Метаданни
Данни
- Серия
- Филип Марлоу (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Little Sister, 1949 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Жечка Георгиева, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 34 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Реймънд Чандлър. Дамата от езерото. По-малката сестра
„Народна култура“, София, 1986
Превела от английски: Жечка Георгиева
Рецензент: Жечка Георгиева
Американска. Първо издание
Литературна група — ХЛ. 04/9536622511/5557–153–86
Редактор: Мариана Неделчева
Художник: Стефан Десподов
Художник-редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Йордан Зашев
Коректор: Евелина Тодорова
Дадена за набор февруари 1986 г. Подписана за печат април 1986 г.
Излязла от печат май 1986 г. Формат 84×108/32
Печатни коли 27. Издателски коли 22,68. УИК 24,01. Цена 3,20 лв.
ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4
ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2
Raymond Chandler. The Lady in the Lake
Vintage Books, A Division of Random House, New York, 1976
Raymond Chandler. The Little Sister
Penguin Books Ltd, Harmonsworth, Middlesex England, 1966
История
- — Добавяне
- — Корекция от hammster
Глава 19
Униформеният пазач на студията остави слушалката върху полукръглото си писалище в стъклената будка и записа нещо в бележник. Откъсна листчето и го промуши през половинсантиметровия процеп между стъклото и писалището. Гласът му, който стигна до мен през микрофона, монтиран в стъклената преграда, дрънчеше като метален.
— Вървете все направо, до края на коридора. Ще видите вътрешен двор с чешма. Там ще ви чака Джордж Уилсън.
— Благодаря. Стъклото устойчиво ли е на куршуми?
— Разбира се. Защо?
— Просто се питах. Не бях чувал някой да се е опитвал да проникне в света на киното с пистолет в ръка.
Чух кискане зад гърба си. Обърнах се и зърнах ухилено момиче с панталони и карамфил зад ухото.
— Ех, братко, де да можеше с пистолет…
Отправих се към маслиненозелена врата без дръжка. Чу се бръмчене, бутнах я и тя се отвори. Пред мен се простираше коридор в същия зелен оттенък, с голи стени и врата в дъното. Капан за мишки. Ако стигнеш дотук и нещо се окаже не наред, все още не е късно да те върнат. Вратата в дъното издаде същия бръмчащ звук и щракна. Попитах се по какъв начин пазачът е разбрал, че вече съм до нея. Затова вдигнах очи и срещнах зоркия му поглед, отразен в поставеното под ъгъл огледало. Щом докоснах вратата, очите му изчезнаха. За всичко бяха помислили.
Навън под палещото обедно слънце в малкото, оградено от всички страни дворче буйно растяха цветя. Имаше покрити с плочи пътеки, шадраван в средата, мраморна пейка, а до нея — чешма. Възрастен, много елегантен мъж се бе изтегнал на мраморната седалка и наблюдаваше три светлокафяви боксера, които старателно изкореняваха чайните рози. Лицето му изразяваше напрегнато, ала същевременно умиротворено задоволство. Дори не ме погледна. Единият от боксерите, най-едрият, дотича до него и се изчишка върху пейката досами крака му. Мъжът се наведе и потупа покритата с къси косми глава на кучето.
— Вие ли сте мистър Уилсън? — попитах.
Вдигна разсеян поглед. Средно големият боксер също доприпка, подуши и последва примера на първия, на същото място.
— Уилсън ли? — Гласът му бе ленив, провлачен. — А, не. Не съм. Трябва ли да се казвам Уилсън?
— Извинете тогава.
Отидох до чешмата и пуснах струята да ме удари в лицето. Докато се бършех с носната си кърпа, най-малкото от кучетата тъкмо доопикаваше пейката.
Мъжът, който не се казваше Уилсън, рече с много обич:
— Винаги го вършат в строго определен един и същ ред. Направо ме захласват.
— Какво вършат?
— Пикаят. Явно е въпрос на старшинство. Спазват реда. Първо Мейзи. Тя е майката. После Мак. Той е с една година по-голям от Джок. Винаги в този ред. Дори в кабинета ми.
— В кабинета ви? — попитах и едва ли някой някога е гледал по-тъпо, задавайки въпрос.
Мъжът вдигна побелелите си вежди, извади от устата си обикновена кафява пура, отхапа кранчето и го изплю в шадравана.
— Рибите няма да се зарадват — казах.
Той ме изгледа отдолу нагоре.
— Аз отглеждам боксери. Рибите да вървят по дяволите.
С Холивуд не се спори, реших аз. Запалих цигара и седнах на пейката.
— Значи в кабинета ви. Е, човек се учи всеки ден.
— В ъгъла на бюрото ми. Редовно го препикават. Секретарките направо пощуряват. Мокрел се килимът. Какво им става на жените в днешно време? Аз пък хич не се притеснявам. Дори ми харесва. Ако обичаш кучета, дори ти е приятно да ги гледаш как пикаят.
Едното домъкна при краката му цъфнала бегония и я просна насред пътеката. Той я вдигна и я метна в шадраванчето.
— Градинарите сигурно ще си скубят косите — забеляза, докато сядаше отново. — А, по дяволите, като не им харесва, да си… — Той млъкна, за да изгледа стройната пощаджийка с жълти панталони, която нарочно се отклони от маршрута си, за да прекоси дворчето. Тя му хвърли един поглед и се отдалечи, а походката й бе същинска музика. — Знаете ли кое му е лошото на нашия бизнес?
— Никой не знае.
— Прекалено много секс. Нямам нищо против секса — където му е мястото и когато му е времето. Обаче тук при нас го стоварват с камиони. Газим в него до колене. Затъваме до гуша. Като мухи върху лепкава хартия. — Той стана. — И мухите са много. Приятно ми беше, мистър…
— Марлоу. Боя се, че не ме познавате.
— Вече никого не познавам. Паметта ми изневерява. Прекалено много хора срещам. Казвам се Опънхеймър.
— Джулиъс Опънхеймър?
Той кимна.
— Точно така. Почерпете се пура. — И ми протегна една. Аз му посочих цигарата си. Той хвърли пурата в шадравана, после се намръщи. — Паметта ми изневерява — повтори. — Прахосах половин долар. Не биваше.
— Нали сте собственик на студията.
Той кимна разсеяно.
— Не трябваше да я изхвърлям. Ако спестите петдесет цента, какво ще имате?
— Петдесет цента — отвърнах, като се питах какво, по дяволите, ми разправя.
— Но не и в нашия бизнес. Тук, ако спестите половин долар, ще имате счетоводна работа за пет. — Млъкна и махна на боксерите. Те спряха да изкореняват — не видях какво точно — и го загледаха. — За вас остава да се грижите за финансите. А това е лесно. Хайде, деца, да се връщаме в бардака. — Въздъхна. — Хиляда и петстотин киносалона! — добави.
Изглежда, пак съм го зяпал глупаво. Той махна с ръка.
— Трябват ви само хиляда и петстотин киносалона. Това е къде-къде по-лесно от отглеждането на чистокръвни боксери. Киното е единственият бизнес в света, в който можете да вършите колкото си искате грешки и пак да печелите пари.
— И сигурно е единственият бизнес в света, в който кучетата безнаказано препикават бюрата.
— Достатъчно е да имате хиляда и петстотин киносалона.
— Това може да ме позатрудни.
— Да — съгласи се старецът с доволен вид. — Именно тук е трудното. — Погледна над изкосената морава към четириетажното здание, което ограждаше открития двор от едната страна. — Там има само кантори. Кракът ми не стъпва. Вечно сменят мебелите и обстановката. Призлява ми, като гледам с какви боклуци си тъпчат кабинетите. Най-скъпо струващият талант на този свят. Даваме им каквото пожелаят, колкото пари поискат. От къде на къде? И аз не знам. По навик. Защото няма никакво значение какво вършат и по какъв начин го постигат. Дайте ми само хиляда и петстотин киносалона.
— Сигурно не бихте желали да ви цитирам, мистър Опънхеймър?
— Репортер ли сте?
— Не.
— Жалко. Бих изпитал удоволствие, ако отпечатат тази елементарна истина във вестниците. — Той млъкна, после изсумтя. — Само че никой няма да я публикува. Страх ги е. Хайде, деца!
Най-голямото се приближи и застана до крака му. Средният се забави за миг, колкото да погуби още една бегония, след което дотича и се нареди до Мейзи. Малкият Джок също се строи, но обзет от внезапно вдъхновение — вдигна крак към маншета на Опънхеймъровите панталони. Голямата небрежно го избута.
— Видяхте ли? — засия старецът. — Джок се опита да пререди, но на Мейзи такива не й минават.
Наведе се и потупа кучката по главата. Тя вдигна към него преливащи от обожание очи.
— Очите на твоето куче — замислено произнесе Опънхеймър. — Най-незабравимото нещо на този свят.
И тръгна бавно по покритата с плочки пътека към сградата с канторите, следван от трите боксера.
— Мистър Марлоу?
Обърнах се и видях висок русоляв мъж с нос като лакът на правостоящ пътник.
— Аз съм Джордж Уилсън. Много ми е приятно. Както виждам, познавате мистър Опънхеймър.
— Поприказвахме си. Той ми обясни как се ръководи кинобизнесът. Оказа се, че ти трябват само хиляда и петстотин киносалона.
— Пет години работя тук, но не съм разговарял с него.
— Защото не знаете на кои кучета да позволите да ви препикават.
— Сигурно сте прав. С какво мога да ви бъда полезен, мистър Марлоу?
— Искам да се срещна с Мейвис Уелд.
— Тя е на снимачната площадка. В момента се снима.
— Мога ли да се видя с нея за малко на самата площадка?
Уилсън нямаше убеден вид.
— Какъв пропуск ви дадоха?
— Обикновен, ако не се лъжа.
Показах му го. Той го разгледа.
— Значи Балу ви изпраща, нейният импресарио. Мисля, че ще можем да уредим едно посещение на сцена номер дванайсет. Веднага ли искате да отидете?
— Ако разполагате с време…
— Аз съм рекламният агент на екипа. Затова ми плащат.
Тръгнахме по алеята към ъгъла, където се срещаха две от сградите. Между тях минаваше циментирана пътека и водеше към снимачните площадки.
— От служителите на Балу ли сте? — попита Уилсън.
— Оттам идвам.
— Голяма организация, доколкото съм чувал. И на мен ми се ще да опитам в този бизнес. Сегашната ми работа е чисто главоболие.
Минахме покрай двама униформени полицаи, свихме в тясна пътека между две сцени. Над пътеката се полюшваше запален червен фенер, над една врата, белязана с цифрата 12, също светеше червена лампа и дрънчеше звънец. Уилсън спря до нея. Трети полицай, седнал в наклонен назад стол, му кимна, а мен огледа от главата до петите с познатата мъртвешка безизразност, която се лепи на физиономиите им както плесента по стените на резервоарите.
Звънецът заглъхна, фенерът и лампата угаснаха. Уилсън дръпна тежката врата и аз минах покрай него. След слънчевото пладне вътре ми се стори непрогледен мрак. Сетне забелязах в единия ъгъл сноп светлинни. Иначе огромната сцена бе съвършено празна.
Тръгнахме към светлините. Подът под краката ни бе осеян с тлъсти черни кабели. Имаше цяла редица сгъваеми столове, множество преносими гримьорни с имена, изписани по вратите. Намирахме се зад кулисите, виждах само опакото на шперплатовите декори и два огромни екрана отстрани.
— Започни! — извика нечий глас.
Гръмко задрънча звънец. Двата екрана оживяха и по тях започнаха да се премятат бурни вълни. Втори, по-спокоен глас изрече:
— Запомнете къде сте застанали, моля ви, може да се наложи да кашираме. Готови, започни!
Уилсън замръзна на мястото си и докосна ръката ми. Гласовете на актьорите долетяха неизвестно откъде, нито гръмки, нито отчетливи, просто неразбираемо бръщолевене.
Единият екран внезапно угасна. Спокойният глас произнесе със същия тон:
— Стоп!
Звънецът отново задрънча, настъпи всеобщо раздвижване. Ние с Уилсън продължихме напред. Той прошепна в ухото ми:
— Ако Нед Гамън не успее да заснеме тази сцена преди обяд, сигурно ще фрасне Торанс по носа.
— О! Торанс ли участвува?
По него време Дик Торанс беше звезда измежду второстепенните актьори, с каквито Холивуд гъмжеше — режисьорите не искаха да работят с тях, но накрая ги наемаха поради липса на нещо по-свястно.
— Ще си направиш ли труда пак да изрепетираш сцената, Дик? — попита спокойният глас точно когато заобиколихме ъгъла и ни стана ясно какво представлява декорът — палуба на богаташка яхта, близо до кърмата.
Имаше две жени и трима мъже. Първият бе на средна възраст, издокаран в спортно облекло и изтегнат в шезлонг. Вторият беше в бял костюм, риж и приличаше на капитан. Третият бе типичният собственик на яхта — красива фуражка, тъмносин блейзър със златни копчета, бели панталони и обувки, надменен чар. Това бе Торанс. Едната жена беше мургава красавица, попрехвърлила крехките години — Сюзан Кроли. Втората бе Мейвис Уелд в мокър бански костюм от лъскава материя и по всичко личеше, че току-що се е качила на яхтата. Един гримьор пръскаше с вода лицето, ръцете и кранчетата на русата й коса.
Торанс още не бе отговорил. Обърна се внезапно и впери поглед в камерата.
— Да не искаш да кажеш, че не си знам репликите?
От полумрака излезе побелял мъж в сив костюм. Очите му горяха но гласът му не бе никак разгорещен.
— Освен ако нарочно не ги променяш… — каза, без да откъсва поглед от актьора.
— А може би просто не съм свикнал да играя пред екран, чийто филм има навика да свършва по средата на снимките.
— Оплакването ти е основателно — съгласи се Нед Гамън. — Лошото е, че разполагаме само с шейсет метра лента — за това аз съм виновен. Но ако изиграеш ролята малко по-бързо…
— Хм! — изпръхтя Торанс. — Аз да съм играел по-бързо. Ако можехте да внушите на мис Уелд, че за едно изкачване на яхтата е необходимо по-кратко време, отколкото за построяването й…
Мис Уелд го изгледа презрително.
— Нейната бързина е точно такава, каквато трябва да бъде — каза Гамън. — Играта й също.
Сюзан Кроли сви грациозно рамене.
— И аз останах с впечатлението, че трябва да поускори темпото, Нед. Играта й е добра, но би могла да бъде още по-добра.
— Ако беше по-добра, миличка — обърна се към нея Мейвис Уелд с много спокоен глас, — току-виж, някой ме нарекъл актриса. Нали не би искала това да се случи във филм, в който ти изпълняваш главната роля?
Торанс се изсмя. Сюзан Кроли се обърна и го изгледа свирепо.
— Кое е смешното, господин Тринайсети?
Лицето на Торанс застина в ледена маска.
— Не чух как ме нарече — изсъска.
— Боже господи, нима не знаеш? — изуми се Сюзан Кроли. — Наричат те господин Тринайсети, защото преди теб дванайсет души отхвърлят ролята, която ти приемаш да играеш.
— Ясно — хладно откликна Торанс, после отново избухна в смях. — Е, Нед — обърна се към Гамън. — След като се освободихме от змийската отрова, може и да изиграем сцената както я искаш.
Нед Гамън кимна.
— Размяната на остроумия най-добре прочиства въздуха. Хайде, започваме.
И застана зад камерата. Асистентът извика: „Пускайте филма“, и сцената бе заснета без проблеми.
— Стоп! — нареди Гамън. — Промийте лентата. Обедна почивка.
Актьорите се спуснаха по дървените стълби и кимнаха на Уилсън. Последна слезе Мейвис Уелд, тъй като се забави, за да наметне хавлиен халат и да обуе чифт сандали. Като ме видя, се закова на място. Уилсън пристъпи напред.
— Здравей, Джордж — поздрави го тя, без да откъсва поглед от мен. — Трябвам ли ти за нещо?
— Мистър Марлоу иска да поговори с теб. Нали нямаш нищо против?
— Мистър Марлоу ли?
Уилсън ме изгледа остро.
— От агенцията на мистър Балу. Предположих, че го познаваш.
— Май съм го виждала. — Тя все така не откъсваше очи от мен. — Какво има?
Аз мълчах.
След малко мис Уелд додаде:
— Благодаря ти, Джордж. Най-добре да отидем в моята гримьорна, мистър Марлоу.
Обърна се и се запъти към най-далечния край на снимачния павилион. Там до стената бе опряна подвижна гримьорна в бяло и зелено. На вратата пишеше „Мис Уелд“. Преди да я отвори, тя спря и внимателно се огледа. След това закова прекрасните си сини очи в моите.
— Е, мистър Марлоу?
— Значи наистина ме помните.
— Така ми се струва.
— Да започнем ли, откъдето спряхме, или да раздавам картите наново?
— Кой ви пусна тук и защо? Трябва да ми обясните.
— Работя за вас. Получих аванс, квитанцията е у Балу.
— Колко мило. Ами ако не желая да работите за мен? Каквато и да е работата.
— Добре, пишете се много важна.
Извадих фотографията от джоба си, показах й я, тя ме изгледа продължително, без да мига, и сведе очи към Стийлгрейв и самата себе си в сепарето на „Танцьорите“. Съзерцава я дълго и сериозно. После много бавно вдигна ръка и докосна влажната си коса. И едва-едва потрепери. Посегна и взе снимката. Загледа я втренчено. Очите й се вдигнаха много, много бавно.
— Е?
— У мен са негативът и още няколко отпечатъка. И вие щяхте да ги намерите, ако разполагахте с повече време и знаехте къде да търсите. Или ако той бе останал жив, за да ви ги продаде.
— Студено ми е. Трябва да хапна нещо.
И ми протегна снимката.
— Студено й било и трябвало да обядва!
Стори ми се, че на шията й запулсира вена. Но осветлението беше лошо. Тя се усмихна леко. Като скучаеща аристократка.
— Не виждам смисъла на всичко това — издума.
— Прекалено много време прекарвате по яхтите. Всъщност едно е ясно — познавам вас, познавам и Стийлгрейв, затова въпросът е следният: какво й е на тая снимка, та всеки се опитва да я купи от мен срещу богатствата на хиляда и една нощ?
— Е? Какъв е отговорът на този въпрос?
— Не знам. Но ако изнамирането му ви извади от позата на благородна херцогиня, ще си го поставя за цел. А междувременно ви е студено и трябва да хапнете.
— Прекалено дълго сте чакали — тихо произнесе тя. — Вече няма какво да продавате. Освен може би живота си.
— Продавам го евтино. За любовта на чифт слънчеви очила и сиво-синя шапка плюс удар по главата с токче на обувка.
Устата й помръдна, сякаш щеше да се разсмее. Ала в очите й нямаше смях.
— Забравихте трите шамара. Сбогом, мистър Марлоу. Дойдохте твърде късно. Твърде, твърде късно.
— За мен… или за вас?
Тя отвори заднишком вратата на гримьорната.
— За двама ни.
И влезе бързо, но остави открехнато.
— Елате и затворете! — обади се отвътре.
Така и направих. Гримьорната не беше като за кинозвезда. Най-нужното и нищо повече. Доста разнебитено канапе, едно кресло, малка тоалетка с огледало и две лампи, дървен стол пред нея, поднос с кафе.
Мейвис Уелд включи кръгла електрическа печка. После грабна един пешкир и започна да попива мокрите краища на косата си. Аз седнах на канапето и зачаках.
— Дайте ми цигара. — Тя метна пешкира на една страна. Докато й палех цигарата, очите ни се доближиха. — Как ви се видя импровизираната сценка на яхтата?
— Злобничка.
— Такива сме си. Злобни. Някои се усмихват повече от другите и толкоз. Шоубизнес. В него има нещо евтино. Винаги е имало. Някога артистите са минавали през черния вход. Ако питате мен, на повечето и сега там им е мястото. Много напрежение, бързане, омраза и всичко се отприщва в грозни сцени. Но те нищо не значат.
— Злобни заяждания.
Тя прекара пръст по бузата ми. Беше горещ като нажежено желязо.
— Колко печелите, мистър Марлоу?
— Четирийсет долара на ден плюс разноските. Толкова искам. А получавам двайсет и пет. Вземал съм и по-малко.
Сетих се за опърпаната двайсетачка на Орфамей.
Тя отново повтори номера с пръста, но аз не я сграбчих в прегръдките си. Отмести се, седна на стола и загърна халата си. Печката беше позатоплила помещението.
— Двайсет и пет на ден — повтори невярващо.
— Малки самотни доларчета.
— Много ли са самотни?
— Като фарове в нощта.
Кръстоса крака и бледият отблясък, който хвърляше кожата й, сякаш изпълни гримьорната.
— Задавайте ми въпросите си — каза, без да направи опит да прикрие бедрата си.
— Кой е Стийлгрейв?
— Един човек, когото познавам от години. И го харесвам. Собственик на един-два ресторанта. А откъде е… представа си нямам.
— Но доста добре го познавате.
— Защо направо не ме попитате дали спя с него?
— Такива въпроси не задавам.
Тя се изсмя и тръсна пепелта от цигарата.
— Мис Гонсалес с удоволствие би ви отговорила.
— По дяволите мис Гонсалес.
— Тя е мургава, прелестна и страстна. И много, много мила.
— И избирателна като пощенска кутия. Да върви по дяволите — повторих. — Да се върнем на Стийлгрейв. Имал ли е неприятности?
— Че кой е нямал?
— Искам да кажа — с полицията.
Очите й се разтвориха прекалено невинно. Смехът й звънна твърде сребристо.
— Не ме разсмивайте. Та той има поне два милиона долара.
— А как ги е спечелил?
— Откъде да знам?
— Добре. Няма как да знаете. Цигарата ще изгори пръстите ви.
Взех фаса от ръката, отпусната върху голия крак. Докоснах дланта й. Тя я отдръпна, ръката й се сви в юмрук.
— Недейте! — изрече остро.
— Защо? Правил съм го като дете.
— Знам. — Дишаше учестено. — Карате ме да се чувствувам съвсем млада, невинна и някак си палава. А вече никак не съм млада и невинна.
— Значи нищо не знаете за Стийлгрейв.
— Време е да решите веднъж завинаги дали ме подлагате на разпит, или ме ухажвате.
— Това не зависи от мен.
Помълчахме, след което тя каза:
— Трябва наистина да хапна нещо, Марлоу. Ще работя цял следобед. Нали не искаш да припадна на сцената?
— Позволено е само на звездите. — Аз станах. — Добре, тръгвам си. И не забравяй, че работя за теб. Ако мислех, че си убила някого, нямаше да се захващам. Но все пак ти беше в хотела и пое невероятен риск. Нещо ти е трябвало, и то много.
Тя извади отнякъде снимката и се взря в нея, прехапала устна. Вдигна очи, без да помръдне глава.
— Едва ли е било това.
— Единствено нея бе скрил така добре, че не беше намерена. Но за какво? Ти и някой си Стийлгрейв седите в едно сепаре на „Танцьорите“. Не виждам нищо особено.
— Съвършено нищо.
— Трябва да е свързано с него… или с датата на срещата ви.
Очите й рязко се наведоха към снимката.
— Няма как да се познае датата — каза забързано. — Дори да означава нещо. Освен ако изрязаното парче…
— Ето го. Но ще ти трябва лупа. Покажи го на Стийлгрейв. Питай го дали значи нещо. Или попитай Балу.
И тръгнах към вратата.
— Само не се заблуждавай, че датата не може да се установи — додадох през рамо. — Стийлгрейв ще ти каже същото.
— Строиш пясъчен замък, Марлоу.
— Нима? — обърнах се да я погледна, но не се усмихнах. — Наистина ли мислиш така? Не, виждам, че си на друго мнение. Отишла си там, но човекът бил убит. Имала си пистолет. Той е известен мошеник. А аз открих нещо, за което полицията ще ми даде медал, ако разбере, че съм го скрил от тях. Защото е фрашкано с мотиви за убийство както океанът — със сол. Докато полицията не го намери, ще имам разрешително за упражняване на професията. Докато някой друг не го намери, ще ми бъде спестен шишът в тила. Смяташ ли, че занаятът ми е прекалено добре платен?
Тя само стоеше и ме гледаше, като мачкаше с една ръка коляното си. Пръстите на другата шаваха върху облегалката на креслото.
Трябваше само да натисна дръжката и да си тръгна. Не знам защо това се оказа толкова трудно.