Габи Шустер
Принцеса Сиси (2)

Изненадващо пътуване

— Сиси?! О, небеса, къде ли се е скрило пак това дете? Нене, къде е сестра ти? Нали сега трябваше да има час по пиано?

Херцогинята погледна часовничето, което висеше на златна верижка на шията й. Беше минал почти четвърт час от определеното време. Не, че непременно държеше да слуша немелодичното дрънкане, но не беше редно Сиси да бяга от уроците винаги когато й се удадеше тази възможност.

— Баронесата вече я търси, мамо! — Както винаги реверансът, който тринадесетгодишната Хелене направи пред майка си, беше изключително коректен. В отговора й вече се усещаше енергичният тон, с който говореше херцогинята, опитвайки се да укроти междувременно нарасналото на шест деца семейство. Нене подражаваше на майка си във всичко. И беше най-добрата й помощница.

— Тогава да се надяваме, че ще я намери — въздъхна Лудовика, която познаваше отлично способността на Сиси да се разтваря във въздуха.

— И аз ще я потърся, мамо! — предложи Нене и избяга, преди херцогинята да успее да я спре.

В своето престараване тя често прекаляваше с ролята си на най-голяма сестра. При това беше по-строга от херцогинята, която даваше значителна свобода на децата си. Редките й опити, издаващи чувство за вина, да наложи дисциплина, начин на живот, характерен за дворцовите среди, и изискани маниери отскоро бяха подкрепени от гувернантка.

През това време Луизе, баронеса Вулфен, която бе заела тази важна длъжност, бързаше, доколкото й позволяваха издутите колосани поли, през просторните помещения на палата на „Лудвигщрасе“. Откакто се бе върнал от поредното си пътуване, Негово кралско височество херцогът объркваше цялото домакинство с идеите и начинанията си.

Особено Елизабет, която всички наричаха само Сиси, беше залепнала като репей за баща си и непрекъснато ходеше подире му. Тя го обожаваше. Когато разказваше за многобройните си пътешествия, тя седеше в краката му тиха като мишчица и не сваляше очи от него. Когато свиреше на цитрата си и пееше, тя забравяше света наоколо. Но най-много обичаше да го гледа, докато изпълняваше сложни номера на манежа. Откакто имаха манеж, Сиси намираше зимата в града много по-поносима. Но иначе живееше за деня, когато семейството най-сетне събираше сандъците и куфарите, за да се премести в лятната резиденция Посенхофен, разположена край езерото Щарнберг.

Баронесата целенасочено се запъти към обора и изобщо не се изненада, когато намери бащата и дъщерята при един огромен гарвановочерен жребец. От уважение към ранга на господаря тя се постара да не смръщва твърде силно строгото си носле.

— Сиси, много добре знаеш, че те търсим. По това време трябваше да си в музикалната стая и да упражняваш етюдите си — заговори укорително тя.

— О, часът по пиано! Татко, непременно ли трябва да отида? — въздъхна крехкото единадесетгодишно момиче с дълги светлоруси къдрици. То отметна глава назад и погледна умолително херцога.

— Разбира се, че трябва, Сиси. Хайде, тичай, не оставяй баронесата да чака!

Херцог Макс, обикновено либерален по въпросите на възпитанието, държеше много любимата му дъщеря да се научи да свири. Все още вярваше, че скромният напредък на Сиси се дължи по-скоро на недостатъчни упражнения, отколкото на липса на музикалност. Това дете не умееше да седи дълго на едно място и той го разбираше много добре.

Сиси мразеше не толкова принудителната неподвижност, колкото самия инструмент. Онова, което произвеждаше с дългите си тесни пръсти, изобщо не приличаше на музика. Когато татко й свиреше, впечатлението беше съвсем друго. Един ден щеше да го убеди, че трябва да й спести това мъчение! Защото беше жалко да си губи времето.

Днес обаче нямаше да постигне успех. Той вече беше отишъл до следващия бокс и говореше с главния коняр. Освен това баронесата беше стиснала строго уста, което означаваше, че не допуска възражения.

При това Сиси се разбираше отлично с гувернантката. Тя дори се беше погрижила Нене да не я тормози непрестанно с неправомерните си изисквания. Глупавото беше, че не й разрешаваха да посещава оборите в домашна рокля.

— Не е прилично една принцеса да стои при конете като някое конярче! — скара й се тихо, но натъртено баронесата. — Колко пъти съм ти го казвала?

— Но там ми харесва — отговори Сиси с типичната си мека упоритост. — А и татко е с мен!

— Татко ти е мъж! — отвърна баронесата, като че този факт беше достатъчен да оправдае всевъзможните неприлични действия.

Сиси изкриви уста. Тя беше специалистка по възраженията. Имаше собствено мнение по всички въпроси, а мислите й твърде често бяха необикновени. За момент изглеждаше, че и този път щеше да възрази. Но след малко се отказа. Баронесата имаше твърда представа за всички неща, които бяха прилични или неприлични. Нямаше смисъл да протестира.

Все едно да се сърди на дъждовните капки, които през този мартенски ден се стичаха по прозорците. Беше тъжно да се гледа как небето се е покрило със сиви мъгли и не пропуска дори един слънчев лъч.

Кога най-сетне щеше да дойде пролетта, за да може семейството да замине за Посенхофен и да се махне от града? Сиси копнееше за разходките си, за горите и планините. Английската градина беше само жалък заместител на стария парк с розовите лехи и огромните дървета. Скучните излети с каретата не можеха да заменят опияняващото чувство, което изпитваше, докато тичаше боса по поляните.

Баща й разбираше подобни желания, но баронесата? Тя беше говорителка на майка й, която вечно й напомняше, че е баварска принцеса и е длъжна да се откаже от всички онези неща, които й доставяха дори малко удоволствие. Принцесата нямаше право даже да скучае, както й се искаше, а трябваше да го прави с приличие и грация! Най-добре така, че никой да не забележи по поведението й колко скучен беше животът й.

— Не тичай така, Сиси! — прозвуча следващото предупреждение, сякаш за да потвърди мислите й. — Една дама трябва да върви така, че полата да покрива глезените й. Крайно неизискано е да се носиш във вихрушка от поли.

Сиси примирено намали темпото, макар че когато беше с баща си, трябваше едва ли не да тича, за да не изостава. Според херцога здравата походка беше много важна, а откритият глезен никога не го изкарваше от равновесие. Затова пък баронесата със сигурност щеше да изпадне в ужас, ако видеше татко в късите му кожени панталони!

— Така е по-добре — похвали я баронесата.

Тя не преставаше да се учудва защо тъкмо това дете не беше развило многобройните си заложби и таланти. Сигурно защото никой не му обръщаше нужното внимание. Самата тя беше обикнала от пръв поглед дребничката, чувствителна Елизабет. Плахо, но изпълнено с любов дете, което често потъваше в мечтите си или тичаше след някакви животинки.

Ала щом някой успееше да събуди интереса й, тя го смайваше с остър ум, интелигентност и дяволитост. Тя беше най-необикновеното дете в семейството. Сладка лудетина, която ценеше извънредно много личната си свобода.

Всяко действие на принуда или дисциплина предизвикваше открит бунт. Редовните учебни часове, строгите предписания за облеклото, правилата за добро държание — всичко това според Сиси съществуваше само за да бъде заобикаляно и избягвано. Колко ли време щеше да мине, докато малката най-сетне проумееше, че момиче с нейния произход не може да израсне като плахо диваче? Баронесата потисна въздишката си и си заповяда да има повече търпение. При Сиси всичко се постигаше само с обич и търпение.

През това време Сиси се питаше колко ли време ще мине, докато баронесата загуби търпение. Тя я дари с дяволита усмивка и тайно се закле да избяга от следващия учебен час. В Посенхофен това беше много по-лесно, отколкото в Мюнхен, където цареше строг ред. Все пак семейството им беше в роднинство с управляващия кралски дом.

В музикалната стая дъждът също чукаше по стъклата и макар че навсякъде бяха запалени печки, малката принцеса потрепери от студ. Баронесата, доволна от начина, по който Сиси разпростря полите си при сядането на столчето пред пианото, много скоро прозря, че възпитаничката й не беше напреднала ни най-малко от последния път. Още при първите тонове тя направи болезнена гримаса.

— Трябва да се съсредоточиш повече, дете! Гледай нотите, не през прозореца! — укори я неумолимо. — Къде витаеш с мислите си? Винаги ли трябва да мечтаеш?

В някои дни баронесата се чувстваше ужасно преуморена от децата на херцогската двойка. Положението беше наистина сложно. Всяко дете — от най-големия Лудвиг до малката Матилде, която всички наричаха „врабче“, беше своенравна и сложна личност. Плачът и смехът се редуваха непрекъснато, бурният темперамент се сменяше с фази на изключителна затвореност и гневна упоритост. Децата реагираха плахо, когато искаха да ги представят от най-добрата им страна, и се превръщаха в банда необуздани диваци, щом ги оставеха да се забавляват сами.

Само Нене отговаряше на представите на възпитателката. Братята и сестрите й обаче отхвърляха упорито неуморните опити да ги възпитат в изисканост и дворцови маниери. Тези деца притежаваха излъчване, което не позволяваше на никой разумен човек да им се сърди дълго, а в случай на нужда се поддържаха повече от всички други, които познаваше.

Сиси беше феята между тези необикновени деца. Крехка, почти мършава, тя изглеждаше винаги спретната, но нищо не показваше, че един ден ще стане красавица. Кръглото й лице сякаш се състоеше само от големите златнокафяви очи, краката и ръцете бяха твърде дълги и тромави за дребното, по детски тънко тяло.

Въпреки това тя си оставаше неоспоримата любимка на бащата, доколкото той изобщо намираше време да се занимава с децата си. Това ставаше твърде рядко. Пътуванията му, приятелите и, не на последно място, любовниците му бяха много по-важни. Ала когато пребиваваше в дома си, той предприемаше със Сиси неща, крайно неподходящи за една принцеса. Баронесата беше чула за излети в планината и плуване в езерото. Това в никакъв случай не беше част от възпитанието на една млада аристократка.

Нейната задача беше да попречи на подобни занимания през идващото лято. Не беше редно бащата да поощрява Сиси да нарушава всички правила на етикета.

Баронесата не би имала нищо против, ако херцог Макс се отправеше по най-бързия начин по следите на древните гърци или избереше друга, колкото може по-далечна цел. Но вероятно той щеше да тръгне на път едва когато съпругата му забременееше и той можеше с право да си каже, че е изпълнил отлично съпружеските си задължения.

Възпитателката знаеше много по-добре от децата на херцога, че родителите им имаха крайно нерадостен брак, от който Лудовика страдаше много повече от съпруга си. Забележително енергичната принцеса се беше превърнала в смирена многодетна майка. Колкото и да се стараеше да скрие недоволството си, безбройните пристъпи на мигрена и множеството дребни страдания бяха ясен знак. Докато пишеше статии и книги за многобройните си пътувания по света и водеше дискусии с художници, литератори и учени, съпругът й губеше всякакъв интерес към жена си и забравяше децата си, но Сиси все още не го разбираше. Междувременно Лудовика се беше отказала да настоява мъжът й да взема участие в политическия живот. Той не желаеше нито да играе роля в правителството, нито да привлече вниманието на обществеността към себе си. Всяка проява на внимание, която не беше свързана със съчиненията или книгите му, го отвращаваше.

Баронесата отново насочи мислите си към действителността, озвучена от нестройното дрънкане на Сиси. Нейната задача беше да възпитава не херцога, а дъщеря му!

— Започни още веднъж отначало! — нареди строго тя. — Трябва да се съсредоточиш, не разбираш ли? Свири онова, което е написано на листа, а не онова, което пръстите ти случайно улучват!

Сиси извъртя очи, което баронесата, за щастие, не забеляза, и отново плъзна красивите си стройни пръсти по черно–белите клавиши. Страстно обичаше да слуша, когато баща й свиреше и пееше, но самата тя не изпитваше ни най-малко желание да създава музика.

За нея музиката беше в цвърченето на птиците, в ромона на потока или в тихия шепот на листата под полъха на вятъра. В Поси тя ставаше много преди другите да се събудят, изтичваше до езерото или се разхождаше в парка и тогава чуваше навсякъде музика. В ранното утро тя се чувстваше част от единствената по рода си прекрасна симфония от звуци, сътворени от природата и красотата.

Но как би могла да обясни това на баронесата? Даже Гакел, любимият й брат Карл Теодор, не я бе разбрал правилно, когато се опита да му обясни. Ето ти на! Още една грешка! Баронесата отново направи болезнена гримаса. Сиси отпусна ръце и я погледна умолително.

— Не мога! Наистина не мога! Много бих искала да свиря добре, но просто не се получава.

След поредния неуспешен опит възпитателката беше склонна да се съгласи. Следващият месец донесе две важни събития в живота на Сиси. Досадните часове по пиано бяха зачертани от учебния план и семейството най-сетне се пренесе в лятната резиденция край езерото Щарнберг.

Ниската четириъгълна постройка с четири ъглови кули беше истинското родно място на Сиси. Извънградският палат, преустроен за херцога от архитект Лудвиг фон Кленце, се намираше сред просторен парк, чиито розови градини стигаха чак до езерото. В него липсваше хладният разкош на градската резиденция, той беше замислен и създаден като удобна, непретенциозна лятна резиденция за голямото семейство.

От стаята си Сиси виждаше цялото езеро и планината Вестенщайн отвъд него. И този път първата й работа беше да се втурне към прозореца, да отвори с трясък двете крила и да се наслади на добре познатата гледка. Беше както винаги, беше просто прекрасно! Слънцето превръщаше езерото в ослепително блестяща повърхност. В короните на дърветата чуруликаха и цвъркаха птици.

— Великолепно е! — извика въодушевено тя готова да прегърне целия свят. — Трябва веднага да видя дали в обора има малки котенца!

— Баронесата каза първо да си наредим нещата — възрази винаги изпълнителната Нене, която влезе след нея.

— Ти послушай баронесата — предложи развеселено Сиси. — Тогава бедничката ще се ядосва само на мен.

— Остани тук!

Сиси направи гримаса и се възползва от първия благоприятен случай да се скрие в парка.

Тя поздрави сърдечно оборските ратаи и селяните и тръгна да търси домашната котка, която според слугите беше скрила малките си някъде в сеното. След това непременно трябваше да слезе до езерото и да посети младите агънца на пасището.

Прещастлива, със сияещи очи и окаляни поли, тя се появи в семейния кръг едва вечерта. Майка й и възпитателката я засипаха с укори, но тя не чуваше нищо. Ала щастието й не трая дълго.

След около месец майката повика при себе си двете си големи дъщери и малкия Карл Теодор веднага след закуска, за да им съобщи една голяма новост.

— Заминаваме за Инсбрук, за да посетим леля Софи! — оповести тя.

Лудовика беше решила да се види с най-голямата си сестра, ерцхерцогинята на Австрия, която тъкмо пребиваваше в Инсбрук. Разбира се, тя не спомена пред децата си, че политическите размирици във Виена бяха накарали императорското семейство да се приюти на сигурно място в Инсбрук. Те и без това не разбираха нищо от политика.

— Не съм виждала леля Софи цяла вечност — обясни вместо това тя. — И щом е решила да прекара лятото толкова близо до нас, в Инсбрук, би било наистина жалко, ако не се възползваме от случая.

— Ще пътуваме? — Сиси засия с цялото си лице. — Никога не съм пътувала! Ние ще пътуваме, колко прекрасно! Както прави татко. Далече ли е Инсбрук?

Тя не видя как майка й сърдито стисна устни. Пътуванията на херцога не бяха тема за разговор пред жена му. Тя се принуди да се усмихне, но в усмивката й имаше недвусмислено предупреждение.

— Инсбрук е достатъчно далече, Сиси, и искам веднага да ви кажа, че трябва да се държите прилично! Не искам сестра ми да си помисли, че съм народила цяла банда диваци! Един ден тя ще бъде императрица на Австрия и заслужава вашето уважение. Запомнете го!

— Добра ли е леля Софи? — поиска да узнае Сиси.

— Много е мила, нали е голямата ми сестра.

— Аха — промърмори Сиси.

И тя имаше голяма сестра. Значи леля Софи беше нещо като пораснала Нене. Някой, който постоянно ти повтаря какво трябва да правиш и вечно те укорява за дребни прегрешения. Следователно щеше да й се наложи да стои далече от очите на леля Софи, както гледаше да не се мярка много пред Нене.

Но тя нямаше да позволи никому да й развали удоволствието от пътуването, това беше повече от ясно.