Реймънд Чандлър
По-малката сестра (8)

Глава 8

Някога, много отдавна, може да е бил що-годе представителен. Но вече не. Споменът за стари пури лепнеше из фоайето, както мръсната позлата по таваните и издънените пружини на кожените кресла. Мраморът на регистратурата бе пожълтял от времето. Килимът обаче беше нов и ми се видя корав, също като дежурния регистратор. Минах покрай него, отправих се с небрежна походка към щанда за цигари в ъгъла и сложих на тезгяха монета от двайсет и пет цента за пакет „Кемълс“. Продавачката беше сламеноруса, с дълъг врат и уморени очи. Постави цигарите пред мен, добави кутия кибрит и пусна монетата в касичка, на която пишеше: „Благодарим ви, че подпомогнахте нашата благотворителност“.

— Нали нямате нищо против? — попита с търпелива усмивка. — Сигурна съм, че искате да помогнете на бедните деца с изкривени от рахит крака и така нататък.

— Ами ако имам нещо против?

— Ето, и аз ще добавя седем цента, а за мен това е много, страшно много.

Гласът й бе нисък, провлачен, криещ влажна ласка като използувана хавлия. Сложих още една монета от двайсет и пет цента върху нейните седем. Тогава тя ме дари с голямата си усмивка. Видях чак сливиците й.

— Много сте мил. От пръв поглед го разбрах. Ако знаете колко на ваше място ще започнат да ме свалят. Можете ли да си представите! Заради някакви си седем цента! Да те свалят!

— Кой е детективът на хотела? — попитах, без да се възползувам от предоставената ми възможност.

— Те всъщност са двама. — Тя посегна бавно и изящно към тила си, като демонстрира поне две шепи кървавочервени нокти. — Нощем е мистър Хейди, а през деня мистър Флак. Сега е ден, значи мистър Флак е дежурен.

— Къде мога да го намеря?

Блондинката се надвеси над тезгяха, като ми позволи да помириша косата й, и посочи с двусантиметров нокът клетката на асансьора.

— Ето по онзи коридор, до стаята на портиера. Няма начин да не я забележите, защото вратата е срязана по средата и на горната половинка със златни букви пише „Портиер“. Само че е отворена и едва ли ще можете да прочетете надписа.

— Ще го прочета. Дори ако се наложи да направя врата си на панти. Как изглежда този Флак?

— Тантурест, с малки мустачки. Шишкав. Набит, ама нисък. — Пръстите й се разходиха морно по тезгяха, така че да мога да ги докосна без голямо усилие. — Той е ужасно досаден, за какво ви е?

— По работа — казах и побързах да се отдалеча, докато не ми е приложила някоя силова хватка.

Погледнах я, когато стигнах до асансьора. Съзерцаваше гърба ми с изражение, което сигурно би нарекла замислено.

Стаята на портиера беше по средата на коридора, който водеше към изхода на Спринг Стрийт. Съседната врата бе открехната. Надникнах, влязох и я затворих след себе си.

Зад прашно бюрце с много голям пепелник седеше нисък набит мъж. Под носа му се мъдреше нещо тъмно и щръкнало, дълго близо два сантиметра. Седнах срещу него и сложих визитката си на бюрото.

Той се пресегна без признаци на възбуда, прочете я, после също тъй старателно изчете написаното на гърба. На гърба нямаше нищо. Взе от пепелника половин изгаснала пура и се извърна, за да я запали.

— От какво се оплакваш? — изръмжа.

— От нищо. Ти ли си Флак?

Не си направи труда да отговори. Изгледа ме, без да мигне, при което може би скри мислите си, стига да ги имаше.

— Бих искал сведения за един от гостите на хотела.

— Как се казва? — попита без възторг.

— Не знам под какво име се подвизава при вас. Наел е стая триста трийсет и две.

— А под какво име се подвизаваше преди?

— И това не знам.

— Тогава как изглежда? — продължи да ме разпитва Флак, но вече с нотка на подозрителност. Прочете отново визитката, но тя не обогати общата му култура.

— Доколкото ми е известно, никога не съм го виждал.

— Изглежда, съм се преработил. Нищо не разбирам.

— Той ми се обади. Иска да отида при него.

— Че аз да не те спирам?

— Виж какво, Флак. Човек с моята професия понякога си спечелва врагове. Ти поне би трябвало да го знаеш. Този иска да му свърша някаква работа. Каза ми да дойда, не ми съобщи името си и веднага затвори. Затова реших да проверя туй-онуй, преди да се кача при него.

Флак извади пурата от устата си и издума бавно:

— Изглежда, много съм закъсал. Все още нищо не разбирам. Сега вече всичко ми се обърка в главата.

Наведох се към него и заговорих много бавно и членоразделно:

— Цялата работа може да е замислена само за да ме вкара в хотела, да ме пречука и после преспокойно да се изнесе. Нали не искаш такива неща в този хотел, Флак?

— Да предположим, че ми пука. Мислиш ли се за толкоз важен?

— А ти защо пушиш таз фъшкия — защото ти харесва или си въобразяваш, че така изглеждаш голям мъжага?

— Като вземам четирийсет и пет долара на седмица, как да пуша нещо по-свястно?

И пак ме изгледа, без да мига.

— Все още не ми плащат. Не са ме цанили.

Той изпръхтя, надигна се уморено и излезе от стаята. Запалих цигара и зачаках. След малко се върна и хвърли на бюрото един регистрационен талон. „Доктор Дж. У. Хамбълтън, Ел Сентро, Калифорния“ — пишеше с равен закръглен почерк. Регистраторът беше добавил някои данни, включително номера на стаята и цената на нощувката. Флак посочи талона с нокът, който се нуждаеше от маникюр или поне от ножица.

— Пристигнал е днес следобед в два часа и четирийсет и седем минути. Още не е платил. Дължи за една нощ. Не е звънял по телефона. Нищо не е правил. Това ли те интересуваше?

— Как изглежда?

— Не съм го виждал. Да не мислиш, че стоя до регистрацията и им правя снимки, докато се записват?

— Благодаря. Доктор Хамбълтън. От Ел Сентро. Много съм ти задължен.

И му върнах талона.

— Ако се наложи да ми съобщиш нещо — обади се Флак точно преди да изляза, — не забравяй къде живея. Ако това е живот, разбира се.

Кимнах и напуснах стаята. Случват се такива дни. Срещаш само изкукуригал народ. После се гледаш в огледалото и си задаваш разни въпроси.