прости. Перквизиторът имаше добре оформен нос, издаващ хитрост и гордост, както и идеално оформена брадичка. Тъмната му коса беше гъста, а в очите му блестеше някаква привлекателна искрица, с изключение на моментите, когато разпитваше. Можеше да бъде очарователен човек, когато всичко вървеше добре; но в противен случай беше безжалостен.

Искрицата в очите липсваше и сега, когато разглеждаше внимателно своя син. Нямаше да има компромиси, Ниш го знаеше. Баща му не беше такъв човек.

— И така? — попита Джал-Ниш.

— Претърсихме цялото пето ниво. Няма и следа от нея.

— А от нейния приятел?

— Няма следа и от Джойън.

Безкръвните устни на Джал-Ниш се свиха грозно.

— Ах, ти, глупако Ниш! Един ден ще бъда скрутатор и дори твоята глупост няма да ми попречи. Отиваш на фронта, сине!