Реймънд Чандлър
По-малката сестра (12)

Глава 12

Блокът се намираше на Дохийни Драйв, точно под възвишението на Стрип^[1]. Всъщност бяха две сгради, една зад друга, свързани условно с вътрешно дворче с фонтан и стая, пристроена над арката. Във фоайето, облицовано с изкуствен мрамор, имаше звънци и пощенски кутии. Общо шестнайсет, като три нямаха табелки. А имената, които прочетох, нищо не ми говореха. Явно работата нямаше да е толкоз лесна. Натиснах дръжката на входната врата, която се оказа отключена, но това не улесняваше нещата кой знае колко.

Отпред бяха паркирани два кадилака — „Линкълн Континентал“ и „Пакард Клипър“. Нито един не беше с търсения номер и цвят. На отсрещната страна някакъв мъж с бричове за езда се беше изтегнал в спортна ланча с ниски врати, а краката му висяха отвън. Пушеше и гледаше бледите звезди, които бяха достатъчно благоразумни да се държат по-надалеч от Холивуд. Изкачих стръмната улица, водеща към булеварда, изминах една пряка в източна посока и се затворих в една сауна, наречена телефонна кабинка. Обадих се на Смит Бульона — наречен така, защото заекваше. Още една загадка, която нямах време да проумея.

— Телефонния номер на Мейвис Уелд — казах. — Марлоу на телефона.

— Д-д-дадено. М-м-мейвис Уелд, казваш? Т-т-те-лефонния й номер, значи?

— Колко?

— Д-д-десет долара.

— Тогава все едно, че не съм се обаждал.

— Ч-ч-чакай м-м-малко! Н-н-не ми е разрешено д-д-да давам телефонните номера на тези кукли. З-з-за-това като помощник по д-д-декорите много рискувам.

Почаках, като вдишвах обратно собствения си дъх.

— Разбира се, ще искаш и адреса — хленчеше Бульона, забравил да заеква.

— Петара. Адресът вече е в джоба ми. И стига си се пазарил. Ако си въобразяваш, че ти единствен в студията продаваш телефонните номера на…

— Чакай! — уморено каза и отиде за червеното си тефтерче. Заекваше като левак — само когато не беше възбуден. Върна се и ми го продиктува. В Крествю, разбира се. Ако телефонният ти номер не е в този район на Холивуд, значи си кръгла нула.

Отворих вратата на стоманено-стъклената клетка, за да влезе малко въздух, докато набирам отново. Две иззвънявания, и ето че ме погали провлачен сексапилен глас. Затворих вратата на кабинката.

— Алоо? — изгука гласчето.

— Мис Уелд, ако обичате.

— Кой я търси, моля?

— Нося снимки от Уайти, заръча да й ги предам още тази вечер.

— Уайти? А кой е Уайти, амиго?

— Главният фотограф на студията. Би трябвало поне това да знаете. Аз съм на една пряка от блока, но не знам номера на апартамента.

— Мис Уелд се къпе — засмя се тя. — Предполагам, че в стаята, откъдето говореше, е прозвучало като сребърна камбанка. Но на мен ми се счу като прибиране на тенджери в долапа. — Разбира се, донесете снимките. Убедена съм, че умира от желание да ги види. Апартамент номер четиринайсет.

— Нали и вие ще бъдете там?

— Разбира се. Съвсем естествено. Защо питате?

Затворих и се измъкнах с преплитащи крака на свеж въздух. Мъжът с бричовете все така висеше наполовина от ланчата, но единият кадилак бе отпътувал, а на негово място се бяха престроили два спортни буика. Натиснах звънеца на номер 14 и прекосих вътрешния двор, където тънък прожекторен лъч осветяваше храст алени орлови нокти. Втори прожектор бе насочен към големия шадраван, препълнен с тлъсти златни рибки и мълчаливи лилии, чиито цветове се бяха прибрали за през нощта. Имаше две каменни пейки и люлка. Къщата не ми се видя много скъпа, макар че тази година всички къщи бяха много скъпи. Апартаментът се оказа на втория етаж. На просторната площадка имаше само две врати.

Звънецът прозвуча мелодично и ми отвори високо мургаво момиче по бричове за езда. Да я нарека сексапилна, значи нищо да не кажа. Бричовете и косата бяха катраненочерни. Бяла копринена блуза с алено шалче около врата. Но устните й бяха по-ярки от шалчето. Държеше дълга кафява цигара, стисната от миниатюрни златни щипчици. Пръстите, хванали щипчиците, бяха обсипани с повече скъпоценности, отколкото е прието. Черната коса бе разделена от път в средата, бялата като сняг линия стигаше до темето и се губеше отзад. От двете страни на стройната мургава шия се спускаха дебели плитки, завързани с алени панделки. Въпреки това времето, когато е била малко момиченце, бе отдавна минало.

Погледна рязко празните ми ръце. Фотоси трудно се побират в джоб.

— Мис Уелд, ако обичате — казах аз.

— Можете да ми дадете снимките.

Гласът бе хладен, провлачен и нагъл, но очите бяха съвсем различни. Изглеждаше недостъпна колкото едно подстригване.

— Съжалявам, но трябва да ги предам лично на мис Уелд.

— Нали ви казах, че се къпе.

— Ще почакам.

— Сигурен ли сте, че носите снимките, амиго?

— По-сигурен няма накъде. Защо питате?

— А как се казвате?

Гласът й заглъхна при последната дума като отвяно от внезапен полъх перце. Загука, зарея се, издигна се високо и запърха, а крайчетата на устните й се извиха много нежно в няма покана — бавно, като дете, което се опитва да улови снежинка.

— Последният ви филм беше прекрасен, мис Гонсалес.

Усмивката ме ослепи като светкавица и преобрази цялото й лице. Тялото й се изопна и завибрира от удоволствие.

— Беше ужасен — изгука тя. — Направо смърдеше. Но вие сте ужасно сладък. Макар ужасно добре да знаете, че филмът е боклук.

— Нищо, свързано с вас, не смърди, мис Гонсалес.

Тя отстъпи от вратата и ми махна да вляза.

— Да пийнем по нещо. Ужасно ми се иска. Обожавам ласкателството, колкото и да е неискрено.

Влязох. Пищов, насочен към бъбреците ми, ни най-малко не би ме изненадал. Младата жена застана така, че за да мина покрай нея, трябваше да се отъркам в тялото й. Ухаеше като Тадж Махал на лунна светлина. Затвори вратата и се насочи с танцова стъпка към малък бар на колелца.

— Уиски? Или предпочитате коктейл? Мога да ви забъркам едно ужасно мартини.

— Благодаря, уиски.

Наля две чаши, в които спокойно би се побрал разтворен чадър. Седнах в облечено в пъстър кретон кресло и се огледах. Обстановката беше старомодна. Изкуствена камина с газови цепеници и мраморна поличка, пукнатини в мазилката, две жизнерадостни цветни мацаници на стените, толкова ужасни, че нищо чудно да бяха много скъпи, старо олющено пиано — за голямо мое учудване без метнат през него испански шал. Навсякъде бяха разпръснати чисто нови книги с ярки обложки, в ъгъла — пушка двуцевка с красива резба по приклада и бяла сатенена панделка, завързана около цевите. Холивудско остроумие.

Мургавата дама с бричовете ми подаде чашата и кацна на страничната облегалка на креслото, в което се бях настанил.

— Наричайте ме Долорес, ако желаете. — И с тези думи отпи юнашка глътка.

— Благодаря.

— А аз как да ви наричам?

Усмихнах се широко.

— Разбира се — продължи Долорес, — много добре си давам сметка, че сте ужасен лъжец и не носите никакви снимки. Макар че изобщо нямам намерение да разпитвам за несъмнено твърде личната ви работа.

— Нима? — погълнах аз няколко сантиметра от поднесения ми алкохол. — А може ли да попитам за банята на мис Уелд — дали се къпе със старомоден сапун или с арабски подправки във водата?

Тя размаха остатъка от кафявата цигара в малките златни щипци.

— Да не би да желаете да й помогнете? Банята е ей там — през портала и надясно. Вратата едва ли е заключена.

— Щом като е толкоз лесно, не желая.

— Аха! — огря ме повторно слънчевата усмивка. — Значи обичате трудностите. Да не забравя да бъда недостъпна. — Слезе грациозно от облегалката и изхвърли цигарата, като се наведе така, че да се насладя на извивката на бедрата.

— Не се притеснявайте, мис Гонсалес. Дошъл съм просто по работа. Нямам намерение да изнасилвам никого.

— Така ли? — усмивката поомекна, стана ленива и — ако не можете да се сетите за по-подходяща дума — предизвикателна.

— Но обещавам да се поправя.

— Вие сте забавен кучи син — сви тя рамене и мина през портала, понесла половинлитровата си дажба уиски и сода. Чух леко почукване, после гласа й: — Миличка, дошъл е един човек, който твърди, че носи снимки от студията. Muy simpatico. Muy guapo tambien. Con cojones.^[2]

Познат глас я сряза:

— Затваряй си устата, кучко. Ей сега ще изляза.

Мис Гонсалес се върна, като си тананикаше. Чашата й беше празна. Отиде пак при бара.

— Но вие нищо не пиете! — възкликна, като погледна чашата ми.

— Вечерял съм. А стомахът ми побира само два литра. Разбирам и малко испански.

Тя отметна глава.

— Шокиран ли сте?

Очите й се вдигнаха към тавана, а раменете изпълниха танц с ветрило.

— Доста трудно се шокирам.

— Но ме чухте какво казах, нали? Madre de Dios.^[3] Моля да ме извините.

— Има за какво.

Вече си беше наляла.

— Съжалявам — въздъхна. — Поне така ми се струва. А понякога никак не съм сигурна. Друг път изобщо не ми пука. Човек може да се обърка. Всичките ми приятели смятат, че съм прекалено искрена и казвам каквото мисля. Все пак ви шокирах, нали?

Отново се беше наместила на облегалката на креслото ми.

— Не. Но ако пожелая да бъда шокиран, ще знам къде да дойда.

Тя небрежно отметна ръката с чашата и се облегна върху мен.

— Аз обаче не живея тук, а в Шато Берси.

— Сама?

Долорес ме тупна игриво по върха на носа. После, докато се усетя, се намърда в скута ми и правеше сериозни опити да отхапе част от езика ми.

— Ах ти, сладък кучи сине. — Устата й беше гореща като въглен. Устните й пареха като сух лед. Езикът й се опитваше да счупи зъбите ми. Очите й бяха огромни, черни, отдолу се виждаше и бялото. — Така съм уморена — прошепна в устата ми. — Толкоз износена, невероятно уморена.

Усетих как бърка в джобчето на сакото ми. Блъснах ръката й, но тя бе успяла да измъкне портфейла. Затанцува с него, засмяна, отвори го и затършува с бързи като змийчета пръсти.

— Много се радвам, че сте се запознали — хладно се обади отстрани нечий глас.

Под портала бе застанала мис Уелд.

Косата й беше небрежно разчорлена и не си бе направила труда да сложи грим. Облечена с халат и нищо друго. На краката — чехли в зелено и сребристо. Погледът й беше празен, устните — презрително свити. Веднага я познах — макар и без очила.

Долорес й хвърли много бърз поглед, затвори портфейла ми и го хвърли. Улових го и го прибрах. Тя отиде бавно до една масичка, взе чанта с дълга дръжка метна я през рамо и тръгна към вратата.

Мейвис Уелд не помръдна, нито дори я погледна. Не откъсваше очи от мен. Но лицето й не изразяваше никакво вълнение. Мис Гонсалес отвори вратата, хвърли един поглед навън, притвори и се обърна.

— Казва се Филип Марлоу. Ужасно е сладък, нали?

— Не знаех, че си правиш труда да ги питаш как се казват. Познанството ти с мъжете рядко продължава толкоз дълго.

— Ясно — тихо откликна Долорес, обърна се и леко ми се усмихна. — Какъв изискан начин да наречеш някое момиче курва, не мислите ли?

Мис Уелд премълча. Лицето й беше все тъй безизразно.

— Поне напоследък не съм спала е гангстери — продължи мис Гонсалес и пак открехна вратата.

— Сигурна ли си, че помниш? — със същия тон я попита Мейвис Уелд. — Отвори широко, миличка. Днес е денят, в който изхвърляме боклука.

Мис Гонсалес я изгледа бавно, без да мига, с кама в очите. Сетне изпръхтя, рязко отвори вратата и я затръшна след себе си. Тъмносините втренчени очи на Мейвис Уелд не трепнаха от трясъка.

— А сега предлагам да сториш същото, но по-тихо — обърна се към мен.

Аз извадих носна кърпа и избърсах червилото от лицето си. Беше с цвета на кръв — свежо пролята кръв.

— С всеки може да се случи — поясних. — Не съм я закачал. Тя ми налетя.

Мис Уелд отиде с решителна крачка до вратата и рязко я разтвори.

— Да ти видя гърба, красавецо. Хайде, темпо.

— Дошъл съм по работа, мис Уелд.

— Представям си по каква работа. Вън! Не те познавам и не желая да се запозная. Но дори и да изпитвах такова желание, сега нито е денят, нито часът.

— Часът, мястото и любовта никога не съвпадат.

— Моля?!

И се опита да ме изгони с рязко вирване на брадичката, но дори и нея не я биваше достатъчно за тази цел.

— Перифразирах Браунинг. Поета, не марката пистолети. Макар да съм сигурен, че ще предпочетете второто.

— Виж какво, малкият, необходимо ли е да викам домоуправителя да те изхвърли надолу по стълбите като баскетболна топка?

Отидох при нея и затворих вратата. Тя се опъва до последния момент. Не ме срита, но усилието да се сдържи й струваше много. Опитах се да я отместя от вратата, без да си давам вид, ала тя не помръдна. Отстояваше всяка педя, с ръка на дръжката, с потъмнели от ярост очи.

— Ако възнамерявате да стоите долепена до мен, по-добре се облечете — посъветвах я аз.

Мейвис Уелд посегна и ме зашлеви с все сила. Плесницата прозвуча като затръшването на вратата след мис Гонсалес, но по-болезнено. И ми напомни за удареното място на тила.

— Да не би да ти причиних болка? — попита нежно.

Аз кимнах.

— Много се радвам тогава. — Замахна и пак ме удари, този път по-силно. — А сега ме целуни — прошепна едва чуто.

Очите й бяха ясни, кристалнобистри и се топяха. Аз я погледнах небрежно. Дясната й ръка беше стисната в юмрук, който ми се видя съвсем делови. Пък и не беше миниатюрен.

— Повярвайте ми, има една-единствена причина, поради която ще се въздържа. Дори ако ме заплашвахте с онова ваше черно пистолетче. Или с месинговия бокс, който сигурно държите върху нощното си шкафче.

Тя се усмихна учтиво.

— Може да се окаже, че работя за вас — продължих. — А и не тичам подир всеки чифт хубави крака.

Погледнах надолу към нейните. Виждаха се почти целите. Тя притвори халата си, обърна се и тръгна към бара, като клатеше глава.

— Аз съм свободна и пълнолетна. Сваляли са ме по всякакви начини. Или поне така си мисля. Но щом като не мога да те стресна, изгоня или прелъстя, с какво да те купя тогава?

— Амиии…

— Не ми казвай! — прекъсна ме рязко и се обърна с чаша в ръката. Отпи, тръсна пуснатите си коси и леко ми се усмихна. — Знам, разбира се — с пари. Как можах да не съобразя.

— Парите никога не са излишни.

Устните й се изкривиха от отвращение, но гласът й бе почти изпълнен с обич.

— Колко?

— Ами стотина долара като начало.

— Много си евтин. Евтино копеле. Сто долара! В обществото, в което се движиш, сто долара за пари ли минават, миличък?

— Тогава двеста. Толкова ми стигат да си осигуря старините.

— Пак си евтин. Сто на седмица, разбира се. В хубав чист плик, нали?

— Може и без плик. Предпочитам ги мръсни.

— А какво ще получа за тези пари, обаятелно мое ченгенце? Защото много добре ми е известно какъв си и що си.

— Ще получите разписка. Кой ви каза, че съм детектив?

Погледна ме за миг със собствения си поглед, но се усети и отново се вкопчи в ролята си.

— Трябва да съм подушила миризмата ти.

Отпи от чашата и отново ме обгърна с леката си презрителна усмивка.

— Сега ми става ясно, че сама си пишете репликите. Винаги съм се питал какво им куца.

И побързах да наведа глава. Все пак няколко капки ме опръскаха. Чашата се строши в стената зад гърба ми. Парчетата стъкло паднаха безшумно на килима.

— С това — заяви съвършено спокойно — май изчерпах целия си запас от девическо обаяние.

Отидох и си взех шапката.

— Изобщо не съм помислил, че вие сте го убили. Но би трябвало да изтъкна пред себе си някаква причина за това, че премълчах присъствието ви там. В такива случаи е редно да съм получил достатъчно голям аванс, за да мога да ви представям. И достатъчно сведения, за да бъде оправдан авансът.

Мис Уелд взе една цигара, хвърли я във въздуха, без никакво усилие я улови с уста и запали с клечка кибрит, която така и не разбрах откъде се появи.

— О, боже! Нима съм убила някого?

Аз все така държах шапката си. Това ме накара да се почувствувам ужасно глупаво. И аз не знам защо. Сложих я на главата си и тръгнах към вратата.

— Надявам се, че имаш пари за такси? — произнесе зад гърба ми презрителният глас.

Не отговорих. Продължих към вратата. Когато улових дръжката, тя добави:

— Също така се надявам, че си взел телефона и адреса на мис Гонсалес. От нея всичко можеш да измъкнеш — включително и пари.

Пуснах дръжката и се върнах със забързани крачки в средата на стаята. Тя не помръдна, усмивката на устните й не отстъпи нито с милиметър.

— Виж какво — започнах. — Може би ще ти е трудно да ми повярваш, но аз дойдох със странното убеждение, че се нуждаеш от помощ и трудно ще намериш човек, на когото да се осланяш. Помислих, че си отишла в хотелската стая, за да платиш на онзи изнудвач. Фактът, че си се появила там сам-сама и си рискувала да те познаят — и детективът на хотела наистина те е познал, а неговият морал би се разпаднал по-лесно от стара паяжина, — ме наведе на мисълта, че си изпаднала в някоя от типичните холивудски каши, които по принцип слагат кръст на артистичната кариера. Но явно при теб всичко е наред. Стоиш си под прожектора и изпълняваш едни и същи изтъркани номера, достойни за второразредните филми, в които играеш — ако изобщо мога да употребя думата играеш…

— Млък! — изсъска тя. Стиснатите й зъби чак изскърцаха. — Млъкни, гадно долно човече, което знае само да наднича през чуждите ключалки!

— Нямаш нужда от мен — продължих аз. — Нито от който и да е друг. Защото си толкоз умна, че с приказки ще се измъкнеш и от заключен сейф. Добре. Върви се измъквай. Няма да ти преча. Само не ме карай да те слушам, защото ще ревна на глас при мисълта, че е възможно такова невинно, чисто и младо създание да е тъй умно. Страшно ми действуваш, малката. Като пургатив.

Тя не помръдна, затаила дъх — нито когато отново стигнах до вратата, нито когато я отворих. Не знам защо. Речта ми не беше чак на такава висота.

Слязох по стълбите, прекосих вътрешния двор и на излизане почти се блъснах в строен тъмноок мъж, който бе спрял да си запали цигарата.

— Извинете — каза тихо. — Май съм ви препречил пътя.

Понечих да го заобиколя, когато забелязах, че във вдигнатата си дясна ръка държи ключ. Посегнах и го издърпах — и аз не знам защо. Погледнах номера, отпечатан на ключодържателя — № 14. Апартаментът на Мейвис Уелд. Хвърлих го в близките храсти.

— Не ви е нужен — казах. — Вратата е отключена.

— Ами да, разбира се. — На лицето му бе застинала много особена усмивка. — Как не се сетих.

— Да. И двамата сме недосетливи. Иначе нямаше да си губим времето с тази уличница.

— Не бих се изразил така — промълви той едва чуто, а малките му очи ме гледаха без никакво изражение.

— И няма нужда. Вече го казах вместо вас. Моля да ме извините. Ще извадя ключа.

Отидох, разрових храстите, намерих го и му го подадох.

— Много ви благодаря. Впрочем… — Той млъкна. Аз също мълчах. — Надявам се, че не съм прекъснал някоя интересна караница. Много ще ми е неприятно — добави с усмивка. — Е, щом като имаме обща позната в лицето на мис Уелд, позволете ми да вя се представя. Казвам се Стийлгрейв. Не сме ли се виждали някъде?

— Не, мистър Стийлгрейв, не сме се виждали. Името ми е Марлоу, Филип Марлоу. Вероятността да сме се срещали е твърде нищожна. И колкото странно да ви звучи, мистър Стийлгрейв, за пръв път чувам името ви. И пет пари не давам, дори ако се казвате Мойър Ревльото.

Не ме питайте защо казах това — и аз не знам. Нямаше повод, като изключим факта, че бе ставало дума за Ревльото. Лицето на събеседника ми странно застина. Спокойните черни очи ме загледаха много особено, втренчено. Извади цигарата от устата си, погледна запаления край, тръсна пепелта и каза, вперил поглед в краката си:

— Мойър Ревльото. Чудновато име. Мисля, че не съм го чувал. Трябва ли да го познавам?

— Само ако си падате по шишове за лед.

И с тези думи си тръгнах. Слязох по стълбите, отидох при колата си, но преди да вляза в нея, се обърнах назад. Той стоеше и гледаше след мен, с цигара между устните. Беше твърде далече, за да различа израза на лицето му. Когато се обърнах, нито помръдна, нито се извърна. Просто си стоеше. Седнах в колата и потеглих.