Йън Ървайн
Геомансър (18)

Седемнадесета глава

Беше трудно да се прецени в мрака колко време е минало. Когато пристъпите на глада й станаха по-сериозни, Тиан прецени, че са минали десет часа. Тя хапна малко от козето месо, малко хляб и топка ориз, а след това заспа. Нямаше какво друго да прави.

Закуската беше изяла на път, докато прекосяваше тунела. Фенерът отдавна беше изгаснал. На Тиан обаче не й липсваше; тя привикна да върви в тъмнината, пък и ако поискаше светлина, то кристалът й осигуряваше достатъчно, за да вижда.

Тя седна да си почине на входа, провесила крака над шахтата, като се ослушваше и наблюдаваше. Тишината често беше смущавана от шума на колелата, които издигаха пълните с руда кошници на повърхността или пък превозваха миньорите. В деня, след като Джойън почина, имаше много работа, особено по време на търсенето.

На следващия ден мината възобнови рутинната си дейност. Колелото на кошницата асансьор беше заето най-интензивно два пъти дневно — в пет сутринта и към пет следобед. Веднъж тя чу шум от сгромолясване на галериен покрив, заради което се посипаха истински лавини дребни камъчета и около нейния тунел.

Случайни викове и поздрави долитаха из шахтата, а разговорите можеха да се чуят от дъното до повърхността й. Миньорите често говореха за стария Джо, понякога — за войната. По цялото крайбрежие имаше рейдове на лайринкси, някои от тях — недалеч от Тикси. Най-много обаче се оплакваха от трудностите в работата им в участъци, където скалата беше чуплива и трудна за копаене, или пък такива, където рудната жилка беше невероятно богата, но трудно можеше да се следва навътре в камъка. Понякога изразяваха страха си от срутване на покрива. Беше уморителен и еднообразен труд.

Тиан често си мислеше за своята страница от „Кръвнородствения регистър“. Тя идеално си я спомняше, но не можеше да разшифрова името на баща си. Трябваше да открие някого, който го е познавал. Ако успееше да се измъкне оттук.

Мислите й отново се върнаха към излъчващия от само себе си кристал и странното поле, което имаше той. Само допирът с кристала й действаше ободряващо, въпреки че шарките от полето буквално караха мозъкът й да експлодира. Дали щеше да се осмели да направи новия си инструмент от него? Инструментът й липсваше ужасно, но ако използва този кристал, дали щеше да има нужната сила, за да работи с него? Може би щеше да й докара кристална треска. Може би трябваше да използва обикновен кристал вместо него, но само колко привлекателен изглеждаше той сега. Имаше цяла дузина несъвършенства, които трябваше да бъдат коригирани, но това тя можеше да направи само в работилницата си.

Кристалът обикновено изискваше внимателно изрязване, после часове или дори цели дни, за да бъде настроен, преди да може да се събуди в хедрон. Излъчващият сам светлина кристал нямаше само един дефект; затова тя можеше да го използва само като контролер.

Тиан усети по едно време, че кристалът сякаш е събуден. Тя искаше това повече от всичко, но се уплаши. Със сигурност кристалът беше предназначен за велик магьосник, който притежаваше силата да го контролира и можеше да види истинския му потенциал, а не за обикновен занаятчия. Чувствайки се неудобно, Тиан постави двата кристала настрани.

На третата утрин Тиан вече не чуваше нищо обезпокоително. Мината работеше всеки ден, освен през редките празници, но този месец нямаше такъв. Като приспособи от — торбичката си с инструменти — за целта си една кука, тя я завърза за корда и с нейна помощ издърпа надолу най-близката кошница. Внимателно се качи в нея и пое през тунела. На края му се виждаше дневна светлина, а сенките издаваха, че решетката висеше счупена.

Тиан стигна до изхода на тунела. Навън беше мрачна утрин, вееше лапавица. Не се виждаше никой. Имаше сякаш нещо погрешно във всичко това. Отне й малко време да свали решетката, и излязла навън, се насочи през гората право към манифактурата.

Беше й трудно да върви през току-що натрупалия сняг. Пътечката не беше маркирана, което изглеждаше тревожно. Когато достигна храсталака и съзря грозните стени на манифактурата отпред, Тиан се спря. Предната стена беше цялата нашарена с дупки. Камъни лежаха на пътя, докато една от портите беше напълно откъртена от пантите. Пушек излизаше отвътре.

Тялото на лайринкс лежеше точно срещу стената, едното крило липсваше. Другото крило плуваше в локва кръв отляво на входа. Хората обикаляха наоколо, като спазваха почтителна дистанция от мъртвия звяр.

Тиан предположи, че манифактурата беше станала жертва на атака от лайринкси. Защо обаче са чакали, при положение че имаше готови кланкери? Контролерите бяха най-лесната мишена за атака на лайринкси, тъй като можеше да бъдат откраднати. Така и кланкерите ставаха практически безполезни. Без съмнение следващият атакуван обект обаче щеше да бъде мината.

Докато се чудеше дали да се покаже, Тиан съзря висока фигура с жълта коса. Ирайзис!

Тиан се сви в храстите, но под крака й изпука клонка.

— Какво беше това? — чу се нервен вик откъм портата.

— Лайринкс! — извиха друг. — Убийте го!

Тиан се смуши в листата. Към храстите полетяха стрели, чуха се викове и удари. В клоните над главата й нещо гръмко профуча. Беше стрела от арбалет, чиито краища бяха така оформени, че да издават силен звук при полет. Звукът накара кацналите по врата й мухи да излетят. Тълпата беше способна да застреля всичко, което мърда, преди да помисли какво е; пък и смъртта на една бегълка от фабриката за разплод едва ли щеше да разтревожи някого.

Единственият й шанс беше да се отдалечи от тях. Тиан се затича към дърветата, а за да не оставя следи, мина по една заледена пътека, обвита в мъгла. С всяка минута ставаше все по-мрачно. Тя профуча зад завоя и пред очите й се откри чиста площ. Пакетът й беше останал в галерията, а без него Тиан трудно щеше да оцелее. Решетката едва се виждаше в мъглата. Тиан падна в преспите и залази към решетката в отчаян опит да се скрие. Трябваше да достигне решетката, преди преследвачите да се появят. Ако успееше, то те вероятно щяха да помислят, че „лайринксът“ е излетял към селцето на миньорите. Тиан достигна решетката и се шмугна вътре.

— Там влезе! — чу се крясъкът на Джи-Хад. — Влезе в мината. Застреляйте го!

Тиан се прилепи плътно до стената. Стрели посипаха решетката и проникнаха през нея, а една дори уцели стената с такава скорост, че над главата на Тиан изскочиха искри. Тя грабна пакета и, закривайки глава с ръце, затича към асансьора, скочи в кошницата и пое надолу в шахтата.

Кошницата започна да потъва във водата, точно над деветото ниво. Тиан хвърли торбата си в тъмния вход на галерията. Горе на повърхността се чуха викове. Една стрела падна във водата, последвана от камък. Ако решаха да я преследват тук долу, с нея беше свършено. Може би нямаше да се окажат толкова смели, но на Тиан не й се искаше да опитва.

Тиан се опита да се изкачи в тунела. Щом протегна крака си към стената му, една скала падна право на дъното на кошницата. Последната се заклати и Тиан, уплашена, нервно задърпа въжето, за да даде знак горе да я застопорят. За момент спускането надолу спря, но после отново кошницата започна да потъва. Тиан извади ножа си и проряза част от въжето, за да успее да приближи кошницата максимално до стената. Хвана се за него, изкачи се малко нагоре и най-сетне успя да се прехвърли в тунела. Беше свободна, на деветото ниво.

Въжето помръдна, после се успокои, но нишките му се късаха една до една неудържимо, там, където беше прерязано. Накрая се скъсай кошницата падна със силен плясък във водата. Чуха се викове, Тиан разпозна недоволството горе от липсата на кошницата. Отгоре паднаха във водата около двеста педи от въжето и заплуваха на повърхността на водата. Накрая настана тишина.

Нямаше път назад. Тиан взе пакета си и пое през тунела. Изведнъж осъзна, че въжето може би щеше да й бъде полезно. Тя се върна, прибра остатъка от него, уви го около рамото си и тръгна в тунела, без сама да знае къде щеше да я отведе.

Тиан вървя през целия ден през лабиринта от тунели и пресичащи се пътища, много от тях — наводнени, на деветото ниво. Накрая, малко след здрачаване, тя вече не чувстваше никаква опасност от преследване и легна върху палтото си на пода, положила пакета под главата да си почине. Може би щеше да умре от глад тук долу. Джойън й липсваше ужасно. Тиан се опита да заспи.

Не успя. Тялото й беше уморено, но умът й работеше. Тя обмисляше какви възможности й оставаха, но не намираше решение. Блясъкът на кристала се разливаше пред нея. Този блясък не беше се променил, откакто Тиан имаше кристала. Вероятно енергията не идваше от него или пък беше неизчерпаема. Не само че той беше събуден, но и черпеше енергия от полето и то без човешка намеса. Ако беше така, то той беше различен от всеки хедрон, за който тя беше чувала. Може би и по-силен.

Като постави хедрона в кълбото от жички, Тиан разположи мънистата според схемата, която беше намислила и постави шлема. Нищо не усети. Завъртя мънистата по жичките и… отново нищо не усещаше. Това беше странно. От всеки един хедрон можеше да определи полето. А с този, настроен правилно, заедно с кълбото и шлема, би трябвало да чуе дори естествените трептения в недрата на земята.

Може би беше прекалено силен. А може би работеше по различен начин. Колко малко беше научила тя за силите, с които работеше през последните единадесет години.

Тиан остави кристала настрани и започна да обработва другия, което й отне доста време, преди да успее да го фиксира. Тя сложи кристала в кълбото, извади го и отново го вкара вътре, като се убеди, че е достатъчно здраво захванат. Когато положи шлема на главата си, в ума й експлодираха прекрасни преливащи се цветове. Те ставаха все по-ярки, пламтящи, докато всичко потъна в бяла светлина, която замъгляваше погледа. Тиан загуби способност да мисли, да вижда, да съществува.

Когато отново се събуди, лежеше на пода. Тя стана. Коремът й се схващаше в спазми. Блясъкът на хедрона изглеждаше още по-силен, а във вътрешността му нишките блестяха неудържимо.

Какво се беше случило? Тя не можеше да разсъждава трезво. Тиан се облегна на стената на тунела. Дълго време спазмите не преминаваха. Всеки път ли се случваше така с кристала? Затова ли беше лежал в скалата милион години в очакване? Тя усети дълбока тръпка. Колко много й се искаше да се научи да контролира кристалите — предметите, които тисова дълго бяха контролирали нея. Този път беше трудно, дори шарките на кристала съставляваха безупречна матрица. Това не беше по силите й.

Стомахът и се почувства зле, а можеше да стане и по-лошо. Свободата вече не й изглеждаше толкова ценна. Свобода за какво — да умре от глад в тъмнината? По-добре ли беше това, отколкото да я глезят във фабриката за разплод, да доставя удоволствие на клиентите и на самата нея да й бъде доставяно? Доста научи за тази работа от останалите жени — изглежда, на тях им харесваше.

Животът й беше извън нейния контрол, тя мразеше това. Затова ли беше работила толкова усърдно?! Преди съществуването й беше осигурено. В света на емоциите обаче Тиан наистина се чувстваше неловко. Отношенията с хората за нея бяха много трудни, най-вече поради жестовете, които изискваха, а това й се струваше ненужно. А сега Джойън, единственият човек, за когото някога беше загрижена, го нямаше.

Спазмите в корема й напълно отшумяха. Облегната на стената, тя се отпусна в опит да заспи. Едната й ръка опипа пода да открие шлема. Тиан го постави на главата си. В другата ръка взе кълбото. Със сключени на гърдите ръце Тиан размърда мънистата по жичките. Още веднъж реши да използва хедрона. Много добре.

Изригнаха вулкани. В небето, посивяло от киселинния въздух, хвърчаха истински бомби от лава, които с падането си изчезваха.

Слабите й пръсти намираха нови положения, разместваха мънистата назад и напред, по-бързо от топчета на сметало. Сцената с лавата отмина, в съзнанието й се роди нова — огромен фонтан от лава, неописуемо красив. Той също изчезна.

Още веднъж тя промени положението на мънистата и изведнъж сцената се промени. Появи се мъжът от сънищата й. Терасата беше от бял мрамор, осветена в червено от пламъците наоколо. Пръстите му стискаха парапета, а взорът му търсеше в далечината планината, като че ли там беше отговорът на вечността.

— Помощ! — изглежда, промълвиха устните му.

Викът достигна до нея като ехо. „Помощ!“

— Идвам! — извика високо тя в съня си.

Главата му се отметна назад.

— Коя си ти? Къде си?

— Аз съм Тиан — каза тя нежно. — Аз съм на деветото ниво на мината.

— Мина? — като че ли не разбираше. — Каква мина? — Той говореше грубо, малко неразбираемо, за пръв път Тиан се беше натъквала на такъв говор. Той произнасяше отчетливо всяка буква — м-и-н-а; п-о-м-о-щ.

— Тази до манифактурата, недалеч от Тикси.

— Какво е Тикси?

В съня си Тиан се възхищаваше колко интелигентен беше младият мъж. Но, уви, това беше само сън. Тя го знаеше.

— Тикси е град на югоизточното крайбрежие на Лауралин, на един хребет от Великата планина.

— Лауралин? — той едва ли би се учудил повече, ако тя кажеше, че е на луната. — Лауралин? — той се изсмя толкова силно, че косата й настръхна. — От Сантенар ли ми говориш?

Тя се изнерви от въпроса.

— Разбира се, че от Сантенар. Къде другаде мога да бъда?

Внезапно той изчезна от терасата. Тя дочу само гласа му: „Благословена да си. Боже мой, получих отговора! От Сантенар!“

Сънят свърши, за съжаление на Тиан, и не се върна обратно. Тя се събуди след малко, като толкова рязко отметна глава, че се удари в стената, което я заболя. Тя прекара часове, като се ядосваше защо, колкото и да мърда мънистата, не можеше да върне съня си обратно. Младият мъж си беше отишъл.

Тиан накрая отново заспа, а когато се събуди, си спомняше съня. Със сигурност не беше кристален сън, тъй като в съзнанието й беше запазен всеки детайл, сякаш заседнал във фибрите на мозъка й.

Младият мъж беше истински, а не просто халюцинация от треската. А това означаваше… Отново се връщаха нейните предишни чувствени сънища, бузите й се затопляха. Ами ако и той сънуваше нейните сънища? Какво ли би си помислил за нея? Нещо, което имаше по-голямо значение от всичко друго.