Метаданни
Данни
- Серия
- Филип Марлоу (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Little Sister, 1949 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Жечка Георгиева, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 34 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Реймънд Чандлър. Дамата от езерото. По-малката сестра
„Народна култура“, София, 1986
Превела от английски: Жечка Георгиева
Рецензент: Жечка Георгиева
Американска. Първо издание
Литературна група — ХЛ. 04/9536622511/5557–153–86
Редактор: Мариана Неделчева
Художник: Стефан Десподов
Художник-редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Йордан Зашев
Коректор: Евелина Тодорова
Дадена за набор февруари 1986 г. Подписана за печат април 1986 г.
Излязла от печат май 1986 г. Формат 84×108/32
Печатни коли 27. Издателски коли 22,68. УИК 24,01. Цена 3,20 лв.
ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4
ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2
Raymond Chandler. The Lady in the Lake
Vintage Books, A Division of Random House, New York, 1976
Raymond Chandler. The Little Sister
Penguin Books Ltd, Harmonsworth, Middlesex England, 1966
История
- — Добавяне
- — Корекция от hammster
Глава 7
Точно в четири телефонът върху бюрото ми иззвъня.
— Открихте ли вече Орин, мистър Марлоу?
— Не още. Откъде се обаждате?
— Ами от дрогерията до…
— Качете се и престанете да се правите на Мата Хари.
— Случвало ли ви се е някога да бъдете учтив? — тросна ми се тя.
Затворих и си налях чаша уиски, за да събера сили за предстоящата среща. Тъкмо го допивах, когато чух стъпките й по коридора. Отидох да отворя.
— Влезте оттук, за да избегнете навалицата.
Тя се настани чинно в стола и зачака.
— Научих само, че в онази кочина на Айдахо Стрийт търгуват с марихуана.
— Боже мой, та това е ужасно!
— В този живот покрай доброто се случват и неприятни неща. Изглежда, че Орин е подразбрал и е заплашил да съобщи на властите.
— Да не искате да кажете — попита тя с тъничко гласче, — че може да му причинят нещо лошо?
— По вероятно е преди това да го сплашат.
— А, не е възможно някой да сплаши Орин, мистър Марлоу — решително заяви Орфамей. — Той побеснява, когато се опитват да му диктуват какво да прави.
— Да, но тук става въпрос за съвсем различни неща. Всеки може да бъде сплашен — с подходящи средства.
Тя упорито стисна устни.
— Не, мистър Марлоу. При Орин това е изключено.
— Добре. Значи не са постигнали нищо. Най-много да са отрязали единия му крак и да са го били с него по главата. Как би постъпил брат ви в такъв случай? Може би ще напише писмо до Бюрото за борба с хулиганските прояви?
— Вие ми се подигравате — учтиво рече момичето. Гласът му бе студен като супа в частен пансион. — Цял ден с това ли се занимавахте? Установявахте, че Орин се е изнесъл и че кварталът е неблагонадежден? Аз го знаех и преди вас, мистър Марлоу. Мислех си, че като сте детектив…
Краят на изречението увисна във въздуха.
— Свърших и други неща. Черпих управителя с джин, прегледах домовата книга, разговарях с някой си Хикс — Джордж Хикс. Носи перука. Предполагам, че не сте се запознали с него по време на посещението си. Той живее, или по-точно е живял, в стаята на Орин. Затова си помислих, че може би…
Този път моето изречение увисна във въздуха.
Тя ме изгледа втренчено с бледосините си очи, увеличени от стъклата на очилата. Устата й бе малка, стегната и свита, ръцете си бе стиснала отпред на бюрото, върху огромната квадратна чанта, и цялото й тяло бе напрегнато, изправено, излъчващо хладна вежливост и неодобрение.
— Платих ви двайсет долара, мистър Марлоу — каза с леден глас. — Доколкото разбрах, това е тарифата за един работен ден. А нямам чувството, че сте свършили работа за цял ден.
— Така е. Но денят не е свършил. А за двайсетте долара не се притеснявайте. Ако искате, ще ви ги върна. Дори не съм ги докоснал.
Отворих чекмеджето и извадих плика. Побутнах го към нея. Тя го погледна, но не го взе. После очите й бавно се вдигнаха към мен.
— Нямах това предвид. Знам, че правите всичко, което е по възможностите ви.
— Въз основа на фактите, с които разполагам.
— Но аз ви казах каквото знам.
— Не съм убеден.
— Не съм в състояние да контролирам убежденията ви — сприхаво се сопна тя. — В края на краищата, ако знаех повече, едва ли щях да търся услугите ви.
— Не твърдя, че разполагате със сведенията, които са ми необходими, а че аз ги нямам и затова не мога да свърша работата. Пък и онова, което ми казахте, не се връзва.
— Кое не се връзва? Не съм ви лъгала. Сестра съм на Орин и можете да ми вярвате, че знам що за човек е.
— Колко време е работил в „Кал-Уестърн“?
— Казах ви. Пристигна в Калифорния преди година. Веднага започна работа, защото му беше обещана, преди още да тръгне.
— Колко често ви пишеше?
— Всяка седмица. Понякога и по-често. Редуваше писмата си — ту до мен, ту до майка ми. Разбира се, те се отнасяха и до двете ни.
— За какво пишеше?
— За какво пишеше ли?
— Точно това попитах.
— Няма защо да ми се сопвате. За работата си, за завода, за колегите, понякога за представленията, на които ходи. Или просто за Калифорния. Пишеше и за църквата.
— Момичета не споменаваше ли?
— Мисля, че Орин не се интересува особено от момичета.
— През цялото време на един и същ адрес ли живееше?
Тя кимна с озадачен вид.
— Кога спря да пише?
Трябваше да се замисли. Сви устни и взе да опипва долната с пръст.
— Преди три-четири месеца.
— С каква дата е последното му писмо?
— Боя се… боя се, че не помня. Но нали ви казах — преди три-четири…
Махнах с ръка.
— Направи ли ви нещо впечатление в последното писмо? Нещо странно и необичайно…
— Ами не… Всичко си беше както винаги.
— Нямате ли близки и роднини в нашия край?
Орфамей ме изгледа много особено, понечи да отговори, после рязко поклати глава:
— Не!
— Добре. А сега ще ви кажа кое не се връзва. Да оставим факта, че криете от мен къде сте отседнали, защото може би просто се боите да не нахълтам при вас с бутилка под мишница и да започна да ви свалям.
— Не е възпитано да се говори така!
— Всичките ми приказки са такива. И аз самият съм невъзпитан. За вас всеки, който не е нарамил поне три молитвеника, е невъзпитан. Но съм любопитен. Това, което не пасва в картината, която ми рисувате, е, че не ви е страх. Нито вие се боите, нито майка ви. А трябва да сте изплашени до смърт.
Тя притисна чантата до гърдите си.
— Да не искате да кажете, че нещо му се е случило?
Гласът й заглъхна до тъжен шепот, като на погребален агент, искащ предплата.
— Не знам. Но във вашето положение, като знаете що за човек е Орин и как сте получавали редовно писма, а в един момент сте престанали да ги получавате, не мога да си представя, че ще седнете да чакате лятната отпуска, за да започнете да задавате въпроси. Не мога да си представя също така, че ще пренебрегнете полицията, която в края на краищата се е специализирала в издирването на изчезнали хора, нито че ще се обърнете за помощ към детектив-единак, чието име не сте и чували, и ще го карате да се рови из боклука. Не си представям, че милата ви майчица ще си седи преспокойно в Манхатън и ще кърпи седмица след седмица зимното бельо на свещеника. Няма писмо от Орин. Никакви новини. А тя само въздиша дълбоко и посяга към следващия чифт гащи.
Орфамей рязко скочи.
— Вие сте гаден, отвратителен човек! — развика се тя. — И сте злобен! Как смеете да твърдите, че ние с мама не сме се тревожили! Как смеете!
Побутнах към нея парите.
— Вашите тревоги струваха двайсет долара, миличка. Но за какво именно се тревожите, не знам. Пък и не ме вълнува особено. Просто си приберете хартийките в дисагите и забравете, че сте ме виждали. Утре може да ви потрябват, за да ги дадете на заем на друг детектив.
Орфамей напъха плика в чантата си и яростно щракна закопчалката.
— Никога няма да забравя грубото ви поведение! — изсъска през зъби. — Никой не ми е държал такъв тон!
Станах и заобиколих бюрото.
— Да не вземете да се замислите много над въпроса! Току-виж, ви харесало.
Пресегнах се и свалих очилата от носа й. Тя направи крачка назад и почти се препъна. Инстинктивно се пресегнах и я улових през кръста. Очите й се ококориха, тя опря ръце в гърдите ми, за да ме отблъсне. Едно котенце би вложило повече сила.
— Без цайси очите ви са направо страхотни! — възкликнах смаяно.
Орфамей отметна глава и леко разтвори устни.
— С всичките си клиентки ли постъпвате така? — попита нежно.
Ръцете й се отпуснаха. Чантата падна върху краката ми. Тя се облегна на ръката ми. Ако с това целеше да ми покаже, че иска да я пусна, значи бе объркала сигнализацията.
— Просто не исках да изгубиш равновесие — поясних.
— Знаех си, че за всичко се сещаш. — И още повече се отпусна в ръцете ми. Отметна глава, притвори очи, а устните й продължиха да се разтварят. Освен това по тях плъзна лека предизвикателна усмивка, на каквато няма нужда да учиш жените. — Сигурно си мислиш, че нарочно го направих.
— Кое?
— Дето се препънах.
— Ами…
Пресегна се бързо, прегърна ме през врата и ме придърпа. Трябваше да я целуна. Втората възможност бе да я цапардосам. Дълго време притиска устни към моите, после се настани удобничко в прегръдките ми и се сгуши. След което въздъхна с облекчение.
— В Манхатън за това може да те арестуват — рече.
— Ако има справедливост, би трябвало да ме арестуват, задето изобщо съм стъпвал там.
Тя се изкикоти и перна с пръст върха на носа ми.
— Сигурно си падаш по лесните момичета — каза, като ме гледаше косо. — Е, поне няма да бършеш червило от устните си. Но следващия път може да си сложа.
— Защо не седнем на пода — предложих. — Ръката ми взе да изтръпва.
Орфамей пак се изкикоти и грациозно се освободи от прегръдката ми.
— Сигурно си мислиш, че често съм се целувала.
— Че кое момиче не се е целувало?
Тя кимна и ме изгледа отдолу нагоре, при което миглите й засенчиха ирисите.
— Дори на църковните вечеринки се играят игри с целувки — поясни след малко.
— Нали за това ги организират.
Двамата се изгледахме без особена изразителност.
— Ами… — понечи да каже нещо, но аз й подадох очилата. Тя си ги сложи, отвори чантата, извади малко огледало, погледна се, бръкна пак и измъкна още нещо в стиснатата си ръка. — Извинявай, че се държах така лошо. — Пъхна нещото под попивателната върху бюрото, усмихна ми се едва-едва, отиде до вратата и я отвори. — Ще ти се обадя — каза свойски и излезе — трак-трак-трак по коридора.
Вдигнах попивателната, извадих измачканите банкноти и ги разгладих. Целувката не беше нищо особено, но изглежда, ми се даваше втора възможност да спечеля двайсетте долара.
Телефонът иззвъня, преди да започна да се вълнувам за мистър Лестър Клозън. Посегнах разсеяно към слушалката. Гласът, който долетя до слуха ми, беше рязък, но глух и сподавен, сякаш го прецеждаха през завеса или нечия дълга бяла брада.
— Ти ли си Марлоу?
— Аз съм.
— Имаш ли личен сейф в банката?
Нормата ми за учтивост бе изчерпана за целия следобед.
— Стига си питал, ами казвай какво искаш.
— Зададох ти въпрос, Марлоу.
— Аз пък не ти отговорих. Ето така! — И натиснах вилката.
Затърсих цигарите си, без да я пускам. Знаех, че пак ще се обади. Това е неминуемо, когато се имат за големи мъжаги. Защото не са си казали ключовата приказка. Затова, когато позвъни, заговорих веднага, без да чакам:
— Ако ще ми правиш предложение, давай. А докато не съм получил пари от теб, ще ми говориш на „ви“ и ще ме наричаш „мистър“.
— Обуздай темперамента си, приятел. Закъсах и имам нужда от помощ. Една моя вещ трябва да се съхранява на сигурно място. За няколко дни. Не повече. А ти на бърза ръка ще получиш малко парички.
— Колко малко и колко бързо?
— Стотачка. Ей я тук, чака. Пазя ти я топличка.
— Чувам я как мърка. Къде точно ме чака? — Гласът бе като двоен — веднъж долиташе до слуха ми, после кънтеше в главата ми.
— В стая триста трийсет и две на хотел „Ван Найс“. Почукай два пъти късо и два пъти дълго. И не много силно. Трябва да се действува бързо. Кога можеш да…
— Какво искаш да съхранявам?
— Този въпрос ще изчака идването ти. Нали ти казах, че бързам.
— Как ти е името?
— Просто стая триста трийсет и две.
— Благодаря, че ми се обади. Дочуване.
— Ей, почакай! Не е каквото си мислиш. Не са диаманти, нито смарагдови обици. Просто нещо много ценно — за мен. За никой друг.
— В хотела има сейф.
— Държиш ли да умреш беден, Марлоу?
— Защо не? И Рокфелер така умря. Дочуване отново.
Гласът се промени. Приглушените нотки изчезнаха. Сега заговори ясно и бързо:
— Как вървят нещата в Бей Сити?
Нищо не казах. Чаках го да продължи. По жицата се разнесе глух кикот.
— Мислех си, че това ще те заинтригува, Марлоу, Та значи стая триста трийсет и две. Скачай на крака, приятел. Работата е бърза.
И затвори. Аз също. Неизвестно защо моливът се търкулна, падна и връхчето му се счупи о стъклената джунджурия, която бях подложил под крака на бюрото. Вдигнах го, след което бавно и грижливо го наточих в острилката, прикрепена към рамката на прозореца, като го въртях внимателно, за да е равномерно. Сложих го в поставката за моливи на бюрото и си изтупах ръцете. Разполагах с колкото време си исках. Погледнах през прозореца. Нищо не видях. Нито чух.
Изведнъж, и аз не знам защо, зърнах лицето на Орфамей Куест без очилата, изрисувано и гримирано, с високо вдигната руса коса, завъртяна на плитка в средата. И обещаващи легло очи. Всички задължително имат такива очи. Опитах се да си представя това лице отблизо, в плен на някой мъжествен тип от широките простори на бар „Романов“[1].
След двайсет и девет минути бях в хотел „Ван Найс“.