Реймънд Чандлър
По-малката сестра (13)

Глава 13

Потеглих на изток по Сънсет булевард, но не се прибрах у дома. При Ла Брея завих на север, после излязох на Хайланд, оттам на Кауенга Пас, спуснах се по булевард Вентура, покрай Студио Сити, Шърман Оукс и Енсино. Пътуването ми поне не беше самотно. Трудно можеш да се усамотиш по този маршрут. Забързани кой знае накъде момчета в открити фордове се стрелкаха насам-натам из уличния поток на милиметри от хорските калници, но винаги се разминаваха на милиметри. Уморени мъже в прашни коли, къде с две, къде с четири врати, се мръщеха и стискаха още по-здраво воланите, като пъплеха в северна и западна посока към домовете си, вечерята, спортната страница на вестника, гърмящото радио, хленченето на разглезените си деца и неуморната дрънканица на глупавите си жени. Минавах покрай крещящи неонови реклами и фалшиви фасади, евтини закусвални, които изглеждаха като дворци под ярките светлини, кръгли паркинги-ресторанти, в които те обслужват направо в колата, оживени като циркове, с приказливи пресметливи сервитьори, грейнали барове и мазни потни кухни, чиято храна би отровила и крастава жаба. Огромни камиони с ремаркета дрънчаха по Сепълвида, на път за Ридж Рут, и ръмжаха на светофарите като лъвове в зоологическа градина.

Зад Енсино тук-таме по хълмовете през гъстите дървета се мяркаха светлинки. Къщите на кинозвездите. И на това ако му казват звезди… Ветерани на хиляди чужди легла. Престани, Марлоу, тази вечер си изгубил човешкия си облик.

Въздухът захладня. Пътят се стесни. Потокът от коли оредя до такава степен, че фаровете започнаха да дразнят очите ми. Шосето се изкачваше между варовикови стени, а най-горе палуваше свеж ветрец, нахлул право от океана.

Вечерях в едно заведение близо до Хилядата дъба. Храната беше лоша, но обслужването — бързо. Девизът гласеше: нахрани ги и ги изхвърли. Много сме заети. Не можеш да ни губиш времето, като се мотаеш с втора чаша кафе, мистър. Заемаш място, което носи пари. Виждаш ли опашката отпред? И те искат да вечерят. Или поне така си мислят. Един господ знае защо им е щукнало да дойдат тук. Ако изядат една консерва у дома, сто на сто ще им е по-вкусно. Но не ги свърта на едно място. Също като теб. Затова са се качили в колите и са тръгнали нанякъде. Балами в мрежите на шарлатаните, превзели ресторантите. Ето на, пак почваш. Тази вечер наистина си изгубил човешкия си облик, Марлоу.

Платих и се отбих в един бар, за да изсипя чашка коняк върху нюйоркската пържола. Защо ли й викат нюйоркска? Доколкото си спомням, стоманените плоскости се произвеждат в Детройт. Излязох да вдъхна малко нощен въздух, за който никой още не бе изнамерил начин как да го продава. Но не се съмнявах, че доста народ си блъска главата над този проблем. И рано или късно ще сполучи.

Подкарах отново и при Окснард обърнах и тръгнах покрай океана. Огромни камиони, някои с ремаркета, други — без, се носеха на север, целите в оранжеви светлини. От дясната ми страна велик, непоклатим и неумолим Тихият океан бъхтеше брега като уморена чистачка, която се тътри към дома. Никаква луна, никакви шумове, пълно беззвучие. И мирис нямаше. Нито следа от острия натрапчив дъх на морето. Калифорнийски океан. Калифорния — щатът универсален магазин. Количество без качество. Ето пак! Загуби ти човешкия си облик, Марлоу.

Добре де! Защо да не го загубя? Седя си аз в кабинета, играя си с една мъртва муха и изведнъж нахълтва това старомодно маце от Манхатън, щата Канзас, подбива ми цената до някакви си опърпани двайсет долара и ме навива да търся брат й. Според описанието й той е рядко антипатичен, но тя държи да го намери. Така че аз, със състоянието в джоба, се помъквам към Бей Сити и се натъквам на такива изтъркани истории, че за малко да заспя прав. Запознавам се с приятни хора, кой с шиш във врата, кой — без. Тръгвам си, обаче вече съм твърде уязвим. После тя отново се появява, прибира си двайсетачката, целува ме и отново ми я връчва, защото не съм бил свършил работа за цял ден.

След това отивам на среща с доктор Хамбълтън, пенсиониран (и то по какъв начин!) очен лекар от Ел Сентро и се натъквам на вече познатия модел украшение за врат. При това не известявам полицията. Само пребърквам перуката на човека и се правя на артист. Въпросът е: защо? Заради кого си слагам този път главата в торбата? Заради една блондинка със сексапилен поглед и твърде много ключове за апартамента? Заради момичето от Манхатън, щата Канзас? И аз не знам. Едно ми е известно: че нещата не са такива, каквито изглеждат. А старото ми уморено предчувствие предупреждава, че ако картите се изиграят така, както са раздадени, мизата ще премине в ръцете на онзи, който не я печели. Влиза ли ми това в работата? Впрочем какво точно ми влиза в работата? Знам ли изобщо? Знаел ли съм някога? Да не задълбаваме в тази насока. Нямаш човешки облик тази вечер, Марлоу. А може никога да не съм го имал, нито ще го имам. Може да съм само ектоплазма с разрешително на частен детектив. Може би рано или късно всички в този студен, полутъмен свят ставаме такива и винаги се случва не онова, което трябва.

Малибу. Още филмови звезди. Още розови и сини вани. Още пухени легла. Още „Шанел № 5“. Още кадилаци — линкълн-континентали. Още развени от вятъра буйни коси, слънчеви очила, пози, псевдоизискани гласове и плажен морал. Стоп! В киното работи и много свестен народ. Отношението ти не е правилно, Марлоу. Изгубил си човешкия си облик тази вечер.

Подуших Лос Анджелис, преди да навляза в него. Миришеше на застояло и вехто, като непроветрена стая. Но многоцветните светлини добре хвърляха прах в очите. Бяха великолепни. Трябва да се издигне паметник на изобретателя на неоновите реклами. Висок колкото петнайсететажно здание, от чист мрамор. Защото човекът е съумял от нищо нещо да направи.

Накрая отидох на кино и разбира се, за проклетия филмът беше с участието на Мейвис Уелд. Действието се развиваше по мед и масло, всички се усмихваха широко, дърдореха прекалено много и си го знаеха. Жените през цялото време се изкачваха по високо извито стълбище, за да се преоблекат. Мъжете вадеха от скъпи табакери цигари с личните си инициали и си ги палеха един другиму със златни запалки. Слугите бяха прегърбени от разнасянето на табли с напитки от терасата до плувния басейн, голям колкото Мичиганското езеро, но много по-изискан.

Главният герой беше добродушен здравеняк, фрашкан с обаяние, което бе взело да се посъсирва. Звездата бе злобна брюнетка, е презрение в погледа и от един-два зле преценени кадъра отблизо ставаше ясно, че ще си изкълчи китките да бута годините назад, а те наближаваха четирийсет и пет. Мейвис Уелд играеше второстепенната роля, и то напълно облечена. Добре я изпълняваше, но би могла поне десет пъти по-добре. Само че в такъв случай щяха да орежат половината от сцените с нея, за да защитят реномето на звездата. Не бях виждал по-умело въжеиграчество. Отсега нататък обаче няма да играе върху въже, а върху струна от пиано. Опъната много високо. Без предпазна мрежа отдолу.