Реймънд Чандлър
По-малката сестра (23)

Глава 23

Спрях с ключовете в ръка пред вратата на кантората. После безшумно се приближих до другата, дето е винаги отключена, и се ослушах. Може би вече ме чакаше вътре, с блеснали зад цайсите очи и с отворена за целувка малка влажна уста. Трябваше да й съобщя новина, която по своята жестокост надминаваше всичко, а тя щеше да си тръгне след това и никога вече нямаше да я видя.

Нищо не чух. Върнах се, отключих, вдигнах пощата от пода и я отнесох при бюрото. Нямаше нещо, което да ме окрили. Оставих писмата, дръпнах резето на междинната врата и след един дълъг-дълъг миг отворих и надникнах. Тишина и празнота. В краката ми лежеше сгъната хартийка. Била е пъхната под прага.

„Моля те, обади ми се у дома. Много е спешно. Трябва да те видя. Д.“

Набрах номера на Шато Берси и поисках да ме свържат с мис Гонсалес. „Кой се обажда, моля? Един момент, ако обичате, мистър Марлоу. Зън-зън. Зън-зън.“

— Ало?

— Испанският ти акцент се е позасилил днес.

— А, ти ли си, амиго? Ако знаеш колко време те чаках в смешната ти кантора. Можеш ли да дойдеш да поговорим?

— Не. Чакам да ми се обадят.

— Тогава аз да дойда?

— За какво става дума?

— Изключено да говорим по телефона, амиго.

— Добре, ела.

Седях и чаках телефонния звън. Ала апаратът мълчеше. Погледнах през прозореца. Долу гъмжеше от народ, вентилаторът на закусвалнята в съседния блок бълваше аромати на евтини аламинути. Времето минаваше, а аз стоях прегърбен до бюрото, подпрял брадичка, загледан в охреножълтата мазилка на отсрещната стена, виждах смътния силует на умиращия, стиснал шиша в ръка, усещах убождането между лопатките си. Холивуд върши истински чудеса с никому неизвестни хора. Превръща безцветното момиче, чието място е да глади ризите на някой шофьор, в ослепителна звезда, а избуялия момък, който би трябвало да пренася чували на пристанището — в мъжествен идол с бляскави очи, главозамайваща усмивка и сексапил на талази. Неграмотна провинциална келнерка преобразява в куртизанка от международен мащаб, омъжвала се пет-шест пъти все за милионери и накрая, толкова отегчена и преситена, че за да си създаде силни усещания, прелъстява хамали със спечено от пот бельо.

Чрез дистанционно управление привлича Орин Куест, целомъдреник от затънтено провинциално градче, и го превръща в многократен убиец, като само за няколко месеца преобразува най-обикновената му лошотия в класически садизъм.

Долорес пристигна след десетина минути. Чух отварянето и затварянето на вратата, излязох в чакалнята и тя вече беше там — мечтата на цяла Америка. Красотата й ме блъсна в очите. А нейните бяха дълбоки, черни и сериозни.

Беше в черно, както и предишната нощ, но този път в майсторски ушит костюм, широкопола черна сламена шапка, нахлупена под доста смел ъгъл, а яката на бялата копринена риза беше извадена отгоре. Шията бе мургава и стройна, устата — яркочервена като чисто нова пожарна кола.

— Много дълго те чаках и не съм вечеряла — обяви.

— Аз пък вечерях. Цианкалий. Много засища. Допреди малко бях син.

— Не ми е до шеги, амиго.

— Аз и не очаквам да ме веселиш. Сам си върша тази услуга. После припадам от смях. Да влезем вътре.

Влязохме в личния ми мисловен кабинет и се настанихме удобно.

— Винаги ли си облечена в черно?

— Си. Толкова е възбудително да сваляш черни дрехи.

— Трябва ли да говориш като уличница?

— Явно, представа си нямаш от уличници, амиго. Те винаги се държат крайно почтено. Освен най-евтините, разбира се.

— Добре, че ми каза. Кое е спешното? За какво трябва да разговаряме? Преспиването с теб ще изчака. Винаги може да се осъществи.

— Нещо не си в настроение.

— Не съм, разбира се.

Тя извади от чантата си една от познатите дълги кафяви цигари и внимателно я нагласи между златните щипци. Изчака ме да й запаля. Аз не помръднах, та трябваше да се самообслужи със златна запалка.

Държеше това сложно съоръжение с черната си ръкавица и ме гледаше с бездънните си очи, но този път в тях не играеха весели искри.

— Не искаш ли да спиш с мен?

— Че кой не иска? Много те моля обаче — да забравим засега секса.

— Никога не тегля разделителна линия между работата и секса — каза безизразно. — И не се опитвай да ме унизиш — няма да можеш. Сексът е мрежа, в която ловя глупаците. Някои от тях са полезни и щедри. Но понякога попадам на опасни екземпляри.

Млъкна и се замисли.

— Чакаш да кажа нещо, с което да се издам, че знам кой е въпросният екземпляр. Добре тогава — знам.

— А можеш ли да го докажеш?

— Едва ли. Щом полицията не можа…

— Полицията — презрително откликна тя — невинаги съобщава какво й е известно. И невинаги доказва всичко, което е в състояние да докаже. Предполагам, знаеш, че той беше десет дни в затвора през февруари.

— Да.

— А не ти ли се стори странно, че не се е освободил под гаранция?

— Не знам какво е било обвинението. Ако е бил задържан като свидетел…

— Не мислиш ли, че ако бе поискал, щеше да промени обвинението и пак да излезе под гаранция?

— Не съм мислил по въпроса — излъгах. — Пък и не познавам човека.

— Не си ли разговарял с него? — подметна небрежно — прекалено небрежно.

Не отговорих. Тя се изсмя.

— Снощи, амиго. Пред къщата, където е апартаментът на Мейвис Уелд. Аз бях в една кола до отсрещния тротоар.

— Може случайно да съм се сблъскал с него. Той ли беше?

— Не се опитвай да ме будалкаш.

— Добре. Мис Уелд се отнесе доста грубичко с мен. А на излизане се натъкнах на този тип с ключ от вратата й в ръце. Измъкнах го и го метнах в храстите. После се извиних, намерих го и му го дадох. Стори ми се много приятен човек.

— Мнооого приятен. Беше и мое гадже.

Аз изпръхтях.

— Колкото и странно да звучи, мис Гонсалес, любовните ти афери ни най-малко не ме интересуват. Предполагам, че те покриват доста обширна територия — от Стейн до Стийлгрейв.

— Стейн ли? — попита спокойно. — Кой е този Стейн?

— Кливландски гангстер, убит през февруари пред къщата, в която живееш. И неговият апартамент бил там. Мислех, че го познаваш.

Тя се засмя сребристо.

— Амиго, все пак има мъже, които не познавам. Дори в Шато Берси.

— Според полицейския доклад бил застрелян на две преки от Шато Берси. Но на мен повече ми допада друга версия — че убийството е станало точно отпред. Ти си гледала през прозореца и всичко си видяла. Зърнала си и убиеца, докато е бягал, а когато се обърнал под една улична лампа — ах, колко странно! — това бил старият Стийлгрейв. Познала си го по изкуствения гумен нос и циркаджийския цилиндър на главата.

Тя не се развесели.

— Значи тази версия повече ти харесва? — измърка.

— Можем да забогатеем от нея.

— Обаче Стийлгрейв беше в затвора — усмихна се Долорес. — А дори да не е бил — дори ако например съм приятелка на някой си доктор Чалмърс, който лекува затворниците, и той е споделил с мен, в момент на интимност, че дал на Стийлгрейв пропуск за зъболекар — съпроводен от пазач естествено, но пазачът бил разумен човек — същия ден, когато Стейн бил застрелян, — дори ако това е вярно, не е ли твърде неблагоразумно да използуваме сведението, като се опитаме да изнудваме Стийлгрейв?

— Не обичам големите приказки, но изобщо не ме е страх от Стийлгрейв и още десет като него.

— А мен ме е страх, амиго. В тази страна няма нищо по-опасно от това да станеш свидетел на разчистване на сметки между гангстери. Не, няма да изнудваме Стийлгрейв, нито ще споменем дума за мистър Стейн, когото може да съм познавала, а може и да не съм. Стига ни, че Мейвис Уелд е близка с известен гангстер и се появява в негова компания на обществени места.

— Преди това ще трябва да докажем, че е известен гангстер.

— А не можем ли?

— По какъв начин?

Тя се намуси разочаровано.

— Аз пък останах с впечатлението, че през последните няколко дни само това си правил.

— Защо се интересуваш?

— Имам си причини.

— Докато са само твои, нищо не означават.

Тя пусна кафявия фас в пепелника. Аз се наведох и го изгасих с един изгризан молив. Момичето докосна ръката ми с върха на пръста си. Усмивката й не би могла да се нарече приспивна. Облегна се назад и кръстоса крака. В очите й заиграха пламъчета. Интервалът между закачките бе твърде дълъг — за нея.

— Любов е безцветна дума — рече замислено. — Отначало много се учудвах, че английският език, тъй богат на любовна поезия, е приел такава слаба дума, за да обозначи това чувство. В нея няма живот, няма вибрация. Като я произнеса, си представям момиченца с бухнали роклички, сладко усмихнати, със срамежливи гласчета и по всяка вероятност с твърде прозаично бельо.

Премълчах. Тя без усилие смени темата и отново заговори делово.

— Отсега нататък Мейвис ще получава по седемдесет и пет хиляди долара за всеки филм, а после по сто и петдесет. Започна да се катери към върха и нищо не е в състояние да я спре. С изключение на грозен скандал.

— Значи някой трябва да я предупреди кой е Стийлгрейв. Защо не й сториш тази услуга? Впрочем, ако наистина разполагахме с доказателство, какво ще прави той, докато ние изнудваме мис Уелд?

— Че защо трябва да знае? Не вярвам тя да му каже. Всъщност си мисля, че дори ще спре да има вземане-даване с него. Всичко това е без значение за нас — ако разполагаме с доказателството. И ако тя знае, че го имаме.

Ръката в черната ръкавица посегна към черната чанта, замръзна, побарабани по ръба на бюрото и по този начин можа да се отпусне пак в скута й. Тя дори не погледна чантата. Нито пък аз.

— А не ти ли е хрумвало, че може да имам някакви задължения към мис Уелд? — попитах и станах.

Тя само се усмихна.

— И в такъв случай — продължих — не мислиш ли, че е крайно време да се изметеш от кабинета ми?

Все така усмихната, тя се опря с две ръце на облегалките на стола и се надигна. Сграбчих чантата, преди да успее да реагира. Очите й се изпълниха с бяс. От устата й излезе змийско съскане.

Пребърках съдържанието и открих бял плик, който ми се стори познат. Извадих отвътре снимката от „Танцьорите“ — двете парчета бяха старателно натъкмени и залепени върху лист хартия.

Затворих чантата и я подхвърлих на Долорес.

Стоеше права, с изопнати устни. Мълчеше.

— Интересно — казах и щракнах с пръст по гланцираната повърхност на фотографията. — Ако не е монтаж, разбира се. Това ли е Стийлгрейв?

Сребристият смях звънна отново.

— Ти си нелепо човече, амиго. Не знаех, че още съществуват такива като теб.

— Предвоенно производство. С всеки изминал ден ставаме все по-малобройни. Откъде я взе?

— От чантата на Мейвис Уелд, в нейната гримьорна. Докато беше на снимачната площадка.

— Тя знае ли?

— Не.

— Интересно откъде я има.

— От теб.

— Глупости. — Вдигнах вежди. — Аз пък откъде?

Тя протегна ръка през бюрото.

— Дай ми я, ако обичаш.

Гласът й беше леден.

— Ще я върна на Мейвис Уелд. Мъчно ми е, че трябва да ти го кажа, но никак не ме бива за изнудвач. Липсва ми нужното обаяние.

— Върни ми я веднага! Ако немия…

Млъкна. Изчаках я да продължи. Гладките й черти се изкривиха в презрителна гримаса.

— Е, добре. Грешката е моя. Мислех те за умен, а ти се оказа поредното тъпо частно ченге. Тази мижава канцеларийка и мижавият живот, който водиш в нея, би трябвало да ми подскажат що за глупак си всъщност.

— Така е.

Тя бавно се обърна и тръгна към вратата. Аз станах и Долорес изчака да й отворя вратата. Излезе, без да бърза. Начинът, по който го направи, едва ли е бил разучаван в курсове по машинопис.

Вървеше по коридора, без да се обръща назад. Походката й беше рядко красива.

Вратата бавно взе да се затваря, задържана от пневматичния автомат, докато накрая леко прищрака. Имах чувството, че това й отне много време. Стоях и гледах, сякаш за пръв път виждах как става. После се обърнах, тръгнах към бюрото и телефонът иззвъня.

Беше Кристи Френч.

— Ти ли си, Марлоу? Ела в управлението.

— Веднага ли?

— Ако може дори по-бързо.

И затвори.

Измъкнах залепената снимка изпод попивателната и я прибрах в сейфа при другите. Сложих си шапката и затворих прозореца. Нямаше какво повече да чакам. Загледах се в зеленото връхче на секундарника на ръчния си часовник. Той обикаляше циферблата като амбулантен търговец. Часът беше четири и десет. Трябваше да се обади досега. Съблякох сакото си, разкопчах кобура и го заключих заедно с лугера в чекмеджето на бюрото. Полицаите много мразят да носиш оръжие на тяхна територия. Дори да имаш разрешително. Обичат да влезеш смирено, да мачкаш шапката си в ръце, да говориш тихо и учтиво, а в погледа ти нищо да не се чете.

Погледнах пак часовника. Ослушах се. Този следобед сградата се оказа много тиха. А когато съвсем заглъхне, ще се появи мадоната на тъмносивия парцал, ще търти крака по коридора и ще проверява затворени ли са вратите.

Облякох пак сакото, заключих междинната врата, изключих звънеца на входа и излязох в коридора. В този миг звънна телефонът. За малко да отнеса вратата от пантите. Гласът бе нейният, но дочух интонации, които по-рано липсваха. Хладен, уравновесен тон, нито монотонен, нито празен или безжизнен — дори не беше като на малко дете. Просто глас на момиче, което уж познавах, а всъщност чувах за пръв път. Преди да е казала и три думи, вече знаех защо.

— Обаждам ти се, защото така се разбрахме. Но няма какво да ми казваш. Бях там.

Държах слушалката с две ръце.

— Била си там. Добре. Е и?

— Взех… на заем една кола — продължи тя. — Паркирах отсреща. Автомобилите бяха толкова много, че нямаше как да ме забележиш. Близо до къщата има погребално бюро. Не те следях. Опитах се да тръгна след теб, когато излезе, но не познавам улиците и те изгубих. Затова се върнах там.

— Защо се върна?

— И аз не знам. Ти ми се стори особен, когато се появи от къщата. А може да съм имала предчувствие. Брат ми е все пак. С две думи, върнах се и натиснах звънеца. Никой не ми отвори и това също ми се видя странно. Може наистина да имам развито шесто чувство. Изведнъж нещо ми подсказа, че трябва да вляза вътре. Не знаех как, но просто трябваше.

— И с мен се е случвало.

Гласът беше моят, но някой бе използувал езика ми вместо шкурка.

— Тогава се обадих в полицията и казах, че съм чула изстрели. Веднага пристигнаха и един счупи прозореца, за да влезе вътре. После отвори на другите. След малко ме извикаха. Не ме пуснаха да си вървя. Трябваше всичко да им разкажа — кой е, какъв е, че съм ги излъгала за изстрелите, защото съм се бояла да не му се е случило нещо. И за теб им разказах, нямаше как.

— Нищо. Аз сам щях да им се обадя веднага след разговора си с теб.

— Неприятно ли се получи?

— Да.

— Ще те арестуват ли?

— И това е възможно.

— Оставил си го да лежи там на пода. Мъртъв. Предполагам, че не си можел да постъпиш по друг начин.

— Налагаше се. Това едва ли ще се хареса на полицията, но нямаше как. А на него вече всичко му беше безразлично.

— Вероятно си имал причини. Толкова си съобразителен. Винаги си намираш причини. Сигурно ще трябва да ги споделиш в участъка.

— Не е задължително.

— Ще ги кажеш, всичко ще си кажеш — рече гласът с нотка на задоволство, която не можах да си обясня. — Няма начин. Ще те принудят.

— Да не спорим. В моята работа най-важното е да защищаваш интересите на клиента. Случва се в този стремеж да прехвърлиш някои граници. Както в моя случай. Поставих се в уязвимо положение. Но не само заради теб.

— Зарязал си го на пода, мъртъв — повтори тя. — Затова никак не ме интересува какво ще ти направят. Ще бъда много доволна, ако те хвърлят в затвора. Сигурно ще посрещнеш новината ужасно мъжествено.

— Естествено. С весела усмивка на уста. Видя ли какво държеше брат ти в ръката си?

— В ръката му нямаше нищо.

— Искам да кажа — до нея.

— Нищо нямаше. Нищичко. Какво имаш предвид?

— Както и да е. Радвам се тогава. Е, дочуване. Отивам в полицейския участък. Викат ме. Всичко хубаво, ако не се видим повече.

— Пожелай всичко хубаво на себе си. Може да ти потрябва. А на мен за какво ми е?

— Направих за теб каквото можах. Е, ако още от самото начало ми беше казала всичко…

Тя затвори, преди да довърша.

Оставих слушалката нежно, сякаш беше новородено дете. Извадих носна кърпа и избърсах дланите и лицето си. Отидох до умивалника и се наплисках със студена вода, изтрих се хубаво и вдигнах очи към огледалото.

— Знаех си, че ще паднеш в пропастта — казах на лицето отсреща.