Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кладенецът на времето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Geomancer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
cattiva2511 (2018 г.)

Издание:

Автор: Йън Ървайн

Заглавие: Геомансър

Преводач: Стойна Атанасова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ем Би Джи Тойс ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: австралийска

Печатница: Мултипринт ООД

Художник: Ник Статопулос

ISBN: 978-954-2989-02-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5098

История

  1. — Добавяне

Четиридесет и пета глава

Тиан изтича до затворената врата, като викаше за помощ толкова силно, че я заболя гърлото. Тя се удари в метала. Отговор нямаше. Никакъв звук нямаше как да проникне през дебелата стомана. Какво можеше да направи? В ума си чуваше все същото нещо: „Гладно съм! Гладно съм! Гладно съм!“

Райл беше успял да хване зад себе си съществото за врата, за да спре то да го боде с шиповете си, въпреки че ръката му беше под толкова неудобен ъгъл, че той не можеше да изтръгне напълно съществото. Не смееше да използва другата си ръка от страх да не би зверчето да му извади очите.

Нилатл изви гърба си и отново убоде в ръката лайринкса. Той все още се държеше, но пък Тиан забелязваше как отслабва, докато отровата проникваше в кръвта му.

Тя изтича наоколо, търсейки някакво оръжие. Нямаше много в стаята — лайринксите използваха малко инструменти. Като грабна една от стъклено-телените клетки, тя мина зад Райл, като плануваше да удари с нея нилатл. Това беше най-смелото нещо, което някога беше правила. Ако то стигнеше до нея, би могло да издере лицето й.

Тиан си пое дълбоко дъх и метна клетката с все сила. Главата на зверчето се обърна, а синият език се изплези, готов да изстреля отрова в очите й. Тя се наведе и клетката удари Райл по главата. Той изсумтя, а съществото издаде пронизителен писък.

Отровата се залепи на върха на главата й, като я изгаряше право през косата. Тя изтича към варела с вода, натопи главата си в него и започна да я търка с все сила. Цели кичури коса заплуваха на повърхността.

Мозъци!

Тя се огледа наоколо, а водата се стичаше по лицето й. Нилатл се взираше в нея. Ноктите му се показаха и зашаваха срещу нея, сякаш то беше котка, готова да одере кресло.

Оставаше да направи само едно нещо и то беше по-добре, отколкото да не направи нищо. Тя сложи шлема и грабна кълбото, ориентирано към дългата страна на амплимета. Тиан насочи амплимета към главата на Райл и със силата на цялата си воля изтегли енергията.

В този миг шепотът в главата й се превърна в див вик.

Гладно съм! Мозъци!

Мислите на нилатл сякаш се блъскаха в нейния череп, подобно на сляп прилеп, изпълнен с гняв. Насилственото съединяване вероятно беше размътило разсъдъка му, докарвайки го до кръвожадна лудост. Нилатл искаше да си отмъсти върху главата на Райл и да завземе тялото му както беше завзето неговото. Искаше лайринксът да страда така, както страдаше самото то. Искаше да разрушава и изяжда, както неговата собствена природа беше разрушена и употребена. То беше изпълнено със злоба.

Магнитните линии от върха, които докарваха енергията, се завъртяха около нея. Дори когато обаче Тиан извличаше енергия от полето знаеше, че можеше и да не стане. Тази енергия, която беше използвана за създаването на нилатл и неговия растеж, беше полезна за него. Затова сега на Тиан й трябваше нещо различно, по-силно. Толкова силно, че звярът да бъде напълно унищожен. Трябваше да използва геомагьосничество. Не трябваше нилатл да живее повече. Ако сега то беше способно да победи един лайринкс, на какво ли щеше да бъде способно, когато достигне пълния си размер?

Така сетивата й сякаш се промъкнаха дълбоко в недрата на стоманения връх Калисин, там откъдето преди десет хиляди години магмата се беше оттеглила. Куполовидният скалист покрив пък създаваше серия от концентрични пукнатини под тежестта на върха и въпреки че стоманената пяна беше споена със скалата, магмата беше проникнала в нея.

Да накара покрива да падне, беше отвъд възможностите й, както и на когото и да било. Той може би щеше да остане дотогава, докато гравитацията не го бутнеше. Но само падането дори и на една негова част, би могло да даде достатъчно енергия за целите й. А може би и повече от необходимото, дори и в смъртоносна доза. Тиан се поколеба, макар и само за секунда. Ако не предприемеше нещо, и двамата щяха да бъдат мъртви.

Райл стенеше, с което нарушаваше концентрацията й. Той беше паднал по гръб и риташе слабо. Главата му беше покрита с виолетова кръв. Свитата ръка все още стискаше зверчето, но скоро той щеше да се предаде.

— Помощ! — извика тя, но никой не можеше да я чуе.

Ноктите на прилепа сякаш дращеха мозъка й, нилатл се опитваше да я спре. Болката беше непоносима. Тиан вече едва виждаше, дори и със своето странно триизмерно занаятчийско зрение и не можеше да фиксира източника на енергия под върха.

Зрението й започна да се губи. Иглени дупчици се появяваха навсякъде, където тя погледнеше. Те ставаха все по-големи, а през всяка една от тях тя сякаш виждаше да се взира окото на нилатл. Въпреки всичките й усилия това не изчезваше от ума й.

Но изведнъж, подсилено от геомагьосническото изкуство, зрението й премина през поне половин левга скали, сякаш сканирайки върха, за да открие онова необезопасено място, което и при най-лекия импулс, би могло да събори върха. Тя опита в една точка, после — в друга, но уви, ааким не я бяха обучили достатъчно добре. Тиан започна да се паникьосва. Нямаше и идея какво правеше, пито пък дали щеше да стане.

Райл потрепери, като че ли вече усещаше смъртта. Тя трябваше да успее. Там — една малка колона скали, свързана към идеален шестоъгълник, това почти щеше да се разпука до върха. Тя използва силата, която успя да събере от полетата, но не можеше да помръдне скалите. Още! Тя извлече още. Главата й вреше като чайник. Тя чувстваше как скалата се разпука, но не падна.

Тиан загуби фокус. С лудешкия вик в главата си, крясъците на Райл и шума край себе си, тя не можеше да визуализира източника.

Очите й широко се отвориха. Ръката на Райл изпусна нилатл и тупна върху пода. Зверчето заби ноктите си в нея. Един шип беше пробил скалпа на лайринкса и сега търсеше удобен път през черепа му. Кожата на нилатл беше нашарена с блестящи червени, жълти и черни ивици, заради които той приличаше на отровна гъсеница. Райл променяше цветовете си с бясна скорост.

Тя нямаше право да губи и секунда. Тиан отново фиксира онази колона на шестоъгълника и изведнъж откри как да я използва. Принципът на сходството, един от основните, които занаятчиите използваха, беше перфектният избор тук, тъй като колоната имаше същата форма като амплимета. Енергията преминаваше от полето към амплимета и Тиан я насочи към пукнатината.

Енергията попадна право в целта. Силата на триене задържа колоната за миг, а после тя се срина. Тиан извлече енергия от падането, най-напред само като тънка нишка, а после нарасна.

Зрънцето светлина в амплимета нарасна. Един фокусиран лъч избухна напред. Тя го насочи право в нилатл. Не беше достатъчно блестящ, за да го нарани. Не още. Нилатл изви гърба си. Райл слабо изрита. Лъчът се измести от зверчето.

— Не мърдай, Райл! — Тя се надяваше той все още да можеше да чува. Главата й сякаш беше изядена отвътре. Нилатл започна да се бори отчаяно.

В съзнанието си Тиан можеше да види как колоната падаше, като че ли го гледаше на забавен кадър. Колоната падаше все по-надолу, към магмата в недрата на върха.

Главата й се нагорещи, подобно на магма; по гръбнака й потече пот; всяко нервно влакно в тялото й изгаряше. Сетивата й едно по едно се изключваха. Тя не можеше да усети краката си на пода. Миризмата на изгорена мърша, която се разнасяше от нилатл, постепенно изчезна. Агонизиращите писъци на Райл престанаха. Изчезнаха и крясъците на зверчето.

Зрението й отново започна да се губи. Очите й като че ли се изпълниха с бодилчета. Тиан едва сдържаше способността си да вижда; трябваше да може да фокусира целта. Последното, което видя, докато все още зрението й беше непокътнато, беше нилатл, който се извиваше през главата на Райл, подготвяйки се да се хвърли срещу истинския си враг — нея!

Черната колона потъна в магмата, като отдаде енергията си под формата на експлозия, която затъмни всичко пред Тиан. Тя не видя блестящата виолетова светлина, която избухна като ветрило от амплимета. Тя последва скока на съществото. Едва ръба на ветрилото докосна нилатл, изгаряйки краищата на шиповете му и нагорещявайки кожата му толкова силно, че тя се покри с мехури. Прегрелите му мускули се свиха спазматично, като го накараха да се хвърли толкова силно към стената, че след удара да тупне в безсъзнание.

Тя не видя как стената се нагря до бяло, а металът започна да се стича разтопен по пода. Последва експлозия и наоколо се разлетяха искри, които пробиха огромна дупка в стената. Тиан не видя и не усети нищо. Тя лежеше в безсъзнание. Амплиметът беше изчезнал.

Навън се чуха викове, вратата се отвори със сила и Лиет нахълта през входа. Тя се наведе над Райл, последвана от Коулънд. Те се втренчиха в разрушенията. Голямо количество разтопена стомана, достатъчно да напълни няколко ръчни колички, се втвърдяваше на пода. Прах и пепел лежаха навсякъде. Стаята беше гореща като сауна. Райл се свиваше, подобен на стенеща купчина.

— Какво се е случило? — извика Лиет.

Едната от ръцете на Райл помръдна. Лиет вдигна разбитата му глава на коляното си, като избърса кръвта от очите му. Тя го удари в безжизнените гърди. Той обърна поглед към нилатл, който лежеше към стената. Съществото беше покрито с гнойни мехури. От шиповете му излизаше пушек. Кожата му беше жлъчно зелена. То изглеждаше мъртво.

— То се опита да ме убие, Лиет — простена Райл. — Тиан на двата пъти ме спаси. Тя дали е…?

Коулънд се наведе над нея.

— Жива е.

Очите на Райл се отвориха ужасени.

— Нилатл мръдна. Убийте го!

Съществото се изстреля край тях като куршум, избяга през вратата и изчезна.

— Пуснете алармата! — извика Райл. — Намерете го и го унищожете!

Коулънд и Лиет изтичаха след нилатл. Райл с усилие се изправи на крака, като хвърли поглед към Тиан, която лежеше, както и преди. Той забеляза дупката в стената, поздрави Тиан, като стисна ръката й и излезе. Вратата се затръшна. Ключалката щракна.

 

 

Тиан усети, че сетивата й се възвръщат в същия ред, в който бяха изчезнали. Тя усети кръвта от прехапания си език. Болеше я скалпът. Тя усети миризмата на лайринксова кръв и мърша. И още нещо — свеж въздух в лицето. Студен въздух!

Шансът й беше дошъл — единственият, който имаше. Тя не помръдна, когато лайринксът я провери, нито пък когато нилатл избяга, както и при излизането на Лиет и Коулънд. Едва след като Райл си тръгна, заключвайки вратата след себе си, тя се изправи на крака.

Ароматът на свободата навлажни очите й, а може би — пушекът. Тя отвори очи, но не видя нищо. Тиан почти се паникьоса, но изведнъж стаята се освети, сякаш някой запали фенер и зрението й се върна.

Имаше голяма дупка в стената, достатъчно голяма, за да се мине през нея. Тя провря глава. Металът беше още горещ и изстиваше бавно. Върхът, покрит със скали, беше стъпаловиден, макар и не чак толкова, за да не може да слезе по него.

Трябваше да използва този шанс, дори и пред опасността да я заловят за минути. Тиан набута инструментите си в торбата и я метна на рамо. Едно голо острие лежеше на масата, това, което Райл беше използвал като скалпел. Тя взе и него. Амплиметът беше на пода. Тиан го притисна към устните си, благодари за чудото и тръгна. Накрая тя потопи пръст в един съсирек на пода от кръвта на Райл й написа на стената: „Два живота! Дългът ми е платен!“.

Тя се съмняваше, че това щеше да спре лайринксите от преследване, но искаше да го запише. Ако я пленяха, щеше да се бие до смърт. По-добре, отколкото да я накарат отново да им сътрудничи, дори и заради Минис.

Като изпълзя през отвора, тя го запуши с един стол и заслиза надолу по върха. На Тиан й беше едновременно топло и студено, но и трепереше, неизбежен резултат от злоупотребата с дарбата си. Въпреки всичко обаче все още можеше да върви и да се катери, както и да се защитава, ако се наложеше.

Беше по-далече, отколкото изглеждаше, както и по-стръмно. И много, много по-студено. След месеци, прекарани в неестествената топлина в недрата на Калисин, Тиан беше доста отвикнала на зимния студ. А дори и навън, на връх Калисин беше значително по-топло, отколкото в останалата част на Тараладел. От другата страна на езерото вероятно студът беше смъртоносен. Тиан облече зимните си дрехи.

Тя се надяваше, че още не бяха хванали нилатл. С повечко късмет, това щеше да ги забави и щяха да открият липсата й час-два по-късно. Тя не си правеше илюзии. Шансът й да избяга не беше голям.

Тя се постара да не мисли за бягството на нилатл. Тиан още можеше да види погледа в очите му, когато се приготвяше да изостави Райл и да скочи върху нея. Тя нямаше да оцелее, ако я беше атакувало.

Не беше далеч от полите на върха. Имаше малка вероятност да я видят отвътре, тъй като прозорците бяха малки и лесно можеше да се пази от тях. Тиан присви очи в посока към езерото, но мъглата над водата не й позволяваше да види нищо. Бреговете на езерото бяха покрити със сняг. Нямаше цвят в пейзажа. Езерото трябваше да е някъде на около две левги, а може би и пет.

Наближаваше обяд, когато тя слезе в полите на върха, който се надигаше сред яка от остър чакъл и дървета с широки корони. Последните изглеждаха много не на място тук.

Земята беше топла — Тиан можеше да го усети през подметките на обувките си. Въздухът беше също топъл, вероятно защото беше близо до земята. Вятърът откъм езерото духаше влажен.

Тя продължи пътя си през високите до раменете й папрати. Сгушени мъхове лежаха под стъпките й, а гората имаше аромат на мухлясала органична материя, мирис, който Тиан досега не беше усещала, въпреки че го свързваше с топлите гори на север. Не беше далеч от езерото. Когато го достигна, тя хвърли поглед назад.

Падащите лъчи на слънцето преминаваха през слоевете облаци и оцветяваха тъмния връх в червено и кафяво. „Нямаше следа от преследвачи“ констатира Тиан. Може би Райл, почтено същество, каквото изглеждаше, считаше дълга й за платен. Дали би й дал този шанс?

Тя се обърна назад, за да види дали имаше лодка до брега. Тиан се чувстваше сигурна, че щеше да има лодки, тъй като менюто в Калисин обикновено беше съставено от риба, най-често прясна. Тя трябваше да намери лодка; островът беше толкова малък, за да се скрие на него. Тя се забърза по края на гората, близо до брега. Дори и един сал й стигаше.

Слънцето излъчваше мрачна светлина, която придаваше на водата в езерото кърваво кафеникав цвят. „Това беше — помисли си Тиан, — като светлината на следобедното слънце, която преминава през пушеците и смрадта на някой изгорен град.“

Краката я боляха. Беше изгубила форма в Калисин. Може би лайринксите използваха въдици или мрежи, или дори, колкото и невероятно да изглеждаше, изгребваха рибата от дъното. Тя се усмихна. Със сигурност не биха разхищавали Тайното изкуство по този начин.

Като седеше на брега, тя съзерцаваше мрачните води. Тиан можеше да плува, въпреки че не беше го правила от детството си. Тя потопи пръст във водата. Беше студена, но не и смразяваща. Помисли си, че можеше да я преплува, поне докъдето можеше да вижда — около сто педи напред.

Като повървя, тя намери пътека. Тиан я последва, пътят минаваше през гората, през мрачни храсталаци от другата страна. Нямаше лодка. Тя лазеше през края на гората, а после пое надолу, по друга пътека, която отново извеждаше около езерото. Нямаше лодка. Какво щеше да направи?

Като продължи нагоре по брега, Тиан видя как нещо малко и тъмно се появи през един от прозорците към върха и се скри надолу в сенките.

Нилатл беше тежко ранен от заряда на амплимета и удара в стената. Мускулите му бяха разкъсани, бронята — изпочупена. Кожата му се белеше, а шиповете бяха изгорели. Задният му крайник съвсем се влачеше. Нилатл имаше належащата нужда да открие някое тъмно кътче и да остане там около месец, докато тялото му се излекува.

То не можеше да се скрие тук. Дори и да се заровеше в топлата земя, враговете му биха го намерили. От друга страна, то трябваше да се храни. Трябваше да открие този, който го беше наранил, както и проклетия кристал. То подуши във въздуха и улови някаква миризма. Нилатл започна да се спуска надолу. Болеше го.

Гладно съм!