Метаданни
Данни
- Серия
- Филип Марлоу (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Little Sister, 1949 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Жечка Георгиева, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 34 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Реймънд Чандлър. Дамата от езерото. По-малката сестра
„Народна култура“, София, 1986
Превела от английски: Жечка Георгиева
Рецензент: Жечка Георгиева
Американска. Първо издание
Литературна група — ХЛ. 04/9536622511/5557–153–86
Редактор: Мариана Неделчева
Художник: Стефан Десподов
Художник-редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Йордан Зашев
Коректор: Евелина Тодорова
Дадена за набор февруари 1986 г. Подписана за печат април 1986 г.
Излязла от печат май 1986 г. Формат 84×108/32
Печатни коли 27. Издателски коли 22,68. УИК 24,01. Цена 3,20 лв.
ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4
ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2
Raymond Chandler. The Lady in the Lake
Vintage Books, A Division of Random House, New York, 1976
Raymond Chandler. The Little Sister
Penguin Books Ltd, Harmonsworth, Middlesex England, 1966
История
- — Добавяне
- — Корекция от hammster
Глава 18
Спинк се върна след малко и ми направи знак. Тръгнах след него по коридора, минахме през двоен портал и влязохме в нещо като преддверие с две секретарки, после през още един портал от масивно черно стъкло с гравирани сребърни пауни. Като наближихме, двете крила сами се разтвориха.
Спуснахме се по три покрити с мокет стъпала в кабинет, на който му липсваше само плувният басейн. Беше висок за два етажа, опасан от претоварен от библиотечни шкафове балкон. В единия ъгъл имаше концертен роял „Стайнуей“, множество мебели от стъкло и светло дърво, писалище колкото тенис корт, столове, кушетки, маси и мъж, изтегнат върху една от кушетките, без сако, с разкопчана риза и шалче „Шарве“, което можеш да разпознаеш със завързани очи в тъмното само по мъркането на коприната. Върху очите и челото му бе метната бяла кърпа и гъвкава блондинка изстискваше втора в сребърна купа с вода и лед, поставена върху масичка до кушетката.
Мъжът бе едър, добре сложен, с тъмна къдрава коса и волево загоряло лице от кърпата надолу. Едната му ръка бе отпусната върху мокета, с цигара между двата пръста, от която се виеше тъничка струйка дим.
Блондинката сръчно смени кърпата. Мъжът изстена.
— Ето го момчето, Шери — обади се Спинк. — Казва се Марлоу.
Втори стон.
— Какво иска?
— Не ще да каже.
— Тогава за какво ми го мъкнеш? Уморен съм.
— Знаеш, Шери, че понякога се налага.
— Как беше красивото му име?
— Сега вече можеш да кажеш какво искаш — обърна се Спинк към мен. — И ако обичаш, по-бързичко, Марлоу.
Аз мълчах.
След малко легналият бавно вдигна ръката с цигарата. Немощно налапа филтъра и морно си дръпна като упадъчен аристократ, плесенясващ в порутен замък.
— На теб говоря, приятел — рязко повиши тон Спинк. Блондинката отново смени кърпата, без да гледа никого. Мълчанието тегнеше над стаята, парещо като цигарения пушек. — Хайде, мутро. Темпо!
Извадих една от моите „Кемълс“, запалих, придърпах стол и седнах. Протегнах ръка и я заразглеждах. Палецът ми потрепваше нервно.
Спинк яростно наруши заниманието ми:
— Ей ти, Шери не разполага с цял ден!
— Че какво ще прави през останалата част на деня? — чух гласа си. — Ще лежи върху копринена кушетка и ще гледа как му боядисват ноктите на краката с бронзов лак?
Блондинката рязко се обърна и ме загледа. Ченето на Спинк увисна. Очите му замигаха. Легналият хвана ъгълчето на кърпата, закрила очите му. Повдигна го колкото да ме изгледа с едно тюленовокафяво око. След което кърпата отново бавно се отпусна на мястото си.
— Тук не е позволено да се говори така! — грубо ме скастри Спинк.
Аз станах.
— Забравих да си донеса молитвеника. Едва сега научих, че дядо господ работел като комисионер.
Около една минута цари пълно мълчание. Блондинката отново смени кърпата.
Легналият издума:
— Измитайте се, милички. Да остане само новият.
Спинк ме изпепели с поглед, пълен с омраза. Блондинката напусна безмълвно.
— Дали не е по-добре да го изхвърля със задника напред? — попита Спинк.
Измореният глас изрече изпод кърпата:
— Толкоз дълго разсъждавах над този проблем, че той спря да ме интересува. Изчезвай.
— Окей, шефе.
И Спинк неохотно се оттегли. Спря за миг при вратата, изпепели ме отново и излезе.
Лежащият се ослуша да чуе затварянето, след което попита:
— Колко?
— Не става за продаване.
Той избута кърпата от лицето си, захвърли я и бавно се изправи до седнало положение. Свали на килима меките си обувки — ръчна изработка — и прекара ръка през челото. Видът му бе уморен, но не от разгулен живот. Извади отнякъде нова цигара, запали и мрачно се взря през дима в пода.
— Продължавайте — рече.
— Излишно беше да ми излизате с обичайния си номер. Но вероятно сте достатъчно умен, за да прецените, че има неща, за които не можете да сте сигурен, че наистина са купени.
Балу вдигна снимката, която Спинк бе поставил върху ниската масичка до кушетката. Протегна я морно към мен.
— Сигурно изрязаната част е ключовата ви реплика.
Извадих плика от джоба си и му подадох изрязаното ъгълче, като наблюдавах как го нагласява на мястото му.
— Заглавието се чете с лупа — поясних.
— На бюрото ми има… ако обичате.
Отидох да му я донеса.
— Свикнали сте да ви обслужват, нали, мистър Балу?
— За което си плащам. — Прочете заглавието и въздъхна. — Доколкото си спомням, бях на този мач. Трябва по-добре да се грижат за тези момчета.
— Както вие се грижите за клиентите си.
Той остави лупата, облегна се назад и ме загледа втренчено с хладни, необезпокоени очи.
— Мъжът е собственикът на „Танцьорите“. Казва се Стийлгрейв. А момичето е моя клиентка, разбира се. — Махна неопределено към един стол. Аз седнах. — Колко възнамерявахте да поискате, мистър Марлоу?
— За кое?
— За всички снимки плюс негатива. Както му е редът.
— Десет бона — отговорих, без да откъсвам очи от устата му. Тя се усмихна доста любезно.
— В такъв случай ми дължите повече обяснения, не мислите ли? Защото това тук са двама души, които обядват в ресторант. Едва ли е пагубно за реномето на моята клиентка. Предполагам, че именно това сте имали предвид.
Усмихнах се широко.
— Нищо не можете да купите, мистър Балу. От негатива може да се извади снимка, а от нея — нов негатив. Ако това, което държите, е доказателство за нещо, никога няма да сте сигурен, че сте го ликвидирали.
— За изнудвач не рекламираш добре стоката си — все така усмихнат рече Балу.
— Винаги съм недоумявал защо хората се поддават на изнудвачите и им плащат. С това нищо не купуват. И въпреки това им плащат, понякога нееднократно. А в крайна сметка всичко започва отначало.
— Страхът за днешния ден — поясни той — винаги е по-силен от страха за утрешния. Фактът, че частта е по-голяма от цялото, е основен компонент на драматичното чувство. Ако видите на екрана как нещо ужасно заплашва ослепителна красавица, вие се страхувате за нея с емоционалната част на мозъка. Въпреки това разумът ви знае, че тя е само актриса и нищо лошо не може да й се случи. Ако напрежението и заплахата не побеждаваха здравия разум, драмата нямаше да съществува.
— Сигурно сте прав — съгласих се аз и изпуснах дим от моята „Кемъл“.
Очите му се присвиха.
— А що се отнася до това, че няма да получа стоката дори ако заплатя значителна сума, ще уредя да се погрижат за вас. Ще ви смелят на кайма. А като излезете от болницата, може и да ви арестуват, ако настроението ви е агресивно.
— Вече ми се е случвало. Като частен детектив много добре знам какво имате предвид. Защо изобщо разговаряте с мен?
Балу се засмя. Дълбок, приятен, непринуден смях.
— Та аз съм импресарио, синко. Склонен съм да мисля, че търговците крият нещо в резерва. Но хайде да не разговаряме за десет бона. Тя няма толкоз пари. Засега печели един бон на седмица. Признавам обаче, че е на косъм от големите пари.
— Това ще пререже косъма — кимнах към фотографията. — Нито големи пари, нито плувни басейни с подводно осветление, нито визонени палта, нито изписано с неонови светлини име — нищо. Всичко ще бъде издухано от вятъра като прашец.
Той се изсмя презрително.
— Значи нямате нищо против да я покажа на ченгетата в участъка? — попитах.
Той спря да се смее. Очите му пак се присвиха.
— Че какво им влиза в работата? — попита тихо.
Аз станах.
— Май няма да стигнем доникъде, мистър Балу. Пък сте и много зает. Ще си тръгвам.
Той стана от кушетката и се протегна. С целите си метър и осемдесет и пет. Много хубав мъж. Приближи се и застана съвсем близо до мен. Тюленовокафявите му очи бяха със златисти точици.
— Я да видим кой сте.
Аз пуснах портфейла си в ръката му. Той прочете фотокопието на разрешителното ми, извади още туй-онуй и хвърли по едно око. После ми върна всичко.
— И какво ще се случи, ако наистина покажете снимката на полицията?
— Преди това ще трябва да я свържа с делото, по което се трудят — нещо, станало вчера следобед в хотел „Ван Найс“. А допирната точка е момичето. То отказа да разговаря с мен, поради което сега разговарям с вас.
— Да, тя ми каза снощи — въздъхна Балу.
— Какво именно?
— Частен детектив на име Марлоу се опитал да я изнуди да го наеме под предлог, че я видели в някакъв хотел в неподходяща близост с мястото, където било извършено убийство.
— Колко близко?
— Не ми каза.
— Не вярвам.
Той отиде до висока цилиндрична ваза в ъгъла, пълна с бастуни, извади един къс, тънък, бамбуков и започна да се разхожда по килима, като ловко го въртеше покрай десния си крак.
Отново седнах, загасих цигарата и си поех дълбоко въздух.
— Това може да се случи само в Холивуд — изръмжах.
Той чевръсто се обърна кръгом и ме изгледа.
— Кое?
— Ами напълно нормален на вид мъж да се разхожда напред-назад из къщата си с походка на лондонско конте и с бастунче в ръка.
Балу кимна.
— Заразих се от един продуцент в „Метро Голдуин Майер“. Обаятелен мъж. Поне така твърдят. — Спря и насочи бастунчето към мен. — А вие, Марлоу, сте ми ужасно забавен. Честна дума. Толкова сте прозрачен. Опитвате, се да ме използувате като лопата, за да се изгребете от кашата, в която сте се накиснали.
— Има нещо такова. Но моята каша е нищо в сравнение с онази, в която клиентката ви щеше да нагази с двата крака, ако аз не се бях натопил в моята.
Той остана неподвижен за момент. Сетне метна бастунчето на една страна, отиде до барчето и разтвори крилата на шкафа. Наля нещо в две тумбести чаши и ми донесе едната. Върна се да вземе своята и пак седна на кушетката.
— Арманяк — поясни. — Ако ме познавахте, щяхте да се поласкаете от този комплимент. Много рядък коняк. Немците задигнаха половината, а другата половина — нашите офицери. Наздраве.
И като вдигна чашата, отпи едва-едва. А аз гаврътнах всичко на един дъх. Имаше вкус на добър френски коняк.
Балу беше поразен.
— Божичко, това само се отпива, не се гълта!
— Аз пък го пия екс. Извинете. Тя ви е казала също така, че ако някой не ми запуши устата, много ще загази — клиентката ви имам предвид.
Той кимна.
— А предложи ли някакъв начин, по който да ми бъде запушена?
— Доколкото разбрах, би предпочела тежък тъп предмет. Затова опитах смесица от заплаха и подкуп. Имаме си специална служба, която защищава интересите на работещите в киното. Очевидно нито са ви стреснали, нито подкупът е бил достатъчно голям.
— За стряскането, стреснаха ме, дори ме изплашиха. За малко да пусна в ход лугера си. Онова наркоманче с автоматичния пистолет страхотно си играе ролята. А що се отнася до размера на подкупа, всичко се свежда до това по какъв начин ми се предлага.
Той сръбна още малко арманяк. Посочи снимката, където двете части бяха срещнати.
— Стигнахме до запознаването на полицията с това тук. Какво ще стане в такъв случай?
— Според мен не стигнахме чак дотам. Въпросът беше защо се е обърнала към вас вместо към приятеля си. Той се появи тъкмо когато си тръгвах. Има ключ от нейния апартамент.
— Просто не го е направила.
И като се намръщи, впери поглед в арманяка си.
— Нямам нищо против. Но щях да съм по-доволен, ако онзи нямаше ключ от апартамента й.
Той ме изгледа някак тъжно.
— Аз също. И всички ние, останалите. Но шоубизнесът си е бил винаги такъв — всеки шоубизнес. Ако тези хора не водеха напрегнат и доста метежен живот, ако не се ръководеха изцяло от чувствата си, нямаше да са в състояние да улавят същите тези чувства в мимолетния им полет, да ги запечатват върху няколкото метра целулоидна лента.
— Нямам предвид любовния й живот. Защо обаче трябва да живее с престъпник?
— За това няма никакви доказателства, Марлоу.
Посочих фотографията.
— Човекът, който ги е снимал, е изчезнал. Вероятно е убит. Убити са още двама, живели на същия адрес. Единият се опитвал да продаде снимките малко преди смъртта си. Тя лично отишла в хотела да ги прибере. Същото се отнася и за убиеца. И двамата обаче не ги намерили. Защото не знаели къде да ги търсят.
— За разлика от вас ли?
— Имах късмет. Бях го виждал без перуката. Всичко това още не е доказателство. Биха се намерили аргументи против. Но не си правете труда. Двама, може би трима убити. Тя поема огромен риск. Защо? Защото снимката й е била нужна. А получаването й си е струвало риска. Пак питам — защо? На нея виждаме двама души, които обядват в определен ден. Денят, когато Моу Стейн пада убит на авеню Франклин. Денят, когато някой си Стийлгрейв е в затвора, защото полицията получила сведения, че е всъщност кливландският престъпник Мойър Ревльото. Така е по документите. Ала според снимката той е бил вън от затвора. А тогава става ясно кой е той. И тя го знае. Въпреки всичко той има ключ от апартамента й.
Млъкнах и известно време се гледахме, без да мигаме. После продължих:
— Нали не искате снимката да попадне в ръцете на полицията? Каквото и да излезе от тая история, тя ще бъде разпъната на кръст. А когато всичко приключи, вече няма да има абсолютно никакво значение дали Стийлгрейв е Мойър, дали Мойър е убил Стейн, или е наредил да го пречукат, или по една случайност е бил пуснат за един ден от затвора точно тогава. Дори да се измъкне от тази история, винаги ще има хора, които ще мислят, че е било нагласено. Няма да й се размине. За публиката тя ще си остане гадже на гангстер. Що се отнася до вашия шоубизнес, за нея всичко ще бъде приключило.
Балу помълча, вперил в мен безизразен поглед.
— А вашето място къде е през цялото време? — повита тихо.
— Много зависи от вас, мистър Балу.
— Какво искате всъщност? — Гласът му стана тънък, ожесточен.
— Същото, което исках и от нея, но не го получих. Нещо, което би ми позволило да действувам в неин интерес, макар и до известна граница, която аз сам ще определя.
— Ще защищавате интересите й, като потулвате улики? — попита напрегнато.
— Ако това наистина са улики. Полицията няма начин да открие истината, без да очерни мис Уелд. Но аз може би ще мога. На тях не им пука, въобще няма да си направят този труд. За разлика от мен.
— Защо?
— Да речем, че по този начин си печеля прехраната. Може да имам и други основания, но това е напълно достатъчно.
— Каква е цената ви?
— Снощи сам я назовахте. Тогава отказах да приема. Сега работата е друга — с подписано писмо в джоба, че сте ме наели, за да разследвам опит да се изнуди ваш клиент.
Станах с празната си чаша и отидох да я оставя върху бюрото. Докато се навеждах, чух леко бръмчене. Заобиколих и рязко издърпах едно чекмедже, при което излезе жичен магнетофон, прикрепен върху специално приспособление. Моторчето се въртеше и тънката стоманена нишка се придвижваше плавно от едната макара към другата. Погледнах Балу.
— Ако желаете, можете да го спрете и да вземете записа — каза той. — Не бива да ме вините за това, че го използувах.
Натиснах копчето за превъртяване, жицата смени посоката и набра постепенно такава скорост, че престанах да я виждам. Шумът беше нежен, много висок, като от две маргаритки, които се боричкат за парче коприна. Жицата се измъкна и машината спря. Свалих бобината и я пуснах в джоба си.
— Може да имате още един — рекох, — но ще поема този риск.
— Не сте ли прекалено самоуверен, Марлоу?
— Де да бях.
— Бихте ли натиснали копчето върху бюрото.
Натиснах го. Черната стъклена врата се отвори и в стаята влезе мургаво момиче със стенографски бележник в ръка.
Балу започна да диктува, без да го погледне:
— Писмо до мистър Филип Марлоу, без адрес. Драги мистър Марлоу, настоящата импресарска агенция ви наема да разследвате опит за изнудване на един от нейните клиенти. Подробности за случая Ви бяха съобщени устно. Хонорарът ще бъде сто долара на ден, с аванс от петстотин долара, чието получаване можете да отбележите върху втория екземпляр на това писмо. И тъй нататък, и тям подобни. Това е всичко, Айлийн. Веднага, ако обичаш.
Съобщих адреса си на момичето и то излезе. Извадих бобината от джоба си и я върнах обратно в чекмеджето.
Балу кръстоса крака и започна да подмята нагоре-надолу добре излъсканата си обувка, без да откъсва поглед от нея. Прекара ръка през твърдата си тъмна коса.
— Един ден — каза — ще направя грешката, от която хората в моя бизнес най-много се страхуват. Ще срещна човек, на когото мога да имам доверие, и ще имам глупостта наистина да му се доверя. Това най-добре да остане у вас — подаде ми двете парчета на снимката.
След пет минути си тръгнах. Стъклената врата се отвори, когато бях на метър от нея. Минах покрай двете секретарки, по коридора, покрай отворената врата на Спинк. Отвътре не се чуваше никакъв звук, но долових аромата на пурата му. В приемната същите хора седяха в кретонените кресла. Мис Хелън Грейди ме дари със специалната си празнична усмивка. Мис Вейн също ме озари с трийсет и два зъба.
Бях прекарал цели четирийсет минути с шефа. Биех на очи като схема на акупунктурист.