Реймънд Чандлър
По-малката сестра (5)

Глава 5

Не минаха и две минути, и Джордж Хикс си тръгна. Излезе толкова безшумно, че нямаше да го чуя, ако не се ослушвах напрегнато. Първо леко метално превъртане на бравата. После бавни стъпки. Вратата внимателно се затвори. Стъпките се отдалечиха, глухо, далечно поскърцване на стълби. Тишина. Изчаках да чуя затварянето на входната врата. То не последва. Пак излязох на площадката. Долу някой се опитваше да отвори безшумно вратата. Надвесих се и зърнах Хикс, който тъкмо влизаше в стаята на управителя. Затвори след себе си. Ослушах се за гласове. Нито звук.

Свих рамене и се върнах в стая 215.

Тя имаше вид на обитаема. На нощното шкафче зърнах малко радио, под неоправеното легло — мъжки обувки, а върху напукания, смъкнат надолу абажур, бе метната стара хавлия, за да не блести светлината.

Огледах всичко, като че ли ми говореше нещо, излязох в коридора и заключих. След това посетих повторно стая 214. Този път вратата бе само затворена. Претърсих старателно и търпеливо цялото помещение, но нищо не ми подсказа някаква връзка с Орин Куест. Не че очаквах. Пък и нямаше защо. Длъжен бях обаче да проверя.

Слязох долу, ослушах се пред стаята на управителя, нищо не чух, влязох и я прекосих, за да оставя ключовете върху секретера. Лестър Б. Клозън лежеше на канапето с лице към стената, невиждащ и нечуващ. Претърсих секретера, намерих стара счетоводна книга, която ми разказа какви наеми са прибирани и какви разноски са правени, но нищо друго. Надникнах отново в домовата книга. Не беше водена добре, но нищо чудно, предвид спящия на канапето. Орин Куест напуснал. Друг се нанесъл в стаята му. Трети пък наел отсрещната, заемана преди това от Хикс. Дребосъкът, който броеше пари в кухнята, прекрасно се връзваше с околния пейзаж. Фактът, че носеше пистолет и нож, бе социална ексцентричност, която не би изумила никого на Айдахо Стрийт.

Откачих тънкия телефонен указател на Бей Сити от куката до секретера. Едва ли щях да се затрудня в издирването на доктора или Винс, отговарящ на номер 13572. Но преди това разлистих по-задните страници на домовата книга. Нещо, с което трябваше да започна. Страницата, където бе записан Орин Куест, бе откъсната. Джордж У. Хикс се оказа много предпазлив. Много.

Затворих книгата, хвърлих още един поглед към Лестър Клозън, смръщих нос от спарения въздух, сладникавонездравия мирис на джин плюс още нещо и се запътих към вратата. Тъкмо я стигнах и се сетих. Пиянде като Клозън би трябвало да хърка гръмогласно, с подобаващ акомпанимент от пуфтене, гъргорене и пръхтене. А той бездействуваше. От брадичката надолу бе увит в кафяво войнишко одеяло. Видът му беше много спокоен, много уютен. Стоях над него и го гледах. Одеялото бе издуто при тила му, но това едва ли бе случайно. Отвих го. От врата на Лестър Б. Клозън стърчеше жълта дървена квадратна дръжка. Отстрани пишеше с печатни букви: „Подарък от железарската компания «Кръмзън»“. Намираше се точно под тилната издутина.

Дръжка на шиш за трошене на лед…

Кротко, с петдесет километра в час, се отдалечих от квартала. На излизане от града, едва ли не на самата му граница, влязох в телефонна кабина и позвъних в полицейския участък.

— Полицията на Бей Сити. Мут на телефона — обади се приглушен глас.

— Айдахо Стрийт номер четиристотин четирийсет и девет — казах. — В апартамента на домоуправителя. Казва се Клозън.

— Е и? Какво да правим?

— Не знам. И аз това се питам. Човекът се казва Лестър Б. Клозън. Записахте ли?

— Толкова ли е важно? — попита приглушеният глас без капка подозрителност.

— Аутопсията ще покаже — отговорих аз и затворих.