Реймънд Чандлър
По-малката сестра (24)

Глава 24

Насред стаята имаше дълга жълта дъбова маса. Ръбовете й бяха грапави от безбройните гасени фасове. Стъклата на прозореца бяха армирани. Зад масата, цялата осеяна с книжа, зърнах лейтенант Фред Бейфъс. В единия й край, наклонил стола си на двата му задни крака, седеше едър тромав мъж, чието лице ми се видя смътно познато, като от размазана снимка във вестник. Ченето му приличаше на пейка в парка. Беше захапал парче дърводелски молив. Стори ми се буден и май че дишаше, но иначе само седеше, и толкоз.

В другия край на масата бяха долепени две писалища от едновремешните, тип секретер, а зад тях — втори прозорец. Едното опираше в рамката му. До него на специална поставка за пишеща машина тракаше жена с оранжеви коси. Зад другото, поставено с тясната страна към стената, седеше Кристи Френч, бутнал назад въртящия се стол и качил крака на бюрото. Зяпаше през прозореца, който бе отворен и по този начин разкриваше великолепна панорама към паркинга за полицейски коли и гърба на таблото за обяви.

— Ей там седни — посочи ми Бейфъс.

Настаних се срещу него на дървен стол без странични облегалки — не беше нов, а като нов не е бил никак изящен.

— Това е лейтенант Моузес Маглашан от полицията на Бей Сити — продължи Бейфъс. — Никак не си пада по теб, по-малко дори от нас.

Лейтенант Маглашан извади от устата си дърводелския молив и се загледа в отпечатъците от зъбите си върху дебелия осмоъгълен огризък. После премести поглед върху мен. Очите му бавно, изучаващо ме опипаха, класифицираха, каталогизираха. Нищо не каза. Пак пъхна молива в устата си.

— Може да не съм нормален — рече Бейфъс, — но за мен имаш по-малко сексапил дори от една костенурка. — Извърна се към машинописката в ъгъла. — Мили!

Тя се прехвърли от машината към стенографския си бележник.

— Името му е Филип Марлоу — задиктува Бейфъс — Кой е номерът на разрешителното ти? — обърна се към мен.

Аз му го казах. Оранжевата царица го записа, без да вдигне очи. Ако кажа, че при вида на лицето й всяко дете би се разплакало, значи да я обидя. И закоравял отцеубиец би ревнал на глас.

— А сега, ако обичаш — продължи полицаят, — започни от самото начало и кажи всичко, което вчера пропусна да споменеш. Не си прави труда да сортираш материала. Остави го да се лее естествено. Доста неща са ни известни и докато говориш, ще сверяваме нашите сведения.

— Искате от мен изявление, така ли?

— И то много пълно. Смешно, нали?

— Изявлението ще бъде доброволно, без принуда. Правилно ли ви разбрах?

— Ами да. Те всички са такива — ухили се Бейфъс.

Маглашан ме загледа с немигащи очи. Оранжевата царица пак зачатка на машината. За нея още нямаше работа. Трийсетгодишният стаж бе усъвършенствувал чувството й за време.

Маглашан извади от джоба си тежка износена ръкавица от свинска кожа, надяна я на дясната си ръка, сви и изпъна пръсти.

— За какво ти е това? — попита Бейфъс.

— Гриза си ноктите. Странна работа. Само на дясната ръка. — Бавно повдигна очи и ги впери в мен. — Някои хубавци са по-доброволни от други — подхвърли небрежно. — Било свързано с бъбреците, така ми обясниха. Познавам някои от по-недоброволните, които, седмици след като станаха доброволни, трябваше на всеки петнайсет минути да ходят до клозета. Иначе се напикаваха.

— Айде бе! — учуди се Бейфъс.

— А има и такива, дето след това разговарят само шепнешком — продължи Маглашан. — Също като ударен през гърлото боксьор.

И ме погледна. Явно беше мой ред да се изкажа.

— Трети пък изобщо не стигат до клозета — рекох. — Колкото и да им се иска. Налага им се да седят в столове като този тук по трийсет часа, без да мърдат. След което падат и си спукват далака или им се пръска пикочният мехур. Престарават се да помагат на полицията. А призори ги намират мъртви в някоя канавка. Трябвало да отидат на лекар, но човек не може да предвиди всичко, нали, лейтенанте?

— Ние в Бей Сити всичко предвиждаме. Стига да има какво.

В ъгълчетата на челюстите му играеха твърди като бучки мускулчета.

— Чудесно бих се оправил с теб — изрече замечтано, впил в очите ми тежкия си поглед. — Направо чудесно.

— Не се и съмнявам, лейтенанте. В Бей Сити винаги съм прекарвал много добре — ако запазя съзнание.

— Ще те запазя дълго време в съзнание, миличък. Специално ще се постарая. Лично ще се погрижа за теб.

Кристи Френч бавно обърна глава и се прозя.

— От какво сте така мъжествени в Бей Сити? — попита. — Да не би да си киснете яйцата в саламура?

Бейфъс извади връхчето на езика си и го прекара през устните.

— Винаги сме били такива — отговори Маглашан, без да погледне Френч. — Много ни се нрави. Шегаджии като този ни поддържат тонуса. — Обърна се пак към мен. — Значи ти си кукличката, която ни се обади за Клозън. Много те бива да си играеш с телефонните автомати, нали, душко?

Нищо не казах.

— На теб ти говоря, маце. Зададох ти въпрос. А когато задавам въпроси, получавам отговори. Ясно ли е, красавецо?

— Продължавай да приказваш и току-виж, сам си отговорил на въпросите си — обади се Кристи. — А ако отговорът не ти хареса, защо не се фраснеш с ръкавицата по носа, за да докажеш колко си мъжествен?

Маглашан се изправи. По бузите му избиха червени петна колкото половиндоларови монети.

— Дойдох, за да ми окажете помощ — бавно изрече, като гледаше Френч. — Сарказми мога да чуя и вкъщи. От жена си. Не очаквах майтапи по мой адрес.

— Помощ ще получиш — обеща Френч. — Само не се опитвай да ни отнемеш ролите във филма с този диалог от трийсетте години. — Завъртя се в стола и ме погледна. — Хайде да извадим чист лист хартия и да се направим, че току-що сме започнали разследването. Знам всичките ти аргументи. Не ми е работа да преценявам доколко са състоятелни. Въпросът е — ще приказваш ли, или да те задържим като свидетел?

— Питайте. Ако отговорите не ви харесат, тогава ме задръжте. Но в такъв случай имам право да се обадя на адвоката си.

— Така е — съгласи се той. — Ако те задържим. Но не сме длъжни. Можем просто да те разпитваме. Понякога са необходими дни наред.

— А междувременно ще кльопаш затворническа помия — жизнерадостно обеща Бейфъс.

— Откровено казано, няма да е в рамките на закона — продължи Френч. — Но го правим. Сигурно и ти вършиш сума ти неща, дето не бива. Би ли нарекъл играта си в случая законна?

— Не.

— Ха! — изхриптя гърлено Маглашан.

Погледнах оранжевата царица, която пак се бе заловила за стенографския бележник — мълчалива и безразлична.

— Сигурно имаш клиент, когото трябва да прикриваш — рече Кристи.

— Може би.

— По-скоро имаше. Тя те продаде.

Нищо не казах.

— Името й е Орфамей Куест — продължи той, като не откъсваше поглед от лицето ми.

— Задавай въпросите.

— Какво се случи на Айдахо Стрийт?

— Отидох там да търся брат й. Беше ми казала, че е сменил квартирата си, а тя е пристигнала в Калифорния да се срещне с него. Притесняваше се. Домоуправителят Клозън беше толкова пиян, че две смислени думи не можеше да каже. Прегледах домовата книга и видях, че в стаята на Куест се е нанесъл друг наемател. Разговарях с него, но нищо съществено не научих.

Френч взе един молив от бюрото и започна да почуква с него зъбите си.

— Видя ли повторно този човек?

— Да. Казах му кой съм. Когато слязох пак долу, Клозън беше убит, а някой бе откъснал от домовата книга страницата с името на Куест. Обадих се в полицията.

— Но не остана да я дочакаш?

— Нямах никакви сведения за смъртта на Клозън.

— Но не остана да дочакаш полицията — повтори Френч.

Маглашан изръмжа свирепо и метна дърводелския молив през цялата стая. Той отскочи от стената и се търкулна по пода.

— Така е.

— В Бей Сити — каза Маглашан — бихме те пречукали за това.

— В Бей Сити бихте ме пречукали за това, че съм си сложил синя вратовръзка.

Той понечи да се надигне. Бейфъс го изгледа накриво и рече:

— Остави Кристи да се оправя с него. Последната дума е наша.

— За тази работа спокойно можем да ти отнемем разрешителното — каза Френч с равен тон.

— Аз сам се отказвам от него. Този бизнес и без това не ми е по сърце.

— Стигнахме дотам, че си се върнал в кантората си. После?

— Докладвах на клиентката. Сетне ми се обади някакъв мъж и ме помоли да отида в хотел „Ван Найс“. Оказа се същият, с когото разговарях на Айдахо Стрийт, само името му беше различно.

— Можеше да ни съобщиш това, не мислиш ли?

— Ако ви бях казал, трябваше да изплюя всичко от самото начало, а това е в разрез с професионалната ми етика.

Френч кимна и почука с нокът по молива. После произнесе бавно:

— Убийството преустановява спазването на всякакви етики. А две убийства — двойно. Ако са извършени по един и същ начин — тройно. Не ми харесваш, Марлоу. Никак не ми харесваш.

— Аз и на моята клиентка не се харесвам. След днешните събития.

— Какви са те?

— Обади се, че брат й бил позвънил от къщата на този лекар, доктор Лагарди. Бил в опасност. Да съм хукнел веднага да се грижи за него. И аз хукнах. Докторът и медицинската сестра бяха затворили кабинета. Държаха се като изплашени. Той каза, че полицията го била навестила.

Погледнах Маглашан.

— Поредното ти телефонно обаждане — изръмжа.

— Този път не съм аз.

— Добре, продължавай — каза след малко Френч.

— Лагарди отрече, че познава Орин Куест. После отпрати сестрата, подхвърли ми упойваща цигара и аз изгубих съзнание. Когато дойдох на себе си, бях сам в къщата. Скоро се оказа, че не било така. По вратата взе да дращи Орин Куест, или поне външната му обвивка. Щом отворих, рухна на пода и умря. С последните си мижави силици се опита да ме промуши с шиш за лед.

Размърдах рамене. Усетих леко смъдене между лопатките, нищо повече.

Френч впи тежък поглед в Маглашан, който поклати глава, но Френч продължи да го фиксира. Бейфъс взе тихичко да си подсвирква. Отначало не разпознах мелодията, но после се сетих коя е — „Старият Моузес умря“.

Френч се обърна към мен и произнесе бавно:

— До тялото не бе намерен никакъв шиш.

— Падна от ръката му — настоях аз.

— Май че пак ще трябва да надяна ръкавицата си — обади се Маглашан. Опъна я добре на ръката си. — Тук някой много лъже, но не съм аз.

— Хайде стига — каза Френч. — Без театър. Дори да е имал шиш в ръката, това не значи, че го е стискал по рождение.

— Силно изпилен — допълних. — Седем сантиметра от дръжката до върха. В железарските магазини ги продават по-различни.

— Защо му е трябвало да те промушва? — попита Бейфъс с подигравателната си усмивка. — Нали си негов човек? Отишъл си да го съхраниш цял-целеничък за кака му.

— Просто се бях изпречил на пътя му. Шавах срещу светлината и може да ме е взел за човека, който е стрелял в него. Умираше прав. За пръв път го виждах. Ако той ме е познавал, аз не знам.

— Между вас е могла да разцъфне красива дружба — въздъхна Бейфъс. — Като изключим шиша, разбира се.

— Но фактът, че го стискаше в ръка и се опита да ме наръга, все пак означава нещо — рекох.

— По-точно?

— Човек в неговото състояние действува инстинктивно. Не изобретява нови методи. Улучи ме между лопатките — последно немощно усилие на умиращ. Но ако беше напълно здрав, мястото можеше да е друго, а пробождането — много по-дълбоко.

— Още колко време ще се размотаваме с тая маймуна? — попита Маглашан. — Разговаряте с него като с човек. Я ме оставете да му кажа туй-онуй, както аз си знам.

— Капитанът не обича такива работи — небрежно подхвърли Френч.

— Като не обича, да върви по дяволите.

— А още по-малко обича, когато разни селски ченгета го пращат по дяволите.

Маглашан стисна зъби и челюстите му побеляха. Очите му се присвиха и засвяткаха. Пое си дълбоко въздух през носа.

— Много ви благодаря за съдействието — рече и се изправи. — Време е да си вървя.

Заобиколи масата и спря до мен. С лявата ръка повдигна брадичката ми.

— Пак ще се видим, душко. В моя град.

И ме перна през лицето с ръкавицата. Копчетата опариха кожата ми. Вдигнах ръка и потърках долната си устна.

— За бога, Маглашан, седни и остави човека да си каже думата! — рече Френч. — И не давай воля на ръцете си.

— Иначе какво ще ми направиш?

Френч само сви рамене. След малко Маглашан изтри уста с огромната си ръка и бавно се върна на мястото си.

— Кажи ни мнението си, Марлоу.

— По всяка вероятност една от дейностите на Клозън е била продажбата на марихуана. Подуших я още щом влязох в стаята му. В кухнята дребно човече с вид на закоравял престъпник броеше пари. Имаше пистолет и наточена кръгла пила, които се опита да пусне в действие. Отнех му ги и той си тръгна. Предполагам, че беше снабдителят. Клозън обаче се пропил до такава степен, че вече за нищо не можели да му имат доверие. А в такива организации много мразят това. Снабдителят ме взе за полицай. Хора като тях не биха искали Клозън да попадне в ареста. Лесно би изплюл и майчиното си мляко. Щом надушиха полиция около къщата, с Клозън беше свършено.

Френч погледна Маглашан.

— Връзва ли се с твоите сведения?

— Не е изключено — неохотно изръмжа мъжагата.

— Дори да е така, какво общо има това с Орин Куест?

— Всеки може да опре до марихуаната. Дори е много привлекателна, ако ти е тъпо и самотно, ако си потиснат и без работа. Пушенето й обаче притъпява чувствата и изкривява съзнанието. При това на различните хора действува по различен начин. Някои загрубяват душевно, на други спира да им пука. Да предположим, че Куест се е опитал да изнуди някого, като заплашил да обади в полицията. Нищо чудно и трите убийства да са свързани с търговията на марихуана.

— Това обаче не пасва с изпиления шиш в ръката му — обади се Бейфъс.

— Според лейтенант Маглашан шиш не е имало. Сигурно ми се е сторило. А може случайно да е попаднал у него. Нищо чудно шишът да е от домашните уреди в къщата на доктор Лагарди. Научихте ли нещо за него?

Бейфъс поклати глава.

— Засега нищо.

— Щом не ме уби, значи едва ли е убивал. Куест казал на сестра си — предавам нейните думи, — че работел при доктора, но го преследвали гангстери.

— Какво мислиш за тоя Лагарди? — попита Френч, като бучкаше с молива попивателната преса.

— Практикувал е в Кливланд. На широка нога, в центъра на града. Сигурно има основателни причини да се укрива в Бей Сити.

— Кливланд, казваш? — бавно произнесе Френч, загледан в тавана.

Бейфъс сведе очи към книжата върху бюрото. Маглашан изръмжа:

— Явно се занимава с аборти. Отдавна го държа под око.

— Кое око? — кротко попита Бейфъс.

Маглашан пламна.

— Сигурно второто, свободното от Айдахо Стрийт — обади се и Френч.

Маглашан рязко се изправи.

— Вие, момчета, се имате за много умни, но нека ви кажа, че макар нашето градче да е малко, полицията ни е два пъти по-малобройна, отколкото се полага. На мен ми харесва версията с марихуаната. Работата ми ще се съкрати наполовина. Веднага ще се заема.

И напусна с тежка стъпка стаята. Френч и Бейфъс го изпратиха с очи. Щом вратата се затвори, двамата се спогледаха.

— Хващам се на бас, че обиските ще започнат още тази вечер — рече Бейфъс.

Френч кимна.

— В някой апартамент над обществена пералня — продължи Бейфъс. — Сетне ще обиколят плажа, ще приберат четирима бездомници, ще ги напъхат там и ще извикат фотографи от пресата да ги снимат.

— Много плямпаш, Фред.

Бейфъс се усмихна и млъкна.

— Щом си започнал да гадаеш — обърна се Френч към мен, — какво са търсели във „Ван Найс“?

— Квитанция за куфар с марихуана, даден някъде на багаж.

— Звучи добре. Продължавай да гадаеш — къде е била скрита квитанцията?

— И за това съм мислил. Когато разговарях с Хикс в Бей Сити, той беше без перука. Което е нормално, ако човек си е у дома. Обаче върху леглото във „Вайн Найс“ беше с нея. Може би друг му я бе надянал?

— Е и?

— Хубаво скривалище за квитанция.

— Да, може да се прикрепи с парченце скоч. Добро хрумване.

Настъпи мълчание. Оранжевата царица отново затрака на машината. Аз гледах ноктите си. Можеха да бъдат по-чисти. Френч се обади пръв:

— Не си въобразявай, че си се оневинил, Марлоу. Как стана така, че доктор Лагарди отвори дума за Кливланд?

— Никаква дума не е отварял. Аз си направих труда да проверя. Един лекар не променя името си, ако иска да продължи да практикува. Шишът за лед те наведе на мисълта за Мойър Ревльото, а той е действувал в Кливланд. Същото се отнася за Моу Стейн Слънчицето. Вярно, че техниката е различна, но все пак шишът си е шиш. Ти сам спомена, че може да са се усъвършенствували. А има ли гангстери, някъде в дъното се спотайва и лекар.

— Гадаеш напосоки — каза Френч. — Доводите ти са съшити с бели конци.

— Ще си помогна ли, ако ги потъмня?

— Можеш ли?

— Ще опитам.

Френч въздъхна.

— Малката Куест е наред, разговарях с майка й в Канзас. Наистина е пристигнала да търси брат си и те е наела за тази цел. Нарисува ти доста добър портрет. Донякъде. Действително го подозирала, че се е забъркал в някоя каша. Спечели ли нещо от цялата работа?

— Не бих казал. Върнах й хонорара. Тя беше почти без пари.

— Е, поне няма да плащаш данъци върху него — обади се Бейфъс.

— Стига сме се занимавали с тоя случай — рече Френч. — Сега вече е ред на прокурора, а аз добре познавам Ендикът и мога да ви кажа, че ще мине поне една седмица, преди да реши да предприеме нещо.

И махна към вратата. Аз станах.

— Ще имате ли нещо против, ако не напускам града?

Не си направиха труда да ми отговорят. Раната от шиша все така смъдеше, а мястото наоколо беше схванато. Бузата и устата ме боляха от удара, нанесен от Маглашан с ръкавицата от свинска кожа, която — по всичко личеше — често бе влизала в употреба. Бях загазил, плувах много надълбоко и не можех да изляза на повърхността. Водата беше мръсна, мътна, в устата си усещах солен вкус.

А те седяха и ме гледаха. Оранжевата царица чаткаше на машината. За нея полицейските разпити бяха като чифт крака за балетмайстор. Лицата на двамата изглеждаха спокойни, калени, като на здрави мъже, поставени в тежки условия. Очите им бяха типични — мътни, сиви — цветът на замръзваща вода. Твърдо стиснати устни, мрежа от бръчици около очите, неподвижен, безизразен, кух поглед — не бих го нарекъл жесток, ала все пак на хиляди километри от любезността. Безлични костюми конфекция, носени без капка елегантност, по-скоро с презрение. Изглеждат бедни, но горди с получената власт и винаги са нащрек да не пропуснат да я демонстрират, да ти я наврат в мутрата, да натискат, докато те заболи и започнеш да се гърчиш, безмилостни, но без злоба, жестоки, и все пак понякога човечни. Какво искате от тях? Думата цивилизация нищо не им говори. От нея са видели само провали, мръсотия, утайка, извращения и омраза.

— К’во стоиш? — рязко попита Бейфъс. — Да не чакаш да те цункаме? Няма ли да кажеш нещо остроумно? Жалко.

Гласът му заглъхна монотонно. Намръщи се и взе един молив от бюрото. С бързо движение го счупи и протегна към мен двете половинки.

— Давам ти една хилава възможност да се оневиниш, иначе ей така ще те строша — произнесе тихо, без следа от усмивка. — Върви да разчистиш цялата бъркотия. Иначе за какво мислиш, че те пускаме? Маглашан ти дава само отсрочка. Използувай я.

Вдигнах ръка и потърках устните си. Имах чувството, че устата ми е претъпкана със зъби.

Бейфъс наведе очи, взе лист хартия и се зачете. Кристи Френч се извъртя, вдигна крака на бюрото и се зазяпа през прозореца към паркинга. Оранжевата царица спря да пише на машината. Стаята внезапно се изпълни с тишина, тежка като клисав хляб.

Излязох, като порех тишината, сякаш плувах под вода.