Реймънд Чандлър
По-малката сестра (33)

Глава 33

Едно избръсване и втора закуска намалиха донякъде усещането ми, че съм кашон с талаш, в който котката е родила малките си. Отидох до кантората, отключих, подуших въздуха, вече два пъти вдишван и издишван от мен, с мирис на прах. Отворих един прозорец и поех в дробовете си уханието на пържена мазнина от съседната закусвалня. Седнах зад бюрото и прокарах пръст по него — прахта стържеше. Напълних една лула, запалих я, облегнах се назад и се огледах.

— Здравейте — рекох.

Говорех на канцеларските принадлежности — на трите зелени кантонерки, на протрития килим, на стола за клиенти, поставен срещу моя, на абажура с трите мъртви нощни пеперуди, които висяха там поне от половин година, на стъклото на вратата, на мръсната дървения, на поставката за моливи и писалки върху бюрото и на уморения, ах колко уморен телефон. Говорех на люспите на един алигатор на име Марлоу — частен детектив в нашето преуспяващо общество. Не бих го нарекъл най-големия мозък на този свят, но поне услугите му са евтини. Започна евтино и завърши още по-евтино.

Извадих бутилката уиски „Старият лесничей“. Две трети бяха изпити. „Старият лесничей“. Откъдето имаш, приятел? Та то е със зелен етикет. Много над твоята класа. Трябва да е подарък от клиент. Веднъж, много отдавна, имах клиент.

Тази мисъл ми напомни за нея, а може би мислите ми са далеч по-силни, отколкото си въобразявам. Звънна телефонът и смешното педантично гласче прозвуча точно както първия път.

— Аз съм в телефонната кабинка. Ако си сам, ще се кача.

— Ъхъ.

— Сигурно много ми се сърдиш.

— На никого не се сърдя. Само съм уморен.

— Сърдиш ми се, сърдиш ми се — настоя стегнатото гласче. — Но въпреки това ще се кача. Изобщо не ме интересува дали си ядосан.

И затвори. Отпуших „Старият лесничей“, помирисах тапата. Целият се разтърсих. Това реши въпроса. Щом потрепервам от миризмата на уиски, значи съм свършен човек.

Прибрах шишето и отидох да отключа междинната врата. Сетне чух ситните й стъпки в коридора. Винаги бих различил нейните ситни стегнати крачки. Отворих, тя влезе и ме погледна смутено.

Всичко бе изчезнало. И очилата с изтеглени нагоре модерни рамки, и новата прическа, и елегантната шапчица, и парфюмът, и лекият грим, и евтините бижута, червилото, всичко. Нямаше и следа от тях. Влезе такава, каквато я видях онази първа сутрин. Същият кафяв костюм, квадратната чанта, очилата без рамки, същата целомъдрена тесногръда усмивка.

— Аз съм — рече. — Прибирам се у дома.

Последва ме в частния ми мисловен кабинет и седна добродетелно, а аз се отпуснах в първия изпречил се отпреде ми стол и я зяпнах.

— Значи се връщаш в Манхатън. Учудвам се, че те пускат.

— Може да се наложи пак да дойда.

— Как ще си го позволиш?

Изсмя се смутено.

— Нищо няма да ми струва. — Докосна очилата. — Чувствувам ги някак си неудобно. Другите повече ми харесваха. Но доктор Зъгсмит нямаше да ги одобри.

Постави чантата си върху бюрото и тегли с пръст една черта по прахта. Също като първия път.

— Не си спомням дали ти върнах двайсетте долара — казах. — Толкова пъти си ги разменяхме, че в последна сметка им изгубих края.

— Върна ми ги. Благодаря.

— Сигурна ли си?

— Никога не греша по отношение на парите. А ти как си? Много ли неприятности си имаше?

— С полицията ли? Не. И това беше най-трудното за тях — да не ми сторят нищо.

Беше искрено изненадана. После очите й блеснаха.

— Ти, изглежда, си ужасно храбър.

— Късмет и нищо друго.

Взех един молив и пипнах връхчето. Добре наострено — в случай, че някой поиска да пише с него. Аз не исках. Пъхнах молива в дръжката на чантата и я притеглих към себе си.

— Не я пипай! — побърза да каже и посегна да си я вземе.

Ухилих се до уши и я дръпнах, за да не може да я стигне.

— Дадено. Само че е толкова хубава, много ти отива.

Момичето се облегна назад. В очите й се промъкна леко безпокойство, но успя да се усмихне.

— Мислиш ли, че съм хубава, Филип? Та аз съм толкова обикновена.

— Не бих казал.

— Наистина ли?

— Ами да. Ти си най-необикновеното момиче, което познавам.

Залюлях чантата и я поставих в единия край на бюрото. Очите й незабавно се впиха в нея, но тя само облиза устни и продължи да ми се усмихва.

— Хващам се на бас, че познаваш страшно много момичета. Защо… — Сведе поглед и отново взе да чертае с пръст по стъклото. — Защо не си се оженил?

Помислих си колко много отговори мога да дам на този въпрос. Сетих се за всички жени, които съм харесвал до такава степен, че да мисля за женитба. Не, не за всички. За някои от тях.

— Мисля, че знам защо — отвърнах. — Но ще ти прозвучи изтъркано. Онези, за които бих се оженил… ами чисто и просто не притежавам онова, което им трябва. А с другите няма защо да се стига дотам. Тях само съблазняваш… ако не те изпреварят.

Тя се изчерви до корените на безцветната си коса.

— Отвратителен си, като говориш така.

— Това се отнася и за някои от най-свестните — продължих. — Не твоите думи — моите. Ти самата би ми паднала лесно в ръцете.

— Моля те, не говори така!

— Не е ли вярно?

Момичето се загледа в бюрото.

— Много искам да ми кажеш — произнесе бавно — какво стана с Орин. Толкова съм объркана.

— Вече споменах, че по всяка вероятност е кривнал от правия път. Още в началото стана дума за това, не помниш ли?

Кимна бавно, все тъй изчервена.

— Ненормален семеен живот. Човек с множество задръжки и високо развито чувство за собствена многоценност. Ставаше ясно още от портрета, който ми нарисува. Не искам да се пиша голям психолог, но според мен той е бил предразположен към откачане. На всичкото отгоре и този глад за пари, от който страдате всички в семейството ти — с едно изключение.

Този път ми се усмихна широко. Ако е помислила, че имам предвид нея, толкова по-добре.

— Искам да ти задам още един въпрос — казах. — Баща ти бил ли е женен преди?

Тя кимна.

— Сега ми става ясно. Значи Лейла е от друга майка. Всичко пасва. Кажи ми още нещо. В края на краищата доста поработих срещу много нисък хонорар — нула долара без удръжките.

— Беше ти платено! — рязко се сопна Орфамей. — И то много добре. От Лейла. И не искай да я наричам Мейвис Уелд. Няма да го направя!

— Но ти не знаеше, че ще ми бъде платено.

— Е, да… — Дълга пауза, по време на която очите й се върнаха върху чантата. — Но тя ти плати.

— Добре, да оставим този въпрос. Защо обаче отказваше да ми съобщиш коя е тя?

— Срамувах се. Ние с мама много се срамуваме.

— А Орин никак. Дори му е било много приятно.

— Орин ли? — Стегнато мълчание, отново поглед към чантата. Взех и аз да проявявам интерес към нея, — Но той живя тук и вероятно е свикнал с мисълта.

— Да си киноартист не е чак толкова позорно.

— Не е само това — побърза да каже. Прехапа устни, нещо проблесна в погледа й и бавно умря.

Поднесох клечка кибрит към лулата си. Бях твърде уморен, за да демонстрирам чувства, дори да ги имах.

— Знам. Или по-скоро се досетих. Как е научил Орин за Стийлгрейв нещо, което не е било известно дори на полицията?

— Ами… не знам — изрече бавно, а думите подбираше предпазливо, като котка, ходеща по ограда. — Да не е от онзи лекар?

— Ами да, разбира се — съгласих се с топла усмивка. — Те с Орин някак се сприятелили. Общ интерес към острите предмети по всяка вероятност.

Тя се облегна на стола. Дребното й личице изтъня, стана ъгловато. Очите й ме гледаха зорко.

— Пак ставаш зъл. От време на време все натам те избива.

— Жалко. Ако можех да се контролирам, щях да съм самата прелест. Хубава чанта.

Придърпах я и щракнах закопчалката.

Тя скочи от стола и се метна към мен.

— Остави я!

Погледнах я право в очилата.

— Нали искаш да се прибереш у дома в Манхатън, щата Канзас? Още днес, ако не се лъжа? Имаш ли билет и всичко необходимо?

Тя зашава с устни и бавно се отпусна пак на стола си.

— Добре — продължих. — Не те спирам. Просто ми е интересно колко си изкярила от цялата сделка.

Заплака. Отворих чантата и я пребърках. Нищо, додето не стигнах до задното отделение, затворено с цип. Отворих го и бръкнах вътре. Имаше пачка банкноти. Извадих ги и ги разлистих. Десет стотачки. Все нови. Точно хиляда долара. Добра сума за из път.

Облегнах се и потупах с парите по бюрото. Орфамей стоеше неподвижно и ме гледаше втренчено с влажни очи. Извадих носна кърпа от чантата и я подхвърлих в скута й. Обърса си очите, като ми хвърляше погледи над кърпата. От време на време много трогателно изхлипваше.

— Лейла ми ги даде — произнесе тихо.

— Какъв размер длето пусна в ход?

Но тя само отвори уста и една сълза се стече вътре от бузата й.

— Хайде, недей. — Пуснах парите обратно в чантата, затворих и я бутнах към нея. — Вие с Орин сте от хората, които умеят да си внушат, че всичките им постъпки са правилни. Изнудва сестра си, а когато двама дребни мошеници му измъкнат козовете от ръцете, той се промъква зад гърба им и ги убива с шиш във врата. Това едва ли е разтревожило съня му. Ти не си по-добра. Парите не са от Лейла. Стийлгрейв ти ги е дал. Срещу какво?

— Ти си мръсник! Гаден мръсник! Как смееш да ми приказваш така!

— Кой се е обадил анонимно в полицията, че доктор Лагарди е познавал Клозън? Докторът мислеше, че съм аз, но всъщност си била ти. Защо? За да принудиш брат си да излезе от скривалището и да те включи в играта, тъй като точно тогава той беше изгубил картите си и се спотайваше. Много ми е интересно да прочета какви писма ви е пишел. Хващам се на бас, че са твърде интересни. Ясно си представям как следи сестра си, дебне я с „Лейката“, а добрият доктор Лагарди чака спокойно у дома да получи своя пай. Всъщност ти защо ме нае?

— Аз не знаех — каза монотонно. Избърса пак очи, прибра кърпичката в чантата и се стегна, готова да си тръгне. — Орин не беше споменал никакво име. Нямах представа, че е изгубил снимките. Знаех само, че ги е направил и са много ценни. Дойдох да се уверя.

— В какво?

— Че е почтен с мен. Понякога ставаше много подъл. Като нищо можеше да задържи всичките пари за себе си.

— А защо ти се обади по-миналата нощ?

— Беше уплашен. Доктор Лагарди бил недоволен. Снимките не бяха у него, а у някой друг. Той не знаеше у кого. Страхуваше се.

— У мен бяха. И още са тук. В сейфа.

Тя много бавно обърна глава да погледне сейфа. Замислено прекара пръст през устните си.

— Не ти вярвам — каза, а очите й ме следяха както котка — миша дупка.

— Какво ще кажеш да си разделим хилядарката? Срещу снимките.

Обмисли предложението ми.

— Как мога да ти дам толкова пари за нещо, което не е твое? — Усмихна се. — Моля те, Филип, дай ми ги. Моля те. Трябва да ги върна на Лейла.

— Срещу каква сума?

Намръщи се. Видът й бе наскърбен.

— Сега тя е моя клиентка — продължих. — Но бих я продал — ако цената е добра.

— Не вярвам, че са у теб.

— Добре.

Станах, отидох до сейфа и след малко се върнах с плика. Изсипах снимките и негатива върху бюрото — откъм моята половина. Погледна ги и понечи да посегне.

Взех ги светкавично, разбърках ги като карти и вдигнах едната към нея, за да я види добре. Щом посегна, я отдръпнах.

— Ама не мога да я видя от такова разстояние — оплака се Орфамей.

— За по-отблизо трябва да си платиш.

— Мога да те принудя да ги предадеш на полицията.

— Опитай.

Изведнъж задърдори като картечница:

— Не мога да ти дам тези пари, вярвай ми, наистина не мога. Ние… мама и аз… дължим още пари… заради баща ми… и къщата не е изплатена, и…

— Какво продаде на Стийлгрейв срещу хилядарката?

Челюстта й увисна и тя изведнъж погрозня. Затвори уста и стисна устни. Сега имах насреща си едно сурово дребно личице.

— Само едно нещо си имала за продан — знаела си къде е Орин. Стийлгрейв с удоволствие би дал цял бон за това сведение. И още как. Всичко е въпрос на логична връзка. Но ти не знаеш какво значи това. Стийлгрейв отишъл и го убил. А парите ти е платил за адреса.

— Лейла му го даде — чух гласа й сякаш отдалече.

— Тя и на мен каза същото. Би го разправила на цял свят, ако потрябва. Както би разправяла наляво и надясно, че е убила Стийлгрейв — ако няма друг изход от положението. Тя е холивудско маце без никакви задръжки и моралът й съвсем не е на висота. Но когато въпросът опре до истински кураж — тук няма равна на себе си. Няма да ти забие шиш във врата. И няма да вземе кървави пари.

Лицето й пребледня и стана почти прозрачно, като лед. Устните й потрепериха, сетне се свиха в стегнат възел. Бутна стола назад и понечи да стане.

— Кървави пари — повторих тихо. — Родния си брат. Уредила си да го убият. Хиляда долара срещу кръвта на брат си. Дано ти донесат щастие.

Продължавах да държа плика със снимките. Запалих клечка кибрит, пуснах негатива в пепелника и се загледах в пламъка. Тя замръзна, потресена, ужасена. Започнах да късам снимките, като я гледах усмихнато.

— Евтино дребно детективче — продължих. — Какво очакваш? Нямам братя и сестри за продан. Затова продавам клиентите си. — Тя продължаваше да стои сковано и да ме изпепелява с поглед. Аз скъсах каквото имаше за късане и подпалих парченцата хартия в пепелника. — Само за едно съжалявам — че няма да видя срещата с милото мамче в Манхатън, Канзас. Няма да видя как ще се сбиете при подялбата на парите. Сигурен съм, че зрелището си заслужава.

Побутнах хартийките с молива, за да изгорят докрай. Тя се приближи бавно, стъпка по стъпка, до бюрото, впила очи в малката пламтяща купчинка скъсани снимки.

— Мога да съобщя в полицията — прошепна. — Много неща мога да им кажа. Ще ми повярват.

— Аз пък мога да им кажа кой е застрелял Стийлгрейв. Защото знам. Може и на мен да повярват.

Вирна рязко глава. Пламъкът се отрази в очилата й. Не видях очи зад тях.

— Не бой се. Няма да го сторя — успокоих я. — Не си струва. А на един друг човек ще струва твърде много.

Звънна телефонът и тя подскочи. Обърнах се да вдигна слушалката.

— Ало?

— Как си, амиго?

Нещо изшумоля зад гърба ми. Извъртях се и зърнах как вратата се затваря. Останах сам в стаята.

— Как си, амиго?

— Уморен съм. Цяла нощ съм бил на крак. Да не говорим за…

— Малката обади ли ти се?

— По-малката сестра ли? Преди малко беше тук. Вече е на път за Манхатън с плячката в джоба.

— Каква плячка?

— Джобните пари, получени от Стийлгрейв за това, че е дала адреса на брат си.

Настъпи мълчание, после Долорес каза сериозно:

— Сигурен ли си, амиго?

— Колкото съм сигурен, че съм се подпрял на бюрото и говоря по телефона. Колкото съм сигурен, че чувам твоя глас. И не толкова, но във всеки случай достатъчно сигурен, че знам кой застреля Стийлгрейв.

— Глупаво постъпваш, че ми го казваш, амиго. Съвсем не съм безупречна. Не бива да ми се доверяваш до такава степен.

— Случва ми се да греша, но не и този път. Изгорих всички снимки. Опитах се да ги продам на Орфамей. Но не наддаде достатъчно.

— Ти май се шегуваш, амиго.

— Кой, аз? За чия сметка?

Смехът й звънна по жицата.

— Искаш ли да ме заведеш някъде да обядваме?

— Защо не? Вкъщи ли си?

— Си.

— След малко пристигам.

— Ще ми доставиш удоволствие, амиго.

Затворих.

* * *

Край на пиесата. Седях в празната зала. Завесата бе спусната и действието се проектираше върху нея, но не много ясно. Някои от актьорите вече придобиваха размазани, нереални очертания. Най-вече по-малката сестра. След няколко дни щях да забравя как изглежда. Защото в някои отношения тя наистина беше нереална. Представих си я как пътува към Манхатън, щата Канзас, и към милото майче, с тлъстата чисто нова хилядарка в чантата. Няколко души бяха убити, за да я получи, но не мислех, че това ще я тревожи дълго време. Представих си как отива сутрин на работа — в кабинета на… как му беше името? А, да. Доктор Зъгсмит. Бърше прахта от бюрото му и подрежда списанията в чакалнята. С очила без рамки, с лице без грим, с обикновена рокля, с най-коректни маниери към пациентите.

— Доктор Зъгсмит ще ви приеме, мисис Едикояси.

Ще й държи вратата, леко усмихната, а мисис Едикояси ще мине покрай нея, доктор Зъгсмит ще е седнал зад писалището си, страхотно компетентен, с бяла престилка и провесен през врата стетоскоп. Пред него вече ще е поставен болничния картон на пациента, тефтер, кочан с рецепти — всичко спретнато и подредено. Нищо ново и непознато за доктор Зъгсмит. Него не можеш да излъжеш. Знае всичко на пръсти. Щом погледне пациента, и знае отговорите на всички въпроси, които ще зададе само формално.

А като погледне секретарката си мис Орфамей Куест, вижда една мила, кротка млада госпожица, в подходящо за лекарски кабинет облекло, без червени нокти и ярък грим, без нещо, което да оскърби старомодния пациент. Идеална секретарка, ето какво е мис Орфамей Куест.

Ако изобщо се сеща за нея, доктор Зъгсмит върши това със задоволство. Тя е продукт на неговите изисквания. Като по лекарско предписание.

По всяка вероятност още не се е опитвал да я сваля. Нищо чудно това да не е прието в малките градчета. Ха-ха! И аз съм израснал в малко провинциално градче.

Поразмърдах се, погледнах часовника и извадих все пак „Старият лесничей“ от бюрото. Помирисах го. Приятна миризма. Налях си добра доза и я вдигнах към светлината.

— Е, доктор Зъгсмит — казах на глас, сякаш той седеше отсреща с чаша в ръка. — Не ви познавам добре, а вие изобщо не сте чували за мен. Обикновено съм против това да се дават съвети на непознати, но изкарах кратък интензивен курс при мис Орфамей Куест и затова ще наруша своето правило. Ако това момиченце някога ви поиска нещо, дайте й го незабавно. Не се мотайте, не губете време в приказки какви данъци плащате и какви са режийните ви разноски. Просто си окачете една усмивка и се ръсете. Не влизайте в спорове кое на кого принадлежи. Най-важното е тя да бъде доволна. Желая ви всичко най-хубаво, докторе, и не оставяйте харпуни да се въргалят из кабинета ви.

Изпих на един дъх половината и зачаках да ме стопли. Щом усетих това, изгълтах и втората половина я прибрах шишето.

Изчуках студената пепел от лулата и я напълних отново от кожената кесия, която един почитател ми бе подарил за Коледа — този почитател по едно съвпадение имаше моето име.

Щом я натъпках добре, започнах да я паля — внимателно, без да бързам, после излязох и тръгнах по коридора — свеж като британски поданик, завръщащ се от лов на тигри.