Йън Ървайн
Геомансър (33)

Тридесет и втора глава

Тиан сънува, че огромна уста на лайринкс се затваря точно над главата й, сякаш готова да я отхапе за врата. Тя сънува как водата я отнася с теченията си в синьо, зелено и виолетово. Сънува как поглъща риба, която удря вътре в нея с опашката си право по белия й дроб и я боде в гръбнака.

Пробождащ, почти счупващ костите студ; най-лошото, което някога беше усещала. Удар в гърдите й, още един. Миризма на развалено я блъсна в лицето.

Туп, туп, туп, звукът изчезна.

 

 

Пръстите на ръцете и краката толкова силно я боляха, че тя се събуди с плач. Беше обвита в нещо, което предизвикваше сърбеж върху кожата й, а краката й сякаш бяха наранени със счупено стъкло.

Тиан отвори очи. Изглежда беше в пещера, чийто вход беше затворен. Зад себе си усещаше топлината на огън, както и на друг, разпален до краката й. Райл клечеше над нея, разтривайки краката и прасците й. Ноктите му бяха прибрани. Ръката му беше напълно заздравяла. Над дясното око имаше масивен оток.

— Чувствам краката си като ледени висулки, които направо можеш да счупиш — прошепна тя, прекалено отпаднала, за да попита или да се учуди.

— Има бульон. — Той бързо отиде до огъня и се върна, свил шепа. — Отвори си устата.

Тя я отвори, но щом си помисли от какво може да е направил той супата, веднага я затвори.

— Какво има? — попита лайринксът.

— Нее…

Райл се усмихна, това беше първата искрена усмивка, която видя от него. Беше страшна — толкова много зъби, но също и обезоръжаваща.

— Супа от мечка е. Голяма стара мечка Хюрн. Носиш кожата й.

Тиан, станала внимателна по отношение на облеклото, се смути.

— Отвори! — каза Райл.

Тя поклати глава, неспособна да мисли за нищо, но осъзнала, че лежи гола върху животинска кожа, на милостта на този… хищник.

Райл я хвана за носа и тя беше принудена да отвори уста. Супата се вля в гърлото й. Догади й се, но преглътна, намери супата за приемлива и преглътна и следващата глътка. Вкусна топлина се разля в корема й.

Цялото й достойнство се изпари, тя се притисна в ръката му, отчаяна за още супа. Той отново напълни шепата си от кухия камък, който стоеше над огъня. За кратко я заболя стомахът и тя се изплъзна назад. Студът си отиваше от нейното тяло, макар краката и ръцете й все още да си оставаха ледени. Очите на Райл не се отделяха от нея.

— Как избягахме? — попита тя. Не можеше да си спомни последните секунди.

— Увих се с тялото си около теб, за да не загинеш в студената вода.

Тя се надигна, втренчена в него. Усети ужасна болка в гърдите.

— Какво?

— Шокът спря сърцето ти. Не можех да те затопля достатъчно. Заплувах надолу по реката. Може би половин… левга, преди да изляза.

— Как оцеля?

— Почти щях да се удавя. Това беше най-ужасното преживяване в живота ми. Не харесваме водата.

— Защо не? — попита тя.

— Плуването е трудно за нас. Не можем да се носим над водата, а крилата ни се заплитат. За щастие — тя усети горчивината в гласа му, — нямам крила. Намерих дупка в леда, но пък той съвсем се счупи. Не можех да се измъкна! Почти полудявах от паника. — Люспите по гърдите му настръхнаха. — Течението ме понесе надолу, но за щастие се заклещих между ръба и една скала. Разцепих леда и се втурнах по реката с теб. Мъничко късмет също спаси живота ти. Намерих пещера в канавката, а в нея имаше една стара мечка.

— Мечка? — повтори тя като ехо.

— Убих я, за да оцелееш ти. Нямаше време за нищо друго. Не дишаше около половин час, но аз знаех, че студът е запазил жизнените ти функции. Виждал съм това и преди с хората. Не се осмелявах да запаля огън. Извадих вътрешностите на мечката, сложих вътре теб и затворих корема й. Когато започна да се затопляш, аз те ударих в гърдите, за да започне сърцето ти да бие.

— Затова ме боли толкова много. — Гърдите й бяха посинели от болката.

— Ти започна да дишаш, но не се събуди. Мислех, че никога нямаше да се събудиш. Бяха изминали три дни, откакто влязохме в реката. Едва миналата вечер те отнесох. Знаех, че има пещери наоколо.

— Как успя?

— Силни сме. Как е могла съдбата да ви направи толкова слаби и безпомощни, вас — човеците?! — Като отиде до входа, той издърпа кожата на една страна и се загледа в нея.

— Къде са дрехите ми? — попита тя.

— Всичко е мокро. — Той посочи торбата й, която лежеше зад нея. Тя я изпразни. Дрехите бяха замръзнали, станали корави от студ.

— Можеш ли да ми направиш простор? — Тя му подаде едно въже. Всяко движение й причиняваше болка.

— Много трябва да си помисля. — Той се обърна към вратата.

Като се обърна с гръб, тя отвори мечата кожа. Областта между гърдите й имаше жълто-виолетов цвят. Трябва да я е удрял доста пъти с тежките си ръце, но беше спасил живота й. Въпросът, който я мъчеше обаче беше — защо?

Тиан се опита да направи простор, като държеше кожата около себе си. Беше невъзможно. Тя беше толкова слаба, а животинската кожа толкова тежка.

Райл изпръхтя. Лицето му изразяваше истински забавен вид. Жълтите пръски по кожата покрай устата му правеха неговата усмивка прекалено широка.

— Какво има? — каза тя гневно.

Той извика силно и избухна в смях. Гърдите му се издигаха, а бузите му хлътваха, сякаш свиреше на тромпет.

— Какво криеш, малката? Не съблякох ли именно аз дрехите ти и не те ли оставих в мечата кожа, за да не замръзнеш от студ. Масажирах всяка част от тялото ти, за да активирам циркулацията на кръвта.

Тя наведе глава засрамена. Когато най-накрая отново вдигна поглед, той все още я гледаше втренчено. Тя придърпа кожата върху себе си.

— Ти си зряла жена — каза той. — Била ли си с мъж?

— Не — каза тя засрамено.

— Да, но вече си зряла.

— На двадесет съм. Жена съм от шест години.

Райл я погледна съчувствено.

— Изобщо не ти е позволено да бъдеш с мъж?

По някаква причина тя намери иронията му за дразнеща.

— Така съм си избрала! — каза тя кратко. — Имала съм много предложения.

Това не беше вярно. Студеното й поведение и пълно отдаване на работата беше отблъснало ухажорите й, а и преди всичко, в манифактурата имаше много повече жени, отколкото мъже.

— Ти ли си си избрала да не бъдеш с мъж? — попита той невярващо. — След като си зряла, трябва да го направиш, ако си намерила точния човек.

— Няма проблем с това. Можем да го направим всеки път, когато искаме. Или не! Чаках шест години моя любим и сега отивам при него.

Бедният Минис. Нямаше време да мисли за него с всичките си проблеми.

— Учудваш ме.

Райл се взираше в нея, както когато тя спеше. Всъщност това същество непрестанно я наблюдаваше.

— Аз така го чувствам… — За неин собствен ужас Тиан започна да плаче, сподавяйки риданията си. Не можеше да спре.

Лайринксът я гледаше съчувствено. Сълзите й скоро започнаха да изчезват. Тя избърса лице и се покри в кожата, до огъня.

— Как се наричаше това? — попита Райл.

Тя се засмя на любопитството му.

— Плаках. Нарича се „плач“ или „ридание“.

— Знам тези думи. Защо плака? Какво те накара?

— Почувствах се тъжна, объркана и засрамена, и уплашена. — Тя трябваше да обясни добре тези емоции.

— Защо се почувства така?

— Защото ти си мъж и имаш преимуществото да знаеш неща, които аз — не. Ти можеш… — само при тази мисъл Тиан широко отвори уста, но не посмя да каже и дума. В този миг мечата кожа започна да пуши.

Райл скочи да изгаси запаленото. Тя отиде от другата страна на огнището и в гърлото й се надигна неприятно чувство. Изпита желание да повърне.

Той седеше неподвижен.

— Не разбирам. Какви емоции изпитваш сега? Защо си уплашена? Няма да те изям.

— Ти си мъж! — сподавено каза тя. — И… И… — Не можеше да го изкаже.

Гребенът на Райл се промени от сиво в искрящо червено и жълто. Без да каже и дума, той гордо излезе от отвора на пещерата, отново го закри с провесената кожа и се затича напред.

Тиан го виждаше как вилнееше по стъпаловидния склон. Дори и не можеше да си помисли за бягство. Мускулите й бяха толкова изтощени, че не би могла да извърви и сто крачки. Имаше наранявания навсякъде по тялото. Като направи простор с въжето, тя свали леда от дрехите си и ги окачи на огъня, поставила ботушите си настрани. Наоколо разстла и останалите си вещи. Като наряза парчета месо от мечката и ги разстла, тя ги остави да съхнат върху един горещ камък.

На едно парче меча кожа Тиан намери жълта мас — това беше лой от животното. Тя нанесе част от нея върху ботушите си. Върху безценните и инструменти имаше ръжда. Тя ги изстърга, докато отново станат чисти и нанесе лой върху тях. Липсващият чифт пинсети отново привлече вниманието й.

Като се изсуши, месото замириса толкова приятно, че устата на Тиан се напълни със слюнка. Като почисти ръцете си със сняг, тя седна да вечеря. Това беше най-вкусното ядене в живота й, поне така й се стори, с толкова силен аромат. Тя яде много, засити се и постави сняг в гърнето да се разтопи.

Коремът и беше пълен и Тиан седна отново до огъня. Тя започна да разплита косата си, а скоро и Райл се появи. Като й кимна кратко с глава, той клекна до огъня и започна да стърже меча мас от кожата и да я нанася върху тялото си.

Тя го гледаше тихо. Всяко негово движение се отличаваше с перфектен контрол, което направи силно впечатление на Тиан.

— Ако съм те обидила, съжалявам.

Като че ли това беше най-правилното, което можеше да каже. Дали обаче той имаше някаква представа какво означава „съжалявам“? Тя се надяваше да знае. Животът й зависеше от него.

Райл впери поглед в нея изпод вежди. Очите му уловиха лъч светлина, която проблесна от входа.

— Не съм мъж, малката. Аз съм лайринкс, не съвкупяващ се мъжки индивид! Дълбоко ме обиди.

Тя не знаеше какво да каже.

— Мога да съдя за теб само въз основа на това, което знам за хората.

— Не сме такива, не можем да се съвкупяваме без да бъдем поканени. Немислимо е! — втренчи се той в нея. — Как мъжете от вашия вид могат да си позволят подобно престъпление?

— Преди и при нас е било нечувано — каза тя, припомняйки си разказите на баба си. — Мъжете и жените са били някога равни, но нашият вид се промени, когато започна войната. Мъжете жертват живота си в битките, а жените трябва да раждат нови момчета. Тяхната саможертва е възприемана като по-голяма от нашата.

Огромната уста на Райл се отвори, като разкри виолетовите му дъги в гърлото.

— Упадъчен вид! Мисля, че скоро ще ви победим. Между другото — стана и тръгна той, — какъв би бил резултатът от съвкупление с друг вид?

Тиан се чудеше какво да му обясни.

— Правите ли го за удоволствие? — попита я той.

— Разбира се, че да. Веднъж намерили партньора си.

Разговорът й създаваше дискомфорт. Тя свърши с косата си, остави четката и се протегна срещу огъня, за да се стопли. Почувства нещо странно.

— Какво имаше предвид, когато каза „не съвкупяващ се мъжки индивид“?

Още веднъж гребенът му промени цвета си, този път на жълт.

— Все още не съм избран от женска, за да й бъда партньор.

— Не си достатъчно възрастен ли?

— Достатъчно възрастен съм! — озъби се той.

— Тогава защо?

— Непълноценен съм!

Тя го огледа, сравнявайки го с другите лайринкси, които беше виждала. Може би беше по-малък, макар че едва ли беше по-малко свиреп. Какво беше различното?

— Крилете ти още не са се развили ли? Това ли е причината?

— Те никога няма да се развият! Аз съм едно чудовище без криле, дегенерирало същество. За доброто на нашия вид не трябва да има повече като мен. А-ах, а все още искам да си намеря партньорка. Това е най-важната цел в живота ни.

— Много ли лайринкси използват крилете си?

— Нашите предци са летели навсякъде в празното пространство. Съвкупявали сме се във въздуха. За този свят ние сме прекалено тежки. Затова можем да летим, поне тези от нас, които имат криле — каза той с горчивина, — използвайки това, което вие наричате Тайното изкуство. Разбира се, много лайринкси не са последователи на Изкуството и изобщо не могат да летят в Сантенар. С изключение на първия полет за изкупление, лайринксите не могат да летят, освен при крайна нужда. Последиците от изкуството са доста… Е, да, ние страдаме.

— Тогава явно крилата са по-скоро дефект и ти се чувстваш по-добре без тях.

— Ние сме крилати същества! — Гребенът му се напълни с кръв и придоби напълно черен цвят. — Крилата ни отличават от другите интелигентни същества. Това е все едно… — втренчи се в нея — … все едно ти да бъдеш единствената жена в твоя свят, която няма гърди. Как би се чувствала?

— Бих се чувствала непълноценна — промърмори тя, доста шокирана.

— Без крила аз трудно мога да се нарека лайринкс и никоя женска няма да ме избере за свой партньор. Тогава… за какво съм аз?